Мирча Елиаде
Сватба в небето (15)

XV

Същата вечер тя не слезе да вечеря. Слугата ми предаде, че госпожата не се чувства добре. Не исках да знам нищо повече и се насилих да се храня така, сякаш нищо не се беше случило. След вечерята се преместих в кабинета си, без да знам какво да направя. И бездруго през последните дни бях действал напълно по волята на случайността. Секунди преди да вземех някакво решение, нямах никаква представа какво ще бъде то. Изблиците ми, както и изреченията, които започвах — и които никога не знаех как ще завърша — ме направляваха против волята ми и аз не можех да се намеся по никакъв начин. Никога преди не ми се бяха случвали подобни неща; поне не с подобни измерения. В този ден обаче бях напълно изпразнен, единствените емоции, които бяха останали живи в душата ми, бяха горчивината и ядът.

Изведнъж ми хрумна да отида в клуба. Отворих вратата на спалнята и казах на Лена:

— Тази вечер отивам в клуба; не ме чакай.

Стори ми се, че думите ми я разтърсиха дълбоко. Погледна ме бледа и изплашена. Тръгна към мен, сякаш искаше да ме помоли за нещо, но аз й казах „лека нощ“ и хлопнах вратата точно в мига, когато тя беше съвсем близо до мен. Слязох по стълбите, изпълнен с особено задоволство. Бях се уверил, че Лена страда, и това като че разсея малко горчивото озлобление, което ме беше обзело.

В клуба заварих няколко младежи, които познавах от дома на Клоди. Поканиха ме да играем покер. Играта на карти обаче не ме забавляваше през онази нощ, и то никак. Щеше ми се да направя нещо наистина необичайно, нещо, за което да научи и Лена, и то да я накара да страда. Предложих на приятелите си да излезем из града. Тъкмо се чудеха къде да отидем, когато някой ми каза, че Лена ме търси по телефона. Помолих го да й предаде, че в момента съм зает. Един от младежите в компанията започна да се усмихва. Тази негова подигравателна усмивка ме раздразни до краен предел.

— Проверка! — прошепна той, но достатъчно силно, че да го чуя и аз. — Излезеш веднъж сам навън и започват да те следят…

— Лъжеш се, приятелю — прекъснах го аз. — Съпругата ми ми дава достатъчно свобода. Ние имаме съвсем модерен брак — добавих, като се опитах да се усмихна.

Но признавам, че бях силно изнервен и това обаждане на Лена ме беше раздразнило.

— Всички се хвалим по същия начин — добави друг от компанията.

Огледах всички, като се престорих на учуден, та чак удивен.

— Стига глупости — казах. — Давайте да вървим, да не губим повече време!…

 

 

Върнах се у дома на следващата сутрин. За първи път, откакто се бяхме оженили, бях отсъствал цяла нощ заради забава. На практика нощта беше минала доста скучно, даже плачевно, а и всички онези бедни жени, които се бяха напили около мен, ме отвращаваха по безподобен начин.

Изненадах се да видя Лена да стои до прозореца, когато влязох в стаята. Лампата беше запалена; стана ми ясно, че не беше спала цяла нощ. Предполагам, че съм стъпвал доста тежко и шумно, защото се извърна изплашено, щом ме чу. Едва я познах. Зачудих се как беше възможно някоя жена да остарее така за една нощ! И все пак ми се прищя да се усмихна. В осанката и лицето на Лена имаше нещо мелодраматично, крещящо и строго, и това ме подразни.

— Какво стана с теб? — запита ме с уморен глас. — Непрекъснато звънях в клуба.

— Излязох с приятели и се позабавлявахме — отговорих.

Продължаваше да ме гледа със слисан поглед. Сякаш не разбираше нищо, сякаш не можеше да повярва на очите си. Някой беше разлял върху панталона ми чаша портокалов ликьор и мисля, че Лена беше започнала да усеща противния мирис на алкохола.

— Ти няма ли да си легнеш? — попитах я с известно вулгарно отношение.

