Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (6)

Пета глава
Маниака и Мормона

На следващата сутрин пак се озовах в лимузината.

Този път обаче нелегалният терорист ме караше не към мрачния чатал на Западен Куинс, а към зловонното черво на име Западен Бруклин. И по-точно проправяхме си път през демографския кошмар, наречен Сънсет Парк — толкова етнически разнообразен район — пълен с китайци, корейци, малайзийци, виетнамци, тайландци, пуерториканци, мексиканци, доминиканци, салвадорци и гватемалци, заедно с шепа забележително тъпи финландци, които от тъпота все още не са се усетили, че останалите им финландски братя още преди тридесет години са забягнали оттук, за да спасят живота си от нахлуващите етнически орди — че от гледката през прозореца на задната врата ми се стори сякаш прекосявам паркинга на Обединените нации след ракетен удар.

Въпросната част на Сънсет Парк наистина си беше жива клоака — плоска ивица от прах и асфалт, накъсана от полусрутени складове, изоставени магазини, гниещи кейове и птичи изпражнения. Центърът на Манхатън, крайната точка на днешното ми пътуване, бе само на няколко километра западно оттук, на отсрещната страна на силно замърсената река Ийст Ривър. От моята гледна точка — задната дясна седалка на лимузината — виждах водовъртежите й, извисяващия се силует на Долен Манхатън и изящната арка на моста Веразано, опираща чак в Стейтън Айлънд.

Точно по разписание, в 9:00 ч. Монсоир спря пред опушен подземен паркинг в южната част на опушена двупосочна улица. На слизане от лимузината му казах:

— Щом ми потрябваш, ще те викна по пейджъра. — И да не си посмял да взривяваш мостове в мое отсъствие, рекох си. Затръшнах вратата в лицето му и заслизах по късото стълбище към по-долното ниво на паркинга.

Чух познат глас:

— Джордан! Ела насам!

Извърнах се надясно и съзрях специалния агент Грегъри Коулмън. Стоеше пред типична за федералните служби служебна кола: с четири врати, неудряна, най-много на две години, американско производство. В конкретния случай: форд таурус в цвят бордо с леко тъмни стъкла и без буркан. Опрял се бе о задната дясна врата в победоносна поза, с кръстосани ръце.

Застанал редом с него и дружелюбно усмихнат бе стажант-партньорът му, специален агент Бил Макрогън. Само веднъж се бяхме срещали с Макрогън, вечерта, в която ме задържаха, но по някаква необяснима причина ми се струваше симпатяга. Прекалено любезен бе за агент на ФБР, макар че веднъж преминал през школовката на Коулмън, сто на сто щеше да е далеч по-малко любезен. Метър и седемдесет и осем на ръст, Макрогън бе значително по-висок от Коулмън и имаше вид на тридесетгодишен. Имаше гъста къдрава кестенява коса, широко лице и съвсем нормална физика. Пред бледосините му очи се мъдреха чифт телени очила, придаващи му богобоязлив вид. Мормон е, реших. Я от Солт Лейк Сити, я от Прово, или пък от някое планинско селце в щата Айдахо… макар че какво значение може да има това.

От своя страна Коулмън имаше вид на италианец или грък, макар заради фамилията му да предполагах да е германец. И то, изглежда, от някой баварски чукар. Беше колкото мен на ръст, малко над един и седемдесет, и надали тежеше повече от седемдесет и три кила. Имаше добре, но не прекомерно развит гръден кош, правилни, фини черти, макар и леко ръбести, и от него струеше подозрителност, най-вече към моя милост. Късо подстриганата му кестенява коса бе сресана на път на едната страна и леко посивяла по слепоочията — най-вероятно резултат от тичането му подир мен, от което всеки би побелял. Имаше маслинена гладка кожа, орлов нос, високо чело и най-пронизващите кафяви очи, които можете да си представите — по-остри от орловите. И на възраст бе горе-долу колкото мен, което ще рече, че копелето едва е навършило двадесет и пет, когато е хукнало по дирите ми! Божичко, що за чешит трябва да е някой, че да се поддаде на обсесивно-компулсивното разстройство да вкара някого зад решетките? Тоя тип май страда от яка форма на вманиаченост. Но защо точно към мен трябва да я проявява? Пълно безобразие!

