Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nunta în cer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015 г.)

Издание:

Мирча Елиаде. Сватба в небето

Румънска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2012

Редактор: Ценка Кучева

Коректор: Лора Султанова

ISBN: 978-619-150-044-4

 

Carte aparută eu sprijinul Institutului Cultural Român

Тази книга е издадена с подкрепата на Румънския културен институт

 

Mircea Eliade

Noces au paradis

© Éditions de L’Heine, 1981

 

© Лора Ненковска, превод

© Стефан Касъров, художник на корицата

За корицата е използвана „Целувката“ от Густав Климт

 

Формат 84×108/32. Печатни коли 12

Предпечатна подготовка: „Колибри“

Печатница „Симолини“

История

  1. — Добавяне

… Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава — лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат.

Първо послание до Коринтяни (13:12)

I

Когато бях много млад, ми се случваше да се вгледам в лицето на някой непознат и да си кажа: какво ли би било, ако този човек ми беше баща?… Не ми беше трудно да си го представя; със сигурност щеше да се казва Андрей или Север; това ми се струваха най-подходящите имена за моя баща; а майка ми щеше да се казва Мария или Сабина. В действителност майка ми се казваше Аретуза, а баща ми — Йоан. Но приятелите му викаха Женика. Даже и мама не го наричаше така, както би ми харесвало на мен, ами му казваше Нелу… Непознатият човек пред мен обаче можеше да бъде един истински баща; такъв, за какъвто си мечтаех аз, такъв, какъвто бях срещал в романите, мъж с побеляла по слепоочията коса, миришещ много дискретно на одеколон, със строго лице и кротки очи; спортен, ироничен, елегантен и четящ с разбиране някои френски моралисти. Това, естествено, беше един от идеалните типове за родител.

Друг път ми се искаше баща ми да бе някой блестящ лекар, морски капитан или пък голям индустриалец. А майка си я представях някак по-обикновена; или лекарка, или артистка; искаше ми се да рисува, да я виждам как ходи из къщи, облечена в бял халат с навити до лактите ръкави… През юношеството ми имаше години, когато ми се щеше майка ми да беше италианка, а баща ми — англичанин. Но това е съвсем друга история… Исках да кажа нещо по-просто, което ми се случва и днес, макар че е все по-рядко, но то тревожеше цялото ми юношество и ранната ми младост. Понякога седях на седалката в трамвая до някой мъж и си представях, че е баща ми. Не беше точно така, както бях искал аз, както бях мечтал толкова години; поне не беше винаги така. Но все пак беше някой различен от баща ми; и аз наистина можех да бъда негов син, щях да имам друга майка, сигурно щях да имам други братя и сестри, щях да живея в друга къща, в друг град. Всичко би могло да бъде по друг начин. Мисълта, че всичко можеше да бъде различно или пък би могло въобще да не съществува; че всичко на този свят е случайно, ненужно, безсмислено, непрекъснато ме преследваше… Когато минавам по някоя стара махленска улица и виждам старинните къщи с улуци и с градини, отрупани с ружи и грамофончета, си представям, че съм роден там и се виждам как отивам заедно с другите босоноги деца в началното училище в махалата, виждам се четящ на газена лампа в боядисана в розово стая… Или пък в някой провинциален град, в някоя аристократична къща с ограда от остаряло ковано желязо, с циментов фонтан в градината и цветни градински джуджета… Почти винаги след такова лутане по непознатите махленски улици се прибирах вкъщи неспокоен, натъжен…

Очевидно е, че всичко това няма кой знае колко общо с онова, което искам да ти кажа, продължи Мавродин. Но аз не бързам. А и ми се струва, че някъде сред тези спомени ще намеря ключа към разгадаването на всички случки, които последваха. Може би някога ми е бил даден знак, било ми е посочено нещо… Би било страшно да вярваш, че от целия този хармоничен, идеален и равновесен космос единствено животът на човек се случва по случайност, само неговата съдба няма никакъв смисъл… Питам се например дали по някакъв начин в деня, в който започнах да обичам, не се е случило нещо до мен, нещо, което аз не съм забелязал и не съм разбрал, и чрез този пропуск, лишен от трезв разсъдък, напълно безотговорен, съм се оставил на волята на случайността. В един момент се усещаш, че си станал нещо, почти без да си спомняш началото на тази промяна. Когато най-добрият ми приятел се ожени, стояхме и си говорихме цяла нощ с него и се опитвах да разбера какво се е случило, как е стигнал дотук, какви правила или какви страсти са го накарали да се реши на тази стъпка. Кълна ти се, не разбрах почти нищо…

— Това никой не може да го разбере — прекъсна го Хаснаш.

