Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (35)

Глава 34.
Лошо пътуване

А-а-а-а, яхтата „Надин“! Макар да ненавиждах шибаното корито и да си мечтаех да го видя потънало, все пак има нещо много секси в това да се размотаваш по сините води на Средиземно море на борда на една петдесет и един метрова моторна яхта. И наистина, и осмината, които бяхме на борда й — Графинята и аз плюс шестима от най-близките ни приятели, — се канехме да си прекараме световно върху моя плаващ дворец.

Човек, естествено, не бива да тръгва неподготвен на подобно вдъхновено пътешествие, затова вечерта преди отплаването хванах един от най-близките ми приятели, Роб Лорусо, да вървим на лов за дрога. Роб беше идеалният човек за тази цел; не само дето и той идваше с нас, но и двамата имахме стар опит в това отношение — веднъж в ужасна снежна буря три часа преследвахме един камион на куриерската служба „Федерал Експрес“ в отчаяно търсене на загубена пратка с куалуди.

Познавах Роб от близо петнайсет години и направо го обожавах. Беше на моите години и имаше малка ипотечна фирмичка, която се грижеше за ипотеките на стратънци. И той като мен си падаше яко по дрогата, а освен това притежаваше и световно чувство за хумор. Не беше кой знае какъв красавец — метър и седемдесет и пет, с леко наднормено тегло, дебел италиански нос и много слаба брадичка, — но това не пречеше на жените да се лепят по него. Беше от онази рядка порода мъже, които могат да седят на маса, заобиколени от непознати красавици, и през цялото време да пърдят, да се оригват и да подсмърчат, а накрая те му казват: „О, Роб, как може да си толкова смешен! Страшно много те обичаме, Роб! Пръдни ни още веднъж, молим те!“

Най-сериозната му грешка обаче бе това, че по-голяма циция от него на този свят нямаше. Толкова стиснат беше, че това му коства първия му брак — с Лиза, тъмнокестенява красавица с едри зъби. След двегодишен брак на нея най-накрая й писна от навика му да повдига с маркер нейната част от телефонната сметка и реши да изкара една афера с някакъв местен плейбой. Роб ги хванал на калъп и скоро след това се разведоха.

Впоследствие Роб тръгна да излиза с всякакви мацки, но у всяка намираше някакъв кусур: една била по-космата по ръцете от горила; друга обичала да се увива в найлоново фолио по време на секс и да си представя, че е труп; трета му отказвала всякакъв друг вид секс, освен аналния; а четвърта (любимата ми) обичала корнфлейкс с бира „Будвайзер“. С нас на яхтата щеше да дойде последната му приятелка, Шели — симпатяга, макар и леко с вид на дакел. Във всеки случай Шели имаше един странен обичай — да се разхожда с Библия в ръка и да цитира малко познати пасажи. Надали щяха да изкарат повече от месец с Роб.

Та докато с Роб прекарахме последните си часове в събиране на стоки от жизнена необходимост, Графинята лазеше по автомобилната алея пред къщата и събираше камъчета. За пръв път щеше да се отдели задълго от децата и по някаква необяснима причина беше изпаднала в творческо настроение. Направи на децата „кутия на желанията“ — напълни с камъчета кутия от много скъпи дамски обувки (в конкретния случай — бившият дом на чифт „Маноло Бланик“ за хиляда долара) и ги покри с алуминиево фолио. Отгоре му залепи две карти — на италианската и на френската Ривиера — плюс десетина лъскави картинки от туристически списания.

В последния момент преди да тръгнем за летището влязохме в стаята за игри да си вземем довиждане с Чандлър и Картър. Картър беше вече почти на годинка и обожаваше кака си, но не до такава степен, до каквато обожаваше майка си, която бе способна да го докара до сълзи, ако излезеше от банята с неизсушена коса. Точно така: Бебе Картър обичаше майка му да е руса, а мократа й коса бе прекалено тъмна за него. Дори кичур да видеше неподсушен по главата на Графинята, веднага насочваше пръст към нея и ревваше, колкото гласчето му държи:

Нееееееееееееееееееееее! Неее-ееееееееееееееее!

Често се питах как ли щеше да реагира Картър, когато узнаеше, че майка му всъщност се изрусява, но реших да оставя този проблем за психоаналитика му, когато порасне. Както и да е, в момента той бе в добро настроение и по-точно — направо сияеше. Беше вперил поглед в Чандлър, която се бе разположила сред стоте си придворни барбита, наредени в идеален кръг около нея.

Сръчната Графиня и аз седнахме на мокета и връчихме на двете си идеални деца тяхната идеална кутия на желанията.

— Домъчнее ли ви за мама и тати — обясни им Графинята, — само разтърсвате кутията и ние ще разберем, че си мислите за нас. — След което, за най-голяма моя изненада, Графинята извади и втора кутия, еднаква с първата, и добави: — Мама и тати също ще си имат кутия на желанията! И щом ни домъчнее за вас, ще разтърсим нашата кутия, а вие ще усетите, че си мислим за вас, окей?

Чандлър присви очи и се позамисли за миг:

— Но аз как ще разбера? — попита скептично; явно не се връзваше толкова лесно, колкото й се щеше на Графинята.

Усмихнах се мило на дъщеря ни:

— Много лесно, шушко. Ние ще си мислим за вас по цял ден и цяла нощ, така че щом решиш, че си мислим за вас, ще знаеш, че си мислим за вас! Така го приеми!

Този път настъпи мълчание. Погледнах Графинята, която се бе втренчила в мен с килната встрани глава и с изражение в смисъл: „Що за шибано изказване беше това!“ После погледнах Чандлър, чиято глава беше под абсолютно същия ъгъл като главата на майка й. Моите момичета ми играеха в тандем! Картър обаче ни най-малко не бе впечатлен от кутията на желанията. Усмивката му беше кисела, макар в момента да гукаше. Имах чувството, че поне той е на моя страна.

