Алиса Дей
Възраждането на Атлантида (19)

Глава 16

Десет минути след като Конлан се появи и отключи вратата на стаята й, Райли продължаваше да мърмори под носа си. Смъмри го сурово. Точно когато беше започнала да му се доверява и повярва в цялата откачена, кралска атлантска история, той се държа с нея като затворнически надзирател.

Но след като й описа накратко голата истина за вампирската заплаха, за някакъв мошеник, наричан Райзън, който бе откраднал ценен артефакт и й се извини пет или шест пъти, тя се успокои.

Беше лудост, но знаеше че може да му вярва. Бе удивително как способността да усещаш емоциите на един мъж пресичаше съмненията. Всичко беше главно, за да я предпази.

Райли премина към невербално мърморене, когато опита кафето, което бе донесъл като предложение за мир. Беше горещо, сладко и вкусно.

Със същите думи можеше да опише и Конлан. Погледна към него изпод мигли. Беше ужасно нечестно да изглежда дори още по-добре на сутринта. Всички тези мускули ни най-малко не бледнееха на дневна светлина. Още по-лошо — тя забеляза нови неща в него. Като например лекият син нюанс в черната му коса. Не изглеждаше като работа на някой салон, следователно вероятно беше нещо атлантско.

Тя стисна чашата кафе с ръце, най-вече, за да не се пресегне и докосне косата му.

Беше непреодолим импулс. Нужда. Чувстваше се така, както пристрастените й клиенти й описваха необходимостта от наркотиците, които приемаха.

Конлан крачеше напред-назад из стаята и като цяло не й обръщаше внимание. Или поне не я поглеждаше. Като се имаше предвид напрежението в масивните му рамене, тя би заложила голяма сума пари, че той е наясно с нейното присъствие.

Поне беше чиста. Малката баня, свързана със стаята й, със затворническата й килия, беше добре заредена с различни видове сапуни, шампоани и балсами. Чисто нови четки за зъби в пластмасови опаковки бяха наредени в редици в чекмеджето под мивката.

Тази мисъл отново я вбеси.

— И така, явно водиш много жени тук, нали?

Той спря да крачи и се завъртя, за да застане с лице към нея.

— Какво? За какво говориш? Не съм бил в тази къща повече от десетилетие. Принадлежи на брат ми.

Тя кимна.

— Ясно. Какъвто единият брат, такъв и другият, нали? Вие сте просто двойка почтени пораснали момчета, които отвличат жени и ги довличат в дяволското си леговище.

— Приемаш ли някакъв вид медикаменти? Или всички човешки жени са напълно нелогични като теб? — Той изглеждаше искрено озадачен, което почти я накара да се усмихне.

— Значи прекарваш много време в защита на човечеството, но не достатъчно в разговори с него. С нас. Схванала ли съм същината? — Тя пресуши чашата си с кафе, остави я на малката масичка до стената и кимна към вратата. — Освен това ще ме пуснеш ли скоро да си вървя? Не че да бъдеш отвлечен не е страхотно забавление, но имам среща с детектив Рамирес.

Тя трепна при звука на ниското, тътнещо ръмжене, което се зароди в гърдите му и си проправи път през гърлото му.

— Райли, няма да ходиш никъде — каза той. — И ако в крайна сметка харесваш този Рамирес, ще забравиш за излизането на срещи с него. Изглежда, че ставам някак неуравновесен дори само докато слушам за това.

Изражението му бе едновременно хищно и собственическо. Той изведнъж заприлича на диво животно от джунглата, което брани територията си.

Определено не беше изпила достатъчно кафе, за да го преглътне.

— Ще започнеш ли да пикаеш по стените, за да маркираш територията си? — попита тя, самото превъплъщение на сладост и лъчезарие. — Защото имахме котарак, който направи това, когато бях дете.

Тя му се усмихна.

— Баща ми го кастрира.

В един момент той стоеше в другия край на стаята, а в следващия бе точно до тялото й, избутвайки я назад, докато дупето й не се удари в бюфета.

— Вече съм се изправял пред жена, която искаше да ме кастрира — прошепна той в ухото й. — Повярвай ми. Щом се спасих от нея, топките ми са в безкрайна безопасност с теб.

Райли прехапа устна, смутена. Ароматът му, странно наподобяващ слънчева светлина върху морска вода, чист и свеж, изпълваше пространството от инч или два между тях. Изпита странния копнеж да зарови носа си във врата му и просто да стои и вдишва мириса му. Вместо това вдигна ръце към гърдите му, за да го спре.

— Аз не… Искам да кажа… Топките ти са в безопасност… о, по дяволите. Имах предвид, че трябва да отида в полицейския участък и да дам показания. Детектив Рамирес води случая.