Поклати отрицателно глава.

— Не ми се спи — прошепна.

Не знам защо ме преследваше натрапчивата и глупава мисъл, че тя се опитва да ми разиграва някакви мелодраматични сцени. Не бях никак склонен да й вярвам през онази сутрин. Бях достатъчно ядосан на себе си и отвращението, което изпитвах спрямо личното си падение, ме караше да мразя и Лена. Смятах, че в определена степен тя — и само тя — е виновна за тази угнетяваща случка.

Отидох да си легна, преструвайки се, че съм спокоен и безразличен. Заспах трудно и едва след като затиснах с възглавница лицето си…

 

 

… Събудих се с натежала глава някъде на свечеряване. Лена вече не беше в стаята. Леглото й стоеше недокоснато. След като се изкъпах, извиках домашната прислужница и тя ми каза:

— Госпожата излезе веднага след като се нахрани.

Повдигнах рамене. Казах си, че сигурно ме изнудва. И усетих в мен да се надига още по-силно снощната ми омраза към Лена. Имах да свърша някои неща и излязох в града. Беше тъмно. И лека-полека ме обзеха тъга и съжаления. Тя все пак е добро момиче, повтарях си. Тези мисли ме успокояваха. Ще се видим на вечеря и ще се сдобрим. Бяхме се одобрявали след къде-къде по-сериозни скарвания, опитвах се да си дам кураж. (Въпреки че никога дотогава след скарване не бях прекарвал нощта в някой дом на порока. Нито пък й бях давал да разбере, че можем да се разделим.) Влязох в първия цветарски магазин и й изпратих цяла кошница с теменужки. После се разходих, за да успея да събера мислите си, и накрая се върнах вкъщи. Нахлух бързо с известно нетърпение в стаята й. Желаех да й поискам прошка, да я прегърна, да й кажа колко идиотско беше цялото ми държание. Заварих кошничката с теменужките и няколкото думи, които й бях написал, да стои върху тоалетката. Лена още не се беше върнала. Не знаех какво да мисля. Домашната прислужничка също не знаеше нищо. Чаках я на масата до единайсет часа вечерта. После се затворих в кабинета си, за да реша какво трябва да направя. Беше абсурдно да кажа на някого и още по-абсурдно да я търся у роднини и приятели. Всички ни познаваха като щастлива двойка, като идеално семейство. Допреди два-три дни навсякъде ни приемаха като модел за съпружеска двойка. И сега изведнъж да започна да питам дали случайно не знаят къде може да е съпругата ми…

Към полунощ на вратата позвъни куриер, носеше писмо. То наистина беше от Лена, но аз не можех да повярвам на очите си. Пишеше ми, че тази нощ ще остане да спи при леля си и че утре сутринта при мен ще дойде адвокат, за да говори с мен, а също и че ми благодари, че съм й дарил толкова много щастие през тези три години. Беше прощално писмо, което, бях сигурен, беше започвала няколко пъти, за да не звучи прекалено патетично и едновременно с това да запази достатъчно приятелски тон.

Веднага излязох, взех кола и отидох при нея. Заварих я сама в салона, беше много уморена, лицето й беше сурово и помръкнало. Прегърнах я, но тя леко ме отблъсна и се опита да се усмихне.

— Какво те е прихванало? — попитах я аз. — Какви се тези шеги?

Тя седна бавно на ръба на един фотьойл и облегна чело на дланта си. Стори ми се, че е развълнувана. Казах си, че сигурно съжалява за писмото, и ми се прииска да я взема в обятията си. Тя се опита да се предпази от прегръдката ми; но не успя да устои на моята настоятелност. Очите й обаче оставаха затворени, а устните свити. Беше вледенена.

— Остави ме, моля те — шептеше.

Погледнах я отново и се насилих да разбера какво се беше случило. Защото си повтарях, че тя няма никакви причини да се разделя с мен. Нямаше причини дори да се сърди. Та нали й бях изпратил кошница с теменужки! И освен това нали бях дошъл да я търся посред нощ и да я моля да се върне у дома. Дори и да я бях засегнал в началото, фактът, че й бях поискал прошка, ме освобождаваше от всяка вина.

