Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (7)

Глава 6.
Зъзнещите инспектори

Само пет минути по-късно, разположил се зад диктаторското си бюро на стол с размера на трон, изгледах въпросително двамата си събеседници:

— Чакайте да видя сега дали правилно съм ви разбрал: вие, пичове, искате да докарате тук джудже и да хвърляте дребния му задник насам-натам из залата, така ли?

Двамата кимнаха утвърдително в унисон. Директно срещу мен, на тапицирания в кървавочервена кожа фотьойл, седеше не друг, а самият Дани Поуръш. Без видими признаци на стомашни проблеми от скорошното рибопоглъщане, той ме навиваше да възприема най-новата му великолепна идея, а именно да платя на някое джудже пет хилядарки, за да дойде да го хвърлят брокерите — вероятно първото в историята на Лонг Айлънд състезание по хвърляне на джудже. И най-абсурдното на цялата тази идиотска идея бе, че донякъде ме бе заинтригувала.

Дани сви рамене:

— Не е чак толкова шантаво, колкото звучи. Няма да мятаме дребното копеле накъдето ни скимне. В предната част на залата ще постелем матраци от тепих за борба и всеки от петимата брокери с най-много продажби на акции на Мадън ще има правото да направи по два опита. На единия край на тепиха ще нарисуваме мишена и ще сложим лента от велкро, та копеленцето да залепва на нея. А пък няколко от най-готините асистентки по продажби ще вдигат табелки с оценки, все едно са съдийки на състезание по скокове във вода. Ще има оценки за стил на хвърляне, за разстояние, степен на трудност и прочее, нали разбираш?

Не можех да повярвам на ушите си:

— И откъде ще намерите джудже за толкова кратко време? — После се обърнах към Анди Грийн, третия обитател на кабинета ми: — Какво мислиш по тоя въпрос? Ти си юристът на фирмата. Редно е да кажеш нещо… не си ли съгласен?

Анди мъдро поклати глава, сякаш преценяваше доколко идеята е законосъобразна. Стар и доверен мой приятел, наскоро го бях повишил за шеф на стратънския отдел „Корпоративни финанси“. Работата му бе да отсява купищата бизнес предложения, които ежедневно затрупваха „Стратън“, и да допуска до мен само най-свестните. На практика отдел „Корпоративни финанси“ си беше производствено предприятие за готови продукти във вид на акции и варанти за първични публични предлагания или, както им викат на Уолстрийт, за нови емисии.

Анди бе в типична Стратънска униформа: изискан костюм на Джилберто, бяла риза, копринена вратовръзка и, в конкретния случай — с най-отвратителното тупе отсам Желязната завеса. Точно в тоя миг то имаше вид на закрепена върху яйцевидната му еврейска глава проскубана магарешка опашка, върху която някой е излял дърводелски лак, нахлупил е отгоре му супена купичка, закрепил е отгоре й десеткилограмова плоча използван уран и я е оставил да престои там известно време. Именно по тази причина официалният стратънски прякор на Анди бе Вигвам^[1].

— М-м-да — рече Вигвам. — От гледна точка на застрахователната практика, ако разполагаме с подписан от страна на джуджето отказ от търсене на право, както и някакво споразумение, че няма да търси обезщетение, смятам, че няма да носим каквато и да било отговорност, в случай че джуджето си счупи врата например. Длъжни сме обаче да вземем всички предпазни мерки в рамките на разумното, както явно се изисква от закона в ситуация като…

Божичко! Кому е потрябвал шибаният му правен анализ на въпроса за мятане на джуджета — интересуваше ме единствено дали според него ще се отрази добре на духа на брокерите! Затова се самоизключих и загледах с едно око котировките от зелени цифри и букви, които се плъзгаха по екраните на мониторите от двете страни на бюрото ми, а с другото — през остъклената стена, която ме отделяше от борсовата зала.

