Анди Макдермът
Свещената крипта (18)

17.

Бангалор

— Мразя крикет — промърмори Еди, когато се качи на трибуната.

— Защото страдаш от липса на вкус и класа — пошегува се Мак, който вървеше зад него.

— Не знам ти защо го харесваш. Нали си шотландец. Крикетът не е точно националният ви спорт.

— Шотландия има много добър отбор по крикет.

— Да, и кога за последно спечелихте някаква награда?

Мак изпръхтя раздразнено.

— Става въпрос за спорта, не за наградите.

— Обзалагам се, че когато Англия губи, изобщо не говориш така, нали? Пък и това е възможно най-скучният спорт. Виж, Формула 1 е друго нещо.

— Според мен това няма да ти се стори скучно — каза Кит, настигайки ги с тежка чанта в ръка — достатъчно бе да покаже картата си, за да бъде допуснат в стадиона „Чинасвами“ без да го претърсват. — Индийските мачове не приличат на вашите.

Щом погледна към терена, Мак повдигна вежда.

— Май не си се шегувал.

Ако британските срещи по крикет бяха спокойни и сдържани, това тук приличаше повече на карнавал, в чийто център по случайност се играеше мач по крикет. От тонколоните гърмеше музика, тълпата припяваше заедно с нея, пляскаше с ръце и дори биеше по импровизирани барабани. Размахваха се знамена и плакати, а пред трибуните се въртяха и танцуваха три мажоретки, които биха накарали всеки издокаран член на мерилебонския клуб по крикет да се задави с коктейла си джин с тоник.

Еди се ухили.

— Добре, Кит, прав беше — това е сто пъти по-добро от всички мачове по крикет, които някога съм гледал.

Мак изпухтя и продължи да се придвижва по трибуната към мястото си, а Еди и Кит продължиха да слизат по стълбите, за да намерят своите. Бяха избрали внимателно местата си; мястото на Еди беше на предната редица — от двете му страни имаше две свободни седалки, на които щяха да седнат Коил и Нина, когато се появят. Кит седеше две редици зад него, за да може да го наблюдава и, ако се наложи, да се изнесе набързо с Кодекса. Мак беше още по-назад, оборудван с бинокъл, за да може да предупреди Еди в случай на потенциални проблеми.

Еди седна и огледа хората, които изпълваха трибуните около него. Повечето бяха мъже от различна възраст, с различни стилове на обличане; никой не изглеждаше ни най-малко заинтригуван от оплешивяващия бял мъж, който седеше на първата редица, вниманието на всички беше привлечено от мажоретките. Той погледна отново Кит, който му кимна леко. Малко по-нататък забеляза Мак, който седеше на мястото си. До тук добре. Той извади телефона си и пъхна слушалката на блутуута в ухото си, след което набра един номер.

— И така, Мак. Проверка.

— Виждам те — отвърна Мак, — виждам и Кит. Но няма и следа от Нина или онзи тип Коил.

— Още не е дошло времето за размяната. Някой да ти изглежда подозрително?

— Засега не. Виждам само много развълнувани почитатели на крикета.

— Това вече е подозрително.

— Ти просто не можеш да оцениш достойнствата на играта. Виж, Кит, от друга страна…

— Да, да, бях принуден през целия полет до тук да ви слушам дрънканиците. Защо не вземеш да го осиновиш.

— Това означава ли, че най-накрая ще се отърва от теб? Времето ще ми стигне само за един сурогатен син.

Еди се засмя и се огледа отново. Все още никаква следа от Нина или Коил.

— Дръж си очите отворени, татко. Да видим какво ще се случи.

Гръмки фанфари обявиха началото на мача. Еди остана нащрек, преструвайки се на заинтригуван от играта. Първият ининг приключи и краят му беше отбелязан с нов взрив от музика и кълчене на мажоретките. Втори ининг, трети. Изведнъж се чу:

— Еди! — Гласът на Мак в слушалката. — Виж вляво.

Еди се обърна и видя Коил, който слизаше надолу по стълбите. Без Нина. Еди се огледа, за да провери дали няма още някой от другата страна и забеляза мъжа, който беше душил Нина с найлоновата торбичка. Кит погледна загрижено Еди, но той с почти незабележимо поклащане на глава му каза да стои на мястото си и да наблюдава.

Коил седна от лявата страна на Еди, а мъжът в черно — от дясната.

— Господин Чейс — каза милиардерът.

— Господин Коил — отвърна Еди. — Не мога да не забележа, че сте забравили нещо.

— Както и вие — каза Коил, като се наведе да погледне под седалката на Еди и не видя нищо. — Къде е Кодексът?

— Къде е Нина?

— В колата ми.

— Тогава я доведете тук. Можете да си позволите още един билет.

