Алиса Дей
Възраждането на Атлантида (27)

Глава 24

Райли се събуди затоплена, доволна и приятно чувствителна на места, на които не е била от много дълго време. За момент тя не отвори очи, напълно щастлива просто да лежи в ръцете на Конлан, с глава, приютена на рамото му. Слънчевата светлина топлеше стаята. Мирът, дори въображаемият, какъвто знаеше, че е този, стопляше сърцето й.

— Чудех се кога ще се събудиш, поспаланке.

Тя се обърна леко, за да му се усмихне.

— Поспаланке? Минаваше четири часа, когато най-накрая ме остави да си почина.

Усмивката на лицето му беше самодоволна и безспорно мъжествена. Тя се засмя, после го ощипа.

— Хей! — Той се завъртя и я притисна под себе си. — Знаеш ли какво е наказанието за нападение на член от кралското семейство от Атлантида?

Тя завъртя очи.

— О, горкото бебе. Това лекичко ощипване? Със сигурност тъмница.

Очите на Конлан проблеснаха пакостливо и с нещо определено похотливо.

— О, не. Без тъмница за теб. Наказанието е тежък физически труд. В спалните ми покои.

Райли се закикоти. Не можеше да се спре. Видът на нейния горд воин, за пръв път весел и закачлив, просто я правеше щастлива.

Сърцето на Конлан подскочи при звука на безгрижния смях на Райли. Никога не се беше застоявал, след като преспеше с жена. Винаги бе знаел, че трябва да избягва неудобните ситуации. Но Райли. Райли. Смееща се, с бузи зачервени от щастие и в резултат от нощната страст. Той беше почувствал желанието й да се задълбочава, беше разбрал кога емоциите й капитулираха. И все пак, не си беше признала. Не и с думи.

Той се ухили.

— Може би трябва да поработим над това.

— Да поработим върху идеята как върша тежък физически труд? Не мисля — отговори тя, извивайки се в опит да се освободи.

Той отмести ръце и й позволи да се повдигне на лакти. Което всъщност го настани точно там, където искаше да бъде, с лице на нивото на възхитителния й малък пъп.

Той се спусна, хващайки я в капан отново, и облиза топлата й кожа.

— Хей! Не е честно — каза тя, все още смеейки се.

— Стой мирна — промърмори той, след което се плъзна надолу в леглото, докато не стигна интригуващия триъгълник от златисточервени къдрици.

— Конлан? Какво…

Гласът й заглъхна, когато той придвижи ръката си и проследи къдриците с един пръст.

— Мисля, че присъдата ти е на път да влезе в сила, mi amara. Лежи мирно и приеми наказанието си.

Той раздели бедрата й и ги приклещи с ръце.

— Но…

Конлан плъзна езика си по пътя, по който пръста му беше преминал, и тя изстена. Той се усмихна.

— Мисля, че затворникът трябва да се държи добре или наказанието ще се проточи.

Райли пое с усилие дъх, когато езикът на Конлан се плъзна по нея отново. Нервни окончания, които дори не подозираше, че притежава, се подпалиха и изстреляха огън по вените й, изпращайки дъга от електрически взрив право от езика му към всеки инч от тялото й.

Тя изстена, докато той целуваше, лижеше и я смучеше, отделяйки същото внимание, което беше засвидетелствал на гърдите й. Само че този път, тя щеше да свърши в устата му, ако не спреше.

Райли отмяташе глава насам-натам върху възглавницата, давейки се в усещането. Предаваше се на примитивния огън, който искреше от него и от нея, от двама им. Кой знаеше къде свършва единият и започва другият? О, устните му, езикът му, устата му. Тя беше готова да избухне. Само ако, само ако…

Той плъзна един пръст вътре в нея и натисна надолу.

— Конлан! — някой — тя ли беше това! — изкрещя.

Той добави втори пръст и започна да ги вкарва и изкарва от нейната влажност в синхрон с това, което правеше с езика си, и Райли се задъха, стенеща, умоляваща.

И тогава той спря. Очите й се отвориха рязко и тя се взря в него, докато се опитваше да диша и да се фокусира. Той й се усмихна, зениците му почти бяха погълнати от този танцуващ синьо-зелен пламък.

