Кирил Влахов
Страданието няма име

Страданието няма име.

И болката е без лице.

Ден след ден разкъсват ме неумолимо

десетки кървави ръце

впити в моето сърце.

 

Нося в себе си

стотици белези

от обиди и от рани,

в сърцето ми набрани.

И ще ги нося до смъртта ми…

 

Молех за разбиране.

И исках само да обичам.

Но виждах вредом погледи изстиващи

и устни чувах да изричат,

че бил съм аз различен.

 

Знам че трябва да се боря,

но, кажи, какво да сторя?

И развличах,

и обичах,

а след някои — и тичах.

И молих,

и говорих,

и сърцето си разтворих.

Душата си раздавах с пълни шепи,

а посрещаха ме погледи свирепи…

 

Просто писна ми от всичко!

 

Искам днеска да узная

толкоз много ли желая —

толкова ли алчност има

във мечтите ми любими,

че не мога от живота

малко нежност да получа

и за някой да отключа

на сърцето ми кивота.

Но мълчи Съдбата,

мълчите всички вие —

и чудя се къде душата

по-дълбоко да си скрия…

Страданието няма име.

Помръква моето лице…

А от вътре тъй боли ме! Тъй боли ме,

защото още искам да обичам…

Но, простете ми, забравих, че за вас е безразлично.