С Вигвам се знаехме още от началното училище. Само че тогава той имаше най-разкошната руса коса на света — нежна и лъскава като царевична свила. Но нямаше и седемнайсет години, когато от прекрасната му коса бе останал само далечен спомен; толкова бе оредяла, че не стигаше и за класическото за плешивците сресване настрани.

Изправен пред опасността да заприлича на плешив орел още в гимназията, Анди взе, че се заключи в сутерена на къщата им с намерението да изпуши пет хиляди джойнта евтина мексиканска трева, да играе видеоигри, да яде замразени пици за закуска, обяд.

Когато се появи от сутерена си след три години, бе придобил вид на петдесетгодишен свадлив евреин с няколко косъма по главата, с огромно шкембе и с чисто нов характер — кръстоска между мрачния Йори от Мечо Пух и кокошката Хени Пени, която чака небето да падне. Впоследствие Анди успя да се докара дотам, че да го хванат да преписва на изпита САТ и по тази причина да замине на заточение във Фредония — малко градче в северната част на щата Ню Йорк, където студентите и лятос мрат от студ — и да се запише в местната образователна институция „Фредония Стейт Юнивърсити“. Успя някак си да се пребори с жестоките академични изисквания на тази висша институция и се дипломира само след пет и половина години — никак не поумнял, но пък много по-яден. Оттам намери начин да се набута в някакъв никакъв правен университет в Южна Калифорния и да вземе диплома точно толкова впечатляваща, колкото и ако я бе извадил от кутия с корнфлейкс.

За компанията за инвестиционно банкиране „Стратън Оукмънт“, естествено, подобни дреболии нямаха никакво значение. Всичко бе въпрос на лични взаимоотношения и на лоялност. Та когато Андрю Тод Грийн, по прякор Вигвам, научил, че приятелят му от детинство гребе с пълни шепи на върха на вълната на грандиозния успех, решил да последва стъпките на останалите мои приятели от детинство и ме издири, закле ми се в безгранична преданост и скокна на влакчето на лесната печалба. Всичко стана преди малко повече от година. Оттогава насам, по типично стратънски образец, с подривна дейност, задкулисни игри, манипулации и наколенки успя да прегази всички по пътя си, но се добра до самия връх на стратънската хранителна верига — поредното доказателство на принципа на Питър^[2].

И понеже беше без капка опит в изтънченото изкуство на корпоративните финанси в стил „Стратън“ — да разпознава бързо развиващи се новопоявили се компании, готови да ми предложат, значителен дял в себе си срещу финансиране от моя страна, — аз все още продължавах да го обучавам. А предвид факта, че дипломата му по право не ставаше дори за избърсване на идеалното дупенце на дъщеря ми, му отпуснах начална заплата от петстотин хиляди годишно.

— … та нали ме разбираш в общи линии? — попита Вигвам.

Изведнъж осъзнах, че ми задава въпрос, но освен че ставаше дума за хвърляне на джудже, нямах и най-малката представа за какво, по дяволите, ми говори. Така че го пренебрегнах и се обърнах към Дани:

— Къде ще намерите джудже?

Той сви рамене.

— Не съм съвсем сигурен, но щом одобриш, ще звънна в цирка на „Ринглинг Брадърс“.

— Що не пробваш и Световната федерация по борба — добави довереният ми адвокат.

Господи Боже мой, помислих си, тука има повече луди, отколкото в психиатрията! Поех дълбоко въздух и рекох:

— Слушайте, момчета, да се ебавате с джуджета не е ташак работа. Спрямо ръста си са по-силни от мечка гризли, мамка им, и, честно казано, направо ме е страх от тия дребни гадини. Тъй че преди да одобря тая безумна история, ще трябва да подсигурите звероукротител, който да обуздае някак си животинката, в случай че побеснее. За тази цел ще са ни нужни и стрелички, напоени с транквилант, белезници, флакон парализиращ газ…

— Усмирителна риза — добави Вигвам.

— И електрошоков прът — не остана по-назад Дани.

