Ърнест Хемингуей
Отвъд реката, сред дърветата (28)

Глава двадесет и осма

Лежаха един до друг и мълчаха, а полковникът усещаше как бие сърцето й. Приятно е да чувствуваш до себе си сърцето й под черния пуловер, изплетен от някоя леля, и тъмната коса, дълга и тежка, върху здравата ти ръка. Не е тежка, мислеше той, по-лека е от всичко на света. Тя лежеше, тиха и ласкава, и каквото и да притежаваха, беше в здрава връзка. Той я целуна нежно, жадно и както става, когато връзките са съвършени, изведнъж всичко сякаш замря.

— Ричард — каза тя, — съжалявам, че се получава така.

— Никога не съжалявай за нищо — отговори полковникът. — Дори и за убитите, дъще.

— Повтори.

— Дъще.

— Ще ми разкажеш ли някои хубави неща, за да си мисля през седмицата, и още за войната? Искам да науча повече за нея.

— Хайде да зарежем войната.

— Не. Трябва ми. Наистина искам да науча повече за нея.

— И аз. Но не като си служа с хитрости. Знаеш ли, веднъж в нашата армия един офицер, с чин генерал, посредством интриги се добра до плана на учението. Предвиждаше всеки ход на противника и се държа така блестящо, че го повишиха и го направиха командир на много по-достойни от него войници. Ето защо веднъж ни разбиха. А и защото съботите и неделите са на почит при нас.

— Днес сме събота.

— Знам. Все още мога да броя до седем.

— За всичко ли така се сърдиш?

— Не се сърдя, просто съм на половин век и знам кое как е.

— Разкажи ми още за Париж, защото обичам да мисля за теб и за него през седмицата.

— Дъще, защо не престанеш с този Париж?

— Ходила съм в Париж, а и пак ще отида там и искам да го познавам. Това е най-чудният град на света и аз искам да знам някои неща за него, когато го видя отново.

— Ще идем заедно и там ще ти разкажа.

— Благодаря ти. Но сега ми разкажи малко, колкото да имам за следващата седмица.

— Леклерк беше негодник от знатен произход, мисля, вече ти обясних. Много смел, крайно високомерен и изключително честолюбив. Вече е мъртъв, както казах.

— Да.

— Говорят, че умрелите не трябва да се споменават с лошо. Но аз мисля, че това е най-подходящото време да се каже истината за тях. Винаги съм говорил за мъртвите това, което бих им казал в лицето. — И добави: — Без да се колебая.

— Хайде да не говорим за него. Вече съм го разжалвала в душата си.

— А какво искаш, нещо оригинално?

— Да, моля те. Вкусът ми е много изпортен от четене на илюстровани списания. Но ще се занимавам с Данте през цялата седмица, докато те няма. Ще ходя на църква всяка сутрин. Мисля, че това ще е достатъчно.

— А преди обяд ходи в „Хари“.

— Добре — съгласи се тя. — Моля те, разкажи ми нещо оригинално.

— Не мислиш ли, че ще бъде по-добре просто да заспим?

— Как можем да заспим сега, след като ни остава толкова малко време? Нека да се погаля — каза тя и провря челото си под брадата му, като отблъсна главата му назад.

— Е, хайде. Ще говоря.

— Първо ми дай да държа ръката ти. Ще я усещам в своята ръка, докато чета Данте и върша други неща.

— Данте беше долен тип. По-самонадеян и от Леклерк.

— Знам. Но не пишеше долнопробно.

— Не. И Леклерк умееше да воюва. Отлично.

— А сега ми разказвай.

Главата й лежеше на гърдите му и полковникът попита:

— Защо не искаш да си сваля куртката?

— Приятно ми е да усещам копчетата. Неприлично ли е?

— Само един отчаян кучи син може да си помисли така — каза полковникът. — Колко души от семейството ти са воювали?

— Всички. Винаги. Били са и търговци, а някои — дожове на града.

— Но всички ли са воювали?

— Да, доколкото знам.

— Хубаво. Ще ти кажа всяко проклето нещо, което искаш да знаеш.

— Просто нещо оригинално. Както в илюстрованите списания, а може и още по-долнокачествено.

— „Доменика дел Кориере“ или „Трибуна Илустрата“?

— Още по-долнокачествено.

— Първо ме целуни.

Тя го целуна нежно, продължително, отчаяно и полковникът не можеше да мисли за никакви боеве, нито за оригинални и необикновени случки. Мислеше само за нея, какво изпитваше тя и колко близко е животът до смъртта, когато настъпи унесът. А какво, по дяволите, е унесът и какъв е неговият чин и личен номер? И как усеща тя черния пуловер до тялото си? Кой е сътворил всичката и гладкост и очарование, удивителния блясък, жертвеността и детската мъдрост? Да, ти би могъл да разбереш какво е унесът, а вместо него ти се пада сестрата на съня.

Смъртта е… мислеше той. Тя идва постепенно и дори не се вижда откъде е влязла. Понякога идва отвратително. Може да дойде от непреварената вода, от лошо поставените предпазващи от комари ботуши или с оглушителния, нажежен до бяло, звънтящ тътен, който е част от живота ни. Идва със слабия пукащ шепот, предхождащ шума на автоматичното оръжие. Може да дойде с пушещата дъга на гранатата, или с острия, крякащ звук от избухващата мина.

Виждал съм я как идва, освободена от бомбодържателя, описвайки онази причудлива крива. Идва и с металния, раздиращ грохот на кола или просто от отсъствие на сцепление върху хлъзгав път.

При повечето хора идва в леглото като двойник на любовта. Почти цял живот съм живял с нея и да я раздавам е било основният ми занаят. Но какво мога да разкажа на това момиче сега, в тази студена ветровита утрин в хотел „Грити палас“?

— Какво би искала да знаеш, дъще?

— Всичко.

— Добре — каза полковникът. — Слушай.