— Добре дошъл в Отбора на САЩ! — каза ухилено Агента маниак и подаде дясната си ръка, на чиято китка се открояваше черен пластмасов часовник с кръгъл циферблат и с препоръчителна цена някъде под $59,99.

Ръкувах се предпазливо и се опитах да доловя иронията на лицето му. Не открих нищо друго обаче, освен най-искрена усмивка.

— Благодаря — отвърнах. — Очаквах известно злорадство. — И свих рамене. — Не че не ти се полага…

— Злорадство ли? — обади се Мормона. — Та той само страда, откакто те хвана! За него върховното удоволствие беше самият лов, нали така, Грег? — и хвърли поглед на Агента маниак.

Агента маниак забели очи и поклати глава.

— Абе няма значение — и ми се ухили отново, само че този път с примес от тъга. — Важното е, че най-сетне кандиса да се включиш в отбора на добрите. И съвсем правилно постъпваш. Съвсем правилно.

— Да, ама се чувствам като гнида — свих пак рамене.

— Но ти не си гнида — отвърна моментално оня.

— Ни най-малко — добави Мормона със зъбата мормонска усмивка. — Ти си нещо далеч по-гадно от гнидата! — И пусна задушевен мормонски смях, после подаде богобоязливата си десница за мормонско ръкостискане.

Ухилих се на любезния тип и се здрависах учтиво. После спрях за секунда да огледам хубаво новите си приятели. И двамата носеха тъмносини костюми, свежи бели официални ризи, консервативни сини вратовръзки и черни обувки с връзки. (Типичната униформа на федерално ченге.) И, честно казано, съвсем добре изглеждаха: всичко им бе по мярка, а костюмите бяха огладени по най-съвършен начин.

И все пак аз бях далеч по-изтупан от тях. Отдавах голямо значение на външния си вид за първия ден, в който щях да започна да портя, затова бях подбрал най-старателно облеклото си. Бях в еднореден морскосин шевиотен костюм, струващ две хиляди и двеста долара, бяла официална риза от Оксфорд с консервативни копчета на яката, стабилна морскосиня вратовръзка от крепдешин и черни обувки с връзки. Но за разлика от техните, моите не бяха груби, а от мека, еластична напа, изработени по поръчка в Англия срещу хиляда и осемстотин долара. Едно на нула за мен! — рекох си. Категорично ги бия по отношение на обувките.

И на часовниците.

За днешния празник се бях накиприл с швейцарския си „Таба“, на стойност двадесет и шест хиляди долара, с шоколадова на цвят каишка и солиден бял правоъгълен циферблат — от онези ултрафини швейцарски механизми, които за знаещите излъчват охолство, но не значат нищо за хора с доходите на Коулмън и Макрогън. Много хитро си бях оставил „Булгари“-то у дома. Щото какъв е смисълът да предизвикаш завист у новите си приятели, а пък и дали вече нямат правото да откачат часовника от шибаната ми китка и да си го сложат на своята? (Военен трофей, един вид.) Хм… Ще трябва да питам Магнум по въпроса.

Не бяхме приключили ръкуването си с Мормона, когато той добави:

— Ама ти наистина постъпваш съвсем правилно, Джордан. Добре дошъл в Отбора на САЩ!

— Да бе — отвърнах иронично. — След като нямам друг избор, нали?

И двамата свиха устни и бавно кимнаха, сиреч: „То човек като заплаши да подведе жена ти под отговорност, май не ти остават много варианти, нали така!“. След което Коулмън каза:

— Във всеки случай извинявай за тайнствеността, но се бояхме някои твои приятели да не те проследят. Така че ще те повозим известно време по улиците на Бруклин, да се отървем от евентуални „опашки“.

Прекрасно, рекох си! Агента маниак явно разполага с неизвестна за мен информация — като например, че някой ме предпочита мъртъв. И през ум не ми беше минавало, че около цялото ми сътрудничене мога да стана жертва на покушение; но сега, като си помислих, осъзнах колко много хора би ги устроило. Няма ли да е най-добре да извърша покушение срещу себе си още сега и да спестя усилията на останалите? Да не говорим колко хубаво ще й стане на Графинята. Ще танцува върху гроба ми и ще скандира: Кървави пари! Кървави пари! После ще запали жертвен огън и ще хвърли в него брачното ни свидетелство.

