Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Среднощни кули (57)

Глава 55
Онзи, който остана

Поредният силен гръм разтърси коридорите. Въпреки че очакваше взрива, Мат се олюля и се подпря на стената.

Том и Ноал тичаха напред, Том притиснал Моарейн до гърдите си. Ноал беше захвърлил някъде факлата си, извадил беше барабан и се бе опитал да прикотка Аелфините. Не беше свършило работа, тъй че Мат мина на гърмене с цилиндри и нощни цветя.

Светлина, цилиндрите бяха убийствени! Видя трупове на Аелфини по коридора, лъскавата им кожа разпрана и накъсана, а от кръвта им се вдигаше злокобен дим. Други обаче извираха от входове и ниши и напираха през пушеците. Вървяха на два крака, но сякаш се плъзгаха, и съсъкът им ставаше все по-гневен.

Мат се втурна след Том и Ноал.

— Още ли ни гонят? — извика Ноал.

— Ти как мислиш? — отвърна запъхтяният Мат. — Светлина, ама тия змии са наистина бързи!

Нахлуха в друга стая, същата като предишните. Леко закривени стени, пара от ъглите, черни триъгълни плочки на пода. Нямаше никакъв триъгълен отвор в центъра, който да ги изведе навън. Кръв и проклета пепел!

Мат огледа трите изхода, стиснал ашандарея в потните си ръце. Не можеха да направят същия номер като преди, да скачат напред-назад между двете еднакви стаи. Не и с Аелфините зад тях. Трябваше да призове късмета си.

— Трябва да продължим! — изрева Ноал. Беше спрял на прага и пристъпваше нервно от крак на крак. — Мат! Ако тия змии ни хванат…

Мат чуваше съсъка им. Като връхлитащ порой. Избра посока и затича.

— Хвърли друг цилиндър! — извика Том.

— Свършиха! И имаме само три нощни цветя. — Торбата на гърба му беше олекнала.

— Музиката не им действа — каза Ноал и захвърли барабана. — Прекалено са ядосани.

Мат изруга, запали едно нощно цвете с драскалото и го метна през рамо. Нахлуха в друга стая, след това продължиха направо по коридора от другата страна.

— Не знам накъде да хвана, момче — изпъшка задъхано Том. — Загубени сме.

— Избирам посоките случайно!

— Само че не можеш да тръгнеш назад. А късметът ти сигурно иска да тръгнем натам!

Нощното цвете изгърмя и звукът отекна по коридорите. Изобщо не беше толкова силен като от цилиндрите. Мат рискува да погледне през рамо и видя пушека и искрите, разхвърчали се из тунела. Огънят забави Аелфините, но по-дръзките от ордата се плъзнаха напред през дима.

— Може би да преговаряме? — изпъшка задъхано Том.

— Много са ядосани! — повтори Ноал.

— Мат — заговори Том, — ти каза, че са знаели за окото ти. Отговорили са на въпрос за това.

— Казаха, че ще дам половината проклета светлина на света — отвърна Мат. Болката туптеше в черепа му. — Не исках да знам, но все пак ми го казаха.

— Какво друго казаха? Нещо, което може да е податка? Как се измъкна последния път?

— Не съм. Те ме изхвърлиха.

Нахлуха в нова стая — без вход — и се втурнаха към изхода наляво. Казаното преди малко от Том беше точно. Сигурно трябваше да затичат обратно. Но не можеха, не и с ония пепелянки след тях!

— Изхвърлиха ме през рамката на вратата в света на Аелфините — изпъшка задъхано Мат. — Води към подземието на Тийрския камък.

— Тогава сигурно ще можем да я намерим. Късметът ти, Мат. Пробвай го.

Можеше и да стане.

— Добре — затвори окото си и се завъртя.

Посочи нанякъде и отвори окото си. Ръката му сочеше право към Аелфините, напиращи по коридора към тях.

— Проклета пепел! — изруга Мат, обърна се и побягна по най-близкия коридор.

Том затича след него, но изглеждаше много уморен. Мат можеше да вземе от него Моарейн за малко, но Том щеше да е толкова капнал, че нямаше да може да се бие. Аелфините щяха да ги направят на нищо — като Биргит преди няколкостотин години.

В следващата стая Том залитна и се смъкна на пода, без да изпуска Моарейн. Като всички преди, и тази стая имаше четири изхода. Но единственият от значение беше право към Аелфините. Не можеха да минат през него.

— Тази игра не се печели — изпъшка Том. — Дори да мамим, пак не се печели.

— Том… — Мат му подаде ашандарея и вдигна Моарейн. Беше толкова лека… И добре, че беше, иначе Том нямаше да е издържал толкова дълго.

Аелфините щяха да стигнат до тях всеки момент.

