Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (22)

Двадесет и първа глава
Красавицата и Звяра

— Не ставай смешна! — мърморех на Гуин, която вървеше на една крачка зад мен през всекидневната. — Как така ще изчезне?

— Ти провери ли към тенис корта?

— Да — рекох моментално, — навсякъде гледах, но никъде я няма.

Беше неделя следобед, купонът се вихреше с пълна сила. Навън, от другата страна на стената витрина, петдесетина-шестдесет души — от които познавах малцина, а още по-малко на брой ме вълнуваха — се веселяха на задната ми веранда с ищаха на рок звезди и поглъщаха и последните останки от рушащата се бивша моя империя. Повечето бяха млади жени — високи, източени красавици — и всички до една изглеждаха съвсем безгрижни.

Точно в този момент нещо привлече окото ми: цици — два чифта, много млади, безупречни във всяко отношение. Единият чифт принадлежеше на гъвкава блондинка с главозамайващи къдрици; другият — на добре оформена брюнетка с разкошна чуплива грива, която стигаше чак до цепката на задника й. Танцуваха и се кефеха; друсаха сладките си дупенца с обърнати към небето длани, сякаш наистина вдигаха покрива във въздуха.

— Виждаш ли какво става, Гуин? — поклатих мрачно глава по посока на двете мацки с цици, които отказваха да се съобразят със земното притегляне. — Не е редно да са без сутиени, докато децата ми са у дома. Просто не бива.

— Май са пияни — кимна тъжно Гуин.

— Не са пияни, Гуин, а са надрусани, най-вероятно с екстази. Виж ги как се отъркват една о друга. Това е първият признак.

Гуин кимна безмълвно.

Продължих да оглеждам верандата с невярващ поглед. Божичко! Ама кои са всичките тези хора? Ядат храната ми, пият виното ми, къпят се в басейна ми, излежават се в Картъровото дакуди и… нов пристъп на паника! Картър!

Втурнах се в стаята за телевизия и го заварих жив и здрав. Лежеше си на дивана и гледаше някакво видео. И беше облечен като мен, в син найлонов бански, без риза. Имаше напълно доволен вид, положил глава в скута на някакво младо момиче. Блондинка, на не повече от двадесет. При това разкошна. Носеше небесносини бикини с големината на връв за хвърчило. Цепката на бюста й беше нещо страхотно. Някой, най-вероятно самата тя, бе намалил осветлението. Сега гъделичкаше Картър по гърба, докато той с едно око се кефеше на поредния епизод на „Пауър Рейнджърс“.

— Картър Джеймс — запитах го разтревожено, — виждал ли си сестра си?

Продължи да гледа, без да ми обърне внимание. Момичето обаче ме погледна и ми хвърли хилядаватова манекенска усмивка.

— Ууу! — рече, докато навиваше на пръста си русите къдрици на Картър. — Такъв сладур е синът ти! Идва ми жив да го изям!

Усмихнах й се мило.

— Знам. Страхотно красив е — съгласих се, — но в момента търся дъщеря си. Случайно да си я виждала някъде?

— Съжалявам, но не съм — поклати притеснено глава блондинката. После изведнъж се оживи: — Но мога да ти помогна, ако искаш! — И сви устни като златна рибка.

Изгледах я за секунда с мрачни мисли в главата си.

— Няма нужда — рекох. — Но би ли наглеждала сина ми, ако обичаш? Никак не ми се ще да ги изгубя и двамата едновременно.

Нова хилядаватова усмивка:

— О, с най-голямо удоволствие! Но го пази да не му открадна миглите! — И сведе поглед към Картър. — Нали ще ми дадеш да ти открадна миглите, Картър?

Не й обърна внимание.

— Картър! — повиших глас. — Виждал ли си сестра си?

И на мен не ми обърна внимание.

Новата му бавачка започна да го гали по бузката:

— Каррртъррр — почти пропя, — не бива да мълчиш, когато тати те пита нещо!

Без да отмести погледа си и на милиметър от екрана, Картър заскимтя:

— Не вииииждаш ли, че гледам!

Бавачката ме изгледа и сви рамене:

— Каза, че гледа.

