Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Среднощни кули (27)

Глава 25
Завръщане в Бандар Еваан

Ранд и Мин пристъпиха през портала в малка уличка, пазена от две Деви — Лериан и Хейдия — заедно с Наеф, високия скулест Аша’ман. Девите притичаха безшумно до входа на задната уличка и подозрително надникнаха навън към града. Ранд пристъпи и сложи ръка на рамото на Хейдия, за да успокои слабичката жена, която сякаш бе притеснена, че е с толкова малко охрана. Носеше кафявото си наметало.

Облаците в небето се разпръснаха, стопиха се над града в отклик на пристигането му. Мин погледна нагоре и усети топлия блясък на лицето си. Уличката миришеше ужасно — на смет и урина, — но лъхна топъл ветрец и отнесе вонята надалеч.

— Милорд Дракон — каза Наеф. — Не ми харесва това. Трябва да имате по-голяма защита. Хайде да се върнем и да съберем…

— Всичко ще е наред, Наеф — отвърна Ранд. Обърна се и подаде ръка на Мин.

Тя я пое и тръгна с него. Наеф и Девите имаха заповед да ги следват на разстояние — иначе щяха да привличат внимание.

Щом излязоха на един от многото широки домански дъсчени тротоари, вдигна ръка към устата си. Ранд беше напуснал Бандар Еваан съвсем наскоро. Как се бе изменил градът толкова бързо?

Улиците бяха пълни със струпани покрай стените болнави мръсни хора, загърнати в одеяла. Нямаше място за минаване по дървените пътеки. С Ранд трябваше да слязат в калта, за да продължат. Хората кашляха и стенеха и тя разбра, че вонята не е само в задната уличка. Целият град като че ли вонеше. Някога от много от сградите висяха знамена, но сега бяха издърпани и раздрани за завивки и огън.

Много здания бяха със счупени прозорци и врати, бежанци бяха задръстили входовете. Обръщаха се подир тях. Някои изглеждаха трескави. Други — гладни. И опасни. Мнозина бяха доманци, но сякаш имаше и твърде много белокожи — бежанци от равнината Алмот или Салдеа навярно. Мин разхлаби един нож в ръкава си, докато минаваха покрай група млади улични разбойници. Може би Наеф все пак беше прав. Тук не беше безопасно.

— Вървях и през Ебу Дар така — промълви Ранд. Изведнъж тя усети болката му. Смазваща вина, по-нараняваща от раните в хълбока му. — Това бе едно от нещата, които ме накараха да се променя. Хората в Ебу Дар са щастливи и добре нахранени. Не изглеждат като тези. Сеанчанците управляват по-добре от мен.

— Ранд, ти не си виновен за това — каза Мин. — Не бяхме тук, за да…

Болката му се усили и тя разбра, че е казала нещо погрешно.

— Да — отвърна той тихо, — не бях тук. Изоставих този град, когато разбрах, че не мога да го използвам като инструмента, който исках да бъде. Забравих, Мин. Забравих за какво е всичко това. Трам е много прав. Човек трябва да знае защо се бори.

Ранд беше изпратил баща си — заедно с един от ашаманите — до Две реки, за да подготви хората и да ги събере за Последната битка.

Залитна. Изведнъж се почувства страшно уморен и седна на някакъв сандък. Един смугъл хлапак го изгледа остро от близкия вход. От другата страна на булеварда имаше тясна уличка, по-скоро алея. Не беше задръстена с хора. Свирепи на вид плещести мъже стояха с криваци на входа й.

— Разпадат се на банди — каза тихо Ранд. — Богатите наемат силните да ги пазят, да отбиват онези, които искат богатството им. Но не е богатство в злато или скъпоценности. Вече е за храна.

— Ранд — тя клекна до него. — Не можеш да…

— Знам, че трябва да продължа — промълви той. — Но ме боли, като знам нещата, които не съм направил, Мин. Когато се превърнах в стомана, изхвърлих от себе си всички тези чувства. Когато си позволих отново да се интересувам, отново да се смея, се отворих и за провалите си.

— Ранд, виждам слънчева светлина около теб.

Той вдигна очи към нея, а после погледна към небето.

