Анди Макдермът
Свещената крипта (9)

8.

Ню Йорк

— Какво е станало? — попита Нина, чудейки се дали е разбрала правилно Еди заради пропукванията в международната връзка.

— Уби се с електрически ток и падна върху една холограма, която я подпали — повтори той. — Сигурно туристите, които са дошли заради Фестивала на светлината, не са искали да видят точно това… Тя беше готова да умре, но да не я хванем.

— Чувала съм за лоялни служители, но чак толкова… — каза тя. — И Фернандес също е мъртъв? — Мисълта за това въобще не я натъжи.

— Да. Тя практически му отряза главата. Току-що получихме предварителния доклад от аутопсията й — онова неподвижно око е било изкуствено.

Нина не можа да се сдържи и се ухили.

— Обикновено са такива.

— Много смешно, мамка му. Имам предвид, че е било нещо като сейф — вътре си е криела гаротата. Някой е черпил идеи от „Последния екшън герой“. И под някой имам предвид Прамеш Коил.

За по-малко от минута тя се изненадваше за втори път.

— Сериозно ли говориш?

— Видях тази жена в Сан Франциско — тя донесе телефона на Коил точно преди да ни нападнат. Така че освен ако не работи на две места, има голяма вероятност той да е свързан с това. Предполагам, че е наредил убийството на Фернандес, за да му попречи да се раздрънка.

Тя си спомни жената.

— Може би по телефона е съобщил на Фернандес да нападне — предположи тя. — Неговият план А е бил да ми поиска пълен достъп до Кодекса на Талънор, — но след като му отказах, той е задействал план Б.

— Просто го е откраднал.

— Точно така. И какво ще правите сега?

— Кит отива в Индия, за да провери семейство Коил — склонен е да ми повярва, че това е жената от Фриско и смята, че си заслужава да ги разследва.

— А ако Интерпол открие, че семейство Коил наистина стоят зад всичко това?

— Не знам, но не ми се иска да съм на тяхно място. Най-вероятно ще започне надпревара между саудитските и китайските служби кой да ги убие пръв за това, че са откраднали съкровищата на държавите им.

— А ти?

Той се прозя и тя го съжали.

— Като че ли няма да успея да поспя тази вечер. Трябва да завърша показанията си за Интерпол, след това ще летя за Ню Йорк.

— Колко е часът там? — Тя погледна часовника си; минаваше седем вечерта.

— Малко след един сутринта. Ти кога свършваш работа?

— Почти съм готова. Изкарах доста забавен ден, обяснявайки на Себастиан Пенроуз и някакви хора от Държавния департамент как така директорът на АСН се е замесил в поредната престрелка. Знаеш ли, наистина се надявах, че сме оставили всичко това зад гърба си.

— Нямаме късмет, а? — Той отново се прозя и изпъшка.

— Добре ли си?

— Да, само шията ми е отекла там, където тя ме поряза.

— Какво? Порязала те е?

— Нали помниш гаротата? Опита се да ме удуши с нея. Но съм добре.

Тревогата на Нина се засили.

— И как успя да я увие около врата ти?

— Не е заради слуха ми — отвърна той с ясно раздразнение в гласа.

— Не съм казала, че е.

— Но си го помисли. Господи, точно за това не исках да ти го казвам.

Сега и тя се раздразни.

— Ами как да ти кажа, просто се тревожа за съпруга си. Боже!

— Добре де, добре, извинявай. Просто съм много изморен. Мисля, че имам нужда от още едно кафе, или може би даже шест. — Поредната прозявка. — Смятам да затварям. Ще ти се обадя или от самолета, или като кацна на летище „Кенеди“.

— Приятно пътуване — каза тя. — До скоро.

— До скоро.

Тя прекъсна разговора и неуспешно се опита да потисне една прозявка, протягайки се в стола си. Макар денят и въобще не беше толкова изтощителен, какъвто неочаквано се беше оказал този на съпруга й, тя се чувстваше изцедена от срещите и бюрокрацията и просто умираше да се отпусне в леглото си.

 

 

Нина завърши работата по документацията, излезе от кабинета си, слезе с асансьора и тръгна през площада на ООН към Пето Авеню. При обикновени обстоятелства щеше да върви до спирката „Гранд Сентрал“ и да хване метрото, но тази вечер предпочиташе да се прибере по-бързо. Значи щеше да хване такси. Както обикновено, улиците около ООН бяха пълни с таксита, но да намери свободно си беше трудна работа…

Сигнализацията на една от паркираните наблизо коли светна в зелено. Това си беше чист късмет; почивката на шофьора сигурно тъкмо беше свършила. Тя тръгна към него и ускори крачка, когато разбра, че някакъв мъж на средна възраст също го е забелязал. Той я видя, че се забързва и започна леко да подтичва. Двамата стигнаха едновременно таксито.