— Носите ли Кодекса?

— Ще го получите, щом аз си върна Нина. Такава беше сделката. Сега я доведете.

Коил се обади по телефона, след което се облегна назад и се загледа в играта на терена.

— Спортът никога не ме е интересувал особено — каза той, — но баща ми беше голям почитател на крикета, така че изпитвам някаква носталгия като го гледам. Но и той се е изродил. — Коил посочи мажоретките. — Признак на тези покварени времена.

— Що се отнася до мен, могат да разкарат крикета и да оставят само танцуващите момичета — каза Еди, който се вълнуваше повече дали другият мъж е въоръжен. Не можеше да види издайническа подутина под мишницата, но това не означаваше, че няма някакво друго оръжие.

Коил поклати глава снизходително.

— Да, предположих, че в главата ви се въртят такива мисли. Вие сте човек без културни интереси, типичен представител на тази епоха.

— Въобще не ме познаваш, приятел.

— Познавам ви по-добре, отколкото можете да си представите. Вашите резултати от Кексия ми разкриха доста; виждал съм ги. Показах ги и на вашата съпруга. Тя не остана доволна.

Еди леко се навъси.

— Край, това беше. Връщаме се на Гугъл.

В ухото му прогърмя гласът на Мак.

— Еди, Нина е тук. С нея има един мъж, вляво от теб.

Той погледна. Мъжът с изпилените зъби я ескортираше надолу по стълбите. Тя изглеждаше невредима, но беше разрошена и разтревожена. Дори когато стигна до него, облекчението, което се изписа на лицето й, не можа да прикрие тревогата.

— Добре ли си? — попита той.

— Повече или по-малко — отвърна тя.

Той забеляза превръзката на дясното й ухо.

— Какво се случи?

— За малко да последвам съдбата на Ван Гог заради Ванита.

Еди се обърна към Коил.

— Ти, шибан…

— Достатъчно — рече студено Коил. — Доведох жена ви, както се договорихме. Сега ми дайте Кодекса.

Еди преглътна една гневна забележка и тъкмо се накани да даде знак на Кит, когато Нина заговори.

— Еди, не можеш да му го дадеш. Дори заради мен.

— И перлите на кралицата бих заменил за теб — отвърна той, но беше изненадан от настойчивостта в гласа й. Притесняваше я нещо много по-голямо от собствената й безопасност. — Защо е толкова важно да не попадне в ръцете му?

— Защото той мисли, че ще му помогне да започне един индийски вариант на Апокалипсиса.

Еди повдигна вежди.

— Добре, това е важно. Как?

— Не знам. Но той ми го каза и аз не го чувам да отрича.

— Краят на Кали-юга е неизбежен, доктор Уайлд — каза Коил. — Както вече обясних, по-добре да започне рано, отколкото късно. За доброто на цялото човечество.

— Чуваш ли? — рече язвително Нина. — Той е поредната откачалка с много пари, която се мисли за господ. Действам като магнит за подобни хора?

Еди погледна индиеца с подозрение.

— Смяташ ли, че би направил нещо подобно? Имам предвид, че той притежава просто една търсачка, не завод за ядрени бомби. Какво смята да направи, да пусне някоя връзка, озаглавена: „Цъкнете тук, за да играете на глобална термоядрена война?“.

Коил леко се усмихна.

— Щом не вярвате, че представлявам заплаха, значи няма причина да не ми предадете Кодекса. — Лицето му придоби каменно изражение. — Доведох жена ви. Сега ми го дайте. Веднага.

Еди хвърли един бърз поглед към Тандон, за да се убеди, че е доста далеч от него, преди да отговори.

— Знаете ли какво? Мисля да послушам жена си.

— Ще бъде много неразумно от ваша страна да не спазите уговорката ни.

— И какво смятате да направите? — Той посочи заобикалящата ги ликуваща тълпа. — Няма как просто да ни убиете пред всички тези хора.

— Всички тези хора — каза Коил и по лицето му се разля самодоволна усмивка, придавайки му почти жабешки вид — са мои хора. Те работят за мен.

— Глупости — рече Еди. — Едва преди час и половина ви казах къде да се срещнем.

— Компанията ми е голям спонсор. — Индиецът посочи рекламите, върху които грееше логото на Кексия. — Това ми гарантира известно влияние тук и след като ми се обадихте, аз обявих изненадваща награда за триста от моите подчинени, които са най-големи почитатели на крикета — организирано посещение на днешния показен мач. На всички зрители, които бяха платили за билетите си, им беше казано, че има грешка при резервациите и те получиха финансово обезщетение плюс безплатен билет за следващия мач. Както вече казахте — той се усмихна студено, — мога да си позволя да купя билети.

Еди и Нина се спогледаха разтревожено.