— Именно — отвърнах ухилено. — Плюс няколко шишенца селитра, за всеки случай. Току-виж копелето се надърви и вземе да налети на някоя от асистентките по продажбите. Те са адски секси и за капак са адски ебливи пички.

Тук вече и тримата изпокапахме от смях.

— Майтапа настрана обаче — рекох, — но ако пресата надуши нещо, направо през носа ще ни излезе.

Дани сви рамене:

— Абе, все ще успеем да й придаден някакъв по-положителен смисъл на тая история. Щото толкова ли е лесно да се намери работа за едно джудже, а? От наша страна това си е направо социална акция в полза на по-онеправданите. — После пак сви рамене. — В края на краищата, пука ли му на някого?

Е, в този смисъл имаше пълно право. Вече на никого не му дремеше какво пишат по вестниците. Журналистите си бяха създали определена негативна нагласа: Стратънци са диви ренегати, предвождани от моя милост — преждевременно израснал млад банкер, създал насред Лонг Айлънд своя собствена затворена вселена, в която не се признава нормалното поведение. В очите на пресата „Стратън“ и аз бяхме неразривно свързани, като сиамски близнаци. Дори когато дарих пари за фондация за малтретирани деца, пак намериха нещо нередно; посветиха на щедростта ми един абзац, а на всичко останало — три-четири страници.

Яростната атака на пресата започна още през 1991 година, когато една нагла репортерка от списание „Форбс“, Рула Халаф, ме описа като „извратен вариант на Робин Худ, който граби от богатите и оставя всичко за себе си и своята весела дружина брокери“. За остроумието си заслужаваше „отличен“. Аз, разбира се, поне в началото се послисах и обърках от констатацията й, но впоследствие стигнах до заключението, че следва да приема статията като комплимент. В края на краищата за колко двайсет и девет годишни е имало специални очерци във „Форбс“? Да не говорим, че сравнението с Робин Худ всъщност подчертаваше тъй щедрата ми природа! След като статията излезе, пред вратата на кабинета ми се изви нова опашка от кандидати за работа.

А най-смешното беше, че стратънци, работещи за човек, обвинен във всички смъртни грехове, освен отвличането на Линдберг^[3], направо си умряха от гордост. Тичаха из залата и пееха: „Ние сме твоята весела дружина! Ние твоята весела дружина!“ Едни пристигаха на работа в чорапогащи, други — с весело кипнати барети. Трети, осенен от вдъхновението, предложи да обезчестим някоя девица — щото било страшно средновековно, — но и след най-щателното търсене не открихме такава, поне в борсовата зала.

Така че Дани беше прав. На никой не му пукаше от публикациите. Но чак пък хвърляне на джуджета? Е, точно сега нямах време за тия работи. Имах да разрешавам сериозни въпроси с поемането на емисията на Стив Мадън, а ми предстоеше и схватка с баща ми, който се спотайваше наоколо със сметка за половин милион долара от „Американ Експрес“ в едната ръка и, без съмнение, с чаша изстудена „Столичная“ в другата.

— Защо не видиш как е Мадън? — рекох на Вигвам. — Кажи му нещо насърчително. И му кажи да гледа да е кратък и ясен и да не се впуска в дълги отклонения за това, колко обожава дамските обувки. За такива приказки могат и да го линчуват.

— Речено-сторено — каза Вигвам и се надигна от стола. — Никакви приказки за обувки от Обущаря.

Още не беше затворил вратата, и Дани се нахвърли на тупето му:

— За какво му е тоя шибан парцал на главата? Прилича на умряла катерица.

— Май е било някаква специална промоция на „Хеър Клъб фор Мен“^[4]. Носи го откакто го помня. Сигурно му е дошло времето за химическо чистене. Както и да е, дай да поприказваме сериозно. Проблемът със сделката с Мадън си стои, а времето минава.

— От НАСДАК^[5] не казаха ли, че ще я регистрират? — попита Дани.

Поклатих глава.