Мъжът сграбчи дръжката на задната врата.

— Съжалявам, госпожо.

— Хей! — възмути се Нина. — Аз го видях първа.

— Това не се брои. — Той отвори вратата.

Шофьорът почука по бронираното стъкло, което отделяше задните седалки.

— Дамата беше първа. — Акцентът му беше източноевропейски.

Мъжът тръгна да сяда.

— Закарайте ме до Източна деветнайсета улица.

— Хей! — Този път шофьорът чукаше със стиснат юмрук. — Казах ви, че дамата беше първа. Хванете си следващото.

След миг колебание мъжът отстъпи.

— Ще се оплача! — изблея той и изсумтя саркастично към Нина. — Приятно пътуване.

— Със сигурност ще е приятно — отвърна тя с усмивка. Качи се в таксито и кимна на шофьора. — Благодаря ви.

Сега вече разбра защо конкурентът й се отказа толкова лесно — шофьорът изглеждаше доста внушително, с изсечено лице, едра фигура и късо подстригана коса.

— Няма проблем. Накъде?

Нина му даде адреса и след като таксито потегли, тя се отпусна назад и се замисли. Възможно ли беше Прамеш и Ванита Коил наистина да са замесени в кражбите? Със сигурност имаха достатъчно пари, за да финансират Фернандес и хората му. Но нямаше да могат да покажат колекцията си на никого — и как Кодексът на Талънор се вписваше в нея? Наистина беше ценен, да, и историческата му стойност беше огромна, но едва ли беше на нивото на микеланджеловия Давид…

Изведнъж изпита чувство за силна вина. Мислите за Кодекса неизбежно водеха до Роуън и не само я изпълваха с тъга, но и й напомняха, че все още не е разговаряла с баща му. Вярно, че напоследък беше много заета… но не беше ли това само повод да избегне нещо, от което, трябваше да признае, се страхуваше ужасно много?

Знаеше, че трябва да разговаря с него, което я ужасяваше. Накани се да извади телефона си, но реши, че таксито изобщо не е мястото, където да проведе един несъмнено изпълнен с емоции разговор. Пак си търсиш извинения, обади се укорителният глас в главата и, но тя наистина имаше нужда от тишина, спокойствие, повече време, за да събере мислите си…

Таксито рязко спря, връщайки я в реалността. Намираха се на една от главните улици на града, но пред тях нямаше задръствания. Защо спираха тогава?

Лявата врата се отвори и един грамаден брадат мъж се вмъкна и седна до нея.

По дяволите! Искаха да я оберат!

Тя грабна чантата си и се плъзна към другата врата…

Но тя също се отвори и един дребен, кльощав мъж я избута навътре. Тя се озова притисната между тях. И двамата имаха тъмна кожа — индийци? Таксито отново потегли. Шофьорът въобще не реагира — той също беше замесен.

Но ако смятаха, че просто ей така ще им се подчини, дълбоко грешаха.

Стиснала с една ръка чантата си, тя заби лакът в лицето на дребния мъж, отмятайки главата му назад. Едрият протегна към нея грубата си космата ръка — но тя измъкна флаконче с лют спрей и го напръска в лицето.

Той се отдръпна и стисна очи — но това бе по-скоро инстинктивна реакция, отколкото агонията, която Нина очакваше. Собствените й очи я засмъдяха ужасно, когато изпаренията изпълниха тясното пространство. Опита се отново да се измъкне, но дребният продължаваше да се притиска в нея. Тя замахна с лакът…

Ръката му се вкопчи в нейната с такава сила, че тя изпита усещане като от удар в тухлена стена. Изненадана, тя се опита да се отдръпне, но хватката се затегна и задържа ръката й на мястото й. Дребосъкът беше много по-силен, отколкото изглеждаше. С нарастващ страх тя се извърна към него и го погледна.

Под злобните тъмни очи се хилеше озъбена акулоподобна уста. Предните му зъби бяха изпилени до заостряне. Той отвори устата си още по-широко, наведе се към нея…

И Нина изпищя, когато захапа силно ръката й. Опита се да го напръска със спрея, но едрият вече се беше съвзел — той сграбчи пръстите й и ги притисна силно към флакончето, докато ставите й не изпукаха.

— Не се противете, доктор Уайлд — каза шофьорът. Те я познаваха! Това не беше обир, а отвличане!

Мъжът с акулоподобни челюсти разтвори уста, кръвта на Нина се стичаше по брадичката му.

