Кирил Влахов
Маска

Забавно е, нали?

И ти се усмихваш —

Грейват пламъчета весели в очите ти,

десетки белички мъниста

        ми откриваш ти,

И прихваш —

и звънват весели звънчета във ушите ми.

Забавно съществото е пред теб.

И молиш, молиш го да спре.

 

И смешно е, нали?

Как ли ги измисля тези?

Как все успява да разсмее?

Този — този… шут.

И проплакваш весело през сълзи:

        Ти си — ти си… луд!

Забавно е, нали?

 

А знаеш ли в душата ми какво е?

В душата ми, която днес е само твоя?

Чувстваш ли сълзите,

напиращи в очите ми?

Не чувстваш.

Шиповете виждаш ли,

раздиращи гърдите ми?

Не виждаш.

Чуваш ли душата ми как стене,

чуваш ли сърцето как се къса?

Не чуваш.

Чуваш веселите глуми само.

И гледаш, гледаш ме засмяна…

 

Забавно е, нали?

А маската какво ще стане ако махна?

Ако вместо тези празни глуми,

започна с искрените думи?

Какво ще стане, питам те, тогава?

И наместо пак поредната закачка,

сервирам ти:

за тебе вчера плаках!

или

от тази сграда ми се скача!

(и скочил бих да знаех,

че ще пролееш две сълзи поне,

но ти и толкоз няма да пролееш…)

Или наместо нещо да иронизирам,

извикам аз:

сърцето ми раздираш!

        или

за бога! как не ме разбираш!

 

Но аз мълча — сърцето ми е нямо.

И чуваш… чуваш веселите думи само.

 

И смешно е, нали?

Добре съм си със маската.

Сваля ли я дори за кратко, зная —

ще изчезне и от устните усмивката,

ще се скрият и от моя глед мънистата,

ще угаснат бързо

пламъчетата в очите ти,

ще заглъхнат и камбанките,

нежно галещи ушите ми.

И ще стана мигом сив за тебе —

скучен, тъп и непотребен.

Също, също като всички други…

 

Добре, добре съм си със маската.

С нея и за тебе е добре, изглежда.

Тя ми дава, може би…

 

Ах, забавно е, нали?

Нищо, нищо, че боли…