— Те ще я регистрират, но това значи, че ще можем да задържим само пет процента от акциите ни. Останалите ще трябва да припишем на името на Стив, преди да започнат да се търгуват. Това ще рече, че трябва да подпишем договорите още сега, тази сутрин! Което значи и че ще трябва да се доверим на Стив да постъпи честно с нас, след като компанията му стане акционерно дружество. — Свих устни и бавно заклатих глава. — Не знам, Дан… Имам гадното чувство, че той си играе с нас на шах. Не съм много сигурен, че ще удържи, когато ножът опре до кокала.

— Вярвай му, Джордан. Лоялен е към теб сто на сто. Знам го тоя пич откак се помня и, повярвай ми, той знае закона „омерта“ по-добре от всеки друг. — Дани заключи устата си с палец и показалец, един вид „Гък няма да рече!“, което е точният смисъл на мафиотската дума „омерта“: мълчание. — Пък и след всичко, което си направил за него, няма да те прецака. Стив не е глупак и напълно съзнава колко пари е натрупал в качеството си на моя миша дупка, та не би рискувал да ме загуби като източник.

„Миша дупка“ бе стратънска кодова фраза за подставено лице^[6] — човек, който притежава акции само на хартия, а всъщност е представител на реалния собственик. По принцип в това да си подставено лице няма нищо незаконно, стига да си плащаш съответните данъци и в отношенията си със собственика на акциите да не се явяваш в нарушение на някой от законите за ценните книжа. По тази причина ползването на подставени лица беше широко разпространена практика на Уолстрийт. Чрез тях големите играчи успяваха да придобият по-големи пакети акции от дадена компания, без да бъдат принудени да ги обявяват пред борсовите власти и пред останалите акционери. И стига да не придобиеш на името на някое подставено лице повече от пет процента от акциите на дадена компания (над което ниво си задължен съгласно закона да обявиш официално собствеността си върху тях и бъдещите си намерения), всичко беше напълно законно.

Но ние използвахме подставените лица другояче — да купуват тайно големи пакети от новите емисии, които „Стратън“ пускаше — и по този начин нарушавахме толкова много закони за ценните книжа, че Комисията по ценни книжа и борси (СЕК)^[7] се виждаше принудена постоянно да измисля нови, за да ни спре. Проблемът беше, че в тогавашните закони имаше повече дупки, отколкото в пита швейцарско сирене. И не бяхме единствените на Уолстрийт, които се възползваха от тях. Напротив, вършеше се поголовно. Единствената разлика беше, че ние го правехме с малко повече хъс и елегантност — и голяма доза безочливост.

Казах на Дани:

— Знам, че е твоя миша дупка, но да се контролират хората с пари не е толкова лесно, колкото изглежда. Повярвай ми. По-дълго от теб съм врял и кипял в тоя бизнес. Нещата опират повече до бъдещите очаквания на мишата ти дупка, отколкото до миналите му печалби. Вчерашната печалба е като вчерашен вестник и по-скоро е в твой ущърб. Никой не обича да е длъжник някому, особено на близък приятел. Така че с течение на времето мишата дупка започва да те презира. Вече изгубих неколцина приятели точно по този начин. Ще се случи и с тебе — нека мине малко време. Но онова, което всъщност искам да ти кажа, е, че нито приятелството, купено с пари, нито лоялността траят особено дълго. Затова в нашите среди стари приятели като Вигвам са безценни. Лоялност като тяхната не се купува. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Да, и именно такава е и моята връзка със Стив.

Кимнах тъжно.

— Не ме разбирай погрешно. Ни най-малко не се опитвам да омаловажа отношенията ти със Стив. Но тук говорим за осем милиона долара, най-малко. И в зависимост от това как ще потръгне компанията, може да се окажат и десетократно повече. Ама знае ли някой какво ще стане? — свих рамене. — Не си нося вълшебния кристал в джоба, но пък в него се мъдрят шест куалуда, които с удоволствие ще делна с теб, щом борсата затвори! — Повдигнах веждите си три пъти в бърза последователност. Дани се усмихна и вдигна палец за „окей“:

— Участвам, пич!

