Джон Стайнбек
Зимата на нашето недоволство (16)

Шестнадесета глава

Денят мина бързо, макар да ми се стори безкраен. Часът за затваряне нямаше нищо общо с този, в който бях отворил — той беше толкова отдавна, че едва си го спомнях. Тъкмо се канех да затворя предния вход, когато влезе Джои, а аз, без да го питам, пробих една кутия с бира и му я подадох, после пробих втора за себе си — нещо, което никога досега не бях правил. Опитах се да му разкажа за Маруло и за магазина, но установих, че ми е невъзможно — дори онази история, която бях възприел в замяна срещу истината.

— Уморен ми изглеждаш — рече.

— Май си е така. Виж как ошушкаха тия стелажи. Купуваха като невидели — неща, от които изобщо нямат нужда. Изсипах чекмеджето на касата в сивата брезентова торба, добавих и донесените от господин Бейкър пари, най-отгоре сложих плика акордеон и завързах торбата с парче канап.

— Не бива да оставяш такива работи в магазина.

— В никакъв случай. Имам си скришно място. Искаш ли още една бира?

— Давай.

— И аз.

— Ти си страхотен за публика — каза. — Започвам сам да вярвам на приказките си.

— Като кои например?

— За тройните ми инстинкти, да речем. Тая сутрин ми се яви един от тях. Още със събуждането. Сигурно бях сънувал нещо, ама съвсем като истинско — с настръхнали косми по врата и прочие. И дори не си помислих, че някой може да обере банката днес. Направо го знаех. Така, както си лежах в леглото, го знаех със сигурност. Под крачните бутони за аларма подлагаме едни дървени клинчета, да не ги включваме погрешка. И първото, което направих сутринта, бе да ги извадя. Толкова сигурен бях, че направо се бях спекъл. Как би го обяснил, питам те?

— Може би някой наистина е възнамерявал да го направи, а ти си разчел мислите му, при което той се е отказал.

— При такива тълкувания човек да му е драго да сбърка — даваш му съвсем почетен излаз.

— Ти самият как си го обясняваш?

— Един Господ знае. Толкова от отдавна се правя пред теб на господин Всезнайко, че явно съм започнал сам да си вярвам. Днешната история обаче направо ме потресе.

— Знаеш ли, Морфа, толкова съм уморен, че дори нямам сили да измета.

— Не оставяй тия мангизи тук за през нощта. Занеси ги у вас.

— Окей, щом настояваш.

— Все още имам усещането, че ще стане нещо кофти.

Отворих кожената кутия, сложих в нея шапката с перото и торбата с парите и стегнах каишките й. Докато ме наблюдаваше, Джои каза:

— Ще взема да отида в Ню Йорк, ще си взема стая в хотел и в продължение на две денонощия ще лежа бос и ще наблюдавам водопада на отсрещната страна на Таймс Скуеър.

— С мацката ли?

— Отложих я за друг път. Ще си поръчам от румсървиса и бутилка уиски, и мадама. И двете няма да очакват от мен да разговарям с тях.

— За нас нали ти казах? Май ще предприемем кратко пътешествие.

— Радвам се. Имаш нужда от подобно нещо. Готов ли си да си ходим?

— Имам да свърша още една-две дреболии. Ти върви, Джои. Събуй си патъците.

Първо трябва да се обадя на Мери и да й съобщя, че ще позакъснея.

— Добре, но бързай, бързай, бързай. Новини, новини, новини.

— Не можеш ли да ми ги кажеш по телефона, любов моя?

— Не. Искам да видя изражението на лицето ти.

