Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Winter of Our Discontent, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Джон Стайнбек. Зимата на нашето недоволство

Американска

ИК „Колибри“, София, 2009

ISBN: 978-954-529-710-6

 

John Steinbeck

The Winter of Our Discontent

Copyright © John Steinbeck, 1961

Copyright renewed Elaine Steinbeck, Thorn Steinbeck, and John Steinbeck IV, 1989 All rights reserved

 

© Венцислав K. Венков, превод

© Стефан Касъров, художник на корицата

 

Редактор: Жечка Георгиева

Коректор: Албена Накева

Формат 84/108/32

Печатни коли 21

Цена 15 лв.

 

Предпечатна подготовка: Васил Попов

Печатница „Инвестпрес“

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Мери се отлепи от печката и пое едната от големите торби с продукти.

— Толкова неща имам да ти разправям. Нямам търпение.

Целуна я, а тя усети плътността на устните му.

— Какво има? — попита го.

— Поуморен съм.

— Нали имаше три часа почивка.

— Бая неща трябваше да свърша.

— Надявам се, че не си в лошо настроение.

— Мрачен ден беше.

— Напротив, прекрасен е. Чакай само да чуеш.

— Къде са децата?

— Горе. Слушат радио. И те имат новини за теб.

— Неприятни ли са?

— Това пък за какво го казваш?

— Де да знам.

— Май не ти е добре.

— По дяволите, нищо ми няма.

— Като знам какви хубави неща имам за казване… Но ще изчакаме до след вечеря. Гарантирам ти изненада.

Алън и Мери-Елън се втурнаха надолу по стъпалата и нахлуха в кухнята.

— Върнал се е — рекоха.

— Татко, в магазина ти има ли „Пийкс“?

— Ако имаш предвид корнфлейкс, да, имаме, Алън.

— Що не донесеш малко. От онези, дето на кутията има маска на мишок за изрязване.

— Не си ли прекалено голям за миша маска?

Елън обясни:

— Изпращаш капака на кутията с десет цента, а те ти пращат нещо вентрилокско с упътване. Току-що го съобщиха по радиото.

— Кажи на баща си какво си намислила да правиш — прекъсна я Мери.

— Ами, ще участвам в националния конкурс „Обичам Америка“. Първата награда е екскурзия до Вашингтон и среща с президента — заедно с родителите, — а има и куп други награди.

— Чудесно — рече Итън. — И как става това? Какво трябва да направиш ти?

— Вестниците на Хърст го провеждат — възкликна Елън. — В цялата страна. Просто трябва да напишеш съчинение, защо обичаш Америка. И всички победители ще ги покажат по телевизията.

— Голям кеф ще е — каза Алън. — Представяш ли си: Вашингтон, хотел, шоута, среща с президента, както си му е редът. На това му викам аз кеф.

— А с училището какво ще стане?

— То ще е през лятото. Ще обявят победителите на Четвърти юли.

— Е, тогава може и да стане. Ти Америка ли обичаш всъщност, или наградите?

— Хайде, татко — прекъсна го Мери, — не им разваляй ентусиазма.

— Исках просто да отделя зърното от мишата маска. Защото все се объркват.

— Татко, къде според теб можем да направим справка?

— Справка за какво?

— Ами, какво е казал някой си…

— Прадядо ти имаше доста хубави книги. На тавана са.

— Какви например?

— Ами, речите на Линкълн, на Даниел Уебстър и Хенри Клей. Можеш да попрочетеш и нещо от Торо или Уолт Уитман, или Емерсън — та дори и от Марк Твен. Всичките са горе на тавана.

— Ти чел ли си ги, тате?

— Говоря ви за дядо ми. Той понякога ми четеше от тях.

— Нали ще ни помогнеш със съчиненията.

— Тогава те няма да са от вас.

— Добре — примири се Алън. — Нали няма да забравиш да донесеш „Пийкс“? Пълни били с желязо и разни вещества.

— Ще гледам.

— На кино можем ли да ходим?

— Мислех, че ще боядисваме великденските яйца — каза Мери. — В момента ги варя. Ще ви ги дам да ги изнесете на балкона след вечеря.

— А да се качим на тавана, може ли, за да разгледаме книгите?

