Ърнест Хемингуей
Отвъд реката, сред дърветата (20)

Глава двадесета

Полковникът спря пред портиерната, но там беше само нощният пазач.

— Може ли да прибереш нещо в сейфа?

— Не, господин полковник. Никой няма право да отваря сейфа, преди да е пристигнал помощник-управителят или портиерът. Но аз ще запазя всичко, което пожелаете.

— Благодаря ти. Не си струва да те притеснявам — и той прибра в левия вътрешен джоб на куртката си плика с камъните, върху който беше написал адреса си в „Грити“.

— При нас сега не стават истински кражби — каза нощният пазач.

След дългата нощ му беше приятно да разговаря с някого.

— Всъщност никога не са ставали, господин полковник. Съществуват само различия във възгледите и политиката.

— А как е политиката у вас? — попита полковника, защото и той беше самотен.

— Горе-долу.

— Разбирам. А вашите работи как вървят?

— Според мен добре. Може би не чак толкова, колкото миналата година. Но все пак доста добре. Бяхме победени и сега трябва да изчакаме малко.

— А ти нещо правиш ли?

— Не много. При мен политиката е повече в душата, отколкото в ума. Не че не й вярвам с ума си, но малко разбирам от нея.

— Когато започнеш да разбираш много, вече няма да имаш душа.

— Може и така да е. А в армията занимавате ли се с политика?

— И още как! Но не в този смисъл, в който ти мислиш.

— Е, добре тогава, да не говорим за това. Не исках да бъда любопитен.

— Аз зададох въпроса, дори започнах първи, за да се води разговор. Това не беше разпит.

— Не съм си помислил такова нещо. Нямате вид на инквизитор, господин полковник, пък и знам за вашия Орден, макар че не съм негов член.

— Би могъл и да станеш. Ще поговоря с Gran Maestro.

— Ние сме от един град, но от различни квартали.

— Вашият град е хубав.

— Господин полковник, аз много малко разбирам от политика и вярвам, че всички почтени хора са наистина почтени.

— О, ще изживееш това — увери го полковникът. — Не се притеснявай, момче. Партията ви е млада. Естествено е да правите грешки.

— Моля ви, не говорете така.

— Просто една груба шега рано сутринта.

— Кажете ми, господин полковник, какво всъщност мислите за Тито?

— Няколко неща. Но той ми е съсед. Уверих се, че е по-добре човек да не говори за съседа си.

— Бих искал да зная.

— Не мога да ти кажа направо. Не знаеш ли, че на такива въпроси не се отговаря?

— Надявах се, че се отговаря.

— Не — каза полковникът. — Длъжността ми не разрешава това. Мога да ти кажа само, че мистър Тито има много грижи.

— Е, сега вече знам — отговори нощният пазач, който наистина беше още момче.

— Надявам се. Но не бих казал, че човек ще има някаква полза, ако знае. А сега довиждане, защото аз трябва да се разходя за доброто на черния си дроб и изобщо.

— Довиждане, господин полковник. Fa brutto tempo^[1].

— Bruttissimo^[2] — каза полковникът и излезе навън във вятъра, като затегна колана на дъждобрана, намести рамене и оправи полите му.