— Мак — каза Еди, опитвайки се да открие шотландеца сред тълпата размахващи знамена зрители, — имаме проблем.

— Полковник Маккримън няма да може да ви помогне.

Щом чу името, Еди се обърна стреснато към Коил.

— Да, знам кой е той — и къде е седнал. Той няма да може да се намеси. Кексия ни осигури списък с приятелите ви и единственото, което трябваше да направим, бе да проверим списъците на дадените визи — компанията ми е писала софтуера и си бяхме оставили една задна вратичка за достъп, — за да проверим кой от тях е пристигнал в страната.

— Мак! — извика Еди.

В слушалката се чуха звуци от борба.

— Някои от по-едрите ми служители се погрижиха да не напуска мястото си — каза Коил. — Що се отнася до приятеля ви господин Джиндал от Интерпол…

Еди скочи и се извъртя, за да даде сигнал на Кит да бяга. Кит се изправи, но грамадният брадат Махаджан се извиси над него и го халоса с юмрук по врата. В този миг зрителите се разкрещяха ликуващо и заглушиха изпълнения му с болка вик.

Еди изпита прилив на адреналин. Две близки заплахи: мъжът в черно и човекът с акулските зъби, който беше хванал здраво Нина. Но те нямаше да имат друг избор, освен да отстъпят, ако шефът им попаднеше в беда.

Той измъкна пистолета си и тикна дългото дуло в лицето на Коил…

Но Тандон беше по-бърз, ръката му се стрелна напред с невероятна скорост. Кокалчетата му се забиха във врата на Еди — и англичанинът се строполи на земята в краката на Коил. Опита да се раздвижи, но успя единствено да помръдне — Тандон беше улучил някаква точка, която беше предизвикала внезапна парализа. Пистолетът изтрака на цимента. Той чу Нина да вика името му, но не можеше дори да се обърне към нея.

Лицето на Коил беше изгубило обичайното си безизразно изражение; очите му се бяха ококорили от страх. Той се отдръпна назад и едва не падна от седалката си. Зрителите, които седяха зад него, побързаха на помогнат на шефа си да се изправи.

— Какво правите? — изпищя Нина. — Помогнете ни!

Никой не си помръдна пръста.

— Махнете ги от тук — каза Коил, поправяйки с трепереща ръка очилата си. — Бързо! — Докато Тандон търсеше пистолета на Еди, Махаджан се появи с чантата на Кит в ръка. Щом я зърна, страхът на Коил беше заменен от алчност. — Кодексът вътре ли е? — Махаджан кимна.

— Отлично. — Той последва Сингх, който влачеше пищящата и съпротивляваща се Нина нагоре по стълбите. Махаджан даде чантата на Тандон, почти без усилие метна Еди през рамо и тръгна след тях.

Очите на всички, които стояха на трибуната, не се отделяха от терена.

 

 

Когато се опита да реагира на зова за помощ, Мак беше съборен на земята от двама едри мъже, които седяха до него. Той успя да нанесе един болезнен удар с лакът в гърдите на единия, но другият притисна остър нож към корема му.

Оставаше му единствено да гледа безпомощно как Еди пада на земята и как след това го мятат на гръб като чувал с картофи. Нямаше представа какво се е случило с Кит — мястото на полицая от Интерпол беше скрито от едрите тела на похитителите.

— Копелета! — изръмжа той, опитвайки да се освободи, но отново усети острието на ножа в корема си. По ризата му изби кръв.

Коил, слугите му и пленниците вече не се виждаха. Трябваше да тръгне след тях — но първо трябваше да се разправи с противниците си…

Тълпата отново ревна възторжено при отбелязването на новите точки и хиляди екзалтирани почитатели скочиха на крака.

Избутвайки нападателите на Мак. Ножът полетя встрани…

А Мак се изтръгна от хватката им. Той замахна отново с лакът и го заби в носа на единия мъж. Плисна кръв.

В този миг човекът с ножа се хвърли към него…

Острието се заби дълбоко в левия му крак под коляното. Очаквайки вик от болка, мъжът замръзна объркан на място — и отнесе силен удар по гърлото от шотландеца. Той издаде приглушен писък, а Мак изтръгна ножа от протезата си и го заби в ръката на индиеца, приковавайки я към бедрото му.

Шотландецът скочи и изблъска от пътя си мъжа със счупения нос. Насядалите наоколо хора реагираха стреснато на това насилие, но той не им обърна внимание и се огледа за приятелите си. Забеляза отпусналия се на седалката си Кит, но Нина и Еди бяха изчезнали.

Той побърза към индиеца, който разтриваше се едната си ръка болящия го врат.

— Кит! Добре ли си?