— Стига след това да изгасите лампата. Веднъж я оставихте да свети цяла седмица. Ти я забрави, Итън.

След като децата излязоха, Мери го запита:

— Не се ли радваш, че ще участват в конкурса?

— Радвам се, разбира се, стига да го направят като хората.

— Нямам търпение да ти го кажа: Марджи днес ми гледа на карти. И то три пъти, защото никога не била виждала подобно нещо. Три пъти! Пред очите ми обръщаше картите.

— О, Боже милостиви!

— Като чуеш, ще престанеш да се съмняваш. Винаги й се подиграваш за някакви високи чернооки непознати мъже. Бас държа, че не можеш да познаеш какво ми каза. Искаш ли да опиташ да познаеш?

— Мери, искам да те предупредя — каза й той.

— Да ме предупредиш ли? Та ти изобщо си нямаш представа. Моят късмет си самият ти.

Полугласно той изказа някаква груба, обидна дума.

— Какво рече?

— Нищо. „Слаба работа“.

— Ти можеш да смяташ така, ама картите мислят съвсем друго. Три пъти ми ги хвърля.

— Картите мислят?

— Те знаят — отвърна Мери. — А тя прочете какво й казват и всичко беше само за теб. Ще станеш една от най-важните личности в града ни — точно така, от най-важните, казах. И то не някога си, а съвсем скоро. Всяка карта, която обръщаше, сочеше пари, пари и пак пари. Ще станеш богаташ.

— Миличко — каза й, — нека те предупредя, умолявам те!

— Ще направиш инвестиция.

— С какво?

— Ами, имах предвид парите от брат ми.

— В никакъв случай — извика той. — Няма и да ги докосна. Те са си твои. И ще си останат твои. Ти ли го измисли това или…

— Тя изобщо не ги спомена. Нито пък картите. Но ти ще вложиш парите през юли, а оттам насетне всичко ще си тръгне по реда си — едно веднага подир другото. Нали много хубаво звучи? Точно така го каза и тя: „Твоят късмет е Итън. Той ще стане много богат човек, може би пръв големец на града.“

— Господ да я убие! Кой й дава това право?

— Итън!

— Знаеш ли какво прави тя? Знаеш ли ти самата какво правиш?

— Знам, че съм добра съпруга, а тя ми е добра приятелка. И не желая да се караме, докато децата слушат. Марджи Йънг е най-добрата ми приятелка. Знам, че не я обичаш. И смятам, че ме ревнуваш от приятелките ми — точно така смятам. Изкарах един чудесен следобед, а ти сега искаш да го развалиш. Никак не си мил. — На Мери й избиха петна по лицето от гняв и разочарование, но и от злоба към този, който подрязваше крилете на мечтите й. — Умираш да седиш насреща ми, господин Умнико, и да скапваш на хората настроението. И си мислиш, че всичко това Марджи сама си го измисля. Пък аз ти казвам, че не е вярно, понеже сама сякох картите три пъти — пък дори да си го измисля, защо й е да го прави, освен ако не иска да е добра, дружелюбна и да ни помогне от малко. Отговори ми на това, господин Умнико! Намери някоя гадна причина.

— Откъде да знам — каза той. — Може да го прави със зъл умисъл. Както си няма нито мъж, нито работа. Може да иска да напакости.

Мери снижи глас и поде заядливо:

— „Зъл умисъл“, казваш. Та ти злия умисъл не би познал дори ако ти удари шамар. Нямаш си представа колко й е трудно на Марджи. Има мъже в града, дето не спират да й вървят по петите. Големи мъже, женени мъже, само шушнат и я кандърдисват — отврат. Понякога направо не знае накъде да се обърне. Затова има нужда от мен — жена приятелка. Какви неща ми е разправяла — един мъж не би им повярвал. Някои от ония например пред хората се преструват, че не им харесва, а после се промъкват в къщата й или й се обаждат и й предлагат срещи — уж набожни мъже, само за морал говорят, а после така постъпват. И ти си седнал да ми говориш за зъл умисъл.

— Спомена ли ти имена?

— Нито едно, което също доказва, че не измисля. Марджи не желае да нарани никого, нищо, че нея я нараняват. Но каза, че нямало да повярвам, ако ми кажела името на един от тях. Щом съм чуела, косата ми щяла да побелее.

