Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kingdom, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция
vesi mesi (2014)
форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Том Мартин. Царството

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2011

Редактор: Евгения Мирева

ISBN 978-954-655-237-2

История

  1. — Добавяне

26.

Докато монасите го носеха на раменете си през джунглата, Антон Херцог сънуваше своята младост в Аржентина. Здраво в хватката на опиума, в състояние на транс, което замъгляваше болките и страховете му, той беше запратен толкова дълбоко в своето минало, че джунглата се размаза и после изчезна. Намираше се в прашния и огрян от слънцето Буенос Айрес през 1954 г. Неговата майка Ана го приготвяше за училище, когато един висок, измършавял рус мъж мина през входната врата и влезе право в кухнята. Антон беше на десет години и си играеше със закуската си, за което майка му се скара, докато му приготвяше обяда за училището. Той сякаш отново беше дете и гледаше с объркването и обожанието на малко момче. Гледаше я отдолу, много изпод нейния извисяващ се над него ръст, когато тя се обърна и загледа мъжа като призрак. Тогава Херцог чу мъжа, който повтаряше „Ана, Ана“ отново и отново, сякаш не можеше да повярва на очите си. Чу се трясък и в джунглата Херцог трепна в своето вцепенение и се опита да протегне ръце. Сега видя, че майка му е изпуснала всичко: чашата, която държеше в едната ръка, и чинията от другата. Тя не съзнаваше какво е станало и сякаш нямаше нищо против. Вместо това пристъпи към чуждия мъж, прегърна го и го притисна към себе си, сякаш се страхуваше да не се разтвори в нищото.

В джунглата устата на Херцог потрепна и от нея се отрони:

— Густав Дойч.

Носилката под него се залюля, докато монасите носачи прекрачваха дънера на голямо паднало дърво. Главата му се залюшка силно, но тялото му беше вързано за носилката, така че не можеше да падне. Един от монасите наостри уши да чуе какво казва: странни думи, гърлени звуци на език, какъвто не беше чувал.

С люшкаща се глава и вързано тяло, мислите на Антон пресякоха земното кълбо и се зареяха над проблясващите аржентински пампаси. Сега си спомни осемнадесетия си рожден ден, когато Густав го беше извел на кратка екскурзия, за да го отпразнуват. Седяха в подножието на планината и гледаха надолу към боровата гора и Густав каза, че гледката много му напомня за неговата родна Австрия — страна, която не беше виждал от осемнадесет години и се съмняваше, че ще види отново. С мирната гора долу като фон, Густав му беше казал за първи път:

— Аз съм твоят баща. Истинското ми име е Феликс Кьониг.

И Херцог си спомняше как стана, влезе в гората и плака ли, плака, докато не започна да пада нощта. Не знаеше защо точно плаче. Беше млад и съкрушен. Не можеше да разбере. И докато главата му се полюшваше, а тялото му лежеше високо на носилката, сълзи се стичаха по разстроеното лице на Херцог и изпълваха хлътналите му бузи и очи. Спомняше си, че когато се върна, щом падащият мрак го подплаши, този човек, който се оказа негов баща и винаги е бил такъв, макар и да не го беше знаел — Феликс Кьониг, седеше на същото място, където го беше оставил, втренчен в тъмнеещата борова гора долу, стар и уморен. Те се върнаха в лагера, запалиха огън и баща му започна да разказва истории за баснословните Хималаи, за Индия и пазарите за подправки в Бомбай, за свещените реки в Азия и за древните манастири в Тибет.

Докато монасите го носеха и той си мислеше, че не знае къде го водят, но че това няма значение — целият живот на Антон Херцог мина пред очите му. Спомни си времето, когато учеше азиатски езици в Харвард, младежката радост, когато му предложиха работа като репортер стажант във „Вашингтон Поуст“. Дните в Шанхай, когато беше нещатен дописник — най-щастливото време в неговия живот. Многото му пътувания да изучава дивия запад на Китай: чутовните стари градове по Пътя на коприната, огромната Гоби и необятното пясъчно море на пустинята Такламакан. И ежегодните му връщания в Аржентина, за да прекара едномесечния си отпуск у дома при своите родители. Бяха се оттеглили в пенсия в Пилар — там въздухът беше по-хубав, и бяха успели да съберат достатъчно пари за парче земя в пампасите. В далечината имаше гори, реки и планини. Спомняше си как баща му разказваше за И Дзин, как водеха дълги разговори за Германия и войната. Винаги е бил вманиачен на тема войната и какво се бе случило в Германия, за да се стигне до нея. Изглежда само за една нощ цяла цивилизация беше изчезнала от бреговете на Рейн, за да бъде заместена от нова етика, нов световен ред и нов морал. Спомняше се безкрайните въртящи се в кръг разговори и пълната неспособност на неговия баща да разбере собствените си мотиви.