Гласът му беше променен, неочаквано сдържан, почти тържествен. В тъмното очите му блестяха влажни, далечни.

— Никой — повтори той по-тихо. — То се случва така, без да съзнаваш, без да разбираш. Всичко, което ни се дава като претекст: любов, пари, интереси — са глупости. Никой мъж не би се жертвал за някаква си любов или състояние. Каквото и да се говори за мъжете, колкото и глупави да са по-голямата част от тях, нещата не могат да бъдат обяснени така просто. Тук има някаква магия и тя не идва от любовта, от страстта, ами от една неусетна лудост, която по всякакъв начин се опитва да ни унижи…

Изведнъж спря така рязко, както беше и започнал. Сякаш се опитваше да си спомни някаква безценна подробност, да намери подходящата дума. Мавродин го изчака няколко минути и след това продължи:

— Разсъждаваш за тези неща почти като мен, — е, естествено, от позицията на по-големия опит…

— Това е въпрос, за който всички сме съгласни, скъпи мой приятелю — изрече Хаснаш бавно. — Понякога жените ни тормозят, обвинявайки ни в солидарност на всяка цена, но истината е, че тук всички се чувстваме еднакво. Даже и онези, които трудно намират думи да го изразят…

— Това е съдба, ясно е — продължи Мавродин нетърпеливо, сякаш се боеше да не изпусне нишката на разказа си. — Да, и това е съдба, защото има и неизброимо много други… Често пъти се опитвам да ги разбера, особено онези, мрачните, лишени от слава съдби, които предопределят за цял живот, и то без нашето знание и участие. Когато я обичах, понякога се питах дали, преди да я срещна, не бях сънувал нещо драматично, или дали при нашата среща не ме беше впечатлила някоя изключителна подробност… Ето например спомням си много добре едно нещо: че когато се облече за тръгване, имаше широка, черна и привлекателна воалетка, а коженото й палто беше леко парфюмирано с Ambre antique. Но това се случи два часа след като, без мое знание, се бях влюбил. Срещнах я в дома на един от приятелите ми — богат архитект и любител на забавите. Беше следобедът на сивкав зимен ден, когато можех да правя каквото и да е друго нещо, в час, в който обикновено си стоях у дома… беше осми януари; перфектно си спомням датата. Бях много отегчен, почти натъжен от празниците, които бяха минали трудно; уморен, без каквото и да било настроение, угнетен само при мисълта, че трябва да отида у приятеля си. Но бях обещал. Щеше да ми е трудно да откажа. Казах си, че няма да стоя повече от час…

През онази пролет, когато я обичах и бях на две крачки от това — да умра заради нея, често се опитвах да си припомня час по час деня на осми януари. Искаше ми се да знам с какви дрехи се бях облякъл сутринта, коя книга бях взел от рафта, дали бях чел, или не някой вестник, дали ми се беше обаждал някой друг освен напомнящия ми за събирането у тях Александру. Мислех си, че ако бях разгледал вестника по-иначе, сигурно щях да мерна рекламата на някой прехвален филм и да отида да го гледам, преди да удържа на думата си и да отида у Александру. Тогава, ако не бях отишъл аз, Илиана не би останала до късно вечерта там. Вероятно щеше да си тръгне преди моето пристигане и нямаше да я срещна или пък ако я бях срещнал случайно някой друг път, тогава нямаше да я има магията на вечерта на осми януари; вероятно нито тя щеше да бъде свободна вече, нито пък аз… Можеше да се случат толкова много други неща… Понякога, най-вече във влака, се вглеждам внимателно в лика на съседката си в купето и си казвам: ако в определен ден се бях оказал на определено място, в определен град, то тази жена можеше да бъде моя съпруга или пък можеше да бъде, както се казва, моята голяма любов.

