Алберто Анджела
Един ден в древен Рим (24) (Всекидневие, тайни и любопитни факти)

10,30 ч.
Индийска атмосфера по улиците на античен Рим

В съвременната епоха все още има много страни, които могат да ни дадат представа за атмосферата на улица от античен Рим. Достатъчно е да се сетим за Индия например — и там се срещат хора, увити в дрехи от коприни и воали, със сандали или боси.

Както в Индия, така и в Рим улиците често са непавирани, навсякъде тичат рояци деца и по някои ъгли се забелязват малки олтари с дарове за боговете. И тук човек остава удивен от ярките цветове на дрехите и изложените стоки.

В императорски Рим, както в Индия, в разстояние на няколко метра се преминава от една крайност в друга — от екзотичните парфюми на жените към острата и всепроникваща смрад на сокаците, към миризмите на гранясало и на готвено. Друго типично за тези контрасти са златата и скъпите украшения на фона на отчайващата бедност. Изобщо много характерни черти от ежедневието на Рим още съществуват в съвременната епоха, разпръснати в различни страни: по пазарите на Близкия изток, на някои места в Северна Африка, в Индия и Азия… Би било интересно един ден да се отиде на „лов“ за тези остатъци, вече на път да изчезнат, за да се документират и използват при изучаването на античността.

Но да продължим нашата разходка.

Една жена минава покрай нас, хвърляйки ни поглед изпод булото си. Очите й са съвсем тъмни, очертани с черен грим, погледът й е дълбок, настоятелен. Това трае един миг. Забелязваме и дискретния блясък на златните обеци, от които висят перли. После жената изчезва в тълпата, като оставя само следа от замайващ парфюм. Спираме се смутени.

Но не ни остава време да се съвземем. Навсякъде наоколо минават и изчезват други хора, други лица. Поразени сме от невероятното разнообразие на физиономии, с които се разминаваме. Марциал добре е описал очарованието на римските улици. Тук се срещат хора от всички части на античния свят: сармати от степите, свикнали да пият кръвта на собствените си коне, жители на Киликия (в днешна Турция), просмукани от шафран, селяни от Тракия (отговаряща малко или много на днешните България и Турция), египтяни, които са се къпали в Нил, араби, жители на Германия с коси, вързани отстрани на главата, етиопци с много тъмна кожа и сплетени коси…

На някои места по улицата, по която преминаваме, има толкова много хора, че едва се върви. Единственото сравнение, което можем да направим с днес, е с тълпата, която излиза от кино или от тунел на метро в пиковите часове на деня. Представяме си, че същият сценарий се повтаря и по почти всички улици около нас. Рим на Траян не спира да ни учудва. Наистина не е за вярване, че цялото това множество успява всеки ден да се храни, да спи, да задоволява потребностите си.

Да вървиш направо, е почти невъзможно. Налага се да заобикаляме сергиите, които внезапно изникват сред тълпата, и продължаваме да се блъскаме с минувачите. Също като днес в Азия и Изтока идеята за дистанция между хората не съществува. Който идва от Запада, има усещането, че всички се „качват върху него“.

Внезапно тълпата се разпръсва и забелязваме жонгльор, който задържа минувачите с някои умели изпълнения. Спираме се само за малко. По-нататък вниманието ни е привлечено от монотонна песен. Пробиваме си път в тълпата и до една стена виждаме укротител на змии. От кошницата излиза кобра, която се клати плавно и докосва края на неговата „флейта“, от която виси пискюл от цветни пера. Както е известно, не музиката хипнотизира змията, а движението на инструмента. Затова са и перата. Но любопитните, които са се спрели, не знаят това и хвърлят от време на време монети, впечатлени от музикалното умение на укротителя.

Изведнъж всички се отдръпват — задава се някакъв мъж на кон, който крещи и ругае, за да си направи път. Копитата преминават през голяма воняща локва, която всички са заобикаляли, и напръскват с мръсна вода дрехите на двама мъже в тоги. Те спират конника и започва ожесточена свада. По-добре да се отдалечим.

Качваме се на тротоара, за да сме по-спокойни, но почти веднага слизаме от него. Минава патрул от легионери, явно дошли в Рим, за да получат някакво разрешение. Държат се грубо, ритат хората, които не се отдръпват, като им причиняват силна болка — сандалите им, caligae, както казахме, са с метални грайфери, за да имат по-голямо сцепление на бойното поле…

Една ръка ни дърпа за туниката.

Обръщаме се. Просяк с деформирани крака иска милостиня. Даваме му две монети и лицето му светва.

