Том Мартин
Царството (14)

14.

— Яж! Не се тревожи, вегетарианска е. Аз също съм вегетарианец. Надявам се, че харесваш китайската кухня.

Полковник Дзиен се беше настанил на стол с висока облегалка край една от дългите библиотечни маси. Усмихваше се топло и говореше свободно тибетски. Срещу него в чиста и суха оранжева роба седеше монахът Дорген Трунгпа. Бяха се погрижили за раните му, кръвта по ушите и носа му бе измита, но той все още беше изпълнен със страх и подозрения.

Полковникът отпи голяма глътка вода, без да отмества очи от монаха. На масата пред тях имаше множество блюда, прясно приготвени в манастирската кухня от личния му готвач. С тих глас полковникът продължи:

— Много, много съжалявам за случилото се днес тук. Иска ми се да бях пристигнал само няколко минути по-рано…

Дорген Трунгпа беше вторачил поглед в храната пред тях. Полковникът му се усмихна и отново го подкани:

— Хайде, вземи си. Трябва да си гладен. Това не е някакъв номер. Моля те, хапни си. Умолявам те. За твое собствено добро.

Без да откъсва очи от полковника, монахът гребна пълна лъжица от едно от блюдата и жадно погълна храната. След това гребна още веднъж и започна да се храни лакомо. Беше много гладен.

Полковникът наблюдаваше всяко негово движение и когато реши, че моментът е подходящ, започна отново да говори:

— Когато бяха малък, моят дядо, висш функционер на комунистическата партия, ме заведе на планината Жонгшан в Южен Китай. Това е мястото, където са живели таоистките поети по времето, когато Китай бил страна на мъдростта, преди да бъде унищожена от комунизма.

Момчето беше престанало да дъвче и слушаше полковника с изненада.

— Мястото е красиво — продължи Дзиен. — Бели облаци се трупат около планинските върхове, а долините са пълни с мъгла и дъждец. Малките къщи на дърварите са единствените човешки обиталища, а далечният екот на брадва някъде из планината е единственият знак за цивилизация…

Полковникът замълча за миг, сякаш потънал в унес, и после продължи отново:

— Пътеките на старите поети се вият през дълги клисури, запълнени от сипеи и скали. Диви реки подскачат около тях, росна трева расте по стените на каньона. Мъх покрива скалите край пътеката, боровете шумят, а шумът на водата не спира. Пътеките водят между увивни растения и скални пещери към скрити високо в планината колиби, където белите облаци докосват снега. Това е съвсем различен свят.

Сега полковникът говореше с настойчив шепот, сякаш се страхуваше, че вестовоят му може да чуе.

— С дни вървяхме сред тези красоти и накрая се спряхме пред едно рухнало светилище. Там лагерувахме в продължение на седем дни и дядо ми говори за света и Китай и за нашето минало — неща, за които вече не можем да разговаряме в Пекин. Забранените неща. Той ме учи на таоизъм, на алхимия, учи ме на Пътя^[1].

Дядо ми произхождаше от аристократично семейство. Предците ми са били земевладелци и поети, и са служили в императорския двор. След Културната революция на „великия кормчия“ Мао те бяха лишени от своята собственост и богатства и бяха или убити, или изпратени да работят на полето. Дядо ми оцеля, защото стана член на комунистическата партия и се отказа от предишния си живот. Издигна се до висш пост в Пекин, но в сърцето си никога не се отказа от Пътя. Той ме научи и въведе в древните братства, които все още оцеляват в Китай въпреки чистките. Разбира се, в нелегалност.

Полковникът спря за малко, след това се наведе към уплашения монах и прошепна:

— Ако моите началници чуят и една дума от онова, което ти казах тук на масата, няма да дочакам края на деня. Рискувам своя живот и живота на моето семейство. Зная, че твоят лама беше бодхисатва. Знам, че беше мъдър човек. Ние сме на една и съща страна. Аз работя за СОС, но това е само параван. Всъщност работя за моето тайно братство. Събрахме се малка групичка. Работим в постоянен страх за живота си. Нашето желание е да отхвърлим комунистическото робство и да върнем Китай на пътя на мъдростта. Мисля, че твоите върховни лами сигурно знаят къде се намира изгубеното царство Шангри Ла. В древната библиотека на Шангри Ла се надяваме да намерим най-могъщата находка на света — отдавна изгубената Книга Дзян. Със знанието, което се съдържа в Дзян, ще можем да освободим Китай, за да се върне към пътя на Дао. Който притежава Книгата Дзян, той контролира съдбата на човечеството. Чингис хан я е притежавал, Александър Велики, Шарлеман и Наполеон — всички са я притежавали и всеки път, след като е използвана, по тайнствен начин се връща в библиотеката на Шангри Ла. Книгата Дзян е нашата най-последна надежда. Умолявам те да ми помогнеш. Ние трябва да намерим Шангри Ла. Трябва да се свържем с твоите лами…

В голямата библиотека се възцари тишина. Дъждът продължаваше неспирно да барабани върху покрива. Дорген Трунгпа се беше вторачил ужасено в полковника, вцепенен от всичко чуто, и нямаше представа какво да направи или да каже.