Взирам се в нея със страх; как ли би изглеждал нашият живот? Не мисля по никакъв начин за тялото й; изключително лесно е да познаваш и да забравиш нечие тяло. Мисля обаче за присъствието й, за скритата й магия. Един ден, сто дни, десет години с това красиво — или по-малко красиво, русо, високо същество, какво би било то да бъде до теб, под същия покрив, ден след ден, ден и нощ! Как магията й щеше да работи върху мен? Как би ме изтезавало нейното присъствие? Всяка жена, която обичам, ме угнетява, задушава ме и без да иска, ме раздробява, разтапя ме до пълното ми разлагане. От този завършек не се измъква никой мъж… Разяждаше ме обаче и друг въпрос: как това сладко страдание щеше да ми бъде ползотворно? Как щях да напусна този свят? Направо потънал в низост, чрез бавно самоубийство или пък чрез някаква голяма жертва?…

Мавродин спря, дишаше учестено. Запали си цигара и за няколко мига проследи как клечката кибрит изгаря почти до ноктите му. После я хвърли разсеяно, сякаш изобщо не я беше забелязал. Мислите го преследваха.

— … Не си спомням нищо от онзи ден с точност. Само — че ме посрещна съпругата на Александру и ме укори, че идвам толкова късно. Когато чуха името ми в салона, няколко глави се извърнаха към вратата. Бях публикувал няколко седмици преди Коледа една от най-четените си книги „Младостта на Магдалена“. Истината е, че не съм високомерен и не ми харесва да ми се говори много настоятелно за моята литература. Все още съм млад мъж и имам други суети, не тази на твореца. Още по-малко пък ми се нрави да бъда обект на възхищение, както се казва. Признавам, че възхищението е истинско и почтено чувство; и аз самият се възвишавам на доста хора, най-вече на няколко артисти, на няколко писатели. Но предпочитам да не съзнавам, да не чувствам това…

Нямах много настроение, когато влязох в салона. Вероятно щеше да се говори за моята книга. Домакинята щеше да се почувства задължена да насочи разговора към литературата, като отвори дума за новостите по книжарниците и след това за последната ми книга. Постоянно получавах писма, позвънявания и от всички тези обсъждания ми беше ясно, че Магдалена е героиня на мода. Това внимание ме радваше, но така, отдалече. Сред читателите, и най-вече сред читателките, се чувствах притеснен. Тези хора сега мислят, че след като са чели книгата ми, знаят някои неща за мен; те са сигурни, че някои написани от мен подробности са се случили наистина и очакват при срещата с мен да се уверят във вече изграденото си впечатление, да ме премерят, да ме преценят…

Влязох в салона, изпълнен с това усещане, и се приготвях да извадя табакерата си, за да имам някакво конкретно занимание, да координирам движенията си около някаква определена дреболия… Стаята беше продълговата, с не много високи тавани, с голямо, черно и отворено към прозореца пиано. Беше вече почти вечер, но поради някаква странно хрумване на домакините, в един от ъглите гореше запалена само една нощна лампа. В дъното на стаята още стоеше коледната елха със запалени светлини. Съхранил съм тази картина много точно и ясно в паметта си. И изведнъж от всички тези фрагменти, профили, светлини, жестове, лица, гласове видях да се откъсва дланта на Илиана, бледа, с много дълги, почти прозрачни пръсти. Видях тази ръка, преди даже да съм видял лицето и очите й. Тя вероятно беше стояла облегната на пианото и при моето влизане Илиана лениво я беше вдигнала. Пръстите ми се сториха необикновено одухотворени, сякаш бяха единственото живо нещо сред всички тези фрагменти живот, струпани в салона. Имаше и още нещо, една подробност, която после дълго време ме преследваше: цялата й ръка изглеждаше гола, онези бледи и нервни пръсти сякаш бяха направени само за да носят пръстен, а този пръстен липсваше. Това беше чиста, необречена, монашеска ръка…

Не я погледнах веднага. Имаше няколко госпожици, които упорито държаха да ме питат не знам си какви неща. В следващия миг почти напълно бях забравил тази жива ръка, която се беше приплъзнала меко по повърхността на пианото. Когато й бях представен, не усетих да ме удря мълния или нещо в мен да потрепва. Не ми се стори кой знае колко хубава, може би защото не носеше никакъв грим, а в стаята се стелеше мъждивата, сумрачна светлина на свещите. Спомням си, и после много пъти й казвах, че ме беше впечатлила леката умора в погледа й. Това не беше ежедневната, нито онази премазваща умора, която оставя дългото боледуване или пък продължителната злоупотреба, ами онази почти иронична умора, която с времето женската интелигентност отпечатва в очите. Наистина не ми се стори много хубава, но когато се придвижих леко вляво от нея, за да се поклоня пред една възрастна дама, изведнъж осъзнах, че не съм я видял добре, че не съм я погледнал внимателно. Тогава едва се сдържах да не се обърна отново още в онзи миг към нея, за да я разгледам съзнателно, сбърчил чело. Но го сторих няколко минути по-късно, без да бъда забелязан. Говореше с някаква приятелка и гледаше надолу. Видях, че има високо чело и леко заострени като арка слепоочия, а тъмнокестенявият цвят на косата й я правеше да изглежда по-строга. После разбрах защо се бях обърнал: заради онези големи и неразгадаеми очи и пленителните й широки устни. Сякаш целият й облик беше напоен от извора на погледа и карминовия цвят на устата й.

