Чарлс Буковски
Жени (17)

17

Ди Ди живееше в Холивуд Хилс. Имаше съквартирантка, която се казваше Бианка и също работеше в шоубизнеса. Бианка беше на горния етаж, а Ди Ди — на долния. Към 8:30 вечерта позвъних на вратата и Ди Ди ми отвори. Тя беше четирийсетина годишна, с късо подстригана черна коса, шантава еврейка с усет към модните тенденции. Предпочиташе Ню Йорк и познаваше всички там: най-добрите издатели, поети, карикатуристи, революционери и прочие. Нонстоп пушеше трева и се държеше така, все едно още беше началото на шейсетте и времето на любовта, когато Ди Ди е била малко по-известна и доста по-красива.

Беше съсипана от дълга поредица неблагополучни любовни връзки. А сега на вратата стоях аз. Тялото й все още беше доста запазено. Беше дребна, но пищна, и много млади момичета не биха имали нищо против да имат нейната фигура.

— Значи Лидия се чупира? — попита Ди Ди, когато влязохме.

— Май замина за Юта. Наближава Четвърти юли, когато в Мюлсхед има парад. Тя не пропуска такива неща.

Седнах в кухненския бокс, докато Ди Ди отвори бутилка червено вино.

— Липсва ли ти?

— О, да. Направо ми се реве. Стомахът ми се е свил на топка. Може и да умра.

— Няма да умреш. Ще преживеем тази Лидия. Ще я преживеем заедно.

— Разбираш ли как се чувствам?

— Случвало се е на повечето от нас, поне по няколко пъти.

— Тази кучка поначало не ме обичаше.

— Естествено, че те обичаше. Все още те обича.

Реших, че е по-добре да остана в голямата къща на Ди Ди в Холивуд Хилс, отколкото да кисна сам в апартамента си.

— Може би просто не ме бива с жените — казах.

— Бива те — възрази Ди Ди. — Освен това си страхотен писател.

— Предпочитам да ме бива с жените.

Ди Ди си палеше цигара. Изчаках я да свърши, наведох се през масата и я целунах.

— С теб ми е добре. Лидия постоянно ми се караше за нещо.

— Това не означава каквото си мислиш.

— Може би, но все пак е неприятно.

— И още как.

— Ти намери ли си вече приятел?

— Все още не.

— Много ми харесва тук. Но как го поддържате толкова чисто и подредено?

— Имаме прислужница.

— Така ли?

— Ще ти хареса. Тя е едра чернокожа жена, която гледа да си свърши работата по най-бързия начин, след като изляза. После си ляга, яде сладки и гледа телевизия. Всяка вечер намирам трохи по леглото. Ще я накарам да ти направи закуска, като излизам утре.

— Добре.

— Не, чакай. Утре е неделя. В неделя не ходя на работа. Ще закусим навън, знам едно място, което ще ти хареса.

— Добре.

— Знаеш ли, май открай време съм била влюбена в теб.

— Какво?

— От години. Винаги, когато идвах на гости у вас, първо с Бърни, а после с Джак, всъщност исках да бъда с теб. Но ти не ме забелязваше. Постоянно смучеше бира или се вманиачаваше на някаква тема.

— Предполагам, че съм бил кажи-речи луд. От работата в пощата. Извинявай, че не съм те забелязал.

— Можеш да ме забележиш сега.

Ди Ди ми наля още една чаша вино. Виното ми харесваше.

Тя също ми харесваше. Беше приятно да имам къде да отида, когато нещата не вървят. Спомних си за едно време, когато нещата не вървяха, но нямаше къде да отида. Вероятно ми е било полезно. Тогава. Но сега вече не ми пукаше какво е полезно за мен. Повече ми пукаше как се чувствам и как да не ми става зле, когато нещата не вървят. Как отново да ми стане добре.

— Не искам да те прецакам, Ди Ди — казах. — Невинаги ме бива с жените.

— Нали ти казах, че те обичам?

— Недей. Недей да ме обичаш.

— Добре — каза тя. — Няма да те обичам. Почти ще те обичам. Така добре ли е?

— Много по-добре от другото.

Изпихме си виното и си легнахме.