— Свърши за мен, Райли. Нека да почувствам твоята сладост в гърлото си.

След това отново наведе глава и тя свърши при първия допир на устата му. Отново и отново и отново, докато не си помисли, че ще припадне от усещането.

Когато Конлан най-накрая я освободи, я придърпа надолу до себе си и докосна бузите й.

— Плачеш. Нараних ли те?

Тя го погледна през сълзите, оплетени в мишите й.

— Не. Далеч е от това. Мисля… Мисля, че може би излекува нещо вътре в мен.

Тя обви ръце около врата му и придърпа главата му към себе си.

— Имам нужда от теб, вътре в мен, Конлан. Моля те.

Удоволствие и истинско чувство за притежание проблеснаха в очите му.

— Тогава ще ме имаш.

Той повдигна краката й и намести твърдата си ерекция срещу нея, насочвайки я към чувствителното й ядро.

— Сега? — попита той, като я закачаше.

— Сега.

С един тласък, той проникна в нея докрай и тежките му топки се удариха в дупето й. Тя извика и се стегна около него, гърчейки се отново и отново.

Конлан се отдръпна, навлезе още веднъж и изстена, когато тялото й се стегна около неговата твърдост. След по-малко от дузина тласъка той извика и достигна собственото си освобождение, потрепна в ръцете й, а спазмите му вътре в нея продължиха дълго след това.

Когато отново можеше да формулира някакви думи, Райли се засмя.

— Добре, напълно пледирам за виновна, ако това е наказанието.

Конлан се завъртя на една страна и я издърпа със себе си.

— Не съм сигурен, че можем да наречем това наказание — каза той, като все още дишаше тежко. — Освен може би за теб. Самоконтролът ми е толкова лош, колкото на неопитен младеж в ранните му дни в Академията.

Тя се сгуши в ръцете му.

— Разкажи ми.

— За моята липса на контрол?

— За Атлантида. Трябва да е невероятна.

Той улови устните й в целувка.

— По-невероятно е, отколкото можеш да си представиш. Нямам търпение да ти покажа дома си. Първо обаче душ. После храна. След това ще ти разкажа всичко, което поискаш да узнаеш.

Тя поклати глава.

— Храна. В момент като този. Всички мъже ли мислят за храна?

Той седна, с нея, все още в прегръдките му, а после стана и я понесе, все едно не тежеше нищо.

— Не съм сигурен, че можеш да ме питаш това след такава нощ, малък емпат. Поне не и така, че да звучи правдоподобно.

— Не съм малка! Пусни ме долу — каза тя, като се държеше здраво за врата му и се смееше.

— Ще го направя. Под душа. — Той разкърши вежди в имитация на похот. — Споменах ли, че съм от Атлантида? Направо съм страхотен с водата.

Тя се смя по целия път до банята, където откри, че той не беше страхотен с водата.

Беше грандиозен.

 

 

Вен излезе изпод душа и осъзна какво дразнеше ума му. Не беше чул нищо от стаята на Райли цяла нощ. А определено беше видял Конлан да влиза там, след като му подхвърли безцеремонно Денал. Беше очаквал експлозия. От един или друг вид.

Не че беше имал намерение да се мотае наоколо, ако нещо подобно на вибрациите на чист секс започнеха да пулсират през стените, както миналия ден. Нещо в емпата и атланта караше сексуалното напрежение помежду им да се излъчва гръмко на радио честотата. Може би това беше въпрос, върху който трябваше да се замисли.

Сети се за сестрата на Райли, докато навличаше чисти панталони и тениска. Нее, мацката беше прекалено мрачна и сложна за него. Той ги обичаше простовати и приветстващи. Лесни за напускане.

Боговете му бяха свидетели, че и той е предопределен за същата неприятна съдба, като тази на Конлан. Да се омъжи за някоя древна девица, която щяха да изберат за него след време. Беше дълг на кралското семейство да реализират плановете на Съвета, отнасящи родословието на Атлантида.

Разочарованието да бъдеш принц. Не че някой от Воините на Посейдон щеше да избегне точно това вълнуващо задължение. Принудителна женитба за девица на единадесет хиляди години. Юху, можеше ли да удържи вълнението си?