— Не разбирам нищо — извиках накрая.

— Ти сам поиска това — каза Лена с твърдост, но и с много голямо съжаление в гласа.

— Така ти се е сторило на теб! — защитавах се аз. — Това беше просто шега!

Лена повдигна чело и объркано потърси с поглед моите очи. Приближих се към нея разпалено.

— … Мислех си, че си разбрала — продължих аз. — Ти, която разбираш всичко. Не можеш да разрушиш тригодишен брак само заради някаква глупава караница!… И друг път сме се карали — напомних й аз. — И винаги се сдобрявахме; сдобрявахме се, и то много добре — подчертах аз с неприличен намек в гласа и се опитах да се усмихна.

Лена обаче стоеше все така объркана.

— Добре, но скъпи ми приятелю… — поде тя след известно време.

Не знам какво искаше да каже, защото се спря, изтощена след началото на изречението. Схванах, че има предвид нощта, прекарана в града, и отново започнах да се смея.

— Но това е нещо без никакво значение — успокоявах я аз. — Другите мъже имат стотици такива авантюри и никоя съпруга не си е и помисляла да иска развод заради тях… — А и да ти призная честно, те даже не ми харесаха. Няколко окаяни проститутки, които се опитваха да изглеждат като французойки!… Живи да ги оплачеш горките!… — завърших тирадата си с тържествена вулгарност.

Лена започна да плаче. Струваше ми се, че битката е спечелена, и я взех в обятията си.

— Скъпа моя — й нашепвах. — Безценна моя!…

Но без да очаквам подобен жест от нея, Лена се отскубна от прегръдката ми толкова силно, че даже не осъзнах кога премина в другата стая. Побягнах след нея, ала тя бързо заключи вратата. Ударих няколко пъти с юмрук, но не ми отговори. Заля ме отново вълна от гняв и стиснах зъби.

— Добре, от сега нататък ти ще ме молиш, но пък аз няма да искам! — извиках й през вратата.

В този миг леля й застана на прага. Бях сигурен, че беше подслушала от стаята си целия ни разговор.

— Какво се е случило? — попита ме тя изплашено.

Погледнах я учудено и пренебрежително и се приготвих да си ходя. Докато приглаждах палтото си, й казах:

— Разделяме се! Между другото, вече беше време…

Целунах й ръка любезно и тръгнах.

 

 

На следващата сутрин извиках един от своите приятели адвокати и го помолих да започне с оформянето на формалностите по развода, защото аз не смятах да присъствам на никое заседание. В действителност бях решил след няколко дни да замина в чужбина.

— Но защо, приятелю? — запита ме адвокатът. (И той беше сред хората, които се възхищаваха на перфектния ни брак.)

— Лена не иска да има деца — отвърнах му с тържествен тон аз.

Самият аз вярвах, че това е истинската причина. Въпреки че тази подробност беше обезобразена и затрупана от безброй други тежки токсини и наслагвания от събития, които напълно променяха смисъла и последиците от нея.

— … А за мен това е въпрос на свещен дълг — добавих и се учудих на суровия тон, с който говорех. — Не разбирам тази форма на модерен брак, основаващ се изключително върху егоизма…

Чувах какво говоря и собствените ми думи ме убеждаваха, че съм прав. Когато останах сам, започнах да се разхождам замислен из кабинета си, така, както подобаваше на зрял мъж, сблъскал се с морални проблеми. Безполезно е да ти казвам, че всички тези проблеми ги откривах специално за да оправдая пред приятеля си адвокат факта, че съм поискал развод. Драмата, в която бях влязъл, ме ласкаеше донякъде; бях се превърнал в мъж, който страда заради моралните си принципи, в съпруг, който жертва собствения си семеен уют само защото не желаеше да абдикира от високата си етична позиция и така нататък, и така нататък. Колко много щях да страдам впоследствие заради суетата и глупавото си самодоволство през онези дни! Но тогава болката, или по-точно казано — раздразнението ми, намираше успокоение в цял куп фалшиви идеи, заради които си представях, че страдам. И като към това се добави и новостта в положението ми и множеството непреживени дотогава подробности, които отвличаха вниманието ми. Повтарях си по няколко пъти на ден: „Ами ето, развеждам се“… и това сякаш добавяше някаква тежка тържественост на гневния ми жест да се разделя възможно най-бързо с Лена…