Провесих маската на Мики Маус за ластика й така, че да закрива прозорчето на касовия апарат, където се показват цифрите. После си облякох палтото, сложих си шапката, изгасих осветлението и седнах с провесени крака върху тезгяха. От едната страна ме ръгаше гол черен клон от банани, а отляво касата ме подпираше по рамото като библиотечна подпорка. Не бях спуснал завесите, та лятната светлина се процеждаше през квадратчетата на решетката и около мен бе пълна тишина — тишина, наподобяваща шума на прибой — а аз точно от това се нуждаех. Опипах и набарах в левия си джоб буцата, която касата притискаше в бедрото ми. Талисманът. Взех го в двете си длани и се втренчих в него. Вчера бях решил, че ще ми е нужен. Забравил ли бях да го върна на мястото му, или го бях задържал съвсем не случайно? Откъде да знам?

И както винаги, докато пръстът ми следваше сложната му крива, той упражни властта си върху мен. На обяд ми напомняше на розов цвят, но вечер придобиваше по-тъмен тон, лилаво зачервяване, сякаш са му инжектирали кръв.

На мен обаче не ми бе нужно да мисля, а да преподредя нещата, да променя схемата, понеже се чувствах като в градина, от която през нощта някой е отнесъл къщата. Задължително трябваше да скова някакъв заслон, който да ме пази, докато построях нова. Бях се отдал изцяло на заетостта си, та новите неща да могат да ми се явят бавно, а аз да ги отбелязвам едно по едно с пристигането им. Направените от гладната орда пробиви в отбраната се виждаха навред по атакуваните в продължение на целия ден стелажи, придобили вид на натрошени зъби или на укрепен град след артилерийски обстрел.

— Да се помолим за падналите ни другари — казах. — За тънката червена линия от кечуп, за храбрите туршии и подправки, чак до най-нисшите каперси в оцет. Ние не можем да посветим… не можем да осветим… — не, не става това. По-скоро ние, живите…^[1] — и това не подхожда. Алфио, желая ти всичко най-добро и отърваване от болката. Ти, разбира се, не си прав, но неправотата ти ти действа като мехлем. Ти принесе жертва заради това, че теб самия са те пожертвали.

Светлината в магазина примигваше от минувачите по улицата. Разрових се из останките от деня да намеря думите на Уолдър и изражението, с които ги произнесе: „Полицейски съд в стил «направи си сам». Всяко нарушение се заплаща. Та чрез теб той внася нещо като депозит, така да се каже, за да не угасне светлината.“ Точно така го рече човекът. Уолдър в своя безопасен свят на мошеници, разтърсен от единствен блестящ лъч почтеност.

Та да не угасне светлината. Дали точно така се е изразил Алфио? Съмнявам се, че Уолдър можеше да го потвърди, но пък бе сигурен, че точно това Маруло е имал предвид.

Проследих с пръст змията по талисмана до самото й начало, което се явяваше краят й. Тя, тази светлина, комай беше много стара — преди три хилядолетия родът Марулий си проправил път през вълчите леговища до пещерата Луперкал в подножието на хълма Палатин, където направили жертвоприношение към ликейския Пан — пазителя на стадата от вълците^[2]. Тази светлина и до ден-днешен не бе угаснала. Маруло — макаронаджията, ’талианецът, косматкото, сега правеше приношение пред същото божество по същата причина. Представих си го отново как надига глава над дебелия си врат и болящите го рамене, видях благородната глава, пламтящите очи — и светлината. И се запитах какво ли ще трябва аз да заплатя и кога ще дойде моят ред. Щеше ли да се сметне за приемливо това, да занеса своя талисман до старото пристанище и да го хвърля в морето?

Не спуснах завесите. По време на по-дългите празници ги оставяхме вдигнати, та полицаите да могат да наглеждат магазина. Складът бе тъмен. Заключих задния вход и бях на половин път през улицата, когато се сетих за кутията за шапки зад тезгяха. Не се върнах. Противното неминуемо би породило въпроси. В съботната вечер вятърът се надигаше с вой и злоба откъм югоизтока, както трябваше и да бъде, ако искаше курортистите да прогизнат от дъжд. Мина ми през ума, че във вторник ще трябва да почерпя с мляко оня сив котарак и да го поканя да ми гостува в собствения ми магазин.