Целунахме децата за довиждане, казахме им, че ги обичаме повече от всичко на света и тръгнахме за аерогарата. Само след десет дни пак щяхме да видим усмихнатите им личица.

 

 

Проблемите ни започнаха още с кацането ни в Рим.

Осмината — Графинята и аз, Роб и Шели, Бони и Рос Портной (мои приятели от детинство) и Офелия и Дейв Серадини (приятели от детинство на Графинята) — чакахме за багажа си на аерогара „Леонардо да Винчи“, когато Графинята неочаквано каза:

— Не може да бъде! Джордж забравил да чекира куфарите ми на летище „Кенеди“. Сега нямам нито една дрешка! — И нацупи устни.

— Спокойно, сладур — рекох с усмивка. — Сега ще сме като оная двойка от рекламата на „Американ Експрес“, на които им се загубват куфарите, само дето ще похарчим поне десет пъти повече пари от тях и ще се кефим поне десетократно повече докато пазаруваме!

Офелия и Дейв дойдоха да утешават тъжната Графиня. Офелия беше черноока испанска красавица — грозно пате, от което бе излязъл прекрасен лебед. Хубавото в цялата работа бе, че покрай ужасната й младежка грозота е била принудена да се развие като разкошна личност.

Дейв имаше най-обикновена външност, пушеше цигара от цигара и пиеше по осем хиляди чаши кафе на ден. Беше мълчаливец, но можеше да се разчита на него да се смее на неприличните шеги, които аз и Роб пускахме. Дейв и Офелия предпочитаха сивото ежедневие; за разлика от мен и Роб, не си падаха по екшъните.

И Бони и Рос дойдоха да се включат във веселбата. Лицето на Бони бе една маска от валиум и буспирон, взети, за да не й става лошо по време на полета. Докато растеше, Бони беше онази добре развита блондинка, която всички момчета в квартала (включително и моя милост) си мечтаехме да изчукаме. Но Бони не прояви никакъв интерес към мен. Падаше си по лоши (че и възрастни) момчета. Едва навършила шестнайсет, спеше с един контрабандист на хашиш на трийсет и две с излежана присъда зад гърба си. Десет години по-късно, когато бе на двайсет и шест, се омъжи за току-що излезлия от пандиза за търговия с кокаин Рос. С тази подробност, че Рос всъщност не беше дилър, а глупак, опитал се да помогне на свой приятел. Но и така имаше необходимата квалификация да чука Бони, която, уви, вече беше позагубила някогашната си красота.

Все пак Рос ставаше за гост на яхтата. Вземаше дрога от време на време, като гмуркач беше на средно ниво, справяше се и с риболова и при нужда бе готов да изпълнява разни поръчки. Беше нисък и смугъл, с къдрава черна коса и тлъст черен мустак. Имаше и остър език, но единствено по отношение на Бони, на която постоянно набиваше в мозъка, че е тъпачка. Но Рос най-вече се изживяваше като мъжкар, като човек, който не се плаши от природните условия.

Графинята не преставаше да тъжи, та й казах:

— Стига бе, Над! Ще вземем по някой куалуд и хукваме да пазаруваме! Като едно време! Гълташ и купуваш! Гълташ и купуваш! — Продължих да повтарям тези три думи, сякаш бяха припев от някаква песничка.

— Искам да ти кажа нещо на четири очи — заяви най-сериозно Графинята и ме дръпна настрани от гостите ни.

— Какво има? — попитах невинно, макар ни най-малко да не се чувствах невинен. По време на полета двамата с Роб малко попрекалихме, та търпението на Графинята бе започнало да се поизчерпва.

— Никак не ми харесва количеството дрога, което поемаш. Нали гърбът ти мина, защо продължаваш? — Поклати глава да изрази разочарованието си от мен. — Досега ти давах известна свобода заради гърба ти, но сега… просто не знам. Никак не ми харесва, сладур.

Доста мило ми го каза — кротко и, общо взето, логично. За което според мен заслужаваше да я излъжа като хората:

— Щом се върнем от това пътуване, Над, моментално спирам. Заклевам се пред Бога — край! — И вдигнах ръка като скаут, който полага клетва.

Настъпиха няколко секунди неловко мълчание.

— Добре — рече скептично тя. — Но държа да спазиш обещанието си.

— Много се радвам, понеже точно това искам и аз. Хайде да вървим на пазар!

Бръкнах в джоба си и извадих три куалуда. Счупих един от хаповете на две и предложих половината на Графинята.

— Вземи — рекох. — Половин за теб, два и половина за мен.

Графинята пое мизерната си доза и тръгна към чешмичката.

Последвах я смирено, макар че пътьом бръкнах отново в джоба и извадих още два куалуда. Като ще е гарга, да е рошава.

 

 

Само след три часа седяхме на задната седалка на една лимузина, която се спускаше по стръмния хълм към пристанището на Чивитавекия. Графинята се бе обзавела с чисто нов гардероб, а аз едва държах очите си отворени вследствие на поетите по-рано куалуди. Изпитвах канска нужда да се движа, а след това да поспя. Бях в онази рядка фаза на изтрещяването с куалуди, наречена фазата на движението, при която не можеш да търпиш да се застоиш на едно място дори за секунда. Все едно някой ти е пъхнал мравки в гащите.

Пръв Дейв Серадини забеляза времето.

— Защо вътре в пристанището има зайчета? — Посочи през стъклото и всички вдигнахме глави да погледнем.