Аз продължих:

— Та, майтапа настрана, казвам ти: вътрешното ми чувство ми говори, че цената на тая компания ще се вдигне неимоверно. А когато това стане, а ние продаваме два милиона акции, сам пресметни: по сто долара на акция това прави двеста милиона долара. За такива пари не знаеш какво може да направи човек. И не само Стив Мадън.

Дани кимна.

— Разбирам какво казваш и няма съмнение, че тая игра ти е абсолютно ясна. Но пак повтарям: Стив е лоялен. Единственият проблем е как да измъкнем такива големи пари. Знаеш, че плаща бавно.

Това си беше така. Един от проблемите с мишите дупки е, че трябва да ти плащат в брой, но без да бие на очи. А когато става дума за милиони, това никак не е лесно.

— Има си начини — казах уверено. — Ще измислим някакъв договор за консултантски услуги, но ако стане въпрос за десетки милиони, ще трябва да се насочим към швейцарските ни банкови сметки, макар че ми се ще това да си остане в тайна колкото се може по-дълго. Да не говорим, че ни предстоят и по-големи емисии от „Стив Мадън Шуз“ — засега поне петнайсет други компании от тоя ранг са ни в кърпа вързани. И ако ми е трудно да се доверя на Стив, то е, защото по принцип трудно се доверявам на хора, които едва познавам.

— Само ми кажи какво искаш да направя със Стив, и ще го направя — рече Дани. — Но пак ти повтарям, че няма какво да се притесняваш за него. Той те благославя повече от всеки друг.

Пределно ясно ми беше как точно Стив ме благославя — дори повече от ясно. Простата истина беше, че бях инвестирал в неговата компания срещу осемдесет и пет процентов дял, така че за какво имаше да ми е благодарен? Ако не беше някакво превъплъщение на Махатма Ганди, той всъщност следваше да ме ненавижда — поне донякъде — задето заграбих такъв голям процент от едноименната му фирма.

А имаше и други неща около Стив, които ме притесняваха, но нямаше как да ги споделя с Дани, а именно, че в някои по-щекотливи моменти Стив бе предпочел да се обръща директно към мен, през главата на Дани. И макар да съзнавах, че това е част от усилието му да печели точки в моите очи, стратегията му нямаше начин да даде плод. Защото от всичко това просто проличаваше какъв ловък манипулатор е Стив и как за него няма нищо по-важно от това да направи по-голям и по-добър удар. И ако в даден момент попадне на по-голям и по-добър удар от мен, спукана ми е работата.

Но в настоящия момент Стив се нуждаеше именно от мен. И това нямаше почти нищо общо със седемте милиона предоставени му от „Стратън“, нито с приблизително трите милиона, спечелени в ролята му на миша дупка на Дани. Това беше вчерашна новина. А онова, с което държах Стив за в бъдеще, се основаваше на способността ми да контролирам цената на акциите му след пускането им на борсата. Тъй като бях в ролята на водещ мениджър на емисията акции на компанията на Стив Мадън, фактически цялото купуване и продаване щеше да стане между четирите стени на борсовата зала на „Стратън“, а това щеше да ми даде възможността да движа цената им нагоре и надолу, както намеря за добре. Така че, ако Стив не спазеше уговорките ни, можех буквално да го размажа, като докарам цената на акциите му до дребни монети.

Всъщност това бе дамоклевият меч, тегнещ над главите и на всички останали клиенти на фирмата за инвестиционно банкиране „Стратън Оукмънт“. И именно той ги караше да остават лоялни към каузата на „Стратън“; а тя беше: да ми дават новите си акции на цена, по-ниска от пазарната, които аз впоследствие да продам с огромна печалба, благодарение на силната ми борсова зала.