Колко плашещо беше обаче осъзнаването ми само след седмица, когато се събудих обграден от самота! Този път осъзнах, че наистина съм остарял и копнежът ми по Лена беше пак толкова огромен, както и в първите месеци на любовта ни. И въпреки това ме беше срам да предприема един-единствен жест на помирение. Не зная как да обясня тази пълна парализираност. Когато си представях, че ще я видя, че трябва да й поискам прошка и да я помоля да се върне, губех всяка възможност да взема решение. Съвсем глупашки се надявах, че Лена ще се върне по своя воля, че няма да е нужно да я моля. Междувременно разбрах, че и тя страда ужасно и че беше станала неузнаваема. Един от приятелите ми я беше срещнал. Каза ми, че изглеждала различна, напълно друг човек. И въпреки това етапите на развода ни вървяха непоколебимо по реда си. Отчаян от мълчанието й, й написах няколко реда с молба да ми прости и да се върне при мен. Получих отговора й едва след няколко дни. „Простила съм ти!“, ми пишеше. И толкова. Нито дума повече. Бях толкова изумен от отговора й, че освободих персонала, затворих къщата и заминах за три месеца извън страната…

 

 

Бях в Париж, когато научих вестта за кончината на леля й. Изпратих й телеграма със съболезнованията си. Тя ми благодари, като ми изпрати семпла визитна картичка с моминското си име. Стана ми ясно, че разводът беше приключил…

Едва след като си дадох сметка, че Лена вече не ми принадлежи, разбрах, че животът ми се е превърнал в достойно за оплакване корабокрушение. Няма как да почувстваш с интуицията си това усещане; усещане за пълен личен крах. Това е откритие, което можеш да направиш по-късно в живота; на възраст около четирийсет години, когато вече не можеш да се залъгваш с илюзията, че младостта ти още не е достигнала своя край, че все някъде дебне някакво възможно спасение. И точно илюзията, че имаш време да сториш нещо, че е напълно по силите ти да се измъкнеш от мизерията и пустотата, подхранва усещането за провал, за пълно корабокрушение. Защото, ако си възрастен, вероятно не би могъл да се оплакваш от решенията на съдбата. Но когато не си, ти се струва, че все още нещо може да бъде спасено. Ала невъзможността да го сториш, пълното парализиране и блокиране на всяка твоя инициатива, това са центробежните сили, които те раздробяват на парчета…

Бяха изминали почти два месеца, откакто не бях виждал Лена. Понякога ми се струваше, че всички тези случили се напоследък събития са просто един грозен сън. Нямаше никаква причина те да са реални, нямаше някаква силна необходимост, която да налага тяхното случване. Колко естествено щяха да текат нещата, колко доволни щяхме да продължим да живеем, ако не се бяха случили определени неща. И се питах какви бяха те?! Не вярвах, че желанието ми да имам деца я беше накарало да се откъсне от мен така жестоко. Беше се случило нещо друго, преди или след разговора ни, нещо в любовта ни се беше променило и аз не успявах да отгатна какво е то…