И наистина, сивите води изглеждаха изключително бурни. Тук-таме даже се виждаха водовъртежи.

— Ние с Дейв не обичаме бурно море — каза Офелия. — И двамата страдаме от морска болест.

— И аз — включи се Бони. — Не може ли да изчакаме морето да поутихне?

Рос отговори от мое име:

— Голяма идиотка си, Бони. Яхтата е дълга цели петдесет и два метра; за нея слабите вълнения изобщо не са проблем. Плюс това морската болест е въпрос на умствена нагласа, нищо повече.

Трябваше да уталожа страховете им.

— На борда имаме лепенки против морска болест — заявих самоуверено, — така че, ако ти става лошо, още с качването ще ти лепнем една.

Но когато слязохме от хълма, установихме колко сме сгрешили. Нямаше зайчета; бяха си истински вълни… Боже мили! Никога не бях виждал подобно нещо! Вълните бяха над един метър дори след вълнолома и се засичаха една друга, движейки се в най-различни посоки. Сякаш вятърът духаше едновременно от всички четири страни.

Лимузината направи десен завой и спря. Ето я „Надин“, издигнала се царствено над всички останали яхти. Божичко, как го мразех това корито! За какъв шибан дявол изобщо я купих? Обърнах се към гостите си и ги запитах:

— Ама нали е красавица, а?

Всички кимнаха. После Офелия рече:

— Защо и в пристанището има вълни?

— Не се тревожи, Офелия — каза Графинята. — Ако има силна буря, ще я изчакаме да отмине.

Ха, надявай се, рекох си! Движение… Движение… Трябва ми да се движа…

Лимузината спря на края на пристана, където ни чакаше капитан Марк заедно с първия помощник Джон. И двамата бяха в униформата на „Надин“ — бяло поло, сини шорти и сиви яхтсменски мокасини. Към всяка част от облеклото бе пришита емблемата на „Надин“, създадена от Дейв Серадини срещу скромната сума от осем хиляди долара.

Графинята грабна капитан Марк в обятията си.

— Защо е толкова бурно пристанището? — попита го.

— Изскочи неочаквана буря — отвърна капитанът. — Вълните са два до три метра. Ще трябва — трябва ли каза? — да изчакаме да поутихне, преди да тръгнем за Сардиния.

— Еби й майката! — избухнах. — Трябва мигновено да тръгваме, Марк.

Графинята моментално ме обля със студен душ:

— Никъде няма да вървим, докато капитан Марк не реши, че е безопасно.

Усмихнах се на наплашената Графиня и отсякох:

— Я по-добре се качи и отрежи етикетите от новите си тоалети. Вече сме на вода, сладур, а аз съм бог, когато съм на вода!

Графинята забели очи:

— Ти си един шибан идиот, който си няма и хабер от морски работи. — След което се извърна към групата: — Хайде, момичета, богът на моретата каза думата си.

При което всички жени ми се изсмяха, после поеха в индианска нишка по трапа и се качиха на яхтата по петите на скъпата си предводителка — Графинята от Бей Ридж.

— Не мога да остана в това пристанище, Марк. Прекалено много куалуди взех и сега ми е кофти. Колко е разстоянието до Сардиния?

— Около сто мили, но ако тръгнем сега, един господ знае колко време ще ни трябва. Ще се наложи да се движим бавно. Вълнението е около три метра, а бурите в тази част на Средиземноморието са непредсказуеми. Ще трябва да затворим всички люкове и да застопорим всичко в каюткомпанията. — Сви квадратните си рамене. — Дори и тогава вероятно ще понесем някакви вътрешни щети — счупени чинии, вази, някоя и друга чаша. Ще се доберем някак си, но категорично ти препоръчвам да изчакаме.

Погледнах към Роб, който сви устни и ми кимна еднократно, сиреч: „Да вървим!“

— Тръгваме, Марк! — рекох и вдигнах юмрук във въздуха. — Ще стане страхотно приключение, достойно да го описват по книгите!

Капитан Марк се усмихна и заклати правоъгълната си глава. А ние се качихме на борда да се подготвим за отплаване.

 

 

Петнайсет минути по-късно лежах на един изключително удобен матрак върху открития мостик, а една тъмнокоса стюардеса на име Мишел ми сервираше „Блъди Мери“. И тя бе в униформата на „Надин“.

— Заповядайте, господин Белфърт! — усмихна ми се Мишел. — Друго ще желаете ли?

— Да, Мишел. Страдам от едно рядко заболяване, което ми налага на всеки петнайсет минути да пия по едно „Блъди Мери“. Това е по лекарско предписание, Мишел, така че нагласи си таймера, иначе, току-виж се наложило да ме хоспитализират.

— На вашите услуги, господин Белфърт — изхихика тя и си тръгна.

— Мишел! — изревах, та да ме чуе над шума на вятъра и глухия рев на двата дизела.

Мишел се извърна, а аз й казах:

— В случай, че заспя, не ме буди. Просто носи чашите през петнайсет минути и ги нареждай до мен. Ще ги изпия, като се събудя, окей?

Вдигна ми палец, че ме е разбрала и заслиза по стръмната стълба, водеща към долната палуба, където бе паркиран хеликоптерът.

Погледнах часовника си: един следобед римско време. В този миг в стомаха ми се разтваряха четири куалуда. След петнайсет минути щях да усетя изтръпването, а след още петнайсет минути щях да съм заспал. Това се казва почивка, рекох си, докато гаврътнах „Блъди Мери“-то. После поех няколкократно въздух и притворих очи. Това се казва почивка!