Естествено, не само аз прилагах тази интелигентна форма на финансово изнудване. Абсолютно същото се вършеше и от най-престижните фирми на Уолстрийт — фирми като „Мерил Линч“, „Морган Стенли“, „Дийн Уитър“, „Саломон Брадърс“ и десетки други — и на нито една от тях не й мигваше окото да прегази компания с активи за милиарди долари, ако й се опънеше за нещо.

Не беше ли жалко, че именно най-представителните и вероятно най-внушителните финансови институции на Америка манипулираха пазара за държавни ценни книжа („Саломон Брадърс“), доведоха до банкрут окръга Ориндж в Калифорния („Мерил Линч“) и отмъкнаха пенсии за триста милиона долара от бабите и дядовците („Пруденшъл-Бейч“). Но до една си оставаха в бизнеса, че и процъфтяваха, благодарение на разперения над тях басп-чадър.

Но „Стратън Оукмънт“, чийто бизнес беше инвестиционно банкиране за компании с малка пазарна капитализация или, както обичаше да го нарича пресата, „акции за центове“^[8], не се радваше на подобна защита. В действителност обаче акциите от всички нови емисии имаха цена между четири и десет долара и на практика изобщо не бяха акции за центове — малка особеност, на която регулаторните органи изобщо не обръщаха внимание, за огромно тяхно разочарование. И именно по тази причина тъпунгерите от СЕК — най-вече ония двамата, окопали се от известно време в конферентната ми зала — не успяваха да мръднат и с йота напред в съдебния си иск за двайсет и два милиона, който бяха завели срещу мен. Защото искът им бе структуриран така, сякаш „Стратън“ търгуваше с акции за центове, а това бе далеч от всякаква истина.

Брокерските фирми, работещи с акции за центове, бяха пословични с децентрализацията си — имаха десетки малки офиси из цялата страна. „Стратън“, от своя страна, разполагаше само с един офис, а това улесни туширането на отрицателните чувства, които завладяха служителите след като Комисията заведе делото. Подобни чувства обикновено стигаха, за да изтикат извън бизнеса всяка една фирма, работеща с акции за центове. Освен това този род фирми се целеха в дребните инвеститори с нищожен или никакъв собствен капитал и рядко успяваха да ги убедят да вложат повече от две-три хиляди долара. За разлика от тях, „Стратън“ се целеше в най-богатите инвеститори на Америка, като ги убеждаваше да спекулират с милиони. Вследствие на това от СЕК не можеха да твърдят, като друг път, че клиентите на „Стратън“ не са подходящ източник на спекулативен капитал.

Но преди да заведат делото, във въпросната комисия си нямаха и най-бегла представа за тия неща. Явно бяха разчитали, съвсем погрешно, че негативните материали в печата ще са достатъчни да видят сметката на „Стратън“. Но тъй като „Стратън“ бе концентрирана в един-единствен офис, духът на бойците му се поддържаше с лекота и нито един човек не напусна. Да не говорим, че чак след като заведоха делото и най-накрая направиха проверка на новооткритите сметки, на тия от СЕК им просветна, че всички клиенти на „Стратън“ са всъщност милионери.

Така да се каже, аз се намирах в някакво неясно междинно положение: продавах по организиран начин петдоларови акции на най-богатия един процент американци, противно на очакванията на комисията, която смяташе, че продавам акции за центове (оценени на по един долар) на останалите деветдесет и девет процента — хора с нищожен или никакъв начален капитал. Една уолстрийтска компания, „Д. Х. Блеър“, подритваше същата идея от двайсетина години, но така и не успя да напипа живеца. Което не попречи на собственика й, Дж. Мортън Дейвис, свиреп евреин, да натрупа солидно състояние от начинанието и да се превърне в легенда на Уолстрийт.