Не можех вече да понасям безнадеждната си самота и в началото на лятото се върнах в Букурещ. По някаква случайност Клоди все още не беше заминала; надявах се, че тя ще ми разкаже подробно за живота на Лена след нашата раздяла. Но даже и Клоди не знаеше почти нищо. Беше я виждала само веднъж, на погребението на старицата, и тогава едва си разменили няколко думи. Лена спряла да приема гости, не излизала никъде. По-късно разбрах, че в тези седмици на изолация тя съвсем старателно е подготвяла изчезването си, което след това изуми всички столични кръгове, в които се движеше през годините. В онзи момент беше скъсала с целия тогавашен наш свят. Той беше и мой, и неин. И понеже имаше основно само познати, много малко приятели, а нещастията, които я сполетяха, я бяха оставили съвсем сама и ненужна никому, за нея не е било никак трудно да потъне напълно в неизвестното, да изчезне от обществото, наистина без да остави нито следа…

Да, но мен нямаше как да откаже да ме приеме. Една сутрин отидох при нея. Все още не беше продала къщата, която й беше оставила в наследство възрастната й леля. Изчаках около пет минути в салона, преди тя да влезе. Бързо ми стана ясно, че не ме е забравила, защото беше много развълнувана. И вероятно се беше забавила толкова, за да даде време на сърцето си да забави галопиращия си ритъм и на очите си да се прояснят.

Казах й, че страшно много съжалявам за нещастието, което я беше сполетяло. Тя наведе очите си.

— Наистина — отвърна тя. — Сега останах сама…

— Но аз те молих толкова пъти — прекъснах я аз, с тайната надежда, че тя самата очаква разговорът да се насочи именно в тази насока.

— Вече е невъзможно — прошепна тя отново.

— Но защо? — разбунтувах се аз. — Аз не разбирам нищо от това, което се случи. Или пък съм се лъгал от самото начало, от мига, в който повярвах, че ме обичаш!…

— Обичах те страшно много — заговори тя и повдигна погледа си. — Ти нямаш никакво право да се съмняваш в това…

— И една-единствена грешка, една-единствена лудост беше достатъчна, за да се разпадне цялата тази любов? — патетично запитах аз.

Не ми отговори веднага. Мачкаше ръцете си и по бледността й разбирах колко много я измъчваше онази тайна, която напразно се опитвах да изтръгна от нея.

— … И нима се оказа, че всичко, което имаше между нас, може да бъде разрушено само заради една нощ, прекарана далеч от теб? — не спирах да упорствам аз.

— Не е само това — бавно изрече тя. — Аз винаги съм била искрена с теб. И точно тогава не можех да те излъжа… Точно когато ми поиска нещо толкова важно в живота на една жена… А аз исках да спася поне този етап от връзката ни. Надявам се, че точно това е нещото, което няма да направим по волята на някаква случайност… Така, както правехме всичко останало — добави и наведе очи. — А и щом нещата е трябвало да достигнат дотук, то не е било нужно да се срещаме…

— Не разбирам нищо — завайках се аз наистина натъжен. — Не разбирам нищо друго, освен че твоята любов се е изчерпала…

— Да, истина е…

Погледнахме се дълбоко в очите. По-късно се питах как съм могъл да издържа на нейните натежали от мисли, меланхолични и същевременно ясни, почти кристални погледи, откъде съм намирал силите да ги понеса докрай…

— Исках да те видя още веднъж — каза тя твърдо. — Не исках да носиш в душата си един мъртвец цяла вечност, не исках да пазиш в себе си фалшив образ… Фалшив образ на всичко, което беше нашият съвместен живот в последно време…

— Защо не ми каза нищо? — разбунтувах се аз. — Защо не ми обърна внимание?!…

— И какво щеше да помогне това? — усмихна се тя.

Задълбочих се в мислите си за миг.

— И въпреки това можехме да бъдем щастливи…

— А не бяхме ли? — попита ме Лена. — Толкова бързо ли забрави?…

— Исках да кажа до края на живота ни — пророних натъжено аз.

Тя бавно затвори очи и остана така мълчалива за няколко секунди. Стори ми се, че ми дава да разбера, че вече ми е казала всичко, което е имала да ми казва, и очаква от мен да си тръгна. Затова се изправих.

— Ще ми позволиш ли все пак да те виждам от време на време? — попитах я аз, докато й целувах ръка.

— Не, моля те да не правиш това — отвърна ми тя.

… И аз послушах молбата й…