Събудиха ме капки дъжд по лицето, макар небето да бе синьо. Това ме обърка. Извих глава надясно: осем „Блъди Мери“-та, строени в редичка, пълни догоре. Затворих очи и поех дълбоко въздух. Виеше зловещ вятър. После усетих още капки. Майка му стара! Отворих очи. Пак ли ме полива с вода Графинята? Тя обаче никаква не се виждаше. Бях сам на мостика.

Изведнъж усетих как яхтата внезапно се наклони под ъгъл четирийсет и пет градуса, после долетя някакъв страхотен трясък. Само след миг отстрани над яхтата се издигна дебела стена от сива вода, изви се над мостика и ме заля от главата до петите.

Боже мили, това пък какво беше? Мостикът бе поне на десет метра над ватерлинията, — еба-а-си ужаса! — яхтата пак се килна. Отметна ме настрани, а „Блъди Мери“-тата се стовариха отгоре ми.

Седнах и погледнах над борда — еба-а-си ужаса! Вълните бяха най-малко седемметрови и по-широки от жилищна сграда. В един миг изгубих равновесие и от матрака се приземих върху тиковата палуба, а чашите от „Блъди Мери“-тата ме последваха и се разбиха на хиляди парченца.

Успях да допълзя до борда, сграбчих хромираното перило и се вдигнах на крака. Погледнах зад кърмата и — да му еба майката! „Чандлър“! — Влачехме на буксир с две дебели въжета „Щандлър“ — тринайсетметровата лодка за гмуркания, която сега изчезваше и се появяваше отново сред вълните.

Пак се спуснах на четири крака и залазих по посока на стълбата. Имах чувството, че яхтата ще се строши. Докато сляза по стълбата до главната палуба, бях станал вир-вода и се бях охлузил навсякъде. Залитнах през вратата на каюткомпанията. Цялата група се беше сгушила в плътен кръг на пода върху леопардовия мокет. Държаха се за ръце и всички бяха със спасителни жилетки. В мига, в който ме видя, Графинята се откъсна от групата и залази към мен. Но изведнъж яхтата се наклони рязко наляво.

— Пази се! — изревах, докато Графинята се търкаляше по мокета, преди да се блъсне в стената. Само миг след това една антична китайска ваза прелетя през помещението, тресна се в прозореца над главата й и се разби на хиляди парченца.

После яхтата се изправи. Отпуснах се на четири крака и бързо излазих до нея:

— Добре ли си, бебче?

А тя ми скръцна със зъби:

— Шибан морски цар! Само да даде Господ са слезем от тая шибана яхта живи, ще те убия! Ще се издавим! Какво става? Защо са толкова големи вълните? — И облещи огромните си сини очи насреща ми.

— Не знам — заоправдавах се. — Бях заспал.

Графинята не можеше да повярва на ушите си:

— Заспал ли? Как можеш да спиш в тая шибана буря? Ще потънем! Офелия и Дейв направо ще умрат от морска болест. А също така и Рос и Бони… и Шели!

В този момент до нас долази Роб, ухилен до уши:

— Ама тая буря мамата си е ебала! Винаги съм си мечтал да умра на море.

Мрачната Графиня:

— Млъкни, Роб! И ти си виновен не по-малко от мъжа ми за това шибано положение. И двамата сте пълни идиоти.

— Къде са куалудите? — избъбри Роб. — Отказвам да умирам трезвен.

Кимнах в знак на съгласие.

— Имам няколко в джоба си… Вземи — бръкнах и извадих шепа хапчета, от които му дадох четири.

— Дай ми и на мен едно! — озъби се Графинята. — Имам нужда да се отпусна.

Усмихнах й се. Графинята беше все пак жена на място!

— Заповядай, сладур. — И й подадох един куалуд.

Вдигнах глава и видях към нас да лази Рос, мъжкарят, който не се плаши от природата. Имаше паникьосан вид.

— Исусе мили! — избъбри. — Трябва да сляза от тая яхта. Имам дъщеря. Не… не мога… да спра да повръщам! Пуснете ме да сляза.

— Да вървим да видим какво става на мостика — каза ми Роб.

Изгледах Графинята.

— Чакай тук, сладур. Веднага се връщам.

— Майната ти. И аз идвам с вас.

— Окей, тръгваме — кимнах.

— Аз оставам тук долу — каза покорителят на природата и залази обратно към групата с подвита опашка. С Роб се спогледахме и се разсмяхме. После тримата с Графинята залазихме към мостика. Пътят ни мина покрай добре заредения бар. Роб закова на място и рече:

— Дай да му дръпнем по някоя и друга глътка текила.

Погледнах Графинята. Тя кимна, че е съгласна.

— Вземи една бутилка — рекох на Роб.

Той се върна след трийсет секунди с шише текила. Отвинти капачката и го подаде на Графинята, която отпра една яка глътка. Ама че жена! — възхитих й се. После и двамата с Роб опънахме яко.

Роб зави капачката и запокити бутилката в стената. Разби се на десетки парченца. А той се ухили:

— Откога си мечтая да направя такова нещо.

Спогледахме се с Графинята.

От главната палуба до мостика се стигаше по една къса стълба. Докато се качвахме, ни връхлетяха двама от моряците — и двамата на име Бил — и буквално ни прескочиха.

— Какво става? — извиках.

— Трамплинът за скокове се откъсна — изкрещя единият Бил. — Каюткомпанията ще се наводни, ако не затворим задните люкове. — И продължиха да тичат.

На мостика жужеше като в кошер. Самото помещение бе тясно — два метра и половина на четири — и с нисък таван. Капитан Марк държеше с две ръце античния дървен рул. През няколко секунди снемаше от руля дясната си ръка и работеше с ръчките на двата дросела, та носът на яхтата да е насочен срещу прииждащите вълни. До него стоеше първият му помощник Джон, заловил се с лявата си ръка за един метален прът да не падне. С дясната притискаше към очите си бинокъл. На дървената пейка седяха три стюардеси с вкопчени една в друга ръце и пълни със сълзи очи. През силното пращене на радиосмущенията се чуваше и нечий глас: Внимание! Буря! Внимание! Буря!