Поне имаше още петдесетина години, преди онази му работа да попадне на дръвника, така да се каже.

Грабна чантата, която беше захвърлил до вратата, когато се прибра по средата на нощта. Сметна, че Райли щеше да си я поиска сега.

Ухили се при мисълта какво може да завари в стаята й.

Отвори вратата и излезе в коридора, като почти връхлетя върху Аларик. Жрецът отново беше облечен изцяло в черно, което само подчертаваше изключителната бледност на лицето му.

Някой беше пропуснал съня си за разкрасяване.

— Внимавай къде стъпваш, Венджънс. — Ръмженето на жреца би изплашило повечето хора.

Вен само се засмя.

— Какъв таралеж ти е влязъл в гащите? Не можа да заспиш, след като се направи на глупак пред сестрата на Райли миналата нощ ли?

Аларик замръзна, след което бавно обърна глава, за да погледне Вен. Мощ искреше в очите му със свирепо зелено.

— Може би ще поискаш да се научиш да гледаш в краката си в повече от едно отношение. Аз съм почти на границата на търпението си.

Вен точно понечи да му отвърне, но нещо в очите на жреца го спря. Ако не беше сигурен, че греши, щеше да се закълне, че Аларик изпитва някаква болка.

Ако не беше сигурен, че греши.

— По дяволите, защо да разваляме деня, преди дори да съм си изпил кафето? Нека да си вземем кофеина, Аларик. О, трябва да занеса тези неща на Райли, ако тя и Конлан не са се избили един друг миналата нощ. Не почувствах нищо от стаята й снощи.

Аларик стисна устни, но продължи към кухнята.

— Защитих стаята им. Ако трябваше да почувствам нещо от тяхната… както и да е. Защитих стаята. Остави нещата така.

Вен премигна, когато Аларик забърза по коридора. Нещо определено не беше наред, и то освен очевидната вина, която измъчваше жреца заради загубата на Тризъбеца.

— Което ми напомня, че трябва да си размърдаме задниците — промърмори той, след което прекоси коридора и почука на вратата на Райли. — Ставай от леглото, сънливке.

Не чу отговор и се зачуди дали щитът не й пречеше да чуе почукването му. Предпазливо, той отвори вратата.

— Райли?

И беше награден с великолепната гледка на красивия гол гръб на Райли, която стоеше и се протягаше до леглото.

— О, човече, — каза той и се загледа в пода, в ботушите си, навсякъде другаде, но не в нея. Почувства как лицето му бавно пламва.

Не, че да види гола жена, го беше притеснявало преди, но, по дяволите, това беше Райли. Лейди Съншайн. Тя беше смела като воин и заслужаваше нещо по-добро, от това някакъв идиот да я завари така…

Освен това, ако се съдеше по миризмата на секс в стаята, Конлан щеше да се опита да му срита задника.

— Всичко е наред, Вен, вече можеш да погледнеш, — каза тя сухо. — Покрита съм. Благодаря, че почука.

Той й се ухили.

— Хей, не ме обвинявай. Почуках. Аларик е направил някаква магия на стаята, за да я защити, така че да не се налага да понасяме… ъъъ, имам предвид, ох, мамка му.

Лицето й стана червено, чак до шията и изкусителната част на гърдите й, която можеше да види над чаршафа, който беше сграбчила.

— О, боже. О, аз никога, ние никога… ооооооо.

Естествено това беше моментът, в който Конлан избра да излезе от банята, все още влажен от душа и облечен само с хавлия.

— Какво? Вен! Какво правиш тук?

Пристъпи между брат си и Райли, като му блокира гледката.

— Какво правиш тук, докато Райли не е облечена? — повтори той, със злокобна заплаха в гласа си.

— Успокой се, брат. Точно заради това съм тук.

Райли издаде интересен писукащ звук иззад Конлан.

— Какво?

Той повдигна торбата, така че тя да успее да я види над рамото на Конлан.

— Не можах да спя миналата нощ. Помислих, че може да ти е писнало да носиш едни и същи дрехи. Отбих се до жилището ти, за да видя дали някой неприятел се мотае там и ти донесох някакви дрехи за преобличане, няколко от момичешките ти работи, както и да е.

Конлан се усмихна и взе торбата от него.