— Не тази слънчева светлина — прошепна Мин. — Видение. Виждам тъмни облаци, избутани настрани от топлината на слънчева светлина. Виждам теб, държиш блестящ бял меч, замахнал срещу черен, държан от безлика тъмнина. Виждам дървета, които отново позеленяват и раждат плодове. Виждам поле, посевите са здрави и класовете са налети — замълча. — Виждам Две реки, Ранд. Виждам хан със знака на Драконовия зъб на вратата. Не е вече символ на мрак или омраза. А знак за победа и надежда.

Той я погледна.

Мин улови нещо с крайчеца на окото си. Извърна се към насядалите на улицата хора и зяпна. До един имаха образи над себе си. Беше удивително, толкова много видения наведнъж, пламваха и светеха над главите на болните, слабите, изоставените.

— Виждам сребърна брадва над главата на онзи мъж — рече тя и посочи един брадат просяк, който лежеше подпрян на стена, брадичката му клюмнала на гърдите. — Той ще бъде водач в Последната битка. Онази жена там — изгърбената в сенките — ще бъде обучена в Бялата кула и ще стане Айез Седай. Онзи мъж там, който прилича на прост уличен разбойник… той ще спаси живота й. Знам, че не изглежда боец, но ще се бие. Всички ще се бият. Виждам го!

Погледна отново Ранд и стисна ръката му.

— Ти ще бъдеш силен, Ранд. Ще го направиш. Ще ги поведеш. Знам го.

— Видя това? Във видение?

Тя поклати глава.

— Нямаше нужда. Вярвам в тебе.

— Аз едва не те убих — прошепна той. — Когато гледаш мен, виждаш убиец. Чувстваш ръката ми на гърлото си.

— Какво? Разбира се, че не! Ранд, погледни ме в очите. Можеш да ме усетиш през връзката. Изпитвам ли и трошица колебание или страх от теб?

Той потърси очите й със своите, толкова дълбоки. Мин не отклони поглед. Можеше да погледне този овчар в очите.

Той изправи рамене.

— О, Мин. Какво щях да правя без теб?

Тя изсумтя.

— Имаш крале и айилски вождове, които те следват. Айез Седай, Аша’ман — и тавирен. Сигурна съм, че щеше да се оправиш.

— Не — каза Ранд. — Ти си по-жизненоважна от всички тях. Напомняш ми кой съм. Освен това мислиш по-ясно от повечето от тези, които се наричат мои съветници. Би могла да си кралица, ако пожелаеше.

— Всичко, което искам, си ти, тъп глупак.

— Благодаря ти — помълча. — Макар че можеше да мине и без толкова много обиди.

— Е, животът е суров, нали?

Той се усмихна. После стана и вдиша дълбоко. Вината все още си беше в него, но вече я беше преодолял, както бе преодолял болката. Бежанците наоколо занадигаха глави. Ранд се обърна към брадатия несретник, когото Мин бе посочила. Седеше на дъсчената пътека с крака долу в калта.

— Ти — каза мъжът на Ранд. — Ти си той. Прероденият Дракон.

— Да — отвърна Ранд. — Бил си войник, нали?

— Аз… — погледът му стана зареян. — Друг живот беше това. Бях в гвардията на краля, преди да го отвлекат, преди да ни арестува лейди Чадмар, и след това ни разформироваха — умората сякаш засълзи от очите му при мисълта за прежните дни.

— Чудесно — каза Ранд. — Трябва да възстановим този град, капитане.

— Капитане? Но аз… — мъжът го изгледа, после стана, изтупа прахта от дрехите си и изтръска калта от краката си. Изведнъж придоби някак войнишко излъчване, въпреки опърпаното облекло и рошавата брада. — Е, май сте прав. Но не мисля, че ще е лесно. Хората гладуват.

— Аз ще се погрижа за това — отвърна Ранд. — Трябва ми да събереш войниците си.

— Не виждам много от момчетата тук… Не, чакай. Ето ги Вотабек и Редборд — мъжът махна на двама от здравеняците, които Мин бе забелязала преди малко. Те се поколебаха за миг, но след това се приближиха.

— Дърем? — попита единият. — Какво става?

— Време е беззаконието в този град да приключи — каза Дърем. — Ние ще организираме нещата, ще разчистим. Лорд Дракона се завърна.

Единият плю настрани. Беше грубоват мъж със смугла доманска кожа и тънки мустаци.

— Да го изгори дано. Той ни остави. Аз… — млъкна, като видя Ранд.

— Съжалявам — промълви Ранд и го погледна в очите. — Провалих ви. Няма да се повтори.