— Какво е това шибано време? — попитах капитан Марк.

А той мрачно поклати глава.

— Мамата си трака! И по-лошо ще стане. Вълните са седемметрови и продължават да нарастват.

— Но небето е все още синьо — рекох невинно. — Не разбирам защо.

— През оная ми работа ми е какъв е цветът на небето — озъби се Графинята. — Няма ли начин да се върнем назад, Марк?

— Изключено — отвърна й той. — Тръгнем ли да завиваме, вълните ще ни ударят странично и ще ни обърнат.

— Ще можеш ли да ни задържиш на повърхността, или да обявим „Мейдей“^[1]?

— Ще се оправим — отвърна той, — но тепърва ще става грозно. И синьото небе ще изчезне. Навлизаме право в центъра на буря от осем бала.

Двайсет минути по-късно започнах да усещам ефекта от куалудите.

— Нямаш ли малко кока? — прошепнах на Роб и погледнах Графинята, за да разбера дали не ми е конфискувала моята.

Явно беше успяла. Поклати глава и каза:

— Вие двамата сте пълни откачалки, кълна се.

Но лайното наистина попадна във вентилатора едва два часа по-късно, когато вълните започнаха да надминават десет метра. С гласа на обречените капитан Марк обяви:

— Мама му стара, само не ми казвайте… — и само миг по-късно изкрещя: — Неочаквана вълна! Дръжте се!

Неочаквана вълна ли? Това пък какво ще да е? Научих само секунда по-късно, когато погледнах навън, а всички на мостика изкрещяха:

— Мама му стара! Неочаквана вълна!

Беше поне двайсет метра висока и се приближаваше с висока скорост.

— Дръжте се! — изрева капитан Марк. Грабнах Графинята през кръста с дясната си ръка и я притиснах до себе си. Дори и в такъв миг ухаеше страхотно.

Изведнъж яхтата зае някакво невероятно, почти вертикално положение с носа надолу. Капитан Марк даде пълна газ с дроселите, яхтата дръпна напред и започнахме да се катерим по лицето на неочакваната вълна. В един миг заковахме на място, след което вълната започна да се пречупва над мостика, докато накрая се стовари отгоре ни с мощта на няколко хиляди тона динамит… ТРЯ-Я-ЯС!

Всичко стана черно.

Стори ми се, че останахме цяла вечност под водата, но бавно, болезнено пак изскочихме на повърхността, макар и наклонени под шейсет градуса надясно.

— Всички ли сте окей? — попита капитан Марк.

Погледнах Графинята. Тя кимна.

— Добре сме — рекох. — А ти, Роб?

— Никога не съм бил по-добре — измърмори той, — обаче ми се пикае като на шибан състезателен кон. Слизам долу да видя останалите как са.

Докато Роб слизаше по стълбата, единият от Биловете изхвърча нагоре и се разкрещя:

— Отнесе предния люк! Потъваме откъм носа!

— Е, това вече е гадно — каза Графинята и поклати отчаяно глава. — Ебаси и лайняната ваканция.

Капитан Марк грабна микрофона на радиото и натисна бутона.

— Мейдей — обяви разтревожено. — Тук е капитан Марк Елиът на яхтата „Надин“. Обявявам „Мейдей“. Намираме се на петдесет мили от брега на Рим и потъваме откъм носа. Нужна ни е спешна помощ. На борда сме деветнайсет души. — После се приведе и започна да диктува на италианската брегова охрана точните ни координати, изписани в оранжево върху компютърния монитор.

— Отивай да донесеш от каютата ни кутията на желанията! — заповяда ми Графинята.

Изгледах я така, сякаш беше откачила:

— Ама ти…

— Отивай за кутията! — сряза ме тя. — И престани да се ебаваш!

— Добре, отивам — поех дълбоко въздух, след което погледнах към капитан Марк: — Обаче направо умирам от глад. Кажи на готвача да ми спретне един сандвич, ако обичаш.

Капитан Марк се разсмя:

— Ама ти наистина си едно чалнато копеле, ще знаеш! — И поклати квадратната си глава. — Ще кажа на готвача да ни направи по някой и друг сандвич. Чака ни тежка нощ.

— Цар си — рекох му и поех към стълбата. — Ще може ли и малко пресни плодове да добави? — И хукнах надолу.

Заварих гостите ми в каюткомпанията, паникьосани до възбог и привързани един за друг с дебело корабно въже. Но ни най-малко не се тревожех. Знаех, че италианската брегова охрана скоро ще дойде да ни спаси; само след няколко часа ще сме живи и здрави и в безопасност, а това корито нямаше повече да тегне около врата ми. Само ги попитах:

— Кефите ли се на ваканцията, момчета и момичета?

Никой не се засмя.

— Ще дойдат ли да ни спасят? — попита Офелия.

Кимнах й:

— Капитан Марк току-що обяви „Мейдей“. Всичко ще е наред. Но трябва да сляза долу. Веднага се връщам.

Запътих се към стълбата, но нова огромна вълна ме повали и се треснах в стената. Успях да се изправя на четири крака и залазих пак по посока на стълбата.

В този миг покрай мен прехвърча един от Биловете и изкрещя:

— „Чандлър“ се откъсна! Въжетата не издържаха! — и продължи да тича.

Добрах се до долния край на стълбата и се вкопчих в парапета. Успях да се изправя и да се довлека до каютата през водата, която заливаше глезените ми. А там, върху леглото, се кипреше шибаната кутия на желанията. Грабнах я, додрапах обратно до мостика и я подадох на Графинята. Тя затвори очи и започна да друса камъчетата.