Аз обаче успях да докопам живеца, и то, както се оказа, в най-подходящия момент. Пазарът за ценни книжа и акции тъкмо започваше да се съвзема от Големия октомврийски крах и положението отново се командваше от дивия капитализъм. НАСДАК пак бе стъпила на крака и вече не се възприемаше като червенокосото доведено дете на Нюйоркската фондова борса. От единия океански бряг до другия компютрите по бюрата бълваха единици и нули със скоростта на светлината, елиминирайки нуждата от физическо присъствие на Уолстрийт. Беше време на драматични промени, на разместване на пластовете. А докато обемът на сделките на НАСДАК нарастваше, аз в същото време организирах интензивна програма за обучение на младите си кадри по три часа на ден. Така от все още тлеещата пепел на Големия крах се роди компанията за инвестиционно банкиране „Стратън Оукмънт“. И още преди някой от регулиращите органи да се усети, тя гръмна над Америка със силата на атомна бомба.

Точно тогава ме осени интересна мисъл и казах на Дани:

— Какви ги дрънкат идиотите от Комисията днес?

— Нищо особено — отвърна той. — Кротнали са се и обсъждат основно колите на паркинга и тъпотии от тоя род. — Сви рамене. — Казвам ти, тия пичове са формени малоумници! Сякаш изобщо нямат представа, че днес имаме първично публично предлагане. Още преглеждат книжа от 1991 година.

— Х-м-м — почесах се замислено по брадичката. Реакцията на Дани изобщо не ме изненада. Защото вече повече от месец подслушвах конферентната зала и ежедневно събирах контраразузнавателни данни срещу Комисията. И едно от първите неща, които научих за регулиращите органи (освен факта, че са напълно лишени от самоличност), беше, че едната им ръка изобщо няма представа какво върши другата. Додето тъпунгерите от СЕК във Вашингтон одобряваха с подписите си първичното публично предлагане на „Стив Мадън Шуз“, тъпунгерите от СЕК в Ню Йорк висяха в конферентната ми зала и си нямаха хабер, че то започва под носа им.

— Каква е температурата при тях? — попитах с нескрит интерес.

— Към десетина градуса — отвърна с безразличие Дани. — Гледам, че седят с палта.

— За бога, Дани! Защо си ги оставил на толкова топло? Казах ти, че искам да им замръзнат шушулките, та да се върнат в Манхатън! Ти какво искаш, мама му стара, да извикам някой пич от хладилния сервиз ли да свърши тая работа? Разбери: искам от носовете на тия шибани копелета да провиснат ледени висулки! Толкова ли е трудно да го схванеш?

Дани се захили.

— Слушай, Джордан — можем да ги замразим, можем и да ги изгорим. Ако вкараме някоя керосинова печка от ония, дето се монтират директно под тавана, така можем да нагреем стаята, че да им трябват солни таблетки, за да останат живи. Но ако им създадем прекалено много неудобства, те може да се разкарат и тогава няма да можем да ги подслушваме повече.

Поех дълбоко въздух и издишах бавно. Прав е Дани, рекох си. Усмихнах се и казах:

— Добре, заеби! Ще оставим копелетата да си умрат от старост. Сега по въпроса за Мадън: искам да ми подпише документ, че акциите ще си останат наши, независимо колко ще се качи цената им и независимо от обявените в проспекта условия. Освен това искам Стив да прехвърли акциите в доверителна сметка, така че да знаем какво става по нея. Ще назначим Вигвам за наш агент по сметката. И никому нищо няма да кажем. Всичко си остава сред приятели — чиста омерта, значи. Та стига Стив да не се опита да ни прецака, всичко ще е наред.

Дани се съгласи:

— Това мога да го уредя, но не виждам какъв е смисълът. Ако някога нарушим споразумението, ще загазим точно толкова, колкото и той. Имам предвид, че ако използваме Стив за миша дупка за толкова много акции, ще си имаме работа с най-малко седемнайсет хиляди — и въпреки че кабинетът ми съвсем наскоро бе проверен за наличие на подслушвателна техника, Дани изговори само с устни думата — закононарушения.