Мъжът погледна към приятеля си, а той сви рамене и каза:

— Лаин бездруго няма да ни плати. Защо пък да не видим какво можем да направим тука?

— Наеф — извика Ранд, махна на ашамана, задържал се с двете Деви малко по-назад, и тримата се приближиха. — Отвори портал към Камъка. Искам оръжия, броня и униформи.

— Веднага — отвърна Наеф. — Ще ни трябват и войници, нали?

— Не — прекъсна го Ранд. — Прехвърли снаряжението в тази сграда тук. Ще разчистя място за портала вътре. Но никакви войници да не идват — вдигна очи и огледа улицата. — Бандар Еваан пострада достатъчно от ръцете на чужденци. Днес градът няма да познае ръката на завоевател.

Мин се отдръпна назад и загледа с почуда. Тримата войници влязоха в зданието и изкараха хлапетата навън. Щом ги видя, Ранд ги помоли да станат вестоносци и да тичат по задачи. Съгласиха се. Всички се съгласяваха с Ранд, след като го погледнеха.

Някой навярно щеше да си помисли, че това е някаква форма на Принуда, но Мин виждаше как се променят лицата им, виждаше как се връща надеждата в тях, блясъкът в очите. Те виждаха у Ранд нещо, на което можеха да се доверят. Или поне нещо, на което се надяваха, че могат да се доверят.

Тримата войници изпратиха няколко момчета и момичета да доведат други бивши войници. Наеф отвори портала си. След минути първите трима излязоха от зданието със сребристи гръдни брони и чисти зелени униформи. Бяха сресали брадите и косите си, намерили бяха вода да си измият лицата. Толкова бързо бяха престанали да приличат на просяци и бяха станали воини… Малко вмирисани, но воини все пак.

Жената, която Мин бе забелязала преди малко — онази, за която беше сигурна, че може да се научи да прелива, — се приближи да поговори с Ранд. След малко кимна и скоро след това беше събрала жени и мъже, които пълнеха ведра от един близък кладенец. Мин се намръщи озадачено, когато започнаха да обикалят по улицата и да измиват лицата и ръцете на хората.

Наоколо започна да се трупа тълпа. Някои бяха обзети от любопитство, други бяха враждебни, а трети — просто понесени от човешкия поток. Жената и екипът й започнаха да ги подбират и да им възлагат работа. Някои трябваше да издирят ранените и болните, други — да облекат униформи и да вземат мечове. Друга жена заразпитва хлапетата, за да разбере къде са родителите им, ако все още имат такива.

Мин седна на сандъка, на който доскоро бе седял Ранд. Само след час той вече разполагаше с петстотин войници, водени от капитан Дърем и двама негови лейтенанти. Мнозина от тях току оглеждаха, все още изумени, чистите си дрехи и сребристите брони.

Ранд говореше с много от тях и се извиняваше открито. Докато приказваше с една жена, тълпата отзад се раздвижи, той се обърна и видя кретащ към него старец с разранена от ужасни язви кожа. Тълпата се отдръпваше боязливо настрана.

— Наеф — извика Ранд.

— Да, милорд?

— Доведи тук Айез Седай — каза Ранд. — Има хора, които се нуждаят от Цяра.

Жената, която бе събрала хора да пълнят ведра с вода, отведе стареца настрана.

— Милорд — каза капитан Дърем и се приближи с отривиста стъпка. Мин примига. Мъжът бе намерил бръснач отнякъде и се бе обръснал. Беше си оставил домански мустаци над волевата брадичка обаче. Четирима души го следваха като охрана.

— Ще ни трябва повече пространство, милорд — каза Дърем. — Сградата, която избрахте, е претъпкана, идват още и още, задръстват улицата.

— Какво предлагаш? — попита Ранд.

— Кейовете — отвърна Дърем. — Държи ги един от градските търговци. Готов съм да се обзаложа, че може да намерим няколко почти празни склада, годни за употреба. Имаше храна там, но… ами, нищо не е останало.

— А търговецът, който ги държи? — попита Ранд.

— Милорд. Едва ли е нещо, с което да не можете да се справите.

Ранд се усмихна, махна на Дърем да поведе и подаде ръка на Мин.

— Ранд, ще им трябва храна.

— Да — съгласи се той и погледна на юг към близките кейове. — Ще я намерим там.

— Няма ли да е изядена вече?