— Що не опитам да се вдигна с хеликоптера? — предложих на капитан Марк. — Мога да прекарам по четирима души на един курс.

— Хич и не го мисли — рече той. — При такова вълнение ще е истинско чудо само да успееш да се вдигнеш, без да се разбиеш. А дори да се вдигнеш, изключено е да кацнеш повторно.

Три часа по-късно двигателите все още работеха, но изобщо не напредвахме. Заобиколени бяхме от четири огромни контейнеровоза, отзовали се на призива ни за помощ, които правеха всичко възможно да ни предпазват от прииждащите вълни. Почти се беше стъмнило, а ние все още очаквахме да ни спасят. Носът сочеше надолу под остър ъгъл. По стъклата плющеше дъжд като из ведро, а скоростта на вятъра беше към сто километра в час, че и повече. Но поне вече не залитахме. Бяхме стъпили на морските си крака.

Капитан Марк прекара цяла вечност на радиото да разговаря с бреговата охрана. Накрая ми каза:

— Окей, над нас има хеликоптер, от който ще спуснат кош, така че докарай всички на открития мостик. Първи ще се качат жените-гостенки, после жените от екипажа, а след тях — мъжете-гости. Последни ще са мъжете от екипажа, а аз — след тях. И кажи на всички да не носят никакъв багаж — само онова, което се побира по джобовете им.

Погледнах Графинята и й се усмихнах:

— Айде, отидоха ти новите дрешки!

А тя сви рамене и рече весело:

— Че колко му е да си купя други? — после ме грабна за ръка и ме поведе надолу.

След като съобщих на всички програмата, дръпнах Роб настрани и го попитах:

— Взе ли куалудите?

— Не — отвърна мрачно той. — Във вашата каюта са. А там вече всичко е под водата — поне един метър, а вече може да е и повече.

Поех дълбоко въздух и бавно го изпуснах:

— Виж какво, Роб: долу имам четвърт милион в кеш и хич не ми пука. Но не можем да оставим шибаните куалуди. Те са двеста на брой и ще е светотатство да ги зарежем.

— Прав си — съгласи се Роб. — Отивам да ги взема. Върна се само след двайсет секунди. — Удари ме ток — измрънка. — Някъде там долу изглежда има късо съединение; какво да направя?

Не му отговорих. Само го погледнах право в окото и ударих веднъж с юмрук във въздуха, сиреч: „Не се плаши, войнико!“

Рич кимна и каза:

— Ако се електрокутирам, моля те, дай на Шели седем хиляди долара за пластична операция на гърдите. Врънка ме за това от деня, в който се запознахме!

— Смятай, че въпросът ти е решен — рекох праведно.

Само след три минути Роб се върна с куалудите.

— Ей, Богу, адски боли! Имам чувството, че по краката си имам изгаряния трета степен! — Но после се усмихна и добави: — Но пък кой друг можеше да го свърши, освен мен?

— Никой друг, Лорусо — засмях се съзаклятнически. — Цар си!

Пет минути по-късно бяхме на хеликоптерната палуба и наблюдавах с ужас в очите как кошът се люлее в диапазон от трийсет метра във всяка посока. Стояхме и гледахме цели трийсет минути, надеждата постепенно отмираше, а накрая и слънцето се спусна под хоризонта.

В този момент пристигна Джон с паникьосан вид:

— Слизайте всички долу — нареди. — Хеликоптерът се връща да презареди. Ще трябва да напуснем кораба; всеки момент ще потъне.

Изгледах го невярващо.

— Заповед на капитана — допълни Джон. — Спасителната лодка е надута при кърмата — там, където беше трамплинът за скокове. Да вървим — махна ни с ръка.

Гумена лодка ли? — рекох си. При петнайсетметрови вълни? Абе, що не си гледате работата! Та това си е жива лудост. Но щом капитанът заповядваше така, и аз, и всички останали бяхме длъжни да изпълним заповедта му. Отправихме се към кърмата, където двамата Биловци държаха двата края на оранжева гумена лодка. В момента, в който я пуснаха на вода, морето я отнесе.

— Точка по въпроса — рекох с иронична усмивка. — Явно от идеята за гумената лодка нищо няма да излезе. Обърнах се и протегнах ръка на Графинята. — Ела да си поприказваме с капитан Марк.

Обясних на капитан Марк какво е станало с лодката.

— Майка му стара! — избухна той. — Казах им на тия младоци да не я пускат, преди да са я привързали! — Пое дълбоко въздух и си възвърна самообладанието. — Окей — рече. — Слушайте сега двамата какво ще ви кажа: останахме само с един двигател. Повреди ли се и той, губя управлението и някоя вълна ще ни обърне странично. Искам вие двамата да стоите тук горе. Щом яхтата се обърне, скачате през борда и гледате да се отдалечите колкото се може повече с плуване. Докато яхтата потъва, ще се образува силно течение надолу и има опасност да повлече и вас. Така че ритайте непрестанно по посока на повърхността. Водата е достатъчно топла, за да устискате, докато ви спасят. На около петдесет мили от нас се намира италиански разрушител, който идва насам. Ще се опитат да ни спасят пак с хеликоптер, но на силите им със специално предназначение. Вълнението е прекалено силно за бреговата охрана.

Кимнах и казах на капитан Марк:

— Чакай да сляза долу да съобщя на останалите.

— Не — заповяда той, — вие двамата ще стоите тук. Всеки момент можем да потънем и не искам да се разделяте. — После се обърна към Джон: — Слез долу и обясни всичко на гостите.