— Виждам, че Райли има същия ефект върху теб, какъвто има и върху Денал, малкия.

Вен присви очи.

— Да, добре, не забравяй, че мога да ти сритам задника два пъти на ден и три пъти в петък, старче.

Райли скочи от леглото, увита в чаршафа, и изтича към тях.

— Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти! Отчаяно исках да се докопам до някакви чисти дрехи. Страхотен си!

Тя се пъхна между Конлан и Вен и застана на пръсти, за да целуне бързо Вен по бузата, после грабна чантата от ръката на Конлан.

— Много ти благодаря! Сега, ако двамата ме извините, ще отида да се преоблека, така че да измислим как да върнем Тризъбеца и да спасим света.

Вен и Конлан останаха на място, с отворени усти, когато тя забърза към банята, увита като мумия, влачеща края на чаршафа след себе си.

— Малък разговор в леглото? — попита Вен, като се ухили на смутения си брат. — Между другото, не видях никакви знаци за вампири, които да стоят на пост в къщата на Райли. Трябва да са преследвали нас.

— Благодаря, Вен. Не знам какво щях да правя, ако… — Той млъкна, присви очи и накрая тръсна глава. — Райли е най-удивителната жена — не, най-удивителният човек, — не, дори това не е. Тя е най-удивителната личност, която някога съм срещал. Тя приема, каквото и да й сервираш, и се хвърля да го завоюва.

Вен пъхна ръце в джобовете си, леко притеснение се промъкна в него.

— И така, тя е доста изумителна. И изглежда е успяла да превземе теб, братко. Каза ли й вече за определената за теб кралица?

Конлан стисна челюсти.

— Не. Не съм… Не. Но трябва да поговоря с Аларик, Вен. Нещата ще трябва да се променят.

Вен не каза нищо, не знаеше какво щеше да постигне с приказки. Нещата щяха да се променят, това беше дяволски сигурно. Той просто не беше убеден дали промяната ще е за добро.

 

 

Райли разрови торбата, развълнувана да види, че Вен знае достатъчно за жените, за да донесе цял комплект от тоалетните й принадлежности. Сега дрехите.

Извади шепа с коприна и кожа.

Той сигурно се шегуваше.

Това ли атлантските воини считаха за полезно снаряжение за емпат? Копринена камизолка и нейният един-единствен минижуп?

Тя завъртя очи. Полата беше единствената кожена дреха в гардероба й, така че изглеждащият като рокер мъж вероятно е помислил, че трябва да носи точно това. Поне беше пъхнал любимия й чифт ботуши и един син пуловер вътре, така че нямаше да замръзне до смърт.

Докато се облече, Конлан беше излязъл. Прекара около пет секунди да обмисля, как въобще не й се иска да се изправи лице в лице с воините, след като всички щяха да знаят какво бяха правили тя и Конлан цяла нощ, но мирисът на кафе надделя над срамежливостта и тя се запъти към кухнята с вирната брадичка.

Само за да намери стаята празна. Но пълната кана с кафе — прясно приготвено, ако се съдеше по миризмата му — я примами. За начало тя си избра мъфин от огромната, наполовина празна кутия на масата, и седна пред нея, като се приготви да се наслади на тиха закуска, преди да спаси света.

Ха. Социален работник напада Праймъс. Очаквайте подробен репортаж в късните новини.

— За отстранените ми телесни части, най-вероятно — промърмори.

Някой прочисти гърло зад нея и тя почти изтърва чашата си с кафе.

— Извинете, лейди Райли?

Тя се обърна и откри Денал да стои на вратата към коридора.

— Нищо. Просто мърморя на себе си, което никога не е добър знак. Влизай. Искаш ли малко кафе?

Той й се поклони и странно, но това не я смути. Вероятно започваше да свиква. Страхотно.

Прибави надменност към списъка с неща, за които трябваше да се притеснява.

— Не, благодаря ви, но ще се възползвам от тези боровинкови мъфини, ако позволите?

Тя се засмя.

— Денал, наистина, трябва да поработим над езика ти. Вкарай го в този век. И да, разбира се, възползвай се. Дръпни си стол.

Той се поклони отново и седна срещу нея на масата, с гръб към стената. Взе си мъфин и впи зъби в него, израз на блаженство се разнесе по лицето му.