— Мили боже! — изпъшка тя. — Какво искате от мен? — Брадатият пусна ръката й и флакончето падна на пода. На светлината на преминаващите улични лампи тя успя да забележи, че устните му са обсипани с белези, наподобяващи изгаряния, а бузите му са странно хлътнали.

— Скоро ще разберете. Заповядайте. — Шофьорът пъхна една хартиена торбичка през процепа за парите. Едрият мъж я взе и я отвори; Нина видя, че вътре има малко шишенце антисептик и няколко лейкопласта. — Не ми се иска да се заразите.

— Благодаря за загрижеността — изръмжа Нина и грабна торбичката от похитителя си.

Колата пое към северната част на Ню Йорк. Пътуваха малко повече от час, но щом слязоха от магистралата, Нина изгуби представа къде се намират.

Крайната им дестинация беше частно летище. Таксито спря до един бизнес джет, чийто двигател вече работеше. Похитителите и я измъкнаха грубо от таксито и я поведоха към стълбичката.

На върха и се появи една фигура. Нина веднага я разпозна.

— Странно — каза предизвикателно тя. — Тъкмо си мислех за вас.

Гладкото очилато лице на Прамеш Коил имаше същото безизразно изражение, както в Сан Франциско.

— Здравейте отново, доктор Уайлд. — Той погледна към по-едрия от индийците, които я държаха. — Качи я на борда. Имаше ли проблеми, Дхирен?

Тя очакваше едрият да отговори, но вместо това той издаде само едно клокочещо грухтене. С ужас осъзна какво означават белезите и хлътналите бузи — човекът нямаше език. Другият мъж каза нещо на хинди, изпилените му зъби придаваха на говора му мокро, фъфлещо звучене.

— Благодаря ти, Нахари — каза Коил. Той отстъпи назад и двамата завлякоха Нина в самолета. Тя примигна при смяната на осветлението и поглеждайки към луксозната кабина, забеляза Ванита Коил, която я гледаше студено, седнала в една от плюшените седалки. Зад нея стоеше прав някакъв друг индиец с квадратна челюст, облечен с черно поло. Стегнатата му стойка подсказваше, че е нейният бодигард.

— Какво да правя сега? — попита таксиметровият шофьор отвън.

— Следвайте плана, господин Зек — отвърна Коил. — Доктор Уайлд, ключовете ви.

— Какво? Хей! — Мъжът с острите зъби порови в чантата й и подаде ключовете й на Коил, който ги хвърли на славянина.

— Изчакайте господин Чейс в дома им — каза Коил. — Сигурен съм, че ще поиска да говори с жена си.

— Какво искате от Еди? — попита остро Нина, прикривайки страха си с гняв.

— Съпругът ви трябва да ни донесе нещо — отвърна Ванита с леден глас. — Кодексът на Талънор.

Нина я погледна презрително.

— Мечтай си. Нали знаете, че Интерпол вече са разбрали, че вие стоите зад обира в Сан Франциско?

— Може и да подозират — отвърна Коил и отпрати Зек с кимване. Човек от екипажа затвори люка. — Но няма да намерят доказателства. А след това вече няма да има значение.

— Но за какво ви е точно Еди? Ако искате кодекса, защо не накарате мен да ви го донеса?

— Лесно ще вдигнете тревога. Освен това като сте ни заложница, господин Чейс ще ни сътрудничи по-охотно, отколкото ако бъде на ваше място.

— Значи смятате, че ни познавате? — изсумтя тя.

— Кексия ви познава. Цялата информация за вас и вашия съпруг беше събрана и анализирана. Господин Чейс е по-предсказуем от вас, което означава, че може по-лесно да бъде контролиран. Загрижеността му за вашата безопасност ще гарантира подчинението му.

— По-лесно се контролира, а? Ще му кажа, като се обади — сигурна съм, че добре ще се посмее.

— Млъквай — сопна и се Ванита и златните и обеци зазвъняха. — Прамеш, откарай ни у дома. Тая държава ми омръзна.

— Както желаеш, любов моя. — Коил се обърна и влезе в пилотската кабина. Нина очакваше, че той ще даде нареждания, но за нейна огромна изненада той се настани на пилотското място и сложи слушалките на главата си.

— Отзад — заповяда Ванита и посочи презрително задната част на кабината. Двамата мъже завлякоха Нина там. — Чапал, наркотикът.

— Наркотик ли? — извика Нина, виждайки как мъжа с черното поло вдига някакъв уред с формата на пистолет — джет инжектор, използващ високо налягане за вкарване на лекарства през кожата, вместо игла. Тя започна да се бори и да рита, но похитителите й я държаха здраво.