— Някой ме удари отзад — изпъшка Кит. После опипа странично седалката си и осъзна, че куфарчето е изчезнало.

— Какво се случи? — попита той, обръщайки се към мъжа, който седеше до него. — Носех една чанта — къде е тя?

— Нищо не съм видял. Гледах играта — промърмори мъжът, избягвайки погледа му.

— Какво? Как така не си…

— Това са хора на Коил — каза Мак. — Той каза на Еди, че е купил триста билета за своите служители. Двама от по-едрите седяха зад мен.

— Какво се случи с тях?

— Все още са си там. Съмнявам се, че скоро ще успеят да се изправят.

Кит видя, че седалката на Еди и другите около нея са празни.

— Нина и Еди! Къде са те?

Лицето на Мак придоби мрачно изражение.

— Той ги отведе… и не знам дали Еди е жив или мъртъв. Къде би могъл да ги заведе?

Кит се изправи, олюлявайки се.

— Има имение в източната част на града.

— Трябва да тръгнем след тях. Да вървим.

— И какво ще направим? Нали ти казах, че няма да успея да получа подкрепа от местната полиция, ако нямам доказателство, а никой от тези глупаци няма да свидетелства срещу Коил. — Той гневно махна с ръка към тълпата. — Освен това семейство Коил имат много добра охрана. Въоръжена охрана.

— Ще се притесняваме за това като стигнем там. — Мак тръгна нагоре по стъпалата, накуцвайки с изкуствения си крак, който се беше поразхлабил по време на борбата. Кит го последва, разтърквайки врата си.

 

 

Когато Еди беше в състояние отново да се движи, двамата с Нина вече пътуваха към имението на Коил. Намираха се на задната седалка на един рейндж роувър; шофираше Махаджан, а Тандон ги пазеше със собствения пистолет на Еди. Коил се намираше в съвсем същия джип, който се движеше пред тях, управляван от Сингх. Нина помогна на съпруга си да се надигне.

— Добре ли си?

— Не, чувствам се адски гадно. — Той присви очи и погледна Тандон. — Какво ми направи, по дяволите?

— Натиснах една от твоите марма точки и парализирах нервите — отвърна Тандон. — Можех да те убия, но господин Коил иска това да стане на някое по-усамотено място.

— Значи има нещо, което да очакваме с нетърпение, а? — Той погледна към пистолета, чудейки се дали ще може да действа достатъчно бързо, за да го грабне от ръката му.

Тандон се подсмихна и разчитайки мислите му, леко дръпна пистолета назад.

— На твое място не бих опитал. Ще са ти нужни около двайсетина минути, за да се съвземеш напълно. Дотогава вече ще сме стигнали в двореца.

Усещайки мускулите си болезнено схванати, Еди разбра, че е прав. Той се отпусна назад и се облегна на Нина за подкрепа.

— Дворец ли? Шефът ти се мисли за крал, нали?

— Според мен по-скоро Ванита се изживява като кралица — обади се Нина.

Пистолетът се насочи към нея.

— Не смей да говориш срещу семейство Коил — каза намръщено Тандон. — Те са велики хора.

— О, да, от срещите ни сме останали с впечатлението, че са наистина прекрасни — каза Еди.

Най-накрая малкият конвой направи завой и мина през охранявания портал, вграден във висока стена. Зад нея започваше дълъг път, който вървеше паралелно на магистралата. Двата рейндж роувъра спряха на края му. Частният самолет на семейство Коил все още се намираше на самолетната писта; Нина забеляза, че странният малък летателен апарат, който беше видяла по-рано, сега беше натоварен със сгънати криле в един транспортен контейнер, в очакване да бъде натоварен на камиона.

Ванита Коил ги очакваше, придружена от двама въоръжени охранители. Тя изгледа Еди и Нина, които слизаха от втория джип, след което се обърна към съпруга си.

— Взе ли Кодекса?

— Да — отвърна той и даде знак на мъжа, който вървеше до него. — Отнеси Кодекса в инфотария. Искам веднага да сканирате изображението на ключа и да го вкарате в прототипиращия принтер. — Сингх даде чантата на мъжа, той седна в количката за голф и я подкара към двореца.

— Защо са още живи? — попита нетърпеливо Ванита.

— Не бих могъл да ги убия пред цялата онази тълпа. Дори на моите работници ще им бъде трудно да мълчат за това. Пък и имам по-добра идея. — Той й прошепна нещо; устните на Ванита се разтегнаха в злобна усмивка.

— Това е може би най-добрата идея в живота ти — измърка тя и щракна с пръсти. Махаджан бутна Нина и Еди напред, а Тандон ги последва с вдигнат пистолет. — Бих искала да ви поканя на вечеря. — Тя погледна към близкото тигрово убежище. — С трима много специални мои приятели…