Поклатих невярващо глава и се върнах във всекидневната. Огледах се. Само непознати лица с хилядаватови манекенски усмивки. Направо ме потискаха. Имах чувството, че съм в Римската империя точно преди да рухне. Скоро всичко наоколо ми ще изчезне, с изключение на къщата, която ще е руините, а…

Ето я! Забелязах подозрителна издатина под една от стигащите от тавана до пода завеси на витрината. Втренчих се за миг и видях с облекчение как издатината се претвори в очертанията на моето палаво шестгодишно момиченце. Надникна зад завесата. Тя беше — дъщеря ми. Коленичила по бели бикини с поглед, вперен към терасата. Проследих го… точно до двете момичета без горнища!

— Чандлър! — скастрих я. — Какво правиш тук?

Погледна ме с учудено и смутено изражение. Разкошните, наследени от майка й сини очи станаха големи колкото панички. Разтвори за миг уста, сякаш да каже нещо, но само сви устни и се загледа пак в полуголите момичета.

— Какво търсиш тук, глупаче? С Гуин къде ли не те търсихме! — Наведох се, вдигнах я, гушнах я и я целунах нежно по бузката.

— Изгубих си куклата — отвърна най-невинно. — Мислех, че е паднала зад завесата. — И погледна надолу, чудейки се какво по-убедително обяснение да даде. — Но я няма.

— Значи, куклата си загуби, а? — кимнах с подозрение.

Тя кимна тъжно.

— И коя кукла по-точно?

— Една Барби — отвърна с изненадваща бързина. — Дето най си я обичам.

— А случайно малко да шпионираше, докато беше тук?

Първоначално не ми отговори, само набързо огледа стаята дали някой не ни подслушва. После с издайнически глас заразправя: — Ония момичета си показват циците, тати! Виж! — И посочи с ръка полуголите момичета.

— Добре, миличко — рекох и бутнах ръката й надолу. — Не е прилично да сочиш.

И докато се чудех как да продължа, тя попита:

— А те защо си показват циците пред хората?

Умрях от ужас. Как може тези момичета да излагат детето ми на подобни гледки? (Те са виновни, естествено, не аз.) Нямат ли поне капка благоприличие?

— Французойки са — рекох нехайно. — А във Франция момичетата си махат горнищата, когато отидат на плаж. — Все пак имаше някаква истина в думите ми.

— Така ли? — попита учудено тя.

— Точно така, миличко — кимнах убедително. — Такъв им е обичаят.

Чандлър пак огледа замислено, със свити устни момичетата. После отново ме погледна и каза:

— Ама ние не сме във Франция, тати, а в Америка.

Направо ме уби! Ама че умно дете! Още на крехка шестгодишна възраст успява да долови кое поведение е непристойно. Ако имам късмет, няма да го спомене пред майка си.

— Напълно си права — рекох. — Намираме се в Америка, но, изглежда, французойките са забравили. — И пак я целунах по бузката. Хайде да се разходим по плажа. По пътя ще се отбием и ще им напомним.

— Добре — рече щастливо тя. — Аз ще им го напомня.

Още с излизането ни на терасата успях да изпреваря Чандлър.

— Окей — провикнах се към разцицорената двойка, докато минавахме покрай тях с Чандлър. — Щом сте на гости в нашата страна, сте длъжни да ходите с горнища! Пък като се върнете в Сен Тропе, ходете както си искате!

Засмяха се и вдигнаха палци в смисъл „ясно!“

А Чандлър каза:

— Циците им са големи, като на мама!

— Така е — съгласих се. Щото ходят на един и същ пластичен хирург. — Но според мен трябва да се преструваш, че никога не си ги виждала. — По-добре го разкажи след време, като станеш неуравновесена тийнейджърка, на бъдещия си терапист, докато се мъчиш да проумееш лудостта, на която те е излагал баща ти, бъдещият затворник, в последните дни на свободата си.

При тази мисъл се наведох към невинната си дъщеричка и й казах:

— Хайде, ела да те занеса до плажа, глупаво пате!

Тя скочи в обятията ми и отидохме с дъщеря ми да се радваме на последните ни съвместни дни на Медоу Лейн.