Раменете на Конлан се отпуснаха и агресията, която излъчваше, спадна с една степен. Райли предпазливо вдигна умствените щитове, които по-рано бе поставила около емоциите си. Двете с Куин се бяха упражнявали с часове като деца, в началото си представяха, че строят тухлена стена, а след това, докато растяха и се усъвършенстваха, си представяха, че съзнанието им е затворено с титаниеви врати.

Куин бе заявила, че всичките й врати са направени от криптонит, но Райли просто се беше засмяла.

— Едва ли ще се изправим срещу някакви супер герои, Куин — бе й казала тя един ден, когато бяха в двата противоположни края на дванадесетата си година.

— Не се знае — беше отговорила Куин, мрачна и драматична, както винаги.

— Какво е криптонит? — попита Конлан, въртейки пръста си около кичур от косата й.

— Какво? Как го направи… О, вярно.

— Отворих вратата — отвърна Райли, като първо се изненада, но след това се успокои. — Е, след като вече е отворена, нека рискуваме.

С тези думи тя вдигна ръце към лицето му, приготви се и за първи път в живота си изпрати своите емоции, мисли и любопитство в съзнанието на друг човек.

И почти се свлече на колене.

Сила. Смелост. Чест. Дълг.

Проблясъци от миналото.

Мъж с прошарена коса и очите на Конлан стоеше до жена с такава красота, че Райли се задъха.

Майка. Баща.

Преход: Момче, вероятно Вен и още едно, плашещия лечител, може би? Не беше сигурна, тъй като момчето със зелени очи, наподобяващи тези на Аларик, се усмихваше. Не мислеше, че лечителят някога се е усмихвал. И тримата яздеха коне, смееха се.

Преход: Редици с мъже, всичките огромни, мускулести и великолепни, голи до кръста, тренираха с мечове и кинжали на някаква арена.

Преход: Пожари. Ножове. Зъби, не, кучешки зъби. Болка. Изгаряща, мъчителна, разкъсваща болка. Тя умираше… не, той, той, беше Конлан, измъчваха го, убиваха го…

— Не! — изкрещя, ръцете й се отделиха от лицето му, когато тя падна назад в силната му прегръдка. — Не, не, не, не, не.

Когато той нежно я вдигна и задържа в ръцете си, всичко, което успя да направи, бе да ридае.

Конлан се вгледа надолу към жената, която плачеше в прегръдките му и почувства как стените, които бе построил около сърцето си, започнаха да се рушат. Той буквално чуваше звуците от срутващи се тухли и цимент и всичко, за което можеше да мисли, бе колко силно се нуждае да избяга от нея. Когато понечи да я пусне, тя се вкопчи в ръцете му и го погледна с изпълнените си с болка и сълзи очи.

— Проклети да са, за това, което са ти сторили. Надявам се, че си ги издирил и си изкормил кървавите им вътрешности. Конлан, толкова съжалявам. Аз не биваше… не трябваше да нахлувам в личното ти пространство.

Бавно се пресегна и докосна белега върху гърлото му.

— Толкова съжалявам — повтори тя, шепнейки. После очите й се присвиха и отново срещна погледа му със свиреп израз на лицето. — Надявам се да получа шанс да се натъкна на някой от тези, които са те наранил. Няма да навредят на никой друг отново.

Той премигна, неспособен да си спомни, кога друг път думи са го трогвали така, както нейните. Тя искаше да го защити. Да отмъсти за него.

Звукът от трошащите се стени, които бе изградил вътре в себе си, се превърна в лавина. Той стегна ръцете си около нея и зарови лице в косата й.

— Никога не ми се извинявай за своето милосърдие и разбиране, mi amara акнаша.

Райли се отдръпна леко и го погледна през сълзите, стичащи се по лицето й.

— Какво означава това?

Той поклати глава, буцата, заседнала в гърлото му, го правеше неспособен да формулира думите на английски. Тя наистина щеше да го помисли за луд, ако я уведомеше, че я е нарекъл неговата любима емпат.

Говорейки за лудост, вероятно имаше около десет секунди, преди Вен да почука на вратата. Пое огромна глътка въздух и положи целувка върху челото й, след което отпусна ръце и отстъпи назад.

— Райли, зная, че сигурно се чувстваш така, сякаш си попаднала по средата на един от онези филми на ужасите, които Вен толкова много обича, но трябва да ми се довериш…

Райли му отправи ослепителна усмивка, бършейки сълзите от лицето си.

— Да ти се доверя? Шегуваш ли се? След това, което току-що видях, бих ти поверила и живота си.

Заля го облекчение, което отпусна напрегнатите мускули на врата и раменете му.

— Добре — отвърна той, опитвайки да се усмихне. — Защото може да ти се наложи.