Кирил Влахов
Мъничко момиче

Усмивка свети в две очи

на мило мъничко момиче;

очите пълни са с мечти,

които тихо устните изричат…

 

Една любов насища мислите

на крехко мъничко момиче,

любов лъчиста, свята, искрена,

която дава път, и цел, и Истина,

и прави я от другите различна —

като малка розичка разлистена…

 

Искра гори във тези две очи

и пълно е с живот лицето,

разпуснати са нейните коси,

разтворено широко е сърцето…

 

Колко болка ли животът е донесъл,

колко труден пътят и невесел

бил е… колко пъти наскърбил е

туй сърце тъй доверчиво, нежно,

туй лице открито, белоснежно;

как успя таз вещица съдбата

да заличи искрата във душата?

Къде изчезнаха мечтите?

Защо прибрани са косите

и лъчите угасени във очите?

И онази страст къде изчезна;

любовта как тъй залезна

в бездна тъмна и беззвездна?

Как потъна в мрак лицето

и затвори се сърцето?

 

И нима забрави чувството,

което носеше изкуството…

И цветята, подарени лично

от дребно, миличко момиче?

 

Нима останаха във снимката

мечтите, радостта, усмивките…

 

Питам с болка тез очи,

но мълчи, мълчи, мълчи

мъничкото весело момиче

и ноти срича, срича, срича…