Вдигнах ръка да го спра и му се усмихнах успокоително:

— Тпру-у-у! Успокой се малко! Първо, кабинетът ми го провериха за микрофони само преди трийсет минути, тъй че ако междувременно са успели да поставят някой нов, значи си заслужаваме да ни гепят. И не нарушаваме седемнайсет хиляди закона, а само три-четири, най-много пет. Но не е необходимо някой да го узнае. — Свих рамене и се престорих на шокиран. — Обаче ти ме изненадваш, Дан! Дори и да не прибегнем до него, едно подписано споразумение винаги е от полза, дори само като възпиращо средство да не се ебава с нас.

Гласът на Джанет долетя от интеркома:

— Баща ти идва насам.

— Кажи му, че съм с посетител, мама му стара! — озъбих й се.

Но и Джанет ми се изежи:

— Еби се в гъза! Ти му го кажи! Нищо няма да му кажа!

Ама че нахалство! Абсолютно безочие! Минаха няколко секунди в пълно мълчание, преди да изскимтя:

— Моля ти се, Джанет! Просто му кажи, че имам важна среща, или конферентен разговор, измисли там нещо, умолявам те.

— Няма начин! — отвърна тя без капка емоция в гласа.

— Безкрайно съм ти благодарен. По-добра асистентка от теб не съм имал, твоята мама! Припомни ми днешния случай след две седмици, когато дойде време за шибания ти коледен бонус, окей?

— Млъкнах за миг да чуя реакцията й. Нищо. Мъртва тишина. Невероятно! Продължих да упорствам. — Колко далече е от тук?

— На петдесетина метра и приближава адски бързо. От тук виждам издутите вени по челото му и пуши поне една… а може би две цигари едновременно. Ей, Богу, мяза на огнедишащ змей.

— Благодаря за успокоението, Джанет, драга. Вземи поне му отвлечи вниманието някак си; що не пуснеш пожарната аларма например? Аз… — В този миг Дани се надигна, сякаш се канеше да излезе от кабинета. Вдигнах ръка и със силен глас го заклеймих: — Ти пък накъде тръгна? — Задържах показалеца си насочен към креслото му. — Сядай обратно на шибания стол и се поотпусни. — Обърнах глава към черния спикърфон: — Един момент, Джанет, не изключвай. — И пак към Дани: — Слушай, моето момче, поне петдесет или шейсет хиляди от сметката на „Американ Експрес“ са твои, така че стой да си получиш своя пай от ругатните. А и колкото сме повече, толкова по-силни ще сме. — И пак към спикърфона: — Джанет, кажи на Кени моментално да си довлече гъза в кабинета ми. И той има пръст в тия лайна. И ела да отвориш вратата ми. Имам нужда от малко шум.

Другият ми партньор, Кени Грийн, беше съвсем различен чешит от Дани. Всъщност надали имаше начин двама души да бъдат по-различни. Дани беше по-умният от двамата и — колкото и невероятно да звучи това — определено по-финият. Но Кени беше по-амбициозен и благословен с ненаситен апетит за знания и мъдрост — две качества, от които бе лишен напълно. Да, колкото и да ми беше тъжно да го призная, Кени си беше тъп. Да не говорим за забележителния му талант да изказва възможно най-нескопосаните мисли по време на делови срещи, особено на ключовите, на които вече не му позволявах да присъства. А Дани се кефеше страхотно от този факт и рядко пропускаше възможността да ми припомни хилядите недостатъци на Кени. Тъй че бях заобиколен от Грийнове: Кени Грийн и Анди Грийн, които нямаха роднинска връзка.

Точно тогава вратата се отвори и мощният тътен нахлу в кабинета. Ебаси и шибаната буря от алчност — направо я обожавах! Този тътен бе наистина най-мощната от всички дроги. По-силна от всичкото негодувание на жена ми; по-силна от болката в гърба ми; по-силна от тъпите инспектори, дето зъзнеха в конферентната ми зала.

По-силна бе дори и от безумието на собствения ми баща, който точно в този момент се канеше да създаде своя собствена буря.