Два часа по-късно яхтата едва се държеше над водата, когато от радиото се чу пращене. Отгоре ни беше застанал нов хеликоптер, на италианските спецчасти.

— Добре — каза капитан Марк с луда усмивка, — вижте какво става сега: ще спуснат с лебедка един от командосите, но за да има къде да кацне, ще трябва да изхвърлим нашия хеликоптер през борда.

— Ти ташак ли си правиш с мен? — рекох ухилен.

— Боже мили! — възкликна Графинята и запуши уста с ръката си.

— Не — каза капитан Марк, — не си правя ташак. Но чакай да взема видеокамерата; такъв момент трябва да се увековечи.

Джон остана на руля, а ние с капитан Марк тръгнахме към хеликоптерната палуба с двамата Биловци и с Роб. Когато стигнахме, капитан Марк подаде камерата на единия Бил и сръчно освободи букаите на хеликоптера. После ме придърпа пред хеликоптера и ме прегърна през рамото.

— Окей — рече ухилен, — кажи няколко думи на публиката в студиото.

Погледнах в обектива и казах:

— Здравейте! Сега ще бутнем хеликоптера ни в Средиземно море. Великолепен момент, какво ще кажете?

А капитан Марк добави:

— Точно така! За пръв път в историята на мореплаването с яхти! И всичко това дължим не на кой да е, а на собственика на яхтата „Надин“!

— Точно така — добавих — и ако случайно загинем до един, искам на всички да е известно, че идеята за това злополучно пътешествие беше изцяло моя. Аз насилих капитан Марк да го предприемем, така че той заслужава да бъде погребан с всички почести!

С това предаването ни завърши. Капитан Марк каза:

— Окей, изчакайте да ни удари вълна и яхтата да започне да се накланя надясно; тогава раз-два-три — и бутаме. — И наистина, щом яхтата се наклони надясно, бутнахме дружно и хеликоптерът изхвърча от палубата. Изтичахме до борда и го гледахме как потъна за по-малко от десет секунди.

Две минути по-късно седемнайсет от нас бяхме на хеликоптерната палуба и чакахме да ни спасят. Капитан Марк и Джон останаха на мостика и се мъчеха да държат яхтата над водата. На трийсет метра над нас един двувитлов хеликоптер „Чинук“ стоеше неподвижно. Беше с маскировъчно оцветяване и изглеждаше направо огромен. Дори и от трийсет метра двата му ротора проглушаваха ушите ни.

Изведнъж от хеликоптера скочи един командос и започна да се спуска по дебел метален кабел. Беше в пълната бойна униформа на спецчастите — черен неопренов костюм с плътна качулка, с раница през рамо и нещо като харпун, провиснал от единия му крак. Люлееше се насам-натам, описвайки огромна арка, на по трийсет метра във всяка посока. Когато стигна на десет метра над яхтата, грабна харпуна, прицели се и заби стрелата в яхтата. Само десет секунди след това вече беше стъпил на палубата — ухилен и с вдигнат нагоре палец. Явно адски се кефеше.

Спасиха всички осемнайсет души. Е, настъпи малка бъркотия в подредбата „първо жените и децата“, когато обладаният от паника Рос (бившият смел покорител на природата) изблъска настрани Офелия и двамата Билове, втурна се към командоса и му скочи на врата, обви го с ръце и крака и отказа да го пусне, докато не го вдигнаха от яхтата. Ние с Роб всъщност нямахме нищо против, понеже това ни даде нов материал да спукаме Рос от майтап през целия му останал живот на тоя свят.

Капитан Марк обаче замина заедно със своя кораб. Така че последното, което видяхме, докато хеликоптерът се отдалечаваше от кърмата на яхтата, а тя за последен път се показа над водата, беше квадратното теме на капитан Марк, което подскачаше между вълните.

* * *

Най-хубавото на спасяването от италианци се оказа това, че първо те нахранват и те карат да пиеш червено вино; после те карат да танцуваш. Казвам ви, бесняхме като някакви рок звезди на борда на италианския разрушител вкупом със самия италиански флот. Те се оказаха много весели пичове, което на нас с Роб ни послужи за сигнал да се надрусаме до козирките с куалуди. Слава Богу, капитан Марк също го спасиха — бреговата охрана беше успяла да го измъкне от водата.

Последното, което си спомням, е как капитанът на разрушителя и Графинята ме отнесоха до лазарета. Преди да ме завият, капитанът обясни, че италианското правителство си било направило голям пиар удар от спасяването ни и му разрешили да ни откара до която точка на Средиземноморието сме си пожелаели. Лично той ни препоръча хотел „Кала ди Волпе“ в Сардиния, който според него бил най-добрият на света. Кимнах с голяма охота и вдигнах палец в знак на съгласие:

— Каайзъсдиня!

Събудих се едва когато разрушителят навлизаше в сардинското пристанище Порто Черво. Осемнайсетимата стояхме на главната палуба и гледахме невярващо стотиците сардинци, които ни махаха за добре дошли. Десетина телевизионни екипа, всеки със своята видеокамера, чакаха с нетърпение да заснемат идиотите-американци, тръгнали с целия си акъл да плават по време на осембалова буря.

На слизане от разрушителя двамата с Графинята благодарихме на италианските ни спасители и си разменихме телефонните номера. Казахме им, ако някой ден попаднат в Щатите, непременно да ни се обадят. Предложих им и пари — за проявената смелост и героизъм, — но те до един отказаха да ги вземат. Невероятен екипаж — първокласни герои в най-истинския смисъл на думата.