Боже мой, трябва да се стегна! Да се фокусирам върху проблемите си. Да прогоня оная руса гад от мислите си. Сега е нужно да заостря вниманието си върху тия две гадни копелета. Поех дълбоко въздух и казах:

— Кой, смятате, може да е по петите ми?

Агента маниак сви рамене:

— Откъде да знам. Ти кой смяташ, че може да е по петите ти?

И аз свих рамене.

— Откъде да знам. Най-вероятно всички, не мислиш ли? — Млъкнах за миг. — Всички, освен жена ми. Щото на нея хич не й пука къде съм и какво правя, стига да съм по-далече.

— Нима? — каза Агента маниак. — Кое те кара да мислиш така?

— Това, че ме ненавижда! Затова мисля така, да му еба майката!

„И понеже снощи ми заяви, че повече няма да ми пуска“, добавих на себе си.

— Хъ! — измърмори онзи. — Това ме изненадва.

— Така ли? И защо?

Агента маниак пак сви рамене.

— Откъде да знам… Онази вечер, когато те задържахме, останах с впечатлението, че истински те обича. Ако трябва да съм точен, аз дори я попитах обича ли те, и тя ми отвърна, че те обича.

— Вярно е — добави Мормона.

Присвих очи, сякаш съм объркан.

— На вас пък за какво ви е дотрябвало да питате жена ми за такива неща? Това не е ли доста встрани от утъпканата пътека?

— Ами-и — обади се Агента маниак — нямаш си представа колко неща може човек да научи от съпруга, на която й е крив светът. Има случаи, в които още докато извеждам закопчания в белезници съпруг, жената почва да крещи: „Мъжът ми крие пари в мазето! И лъже в данъчните си формуляри!“ — И Агента маниак се изкикоти. — Но твоята не е такава. И дума не обели.

— Нито една — допълни Мормона. — Може и да бъркам… но ми се струва, че жена ти все още те обича.

— Съжалявам, че ще ви прекъсна веселието — продума Коулмън, — но трябва да се пораздвижим. Пък и тук вони като на…

— Кучешки лайна? — подсказах.

— Да, общо взето си прав — отвърна ми той, отвори задната врата и ми кимна да вляза. — Излегни се на задната седалка и гледай да не си показваш главата, окей?

Изгледах Агента маниак в продължение на доста секунди, чудейки се дали не намеква за разположен някъде отвън снайперист, готов да ми пръсне главата. Но отхвърлих мисълта като абсурдна: та нали, в края на краищата, ако някой си е наумил да ме убива, ще намери далече по-подходящ момент, отколкото когато съм под закрилата на двама агента на ФБР!

Затова вдигнах самоуверено рамене и се качих, след което поехме из миризливото черво на Сънсет Парк. Направихме поредица от леви и десни завои, тук-таме и по някой обратен, че да сме се отърсили от въображаемия преследвач. Междувременно водехме неангажиращ разговор, тъй като и на тримата ни бе ясно, че не бива да обсъждаме важни неща в отсъствието на моя адвокат.

За голяма моя изненада и двамата ми се сториха истински загрижени за разпадането на брака ми и най-вече за влиянието, което ще окаже на децата. Докато повторно разказаха историята как Графинята обявила, че ме обича, вечерта когато ме задържаха, усетих, че духът ми се повдигна. Още повече че, и според двамата, щом преминел първоначалният шок, тя щяла да предпочете да остане омъжена. Тук обаче усещах, че грешат; познавах Графинята много по-добре, отколкото те. Щом като е решила веднъж да се махне, неминуемо ще го направи.

Докато стигнем до моста „Бруклин“, настроението ми съвсем помръкна. Времето изтичаше и аз все повече се приближавах към точката, от която връщане няма. Управлението на ФБР бе съвсем наблизо, на по-малко от пет минути път.

Да, рекох си, в едно поне съм сигурен: предстоят ми доста тежки дни. Единственото неизвестно бе доколко дълбоко ще е падението ми. Поех дълбоко въздух и направих опит да се стегна, но не се получи.

Предстоеше ми да пропея съвсем скоро на улица „Съдебна“.