В този момент един от монасите забеляза, че лицето на белия човек е свито в гримаса, юмруците му са стиснати и той самият се опитва да изкрещи. Отслабналото като скелет тяло беше напрегнато, сякаш очакваше някой да го нападне. Къде ме носят, питаше се Херцог, но не можеше да мисли. Не беше сигурен къде е и понякога полюшването на носилката го караше да смята, че е на кораб по време на буря. Намираше се в неспирно вълнуващия се океан, след това летеше — летеше в бурята, а после седеше в сенките на буеносайреския парк. Объркването изчезна или той вече не го осъзнаваше. Баща му беше до него и му разказваше за Шангри Ла.

— Аз го видях — разказваше той. — Видях градове и митични оазиси. Видях Шангри Ла.

Разказа на сина си как са пътували със зашити германски марки в подгъвите на кожусите си и златни кюлчета, подпечатани със свастиката, от които краката на техните мулета се подгъвали. В спомените на Кьониг, Мюнхен и Сталинград се смесваха с Бомбай и Тибет. Миналото му се изливаше, като заплашваше да срути целия му усет за действителността. Херцог се беше хващал за намеци и следи, тук дума, там изречение — както претърпелият крушение моряк се вкопчва в дъска, като смята, че стига да успее да се държи за нея, в някакъв бъдещ момент вълните ще го изхвърлят на сушата. Докато не се оказа на ръка разстояние от онова, което вече се бе превърнало в негова мания и мечта.

Най-накрая баща му бе заговорил за място на несравнимо спокойствие. Долина, в която пагодите се впивали в отвесните склонове като красиви редки орхидеи. Място, което може да съществува само в мечтите. Разказа, че пристигнали там, пресичайки планините и минавайки през дълбоки клисури. Отнело им месеци и струвало живота на трима от техните шерпи. Вече били готови да се върнат, когато рано една сутрин се събудили и видели пратеник от царството да ги чака на пътеката пред тях. Пратеникът бил стар китаец, който говорел чудат едновремешен английски и им обещал гостоприемство и почивка. Приели поканата и го последвали по опасен път — пътека, която никога не биха могли сами да намерят. Най-сетне, след още два дни катерене пристигнали под обвити в облаци върхове. Сред пагодите царяла дълбока тишина. Избрано братство от Учители ръководело света чрез насочена медитация. Те били царе на подсъзнателното, техните нареждания прониквали в най-тъмните дълбини на човешката душа.

Сега Херцог разбра, че е в съзнание, защото това беше ясен спомен — през опиумната мъгла той се бореше да си припомни всичко. Избрано братство — това си спомняше. Чрез практики, развити в минали времена, те толкова подобрили своето съзнание, че можели да пренебрегнат своето его и да се спускат в общия басейн на съществуването, за да манипулират страховете и желанията на човешката раса. Защото те са богоподобни и всичко, на което ставаме свидетели през своя кратък живот — война и разрушения или мир и благоденствие, е само малък фрагмент от техните огромни замисли. Техните психически машини се завъртат и империи се издигат или падат. Ние не сме автори на собствената си съдба. Ние сме невежи смъртни, залитащи от любов към омраза и обратно, вярвайки в състояние на самозаблуда, че контролираме събитията, че сме активната страна в нашата съдба. Истината е, че сме собственост. В известен смисъл сме обработвани, отглеждани и развивани, докато царете живеят в бляскава слава в дворци, които са се вкопчили в стените на самите небеса. Там, в сърцето на двореца, в най-вътрешното светилище, където стените са от полирано злато, баща му беше взел от аналой и държал в ръце най-святата и търсена арийска реликва за всички времена.

И каква е тя, го беше попитал Херцог, а в джунглата пресъхналата му уста наподоби думите. Беззвучно, затова никой не обърна глава към него. Не получи отговор. Как изглежда? Също остана без отговор. Феликс Кьониг видя ли Учителите? Да. И защо си е тръгнал? Какво се е случило с неговите другари? Как би могъл да стигне до тази прекрасна земя? Мълчание. Забрава. Никакви спомени. Нещо се беше случило, нещо, което е предизвикало изхвърлянето му от този рай. Или пък сам се беше изхвърлил?

Пръски блестящо смарагдово зелено. Херцог го видя и сметна, че е в миналото или в историята, която баща му беше разказал. Но можеше и да са листата на джунглата, блеснали под слънчевите лъчи. После отново започна да сънува: сън в съня. Високи пътища, златни магистрали, полета, покрити с красиви цветя, камък, статуя, Учител, цар, царица, дворец, любовник на остров някъде в облаците…

Облаците, мърмореше той, докато монасите го носеха през джунглата. И Херцог знаеше, че се е загубил и че е сам.