— Дай ми торбата си — каза Ноал. — Трябват ми тези нощни цветя.

— Но…

— Не спори! — Ноал се хвърли към него и измъкна едно цвете от торбата. Имаше много къс фитил. Запали го и го хвърли в коридора. Аелфините бяха вече много близо и Мат чу съскането им, като видяха фойерверка.

Гърмът прокънтя, искри изригнаха от коридора и осветиха тъмната стая. Вдигащите се стълбове пара се отдръпваха от пътя им. Замириса на пушек и сяра. Светлина, раната от изваденото му око запулсира отново.

— Хайде, Мат — каза Ноал. Мат едва го чу: ушите му още кънтяха от гърмежа. — Дай ми торбата.

— Какво си намислил?

Ноал дръпна торбата и измъкна последния фойерверк.

— Трябва ни време. Трябва да се отдалечите достатъчно от тия пепелянки, за да можеш да се върнеш няколко пъти напред-назад и късметът ти да ви измъкне от това. — Кимна към един от проходите. — Тези коридори са тесни. Добре се затапват. Човек може да застане там и да му се наложи да се бие само с един-двама наведнъж. Сигурно все ще издържи няколко минути.

— Ноал! — изхъхри Том. — Не можеш да направиш това.

— Мога — каза Ноал. Тръгна към прохода, зад който се събираха Аелфините. — Том, ти не си във форма да се биеш. Мат, ти си този, чийто късмет може да намери изход. Никой от вас не може да остане. Но аз мога.

— Няма да има връщане за теб — каза мрачно Мат. — Щом направим совалката, това проклето място ще ни отнесе другаде.

Ноал се вгледа в окото му. Грубоватото му лице не трепна.

— Знам. Цена, Мат. Знаехме, че това място ще поиска цена. Е, видял съм много неща, правил съм много неща. Използван бях добре, Мат, много пъти. Това място никак не е лошо да срещна края.

Мат се изправи с Моарейн на ръце и му кимна с дълбоко уважение. После каза:

— Хайде, Том.

— Но…

— Хайде! — изрева Мат и затича към друг от проходите. Том се поколеба, изруга и тръгна след него, понесъл факлата на Мат в една ръка и ашандарея в другата. Ноал влезе в коридора зад тях и вдигна късия си меч. В пушека от другата страна се раздвижиха фигури.

— Мат — извика Ноал и погледна през рамо.

Мат махна на Том да продължи, спря и погледна назад.

— Ако срещнеш някога малкиери — каза Ноал, — кажи им, че Джейин Бродяжника умря с чест.

— Да, Джейин — отвърна Мат. — Дано Светлината те държи.

Ноал отново се обърна срещу Аелфините и Мат го остави. Последва нов гръм и светлина от нощно цвете. После Мат чу как отекна по коридора гласът на Ноал, надал боен вик. Не беше на език, който бе чувал.

Двамата с Том влязоха в друга зала. Том плачеше, но Мат сдържа сълзите си. Ноал щеше да умре с чест. Такава мисъл щеше да му се стори глупава някога — каква полза от честта, ако си умрял? Но имаше твърде много спомени на войници в главата си, твърде много бе преживял с мъже, които се биеха и лееха кръв за тази чест, за да я презре повече.

Затвори очи и се завъртя, тежестта на Моарейн почти го накара да се олюлее. Избра посока и видя, че тръгва натам, откъдето бяха дошли. Втурна се по коридора. Том забърза след него.

Коридорът не ги изведе в залата, където бяха оставили Ноал. Тази беше кръгла и пълна с жълти колони, направени като огромни лози, които се сплитаха една с друга и оформяха в центъра цилиндрично пространство. Тънки извити стойки със светещи бели глобуси на върха хвърляха мека светлина. Подът бе облицован на бели и жълти ивици, които се протягаха на спирали от центъра. Носеше се остра миризма на суха змийска кожа.

„Никакъв герой не си, Матрим Каутон — помисли си той и погледна през рамо. — Онзи, който остана, той е героят. Светлината да те освети, Ноал.“

— Сега какво? — попита Том. Като че ли бе възвърнал донякъде силата си, тъй че Мат му подаде Моарейн и взе копието си. В тази зала имаше само два входа, единият зад тях, а другият — право напред, в другия край. Но Мат все пак се завъртя със затворено око. Късметът им показа отсрещния вход.

Минаха през него. Прозорците в този коридор гледаха към джунглата. Сред гъстата растителност Мат зърваше от време на време тънките и високи като кули дървета.

Върнали се бяха там, където бяха преди няколко мига — мястото, където изтичаше кръвта на Ноал.

— Тук си получил отговорите си, нали? — попита Том.

— Да.