Ранд не отговори. Тръгнаха с новосформираната градска стража в челото на отряда. Зад тях се проточи нарастващо множество обнадеждени бежанци.

Огромното пристанище на Бандар Еваан бе едно от най-впечатляващите на света. Кейовете се изпъваха на сърп в подножието на големия град. Мин се изненада, като видя колко много кораби има там, повечето съдове на Морския народ.

Спомни си, че Ранд ги бе накарал да докарат храна в града. Но тя се беше развалила. Когато бе напуснал града, го известиха, че всичката храна на корабите е загнила от допира на Тъмния.

Някой беше вдигнал барикада на пътя. Другите улици към кейовете изглеждаха също затворени. Униформени войници занадничаха нервно иззад барикадата, когато военната сила на Ранд се приближи.

— Спрете! — извика някой. — Няма да…

Ранд вдигна ръка и махна небрежно. Барикадата, вдигната от мебели и дъски, изтътна и се хлъзна настрани. Войниците зад нея се развикаха и се отдръпнаха.

Ранд пристъпи напред и Мин усети пълния покой в душата му.

— Кой е този, който спира хората ми от кейовете и иска да задържи храната за себе си? — попита високо Ранд. — Искам… да говоря с това лице.

— Милорд Дракон? — чу се изненадан глас.

Висок мършав мъж с червено доманско палто забърза припряно към тях. Ризата му, някога фина, сега беше омачкана и мръсна. Изглеждаше капнал от умора.

„Как се казваше? — помисли си Мин. — Иралин. Точно така. Началникът на пристанището.“

— Иралин? — попита Ранд. — Какво става тук? Какво си направил?

— Какво съм направил ли? — отвърна възмутено мъжът. — Опитвах се да ги задържа да не нахлуят на корабите за развалената храна! Всеки, който яде от нея, се поболява и умира. Не искат да слушат обаче. Няколко групи се опитаха да щурмуват кейовете за храната и реших да не им позволя да се убият, като ядат от нея.

Не го беше чувала да говори толкова ядосано. Помнеше го като кротък човек.

— Лейди Чадмар избяга час след като вие напуснахте — продължи Иралин. — Другите членове на Съвета на търговците избягаха след ден. Онези проклетници от Морския народ твърдят, че няма да отплават, докато не разтоварят стоката си — или докато не им платя да направят нещо друго. Тъй че чаках проклетият град да измре от глад, да яде от тази храна и да умре или да изгине при нов метеж с пожари и смърт. Това правих тук. А вие какво направихте, милорд Дракон?

Ранд затвори очи и въздъхна. Не се извини на Иралин като на другите. Навярно разбираше, че ще е безсмислено.

Мин изгледа с гняв Иралин.

— Той носи тежко бреме на раменете си, търговецо. Не може да се грижи за всичко и всеки…

— Всичко е наред, Мин — прекъсна я Ранд, отпусна ръка на рамото й и отвори очи. — Точно това заслужавам. Иралин. Преди да напусна града, ти ми каза, че храната на корабите е развалена. Провери ли всяко буре и чувал?

— Достатъчно проверих — отвърна Иралин, все още го гледаше враждебно. — Ако отвориш сто чувала и намериш едно и също, схващаш картината. Жена ми се опита да измисли безопасен начин да отсее изгнилото зърно от здравото. Ако изобщо е останало здраво.

Ранд закрачи към корабите. Иралин го последва малко объркан, може би защото Ранд не му се развика. Мин се присъедини към тях. Приближиха се до един от съдовете на Морския народ, затънал ниско във водата. Няколко души седяха небрежно отпуснати на палубата му.

— Искам да говоря с Надзорницата на платната — извика Ранд.

— Аз съм — отвърна му жена с бели кичури в правата си черна коса и с пъстра татуировка на дясната ръка. — Милис дин Шалада Три звезди.

— Сключих сделка — извика Ранд. — Да се достави храна тук.

— Онзи там не иска да се достави — отвърна Милис и кимна към Иралин. — Не иска да ни разреши да разтоварим. Казва, че ще нареди да стрелят по нас, ако го направим.

— Нямаше да мога да задържа хората — каза Иралин. — Трябваше да пусна слух из града, че Морският народ държи храната в залог.

— Виждаш ли какво изтърпяхме заради теб? — заговори Милис на Ранд. — Започвам да се чудя за Сделката ни с тебе, Ранд ал-Тор.