Докато си проправяхме път сред тълпата от сардинци, ми мина през ум, че всички сме останали без дрехи. За Графинята това щеше да е втори рунд. Нямах обаче нищо против: предстоеше ми да получа един доста як чек от лондонската фирма „Лойдс“, към която бях застраховал яхтата и хеликоптера. След като се настанихме в хотела, поведох на пазар всички до един — и гостите, и екипажа на яхтата. Намерихме обаче единствено курортно облекло — опияняващи разцветки на розово, пурпурно, жълто, червено, златно и сребърно. Предстояха ни десет дни в Сардиния, през които щяхме да мязаме на пауни.

След десет дни бяхме привършили куалудите, така че беше време да си вървим у дома. И точно тогава ми хрумна страхотната идея да опаковаме дрехите си и да ги изпратим обратно в Щатите, та да не се разправяме после с митници. Графинята се съгласи.

На следващата сутрин, малко преди шест, слязох във фоайето да уредя сметката: седемстотин хиляди долара. Е, не беше чак толкова лошо, колкото изгледаше, понеже в нея бе включена и една златна гривна за триста хиляди, обсипана с рубини и изумруди, която купих на Графинята някъде към петия ден, за компенсация за това, че бях заспал право в шоколадовото суфле. Това бе най-малкият жест, който можех да направя за моята главна помощничка в дрогата.

На летището чакахме два часа да дойде частният ми самолет. В един момент обаче някакъв дребен на ръст служител на частния терминал дойде и обяви на силно завален английски:

— Господин Белфорте, ваш самолет разбил. Чайка попаднала в двигател и самолет паднал във Франция. Няма да вземе вас.

Не можах и дума да обеля. Нима и на други хора им се случват подобни нещастия? Не бях сигурен. Когато съобщих новината на Графинята, тя също остана безмълвна — само поклати глава и се отдалечи.

Опитах се да се обадя на Джанет да уреди нов самолет, но телефоните бяха безобразни. Реших, че най-разумно ще е да отлетим до Англия, където поне щяхме да разбираме шибания им език. Стигнехме ли до Лондон, всичко щеше да се оправи, мислех си — до момента, в който седях на задната седалка на едно черно лондонско такси, когато забелязах нещо необичайно: улиците бяха лудо претъпкани. И колкото повече приближавахме Хайд Парк, толкова лудницата нарастваше.

— За какво са тия тълпи? — попитах изглеждащия измъчен британски таксиметров шофьор. — Десетки пъти съм бил в Лондон, но такова чудо не съм виждал.

— Тоя уикенд празнуваме годишнината на Уудсток, началство — отвърна той. — В Хайд Парк има над половин милион души. Ерик Клептън ще свири, „Дъ Ху“, Аланис Морисет и още някои. Страхотен купон се очертава, началство. Надявам се да сте си запазили хотел, щото надали е останала и една свободна стая в цял Лондон.

Хм-м-м… три неща вече ме учудваха: първо, защо шибаният шофьор ме наричаше „началство“; второ, за какво ми беше да идвам в Лондон точно през първия уикенд от Втората световна война насам, в който хотелските стаи са се свършили; и трето, май пак трябваше да купуваме дрехи за всички — на Графинята щеше да й е за трети път за по-малко от две седмици.

— Не мога да повярвам, че отново ще пазаруваме дрехи рече ми Роб. — Пак ли ти черпиш?

— Ходи се чукай, Роб — отвърнах с усмивка.

Във фоайето на хотел „Дорчестър“ портиерът каза:

— Безкрайно съжалявам, господин Белфърт, но сме пълни за целия уикенд. Честно казано, съмнявам се, че и в цял Лондон ще намерите стая. Но заповядайте в бара ни с цялата си компания. Сега е време за чай, та за мен ще е голямо удоволствие да почерпя вас и гостите ви с чай и хапки.

Наместих прешлените на врата си, за да запазя самообладание.

— Би ли звъннал по останалите хотели да видиш дали нямат места?

— Разбира се, с най-голямо удоволствие — отвърна той.

Три часа по-късно продължавахме да седим в бара, да пием чай и да дъвчем курабийки, когато портиерът влезе широко усмихнат и обяви:

— Във „Фоур Сийзънс“ имат анулирана резервация и по някаква случайност се е освободил точно Президентският апартамент, който знам, че напълно отговаря на предпочитанията ви. Цената е осем…

— Вземам го! — пресякох го.

— Прекрасно — рече той. — Отвън ви чака един ролс-ройс. Доколкото знам, към хотела има много хубав спа комплекс; предполагам, че един масаж ще ви дойде много добре след всичко, което сте преживели.

Кимнах в знак на съгласие и само след два часа се озовах легнал по гръб на маса за масаж в президентския апартамент на хотел „Фоур Сийзънс“. Балконът му гледаше към Хайд Парк, където концертът вече бе почнал.

Гостите ми се шляеха по лондонските улици в търсене на нови дрехи; Джанет се бе захванала да ни уреди билети за конкорда, а сластната Графиня конкурираше Ерик Клептън изпод душа.

Обожавах я тази моя сластна Графиня. За пореден път се беше доказала пред мен, този път при извънредно тежки обстоятелства. Боец беше тя — остана рамо до рамо с мен пред лицето на смъртта, като през цялото време усмивката не слизаше от разкошното й лице.

И именно по тази причина в момента ми бе адски трудно да го държа надървен, докато високата метър и осемдесет етиопка ми правеше чекия. Съзнавах, естествено, колко е лошо една масажистка да ти го опъва, докато жена ти пее под душа само на шест-седем метра от теб. И все пак… нима има някаква разлика между това сам да си биеш чекията, или някоя друга да ти я прави?

Хм-м-м-м… съсредоточих се върху утешителната мисъл, докато мацката не ме оправи, а на следващия ден си бях у дома в Олд Бруквил, готов да продължа с Животът на богатите и дисфункционалните.