Итън пое дълбоко въздух, задържа го, после го изпусна под формата на огромна въздишка.

— За кого ли може да става дума? — продължи Мери. — Каза го така, сякаш се отнася за човек, когото познаваме добре и просто не можем да повярваме.

— Но при определени обстоятелства би споменала името му — промълви Итън.

— Само ако я принудят. Точно така се изрази. Само ако се наложело, да спаси например… честта си или името си… нали ме разбираш. Кой мислиш, че може да е?

— Струва ми се, че се сещам.

— Кажи тогава. Кой е?

— Аз.

Мери зяпна.

— Пак ме будалкаш — рече. — Спра ли да внимавам, и хоп — попадам в капана ти. Е, по-добре да се майтапиш, отколкото да си мрачен.

— Ега ти положението. Човек си признава за блудни грехове с най-добрата приятелка на жена му. И получава единствено подигравки.

— Не е хубаво да говориш така.

— Сигурно човек трябва да отрича. Тогава жена му поне ще му окаже честта да се усъмни в него. Скъпа моя, кълна ти се във всичко свято, че никога не съм се пускал на Марджи Йънг-Хънт нито с думи, нито с дела. Сега ще ми повярваш ли, че съм виновен?

— Ти!

— Значи смяташ, че не съм достатъчно добър, нито достатъчно привлекателен — с други думи, че не мога да се класирам, така ли?

— Обичам шегите. Много добре го знаеш… но с такива работи шега не бива. Дано децата не са се разровили горе из сандъците. Никога не връщат нещата на мястото им.

— Скъпа жено, още един опит ще направя. Една жена, с инициалите М. Й.-Х. ми залага отвсякъде примамки по причини, които само тя знае. И ме грози сериозната опасност да се поддам най-малко на една от тях.

— Защо не мислиш за късмета си? Картите казаха „юли“, и то три пъти — с очите си видях. Ще получиш пари — купища пари. За това си мисли.

— Толкова много ли обичаш парите, пухче?

— Да обичам парите ли? Какво имаш предвид?

— Дотам ли копнееш за пари, че да прибягваш до некромантия, магии, джуджу и всякакви подобни черни дейности?

— Ти пръв го каза! Ти започна и не ти давам да се криеш зад собствените си думи. Дали обичам парите? Не, не ги обичам. Но и тревогите не ги обичам. Искам да мога да вървя из града с вдигната глава. Не желая децата ми да се срамуват, понеже не могат да се обличат така добре — така хубаво, — както някои други. Но най държа да ходя с вдигната глава.

— И парите са това, което ще държи главата ти изправена?

— Поне ще изтрие усмивките от лицата на ония набожни превземковци.

— Никой не смее да се присмива на човек от фамилията Холи.

— Ти така си мислиш! Просто не ги забелязваш.

— Може би, защото просто не ме интересуват.

— Пак ли започваш да ми се хвалиш с дълголетната си фамилия?

— Не, скъпа. Тя отдавна вече не е сериозно оръжие.

— Е, радвам се, че поне това си установил. И тук, и във всеки друг град един продавач в бакалница с име Холи не е нищо повече от продавач в бакалница.

— Мен ли ме обвиняваш за неуспеха ми?

— Ни най-малко, разбира се. Но те виня за това, че само се въргаляш в него, без да предприемеш нещо. А би могъл да се измъкнеш, стига да не бяха старовремските ти превземки. Всички ти се смеят. Великият джентълмен без пари не е нищо повече от един мухльо. — Думата експлодира в главата й, а тя замълча от срам.

— Съжалявам — каза Итън. — Ти, моя заешка лапичке, току-що ми подсказа нещо… три неща, по-скоро. Никой никога не вярва на три неща: истинското, вероятното и логичното. Сега вече знам откъде да взема парите за осъществяване на късмета ми.

— Откъде?

— Ще ограбя някоя банка.

Камбанката на таймера на готварската печка зазвъня протяжно. Мери каза:

— Отивай да викнеш децата. Яхнията е готова. Напомни им да изгасят лампата. — И се заслуша в стъпките му по стълбите.