— Бих ви посъветвал да приемете наркотика, доктор Уайлд — обади се Коил от кабината. — Иначе господин Тандон ще бъде принуден да използва уменията си в бойните изкуства, за да ви изпрати в безсъзнание. Доколкото знам, това е изключително болезнено.

Мъжът в черно се усмихна злобно на Нина.

— В човешкото тяло има сто и осем марма точки. Дванайсет от тях водят до незабавна смърт, ако са натиснати от някой майстор на марма-адим^[1].

— Нека позная — рече навъсено Нина. — Ти си точно такъв майстор.

— О, да. Но смъртоносните точки се намират съвсем близо до онези, които причиняват изпадане в безсъзнание и парализа. Ако се борите, дори аз бих могъл да сбъркам и да натисна погрешната точка. — Усмивката му се разшири. — Или може би предпочитате наркотика?

Тя стисна зъби и неохотно прие поражението. Засега.

— Просто… свършвай по-бързо.

Тандон притисна дюзата на инжектора към шията й и натисна спусъка. Чу се силно изсъскване на газ и тя се сгърчи от болка, когато наркотикът беше впръскан през порите на кожата й. За миг като че ли не се случи нищо… но после краката и започнаха да омекват. Двамата мъже я оставиха върху седалката. Ревът на двигателя премина във вой и самолетът се приготви за излитане.

— Да знаете… какво ви чака… когато мъжът ми ви хване — успя да каже Нина, преди всичко около нея да потъне в мрак.

 

 

Схванат и изморен от дългия полет, Еди хвана такси до Манхатън. Опита се да се обади на Нина, но и в апартамента, и в офиса, и на мобилния й телефон му се включваше гласова поща. Леко раздразнен, той се обади на Лола.

— Добър ден, Еди — поздрави го тя. — Как беше във Франция? Видя ли Фестивала на светлината? Чувала съм, че е много красиво.

— Беше… ярко. — Тази дума му се стори най-подходяща. Нина очевидно не и беше разказала събитията от предишната вечер. — Знаеш ли случайно къде е Нина? Не мога да се свържа с нея.

— Не съм сигурна, днес не съм я виждала. Сигурно е на някое събрание на комисията на ООН.

— В самолет или на събрание? Не съм сигурен кое е по-лошото.

— Поне в самолета можеш да гледаш някой филм. Както и да е, като я видя, ще й кажа да ти се обади.

— Добре. Благодаря, Лола.

Най-накрая стигна до етажа си и повлече куфара си към апартамента.

— Нина, вкъщи ли си? — извика той, щом отвори вратата. Никакъв отговор. Той заряза багажа и отиде в кухнята да си направи кафе.

На един от столовете седеше мъж, насочил към него автоматичния си пистолет.

 

 

— Не мърдайте, господин Чейс.

Еди веднага го прецени. Източноевропейски акцент, най-вероятно босненски; едър, мускулест, лице, което е видяло доста екшън. Определено бивш военен.

Някой от хората на Фернандес? Дошъл да си отмъсти?

Макар че умората от полета изчезна за миг след прилива на адреналин, той се престори на изморен.

— Кой си ти? И къде е Нина?

— Засега е в безопасност. Работодателите ми искат нещо от вас. Ако го направите, ще я освободим.

— Работодателите ви? Семейство Коил, предполагам.

Мъжът се изненада, но бързо се съвзе, посочвайки мобилния телефон на масата.

— Да. Те искат да разговарят с вас. Номерът вече е въведен.

Без да сваля поглед от пистолета, Еди взе телефона и натисна бутона за обаждане. Екранът светна и той успя да зърне номера, преди да бъде заменен от анимираната иконка „набиране…“; заради необичайния код 882 той реши, че се свързва със сателитен телефон.

Тихо прещракване, призрачното ехо на сигнала, който се прехвърляше през спътниците… и спокоен глас.

— Ало?

— Добре, Коил, гад такава — каза Еди, разпознавайки равния, безизразен говор на Прамеш Коил. — Какво искаш?

Кратка пауза заради закъснението при сателитната трансмисия.

— Няма нужда да бъдете толкова груб, господин Чейс.

— Мога да приложа и физическа сила.

— Бях сигурен в тези мъжкарски номера. Не ме е страх. Сега ме слушайте внимателно. Както господин Зек вече ви уведоми, съпругата ви е заложничка при нас.

— Зек? — Еди погледна към мъжа на стола, необичайното име му се стори смътно познато.