Но това не е краят. Сега пък някакъв амбулантен продавач ни препречва пътя — иска на всяка цена да ни продаде лампите си. Има симпатично лице, червена коса и заразителна усмивка. Освобождаваме се трудно, като той продължава да ни повтаря, че става въпрос за „редки лампи, идващи от Изтока“ и „които траят по-дълго от останалите“…

В тълпите по улиците на Рим жените се разпознават веднага по разноцветните си дрехи и по уханието на парфюм, което се разнася при преминаването им…

Облягаме се на една стена, изморени от борбата с тълпата, и наблюдаваме потока от хора. Така забелязваме, че не всички се придвижват пеша. Някои яздят муле, като заедно с животното им е даден и „шофьор“, роб нумидиец, който го води, като го държи за юздите.

Съществуват и други начини да се движиш по улиците, без дори да стъпваш на земята. Както се знае, през деня в Рим е забранено използването на коли от частни лица с много малки изключения (съответстващи на днешните държавни автомобили). Това са колите на жриците весталки и тези на малцината „с връзки“. Това е довело до появата на алтернативни превозни средства. Типична за римските жени от определен слой, когато посещават приятелките си, е носилката стол (sella). Има една, която се клатушка сред тълпата, същата като описаната от Ювенал. На нея седи забулена жена и чете или може би, за да е в тон с модата, само си дава вид, че чете, като се има предвид непрекъснатото друсане заради блъсканицата.

Съвсем по различен начин се движи голяма носилка (lectica), която напредва величествено над тълпата, поставена на раменете на осем роби сирийци. Прилича на трирема, пореща морските води. Бяла е, украсена е със скулптури, картини и гирлянди от пъстри цветя. Има и много завеси. Истински ролс-ройс по улиците на Рим. Наблюдаваме преминаването й очаровани като всички останали. Двама мускулести роби пробиват път в тълпата, като грубо изблъскват хората и размахват дървени тояги. Те са истински ледоразбивачи… Носилката бавно минава пред нас. Робите пристъпват с дълги отмерени крачки, като гвардейци. Това увеличава тържествеността на момента. Опитваме се да разберем кой е в нея. За съжаление не е възможно. Освен завесите има и система от огледала, които позволяват на пътника да вижда, без да бъде виждан. Огледалата съответстват на тъмните стъкла на нашите автомобили.

На малко разстояние зад тази градска „яхта“ се движи друго превозно средство, което се мъчи да използва пътя, отворен сред тълпата. Това е chiramaxium, количка, теглена на ръка (нещо като рикша), в която седи белокос човек. Сцената е забавна не толкова заради сравнението между двете превозни средства, колкото заради този толкова сериозен мъж с вирнат орлов нос, който си придава по-голяма важност от седящия в носилката. Отзад бута слаб и изтощен роб, който като че ли изминава последните метри на кариерата си на човешки мотор… И двамата изчезват сред хората заедно с ритмичното скърцане на колелото. Малко след това се чува плисък, като от нещо тежко, паднало във вода. Преценяваме разстоянието — сигурно са уцелили онази голяма воняща локва. Представяме си какво е станало — преобръщането на колата и летежът на господаря трябва да са били зрелищни, ако се съди по шумния смях. Дори укротителят на змиите престава да свири.

Рим като Ню Йорк и Лондон

Да се опитаме да обобщим видяното досега. Това, с което Рим поразява, е неговата уникалност в Империята и в античния свят. Сравнението с Ню Йорк или Лондон се налага от само себе си. Който идва тук за първи път, остава изумен от размерите на сградите, от многото хора, от магазините, където се намират всякакви продукти, идващи от всички краища на Империята. Нещо немислимо в по-малките градове на Италия, където изборът на стоките е много по-ограничен и докъдето те стигат много по-бавно (някои дори не стигат).

Рим е градът на големите възможности, градът с множество народи и религии, които мирно съжителстват (първият истински melting pot, както днес често се казва за Ню Йорк), градът на ексцентричните моди и дрехи, на натрапчивите ритми, на големите разхищения. Аспекти, непознати в тихите градове в останалата част на Италия и в тези от провинциите, да не говорим за селата.

Който е свикнал на трудностите, свързани с обработването на земята, и на строгите правила, наложени от традицията, често остава с впечатлението, обикаляйки улиците на Рим, че се намира на места, където ценностите вече не съществуват, сред хора, които живеят повърхностно, често ден за ден, които не са способни да оцелеят другаде и да се трудят честно. Усещането е, че всичко е подчинено на ползата и произвола — трябва да мислиш бързо и да си хитър, да те бива при избора на приятели и клиенти, защото кражбите и измамите са зад ъгъла, както и насилието.

Човекът обаче, който живее в Рим или е роден там (равностойно на истински „New Yorker“), възприема този корумпиран и шумен свят по съвсем друг начин. Годините опит са му създали необходимите „антитела“, които му помагат да се движи по неговите улици и да влиза в неговите tabernae. Според думите на Марциал на тези хора градът и неговият свят им се струват „пулсиращи от веселие и жизненост“.