Чух, че я повика нейна приятелка: Илиана. Не бях запомнил името й. Казваше се Илиана и въпреки това се обличаше като за друго име, като за Мария или за Лучия. Блуза в черно и бяло, с бяла яка и тесни ръкави. Съзрях отново ръката й. Казах си, че със сигурност не е обичана и не обича.

Невъзможно беше който и да било мъж да не види, че подобни пръсти се нуждаят от поставянето на един-единствен пръстен, за да изглеждат завършени. Даже и ръката й не беше като на жена, която се казва Илиана. И въпреки това бях чул добре; това беше името й. Видях я да става и да отива в съседната стая. Не беше много висока, но много слаба, бедрата й бяха гладки, а краката слаби и нервни. Не я проследих с очи, за да я преценя; никога не гледам така никоя жена. Винаги се вглеждам в тях, обаче много добронамерено, и чакам да видя какво искат или какво имат да ми покажат. Ние не сме виновни, че повечето жени упорито ни показват неприличното, инертното или нетрайното в телата си. Не можеш да гледаш жена, която подчертава непристойното в себе си по друг начин, освен непристойно. В повечето случаи обектът сам ни показва как трябва да бъде гледан и възприеман. Мъж, който гледа жадно тялото на някоя лека жена, не може да бъде обвиняван в недискретност. Жената винаги ни подканва да я гледаме така, както иска тя…

Тогава останах и с друго впечатление: че тази жена не може да е сама. Някъде наблизо, в страната или в чужбина, трябваше да има съпруг, някой, който е нейната мъжка половина. Не знам защо, но ми се стори създадена да бъде с някого. Странно…

Отново се спря, усмихна се. След това рязко се обърна към събеседника си.

— Всички тези неща, разбира се, не съм ги написал в книга. Рядко, застанал пред белотата на хартията, успяваш да съхраниш връзката с реалността, да бъдеш искрен…

Интересното е, че това момиче беше създадено за връзка, за сватба… Не знаех каква възраст да й дам; в никакъв случай не беше прекалено млада; може би беше на трийсет — трийсет и няколко години…

Гледах я доста, може би твърде дълго, и това ме ядоса. По никакъв начин не исках да изглеждам така, сякаш съм отворен за нова любовна връзка. Така или иначе лесните успехи никога не са ме привличали, не бях някой зажаднял и готов да се задоволи с каквото и да е. Бих се изнервил много, ако някой беше уловил погледа ми: младият белетрист, който проследява жадно с очи непозната жена… Ужасно. Какъвто и жест на ухажване да бях направил онази вечер, той би бил неуместен. Понеже влязох в онази къща като специален гост, веднага след излизането на новата ми книга, се предполагаше, че нищо не би могло да ми бъде отказано; още по-малко пък една непозната жена. Сякаш всички присъстващи там ми бяха длъжници за нещо и беше издадена всеобща разпоредба никой да не ме засяга по никакъв начин даже и с поглед — така, както не биваше да бъдат засягани министрите или високопоставените гости в нечий дом — и затова би било безкрайно вулгарно да приема или да се възползвам от тази ситуация… Но понеже ти разказвам всичко това, ще продължа и нататък. Има неща, които никой не изрича, но за мен положението на писател има няколко наистина неприятни аспекта. Не зная как е в другите страни, но тук хората още не са се научили как да говорят и как да се държат с един писател. Винаги бъркат човека с автора на книгите му и го измъчват с ласкателства или безкрайни припомняния, че е написал еди-кой си роман, че е създал еди-кой си женски образ или формулирал еди-кой си афоризъм. Това ми се струва наистина вбесяващо; все едно в присъствието на някой хирург да се чувстваш задължен да говориш единствено и само за операции и непрекъснато да му напомняш, че е спасил от смърт еди-коя си госпожица. Или пък да поканиш на масата си някой тенор и да му говориш през цялото време за опера, а за десерт да го помолиш да изпее любимите си арии, като предварително ги изсвириш с уста, за да му ги припомниш…