— Мислиш ли, че и аз бих могъл да получа няколко? — попита Том. — Три въпроса. Каквито отговори си поискаш…

— Не ги искаш, Том — Мат дръпна периферията на шапката си над изваденото си око. — Повярвай ми, не ти трябват. Не са отговори. Заплахи са. Ние…

Том спря. Моарейн в ръцете му се размърда и простена тихо. Но не това накара Мат да замръзне на място.

Видя напред друга кръгла жълта стая. В средата на помещението имаше портал от червен камък. Или останки от него.

Мат изруга и затича напред. Подът бе осеян с натрошени парчета червен камък. Той простена, пусна копието и вдигна няколко парчета. Вратата бе разбита от удар със страховита сила.

При входа Том се смъкна на пода, без да пусне от прегръдката си съвземащата се Моарейн. Изглеждаше изтощен. И двамата бяха останали без торби — Мат беше дал своята на Ноал, а Том беше оставил неговата. А тази стая беше задънена, без други входове.

— Да го изгори дано това място! — изрева отчаяно Мат, смъкна шапката си и зяпна нагоре в безкрайната тъмнина. — Да ви изгори всички дано, змии и лисици! Тъмния да ви вземе дано всичките! Взехте ми окото, взехте Ноал. Стига ви тая цена! Твърде голяма беше! Не ви ли стига животът на проклетия Джейин Бродяжника да ви усмири, чудовища такива!?

Думите му прокънтяха и заглъхнаха без отговор. Старият веселчун стисна очи, сгушил Моарейн до гърдите си. Изглеждаше напълно съкрушен.

Мат се огледа отчаяно. Опита отново завъртането със затворено око и изпъна ръка. Когато отвори окото си, гледаше право към центъра на помещението. Към разбития портал.

В този момент усети как надеждата в него започна да умира.

— Беше добър опит, момко — каза Том. — Добре се справихме. По-добре, отколкото можеше да се очаква.

— Няма да се предам — каза Мат упорито, мъчеше се да надвие отчаянието си. — Ще… ще се върнем обратно и ще намерим пътя до мястото между Аелфините и Еелфините. Според сделката те са длъжни да оставят портала отворен. Ще излезем оттук, Том. Проклет да съм, ако умра тук. Все още ми дължиш две халби.

Том отвори очи и се усмихна, но не се надигна от пода. Поклати глава и увисналите му мустаци се люшнаха. Погледна надолу към Моарейн. Клепачите й изпърхаха.

— Том — прошепна тя. — Стори ми се, че чух гласа ти.

Светлина, как го върна гласът й далече назад. В други времена, отпреди векове.

Тя погледна към него.

— И Мат. Скъпият Матрим. Знаех, че ще дойдете. И двамата. Искаше ми се да не стане, но знаех, че ще…

— Отдъхни си, Моарейн — промълви Том. — Ще излезем оттук за две дрънвания на лютня.

Мат я погледна, както лежеше безпомощна в скута на Том, и изруга:

— Да ме изгори дано, няма да позволя да свърши така.

— Идват, момко — каза му Том. — Чувам ги.

Мат се обърна, погледна и видя това, което беше чул веселчунът. Промъкваха се бавно към тях по коридора, гъвкави и убийствени. Усмихваха се и той видя острите резци в тези усмивки. Можеше да са човешки същества, ако не бяха острите зъби. И очите. Неестествените цепнати очи. Движеха се гъвкаво, ужасни и жадни за кръв.

— Не — прошепна Мат. — Трябва да има изход.

„Мисли — каза си наум. — Мат, глупако. Трябва да има изход.“ „Как се измъкна последния път?“ — беше го попитал Ноал. Това не помагаше.

Отчаяният Том свали лютнята от гърба си и засвири. Мат позна мелодията, „Мил шепот за утрешен ден“. Тъжна музика, свиреше се за падналите мъртви. Красива.

Интересно, музиката сякаш приласка Аелфините. Забавиха стъпките си и тези отпред започнаха да се поклащат в ритъма на мелодията, докато вървяха. Разбираха. Том свиреше за собственото си погребение.

— Не знам как се измъкнах тогава — промълви Мат. — Бях в безсъзнание. Събудих се обесен. Ранд сряза въжето и ме смъкна.

Вдигна ръка към белега на шията си. Предишните отговори на Аелфините не разкриваха нищо. Знаеше за Щерката на Деветте луни, знаеше, че щеше да отстъпи половината светлина на света. Знаеше за Руйдийн. Всичко беше понятно. Никакви дупки. Никакви въпроси.

Освен…

„Какво ти дадоха Еелфините?“

— Ако зависеше от мен — прошепна Мат, загледан в приближаващите се Аелфини, — щях да поискам онези празнини да се запълнят.

Аелфините се плъзгаха напред. Музиката на Том се носеше във въздуха. Съществата се приближаваха бавно и неумолимо. Знаеха, че плячката е в ръцете им.

