Дейвид Балдачи
Ден нула (1)

1

Въглищният прах проникна дълбоко в дробовете на Хауард Рийд. Едва се сдържа да не отбие встрани, за да повърне върху обгорялата трева край банкета. Но успя да превъзмогне гаденето и само се изхрачи през прозореца. После натисна газта с единственото желание час по-скоро да се отдалечи от пътя, по който бавно се движеха самосвали с въглища. От каросериите им се сипеха черни зрънца, наподобяващи конфети. Носеше се воня на серен двуокис, която идваше от близката купчина въглищни отпадъци. И тя като още много други беше успяла да се самозапали. Кислородът във въздуха превръщаше задушливия дим в серен триокис, който се смесваше с водните молекули и падаше на земята под формата на токсичен киселинен дъжд. В пълен разрез с рецептите за екологична хармония.

Стиснал здраво специалния механизъм, Рийд караше по напукания асфалт осемнайсетгодишния си форд експлорър с пробит ауспух и стържещи скорости. Беше го превърнал в пощенска кола, приспособена така, че той да седи на мястото на пътника и да пуска пощата в кутиите, без да се налага да слиза. Това ставаше благодарение на изобретение, част от което наподобяваше вентилаторен ремък, с което управляваше кормилото, педалите на газта и спирачката от дясната седалка.

След като стана пощальон и свикна с шофирането от „погрешната“ страна, му се прииска да отиде в Англия и да изпробва новопридобитите си умения по тамошните пътища с ляво движение. Някъде беше чел, че то се въвело през Средновековието. Повечето рицари били десняци и естественото им желание било, докато яздят, да държат меча или копието си колкото се може по-близо до противника. Жена му обаче го нарече идиот, който най-вероятно щял да се пребие в онази чужда страна.

Той подмина възвишението, или по-скоро онова, което бе останало от него, след като компанията „Трент Майнинг енд Експлорейшън“ го взриви, за да достигне до богатите въглищни залежи. В момента околността, гола и надупчена от дълбоки кратери, наподобяваше лунен пейзаж. Методът се наричаше открит въгледобив, но според Рийд по-подходящото наименование щеше да е открито съсипване на природата.

Но това бе Западна Вирджиния, където въгледобивът беше основен поминък, а заплатите на миньорите — добри. По тази причина Хауард Рийд не протестираше срещу саждите, които покриваха къщата му, не се учудваше на черната вода с миризма на развалени яйца в кладенеца си, не се оплакваше от твърдите частици във въздуха, които нямаха нищо общо със здравословния начин на живот. Не споменаваше пред никого, че е останал само с един бъбрек, а дробовете му са безвъзвратно увредени от различните токсини. Това би означавало да го обявят за враг на мините, а следователно и за противник на добре платената работа. Не искаше това допълнително бреме върху плещите си.

Той свърна по пътя, който щеше да го отведе до последния му адрес за деня. Трябваше да достави там някакъв малък пакет с обратна разписка. Изруга, когато го видя сред днешната поща. Това означаваше да контактува с хора, а в момента всичките му мисли бяха насочени към бар „Долар“, където в понеделник халбата бира се предлагаше само за двайсет и пет цента. Вече си се представяше на обичайното място в края на махагоновия плот и гледаше да не мисли за момента, в който жена му щеше да го подуши като хрътка и три-четири часа да му опява за вредата от алкохола.

Спря на алеята за коли. Някога по тези места беше хубаво. Но отдавна, може би преди петдесет и повече години. Днес наоколо не се виждаше жива душа. Дворовете бяха пусти. Сякаш беше два през нощта, а не два следобед. В топъл и слънчев ден като този децата трябваше да са навън, да тичат под пръскачките или да играят на криеница. Но те предпочитаха да седят в стаите си с климатици и да играят на видеоигри — някои от тях толкова жестоки и брутални, че самият той беше забранил на внуците си да идват с тях в къщата му.

Днес дворовете бяха задръстени от боклуци и мръсни пластмасови играчки. Стари фордове и доджове ръждясваха върху бетонни блокчета, боята на къщите се лющеше, а покривите бяха хлътнали. Тъжната гледка го накара отново да си представи халбата с бира, може би защото и неговият квартал по нищо не се различаваше от този. Имаше привилегировани хора, които печелеха луди пари от въгледобива, но нито един от тях не живееше тук, разбира се.

Рийд извади пакета от сандъчето за пощенски пратки и тръгна към къщата — невзрачна двуетажна постройка с винилова облицовка на стените. Вратата беше бяла, от изподраскан шперплат. Пред нея имаше още една, изцяло остъклена. Отстрани на стъпалата се виждаше дъсчена рампа за инвалидна количка. Храстите пред къщата не бяха подстригвани отдавна и клоните им се забиваха в мекото покритие на стените. Пред черния му форд бяха паркирани крайслер миниван и последен модел лексус.