Преместих се в другата стая, за да мога директно да взема участие в разговор, който беше започнал много преди моето пристигане. Спомням си, че един майор, облечен в цивилни дрехи, говореше за ски шампионатите. Когато влязох, един младеж се залепи до стената, че да ми направи място. Това ме подразни и отчаян извърнах глава — дали щях да срещна поне едно не чак толкова напрегнато лице?! Имаше само порядъчни хора, които говореха за зимни спортове. Единственият, с когото можех да се разбера, беше залепеният до стената младеж, а той беше парализиран, защото авторът на книгите, които беше чел и вероятно му бяха харесали, като по някакво чудо се намираше до него с цигара в уста, с добре завързана вратовръзка, прясно избръснат и отворен по всяко време за някакъв неангажиращ разговор. Опитах се да започна разговор с него. Той стегнато контролираше отговорите си, цялото му същество беше напрегнато да не би по някакъв начин големият писател да остане с погрешно впечатление от него. На всяка цена трябваше да изрече някоя своя интелигентна забележка, за да се убеди маестрото, че не говори с някакъв си случаен читател…

Истината е, че младият ми приятел беше великолепен читател. Но деветнайсетте му години го парализираха. Вероятно някой друг път бих му помогнал да дойде на себе си. Понякога обичам тези екстази, които и аз самият съм изживявал някога и които днес ми позволяват да премеря дистанцията, която ме дели от невинността на ранната младост. Но в онзи ден нямах търпение. Не мисля, че желаех на всяка цена да разговарям с онази непозната, която преди няколко минути се беше изправила пред мен с изяществото на съвършен лък. Но със сигурност би ми харесало да седя до някого в ъгъла на някое канапе и да разговарям. Щеше да ми хареса да видя някой приятел. В хола имаше само няколко закъснели познати, в много добро настроение; няколко госпожици ме гледаха от прага, преструвайки се, че не ми обръщат кой знае какво внимание. Архитектът непрекъснато търсеше грамофонни плочи. Той беше перфектният домакин; понеже наближаваше четирийсет и беше започнал да оплешивява, полагаше усилия да изглежда несериозен, шеговит, неуморен танцьор и любител на флирта. Танцуваше с всички момичета и окуражаваше няколкото студенти, колеги на сестра му, да говорят с него на ти. И въпреки това този човек беше изключително талантлив архитект с невероятно остър ум. Изглежда обаче приближаването на старостта винаги плаши дори и най-добрите сред нас. Предполагам, че това обяснява много неща…

Спря се пак, за да си запали цигара, без да бърза. Хаснаш остана да лежи върху шезлонга, галейки коляното си: сякаш въобще не го беше слушал. И въпреки това Мавродин усещаше присъствието му все по-силно, чувстваше се овладян и сякаш някой от сянката до него го караше да продължи, да разказва бързо, без да крие нищо.

— … Естествено, че в книгата нещата не са разказани точно така. Там представих по-романтична среща; пак в деня на осми януари — това не можех да скрия по никакъв начин — но описах, че се случва в курорта Предял, че се бяхме събрали на ски във вилата на общи приятели. Между другото не се отдалечих много от истината. После няколко пъти ходихме в Предял заедно, тя кара ски добре, беше се научила в Германия, докато работела там… Научих тези неща няколко часа по-късно, когато почти се бяхме сприятелили. Беше заминала от страната преди около четири години и беше работила като чиновничка в румънската легация в Берлин. Сега знам, че беше поискала настоятелно да получи работа там. Но това бяха неща, които научих впоследствие… Срещата в Предял, която съм описал в книгата, сега също ми се струва реална. Прекарахме заедно зимата в този курорт. Знам как обуваше обувките си за ски и не ми е трудно да си я представя да идва към мен, като в романа, и да изрича съвсем простичко: „Внимавай, че не си завързал каишите си правилно…“

В действителност първите думи, които чух от нея, ми бяха казани в хола на моя приятел, архитекта. Каза ми нещо доста безинтересно, нещо от рода на: „Добре, че свършиха и тези празници“… Но нещо друго ми направи впечатление: че тя изрече няколко банални, изтъркани думи с толкова много меланхолия, вторачена през прозореца в снежната улица, осветена от зеления светлик на фенера пред къщата, че ми се стори, че ще бъде наистина просташко да я разпитвам повече. Престорих се, че не забелязвам онзи уморен, тъжен и почти напоен от сълзи поглед. Колко добре го разбирах впоследствие и колко се измъчвах с неугасналата в него жар, но едва по-късно, когато вникнах в смисъла му: свършекът на други зимни празници, друга Коледа, погълната някъде в бездната на годините, които се трупаха зад гърба, и тя, оставаща все така сама, все така отдалечена от прибежището, за което мечтае от толкова време… Но може би не е добре да смесвам тези събития. По-късно отново ще стане дума…