Два Аелфина отпред носеха лъскави бронзови мечове, от които капеше кръв. Горкият Ноал. Том запя:

— О, колко дълги бяха дните на човека,

когато бродеше по разораната пътека.

Мат слушаше и в ума му извираха спомени. Гласът на Том го връщаше към отдавна отминали дни. Дни в собствените му спомени, дни от спомените на други. Дни, когато беше умирал, и дни, когато бе живял, дни, когато се беше сражавал и побеждавал.

— Искам онези дупки да се запълнят — прошепна той на себе си. — Точно това казах. Еелфините се подчиниха, дадоха ми спомени, които не бяха мои.

Очите на Моарейн отново се бяха затворили, но тя се усмихваше, заслушана в песента на Том. Мат бе помислил, че Том пее за Аелфините, но се зачуди дали не го прави за Моарейн. Тъжна песен за края на едно безуспешно спасяване.

— Отплава чак до края на света

и не поиска да избяга от страха.

— Искам онези дупки да се запълнят — повтори Мат. — И те ми дадоха спомени. Това бе първата ми придобивка.

— Страхът му беше като роден брат,

спаси го и направи го сърцат.

— Поисках още нещо, неволно — каза Мат. — Казах, че искам да съм неуязвим от Айез Седай и Силата. Дадоха ми медальона за това. Още една придобивка.

— Не оставяй страха да те спре да копнееш,

той доказва, че още живееш.

— И… и помолих за още нещо. Казах, че искам да се махна от тях и да се върна в Руйдийн. Еелфините ми дадоха всичко, което поисках. Спомени да запълнят празнините в паметта ми. Медальона да ме пази от Силата…

И какво? Върнали го бяха в Руйдийн обесен. Но обесването беше цена, а не отговор на исканията му.

— Ще скитам пак по пътя разоран и стар,

и пак ще нося тежкия товар!

— Наистина ми дадоха още нещо — прошепна Мат и погледна ашандарея в ръцете си, а Аелфините засъскаха още по-силно.

„Тъй е написан договорът ни. Тъй сделката е сключена.“

Беше издълбано на оръжието. На острието имаше два гарвана, а дръжката бе изписана с думи на Древната реч.

„Мисълта е стрелата на времето. Паметта никога не угасва.“

Защо му го бяха дали? Никога не си беше задавал този въпрос. Но Мат не беше искал оръжие.

„Каквото е поискано, е дадено. Цената е платена.“

„Не, не поисках оръжие. Поисках изход.“

„И те ми дадоха това.“

— Затуй отхвърлям грозотата на лъжите ви,

умирам честно и ще гледам във очите ви!

— изрева Том последния стих на песента.

Мат завъртя ашандарея и го заби в стената. Върхът потъна в не-камъка. Около него плисна светлина, потече като кръв от разцепена жила. Мат изкрещя и натисна по-силно. Мощни вълни светлина изригнаха от стената.

Мат изви ашандарея под ъгъл и посече. Издърпа оръжието от другата страна и изряза вдлъбнат триъгълник светлина. Светлината сякаш изтътна и потече към него. Аелфините почти бяха стигнали до Том, но се заотдръпваха.

Мат завърши, като начерта вълниста линия през средата на триъгълника. Едва можеше да вижда, толкова ярка бе светлината. Секторът от стената пред него пропадна навън и разкри блестящ бял проход, врязан сякаш в стомана.

— Да ме изгори дано… — прошепна Том и се надигна.

Аелфините съскаха от гняв. Нахлуха в стаята, вдигнали ръце да заслонят очите си, без да изпускат кривите мечове.

— Изнеси я! — изрева Мат, завъртя се към съществата, вдигна ашандарея и удари първия Аелфин през лицето с железния край. — Бързо!

Том сграбчи Моарейн в прегръдката си и се обърна колебливо към него.

— Бързо!!! — повтори Мат и изпердаши друг Аелфин по ръката.

Том скочи в прохода и изчезна. Мат се усмихна, развъртя се сред Аелфините с ашандарея и заудря по крака, ръце и глави. Бяха много, но бяха зашеметени от светлината и неуспешно се опитваха да го докопат. Той събори първите няколко на пода и те се загърчиха, по-задните се мъчеха да изпълзят над тях и да стигнат до него.

Мат отстъпи назад, кривна шапката си и извика на съществата:

— Май играта все пак може да се спечели! Кажете на лисиците, че съм страшно доволен от този ключ, дето ми го дадоха. А, и всички можете да се скапете в проклета яма от огън и пепел, дрисъци на свински задник такива. Желая ви страхотен проклет ден.

Задържа шапката на главата си и скочи през отвора.

Всичко побеля.