Японската кола предизвика възхищението на Рийд. Такъв автомобил със сигурност струваше повече от годишната му заплата. Протегна ръка и с благоговение докосна синята боя металик. На огледалото за обратно виждане бяха закачени чифт слънчеви очила. На задната седалка имаше куфарче, до което беше захвърлено зелено сако. И двете коли бяха с номера от Вирджиния.

Рийд заобиколи рампата, изкачи трите бетонни стъпала и натисна звънеца. Някъде отвътре долетяха мелодични трели.

Изчака десет секунди, после още десет. Раздразнението му нарастваше. Отново позвъни. Нищо.

— Ало? — подвикна той. — Препоръчана поща!

Гласът му прозвуча странно, сякаш принадлежеше на друг човек. После си даде сметка, че от сутринта за пръв път отваря уста. Погледна пакета в ръцете си. Към него беше прикрепена разписката, която се нуждаеше от подпис.

„Хайде по-бързо, да ви вземат мътните! Навън е дяволски горещо, а в бара вече се питат къде се бавя!“

Погледна надписа върху пакета и подвикна:

— Мистър Халвърсън?

Името му беше познато от предишни пратки, въпреки че не беше виждал човека. Повечето провинциални пощальони се сприятеляваха с хората от района си, но Рийд не беше от тях. Не се нуждаеше от разговори, а от халба студена бира.

Позвъни още веднъж, почука по стъклото и избърса потта от зачервения си врат — професионално неудобство за всеки, който по цял ден седи до сваленото стъкло на служебната кола и няма как да избяга от палещите слънчеви лъчи. Подмишниците му бяха потъмнели от пот. Никога не включваше климатика при свалено стъкло, тъй като и бездруго горивото беше достатъчно скъпо.

— Ало, поща! — повиши глас той. — Трябва ми подпис. Ако върна пратката, най-вероятно няма да я видите повече!

Виеше му се свят от жегата. Май вече беше твърде стар за тази работа.

Погледна двете коли. В къщата трябваше да има хора. Отстъпи крачка назад и вдигна глава. Никой не надничаше от прозорците на спалнята. Единият беше отворен и приличаше на втренчено в него око. Отново почука.

Този път долови нещо. Едновременно с това забеляза, че дървената врата е леко открехната. Звуците се приближиха и утихнаха. Ако не беше зле със слуха, Рийд със сигурност щеше да обърне внимание на странните стъпки.

— Поща, трябва ми подпис! — отново подвикна той.

Облиза пресъхналите си устни. Буквално виждаше халбата в ръката си. И почти усещаше вкуса й.

„Отвори проклетата врата!“

— Искате ли си пратката?

„Изобщо не ми пука за нея. Мога да я захвърля в първата канавка, която се появи пред очите ми. Вече съм го правил.“

Бялата врата най-сетне помръдна. Рийд отвори остъклената предна врата.

— Имате ли химикалка?

Бялата врата се открехна още малко и той с недоумение премигна. На прага нямаше никой. Бавно сведе поглед и срещна очите на малко коли с издължена муцуна, което го приветстваше с размахана опашка. Явно то беше побутнало вратата.

Рийд не беше типичният пощальон, защото обичаше кучетата. В дома си отглеждаше две.

— Здравей, приятелче — рече той, приклекна и почеса кучето зад ушите. — Има ли някой у дома? Искаш ли да се разпишеш за тази пратка?

Ръката му напипа нещо мокро. Първата му мисъл беше, че това е кучешка пикня, и рязко се дръпна. Но дланта му беше червена.

Кръв.

— Ранен ли си, момчето ми?

Огледа внимателно колито. Откри още кръв, но рана нямаше.

— Какво става, по дяволите? — промърмори той.

Изправи се, хвана топката на бравата и отново извика:

— Има ли някооой?

Озърна се. Не знаеше какво да прави. Сведе глава към кучето, което го гледаше с меланхоличен поглед. Изобщо не беше излаяло, което му се стори странно. При появата на непознат човек неговите със сигурност щяха да вдигнат врява до небето.

— По дяволите! — прошепна той и повиши глас: — Ехооо? Какво става?

Най-накрая се реши и отвори по-широко вратата. Вътре беше задушно. Лъхна го неприятна миризма.

— Ей, по кучето ви има кръв! Наред ли е всичко?

Прекоси антрето и надникна в малката дневна, разположена в дъното.

Секунда по-късно бялата врата отлетя встрани и топката на бравата проби дупка в гипсокартона на стената. Предната врата се блъсна в железния парапет на верандата и наоколо се посипаха стъкла. Рийд скочи от най-горното стъпало направо на земята и се стовари на колене. Повърна всичко, което бе останало в стомаха му.

После се надигна и се запрепъва към пощенската кола, като кашляше, давеше се и крещеше от ужас, сякаш изведнъж беше превъртял.

Което си беше така.

Днес Хауард Рийд нямаше да стигне до бар „Долар“.