Надявах се, че ще ме попита нещо за книгите ми, и най-вече за „Младостта на Магдалена“, заглавие, което беше в устата на всички. С нея ми се щеше да си говоря за написаното от мен. Не защото беше жена и беше започнала да ми харесва, ами защото я усещах изпълнена с живот, интелигентна и меланхолична от главата до петите…

Обикновено не харесвам тъжните хора; и още по-малко тъжните жени. Повечето от нас страдат от унизителни биологични или психологически тъги. Натъжаваме се, ако сме пропилели някоя сделка, защото черният ни дроб не работи или защото сме загубили цяла нощ в забавления или в библиотеката. Но при жените е още по-тягостно. В повечето женски тъги има нещо посредствено… Тя, Илиана, обаче в онзи час носеше тъга, напоена с вълнуваща дискретност. Ако не се бяхме срещнали пак, дори нямаше да повярвам, че зареяният й през прозореца поглед наистина беше натежал от меланхолия. Защото само няколко минути след това лицето й отново беше озарено от интелигентност и дори от известна ироничност. Не беше чела нищо от мен, даже и „Младостта на Магдалена“, и беше отгатнала, че това ме дразни. Започна да ме измъчва. Иначе по-късно в книгите ми, в творчеството ми бе открила много потайна и умела съперница. Тогава оставахме дълго почти прилепени един до друг и слушахме телата си, тя поставяше ръката си на челото ми и аз разгадавах в милувките й нещо повече от отчетливото приплъзване на пръстите; разгадавах неизречените й въпроси, опитите й да проникне в зони, към които никоя страст и никой екстаз не можеха да й отворят пролука.

— За какво си мислиш? — питаше ме понякога с иронична усмивка, знаейки много добре, че никога няма да мога да й отговоря искрено. — Какво криеш тук? — питаше отново, положила бледата си китка на слепоочието ми.

Не мисля, че малките фриволни тайни я притесняваха и че се боеше от това, че ще погледна някоя красива жена; това, което я измъчваше, бяха подземията, които обитавах сам, напълно сам; да — онази самота, която подхранваше моите отсъствия и книги…

Тогава обаче още не беше чела книгите ми. Вече не знам точно за какво си говорехме. В стаята обаче ставаше все по-топло, запалиха лампите и си спомням, че изведнъж яростно ми се прииска да танцувам с тази жена. Вече не беше до мен. Говорих с нея доста дълго и настоятелно, толкова настоятелно, че домакинът на няколко пъти ми направи забележка на шега. Но дотогава не бях осъзнал какво означава тази среща: флирт; няколко часа топъл и приятен разговор; в най-добрия случай — нова връзка…

Да, но тя вече не беше до мен, а аз усещах как бавно ме обзема отровното желание да я имам близо до себе си, в прегръдката на танца. Потърсих я с поглед в съседните стаи. Беше отишла да пие лимонада. Видях я облегната на бюфета с наведен поглед. Но със сигурност беше усетила, че съм вперил очи в нея. Почеса се неспокойно по челото и после бавно го изправи, усмихвайки се, сякаш знаеше, че ще ме срещне там, на прага, с пронизващ я поглед. Направих едва доловим и вероятно гротесков жест, за да я поканя на танц. Отговори ми, че е уморена. Приближих се. Гледаше ме как пристъпвам към нея и изведнъж лицето й стана сериозно, концентрирано, сякаш тогава от моите движения се беше откъснала някаква тайна, която тя разбираше и от която се ужасяваше. Когато бях възможно най-близко, тя се облегна съвсем отчаяно на бюфета. Не си давах сметка какво се случва с мен; за да се успокоя, си повтарях, че е от шампанското. Но си спомням, че докато я молех настоятелно да танцува, тя вдигна ръката си, за да постави чашата с лимонада на етажерката, и тогава се изплаших от бледността и съвършенството й. Взех ръката й с благоприличие и почти измолвайки я. Разбирах от погледа й, че й е било много трудно да ми откаже, че се беше борила със себе си, че и тя се боеше. В мига, в който поех ръката й и я бях повдигнал леко, за да я прегърна за танц, музиката спря. Останахме за миг така: дланта й, обгърната от моята във въздуха.