— Отричаш ли, че аз съм Корамуур? — попита Ранд и я погледна в очите. Беше й трудно да извърне погледа си от него.

— Не — отвърна Милис. — Мисля, че не. Искаш да се качиш на борда на „Бяла пяна“, така ли?

— Ако може.

— Хайде, качвай се.

Пуснаха трапа и Ранд се качи, последван от Мин, Наеф и двете Деви. След малко дойде и Иралин, с капитана и няколко от войниците.

Милис ги отведе до центъра на палубата и отвори капака към корабния трюм. Ранд слезе първи, малко тромаво заради липсващата ръка. Въздухът долу бе прашен и задушлив.

— Ще се радваме да разтоварим тая храна — изсумтя Милис, след като слезе след Мин. — Плъховете мрат от нея.

— Това не е ли добре за вас? — подметна Мин.

— Кораб без плъхове е като океан без бури — отвърна Милис. — Оплакваме се и от двете, но екипажът мърмори всеки път, щом намерят някоя умряла гадина.

Няколко чувала зърно бяха отворени и зърното бе изсипано на пода. Иралин бе споменал, че се опитвали да отсеят лошото от доброто, но Мин не виждаше полза. Само съсухрени почернели зърна.

Ранд гледаше отворените чували. Иралин слезе в трюма. Капитан Дърем се смъкна по стълбата последен с хората си.

— Всичко е развалено — каза Иралин. — Не само това зърно. Някои хора донесоха зимни запаси от фермите си. Всичко се развали. Ще си измрем, и толкова. Няма да дочакаме проклетата Последна битка. Ще…

— Мир, Иралин — каза Ранд тихо. — Не е толкова лошо, колкото мислиш.

Пристъпи напред и дръпна връзката на един чувал. Той падна на една страна и по пода се посипа златист ечемик, без нито едно тъмно петънце по него. Изглеждаше все едно току-що ожънат, всяко зърно пълно и зряло.

Милис ахна.

— Какво му направихте?

— Нищо — отвърна Ранд. — Просто сте отворили само чувалите с развалено зърно. Всичко останало е добро.

— Просто… — изуми се Иралин. — Случайно сме отворили само лошите чували, без да стигнем до добрите? Това е нелепо!

— Не нелепо — Ранд отпусна ръка на рамото му. — Просто неправдоподобно. Добре си се справил, Иралин. Съжалявам, че ви оставих в такова затруднение. Издигам те в Търговския съвет.

Иралин зяпна.

Капитан Дърем отвори друг чувал.

— Този е добър.

— Този също — каза един от войниците му.

— Това тук са картофи — рече друг войник, надничаше в една от бъчвите. — Изглеждат по-добре от всичко, което съм виждал. И не са покарали, както може да се очаква от зимен запас.

— Разпространете вестта — обърна се Ранд към войниците. — Съберете хората си да организират раздаването в един от складовете. Искам това зърно да се пази добре. Иралин основателно се е притеснявал, че хората ще нахлуят по кейовете. Не раздавайте несварено зърно — това ще тласне някои да търгуват с него. Ще ни трябват казани и огнища да го варите. Останалото пренесете в складове. Хайде, бързо.

— Слушам, сър! — капитан Дърем отдаде чест.

— Хората, които събрах досега, ще помогнат — каза Ранд. — Няма да крадат от зърното. Можем да им се доверим. Накарай ги да разтоварят корабите и да изгорят лошото зърно. Би трябвало да има хиляди чували, които все още са добри.

След това погледна Мин.

— Хайде. Трябва да организирам Айез Седай за Церенето — замълча и погледна стъписания Иралин. — Лорд Иралин, вие сте стюардът на града засега, а Дърем е вашият командир. Скоро ще имате достатъчно бойци, за да възстановите реда.

— Стюард на града… Можете ли да направите това?

Ранд се усмихна.

— Някой трябва да го направи. Залавяйте се бързо на работа. Много има да се свърши. Мога да остана тук само докато стабилизирате нещата. За около ден.

И се обърна да се качи по стълбата.

— Ден? — възкликна Иралин и погледна Мин. — Да стабилизираме нещата? Не е възможно да го направим за един ден. Нали?

— Мисля, че ще се изненадате, лорд Иралин — каза Мин, стисна перилата на стълбата и започна да се качва след Ранд. — Аз лично се изненадвам всеки ден.