Тя се ухили; не можа да се въздържи. Така изглеждаше като деветгодишно хлапе. Което я накара да се зачуди.

— Денал, на колко точно години си? Вие, момчета, продължавате да подхвърляте думи като „векове“, когато говорите за разни неща, но имах прекалено много на главата си, което да проумея, за да се замисля за това.

Той преглътна и избърса устата си със салфетка, после я погледна сериозно.

— Скоро ще празнувам годишнина от моето раждане, лейди Райли. Вие празнувате ли такива неща?

— Да, с торта и сладолед, и балони. И, моля те, само Райли, ясно? И така, колко свещи ще има на твоята торта?

Той изглеждаше озадачен.

— Свещи?

— Една свещ за година. Така че на следващата ми торта ще има двадесет и осем свещи, което е твърде близо до тридесет за моя вкус, — отговори тя и потръпна при мисълта. — А ти?

Той й се ухили.

— Боя се, че моята торта ще прерасне в голям пожар, лейди… Райли. Моите свещи ще наброяват две и двадесет.

Тя се засмя.

— Точно така, малкия. Двадесет и две едва ли стигат за голям пожар. Не можеш дори да изпечеш ружа с двадесет и две свещи.

Денал дояде мъфина си и избра друг, след което поклати глава.

— Двеста и двадесет. Може би достатъчно, за да изпечем пиле или две.

Тя премигна.

— Оу. Добре. Изглеждаш страхотно на твоята възраст, — отговори едва — едва тя.

На двеста и двадесет години? И той беше младежа? Но…

— Денал, колко възрастен е Конлан?

Той изглеждаше изненадан.

— Той не е споделил това с вас? Но аз си мислех, че той и вие… Ъм, по-добре…

Беше неин ред да се усмихне, въпреки че почувства как бузите й порозовяват.

— Всичко е наред, Денал. Ние все още… настройваме нещата между нас.

Той погледна надолу към масата, която внезапно трябва да беше станала очарователна, след като не вдигна поглед, за да срещне нейния.

— Предлагам ви извиненията си. Не исках да ви причиня безпокойство.

— Повярвай ми, това е нищо. Трябваше да си наоколо за някои от нещата, които сестра ми правеше, за да ме засрами, когато бяхме деца.

Най-накрая той вдигна поглед, немирство блещукаше в очите му.

— Аз бях най-малкият от осем и имам седем по-големи сестри. Мога много добре да си представя как трябва да са били нещата между вас. Моите сестри имаха навика да ме обличат като кукла и да ме карат да присъствам на безкрайни чаени партита.

— О, определено ще използвам това срещу теб, хлапе, — добре модулираният тътен на гласа на Бастиян прекоси стаята. — Вероятно можем да ти организираме чаено парти през следващата ти мисия?

Денал скочи на крака и по пода се посипаха трохи.

— Ако някога кажеш на някого за тази история, аз… аз…

Бастиян се засмя.

— Може би ще поискаш да спреш сега, докато не пораснеш още малко, детенце. Освен това съм изморен от патрулирането цяла нощ. Няма да бъде честна битка, нали?

Райли се пребори да не се засмее на идеята Денал да се изправи срещу Бастиян. По-възрастният воин се извисяваше над него с близо фут и беше толкова широк, колкото малък хълм.

Но разговорът я върна обратно към нейната по-ранна точка.

— Добро утро, Бастиян. И така, ако Денал е хлапак, на колко години си ти?

— Добро утро, милейди. Аз съм на близо четиристотин години, слава на Посейдон. — Бастиян се насочи към кафето и изля остатъка от каната в огромна чаша, която изглеждаше като кукленска купичка в ръката му.

— А Конлан? — попита тя, без да е сигурна, че иска да знае отговора.

Бастиян наклони глава и й се усмихна озадачено.

— Принц Конлан е само на няколко седмици от възрастта, на която ще се възкачи на трона, разбира се. Той ще отпразнува петстотин години на този ден, когато срещне своята съпруга и стане крал на цяла Атлантида.

Райли изтърва чашата си с кафе и се взря в него невиждащо, докато течността се разливаше на поточета по масата.

— Когато срещне кого?