— Искаме да вземете Кодекса на Талънор и да го доставите на господин Зек. Ако го направите, съпругата ви ще бъде пусната на свобода. В противен случай ще бъде убита. Днес е вторник; давам ви срок до четвъртък.

В слушалката се чуваше жужене, което му беше твърде познато след няколкочасовия полет — бръмчене на самолетен двигател. Коил се намираше на борда на самолет, което означаваше, че Нина също е там…

— Нали знаеш, че си прецакан.

— Моля?

— Не мога да взема Кодекса. Никой не може, освен Нина. Сейфът се отваря след сканиране на ръката й. И тъй като вие най-вероятно летите нанякъде…

— Знам за скенера на сейфа. Скоро ще го получите.

Студена ръка стисна сърцето на Еди.

— Ако посмееш да й отрежеш ръката, кълна се, че ще те намеря, ще ти отрежа шибаната ръка и с нея ще ти изтръгна шибаното сърце през задника!

— Няма нужда от такива фантастични заплахи — не сте ме разбрали. Ще получите отпечатъка на ръката на съпругата ви.

— Така ли? Искам да говоря с Нина.

Коил каза нещо на хинди. Чу се слабо съскане, последвано от звуци на повръщане.

Еди знаеше от кого идват и усети прилив на облекчение.

— Нина!

— Ох… Еди? — каза тя, замаяна и объркана. — Какво… ох, мамка му! Еди, тези задници ме отвлякоха… и ме упоиха!

— Всичко ще бъде наред. Ще се погрижа за това.

— Еди, те искат да откраднеш Кодекса на Талънор за тях! Това не бива да става.

— Ако само така мога да си те върна, ще стане.

— Не, абсолютно невъзможно! Не знам защо го искат, но със сигурност е нещо голямо, не само заради пазарната му стойност. Сигурно…

— Накарай тази червенокоса кучка да млъкне! — разнесе се писклив женски глас. Ванита Коил. Чуха се звуци от борба.

— Нина! — извика Еди. — Коил, дай я пак на телефона!

Разнесе се ново съскане.

— Кучи с… — извика Нина, но гласът и изведнъж секна.

— Тя не е наранена, само е в безсъзнание — каза Коил. — Ако ни осигурите Кодекса, ще си я върнете обратно. Ако не го направите или нашият господин Зек ни уведоми, че сте се опитали да се свържете с властите — или пък по някаква причина не ни се обади — ще я убием. Сега ми го дайте на телефона.

Ръмжейки безсилно, Еди направи каквото му беше казано и започна да крачи напред-назад из стаята. Зек изслуша Коил, каза: „Разбрано“ и затвори.

Еди отиде при него.

— И сега как да изкарам Кодекса от сейфа? Не мога просто да отида и да изляза оттам с проклетото нещо под мишница.

— Това не е мой проблем — отвърна Зек. — Моята работа е да го отнеса на Коил… и да се погрижа да не направиш някоя глупост.

— Не съм чак толкова глупав, че да рискувам живота на Нина заради някаква си стара книга. Ще си я получите — един бог знае как, но все ще измисля нещо. — Той се отдалечи от босненеца и отново започна да крачи напред-назад… докато погледът му не попадна на снимката на починалия му приятел. — Зек! Хуго Кастил веднъж ми каза, че е работил с някакъв босненец Зек! Ти ли си това?

Зек погледна снимката.

— Да. Виждал съм тая снимка. Светът на нашата професия е малък, нали?

— Това вече не ми е професия. Но Хуго не би работил с теб, ако не си свестен тип. Защо се хвана с този задник Коил?

— Защо наемниците работят за някого? — попита реторично Зек. — Аз бях пръв помощник на Урбано Фернандес. Коил поиска да заема мястото му.

— Нали знаеш, че Коил заповяда да убият Фернандес? Оная мацка със стъкленото око едва не му отряза главата. — Зек изглеждаше разтревожен от разкритието, но не каза нищо. — Това ли е всичко? Никаква лоялност към другаря, просто грабваш парите от хората, които са го убили? Предполагам, че Хуго просто не те е преценил правилно.

— Парите ми трябват — отвърна раздразнено Зек. — Вече имам семейство, син… искам да им осигуря добър живот на някое място, по-добро от Сараево. — Той осъзна, че е разкрил твърде много за себе си и отново наложи безизразната маска на лицето си. — Единственото нещо, за което трябва да мислиш през следващите два дни, е как да вземеш Кодекса.

— О, да, фасулска работа — да измъкна нещо с подобни размери от силно охраняван сейф без никой да забележи. — Той се загледа в снимката на Хуго, след което се обърна към босненеца. — Ще имам нужда от помощ.