* * *

По улиците на Манхатън можеше и да е задух, но тук, на брега на океана, човек се чувстваше съвсем добре. Сякаш нещо бе изсмукало от въздуха и последната му капчица влажност и го бе заменила с атмосферна маса, толкова приятна и вдъхновяваща, сякаш бе дар от всевишния. Докато вървяхме, хванати за ръка с Чандлър по ръба на водата, имах чувството, че най-сетне съм овладял лудостта, която представляваше животът ми. От време на време покрай нас минаваше някоя двойка на средна възраст или някой случаен спортуващ. Усмихваха ни се одобрително, усмихвах им се и аз.

Исках толкова много неща да й кажа на Чандлър, но и много, които съзнавах, че не бива да й доверявам — за допуснатите от мен грешки, за това как алчността и дрогата насмалко не ме бяха съсипали докрай — но всичко трябваше да изчака още много години, докато стане достатъчно голяма да го разбере. Затова през този ден си говорихме само за прости неща — за мидите по плажа, за десетките пясъчни замъци, които бяхме построили през годините, за всички тунели, които се канехме да прокопаем чак до отсрещната страна на Земята, но ни се налагаше да се откажем, когато само след метър-два започваше да избива вода. И изведнъж буквално ми изкара въздуха с думите:

— Познай какво, тати? Сестрите ми пристигат утре в града. — След което продължи да върви напред.

За част от секундата не схванах за какво говори или поне се помъчих да си внуша, че не разбирам. Вътре в себе си обаче знаех: ставаше дума за дъщерите на Джон — Ники и Али. Ники беше няколко години по-голяма от Чандлър, но Али й беше връстница. Идеална партньорка в игрите, рекох си.

Напоследък все по-често чувах за Джон Макълусо — и то не само от децата, а и от шепата общи приятели, които имахме с Графинята. Слава Богу, дочутото все беше положително: бил много свестен човек, сам с два развода зад гърба си, и не употребявал дрога. Най-важното обаче бе, че се нравеше на децата. И на мен. Докато се отнасяше добре с тях, щеше да е номер едно в очите ми — неизменно.

При тази мисъл казах:

— Имаш предвид дъщерите на Джон ли, миличко?

— Да! — отвърна ми щастливо. — Утре пристигат със самолет от Калифорния и ще дойдат на плаж!

Чудесна мисъл: Графинята се святка из Хамптън с друг мъж. След нея друга, по-мрачна: след като само след няколкомесечно познанство Чандлър нарича дъщерите на Джон свои сестри, няма ли след време и него да нарече свой баща? За миг ми стана крайно тревожно — но само за миг.

Аз винаги ще съм „тати“ за децата ми и никой не може да ме измести. Освен това обичта към един човек не изключва обичта и към друг. Така че нека всички да обичат децата ми, а и те — тях. Обичта им ще стигне за всички.

— Това е чудесно — рекох й нежно. — Наистина е чудесно. И съм убеден, че ще изкарате заедно една страхотна седмица. Може някой ден и аз да се запозная с тях.

Тя кимна щастлива. Продължихме да разговаряме в движение още няколко минути, после свърнахме обратно към резиденцията. Но Докато носех Чандлър по пътеката, настроението ми спадаше с всяка нова крачка.

Римляните ме чакаха.

Защо се подлагам на подобно нещо, запитах се? За едното чукане ли се самоизтезавам? Нима е възможно подобно нещо? Толкова ли съм плитък като характер? И точно тези мисли минаваха през главата ми, когато я видях за пръв път.

Беше висока и руса и изпъкваше сред римляните като диамант сред изкуствени камъни. Полюляваше се в абсолютен такт и ритъм с музиката. Като че бе някак си извисена над събитието — случаен наблюдател, а не част от тълпата.

На пръв поглед ми се стори точно от онзи вид момичета, които никога не бих дръзнал да заговоря в някой нощен клуб или да ги поканя на танц. Беше метър и седемдесет и пет, а русата й коса имаше блясъка на полирано злато. Късата й бяла памучна поличка свършваше на поне петнадесет сантиметра над коляното и разкриваше безупречни дълги боси нозе. Бледорозовата й минитениска обгръщаше гръдта й като втора кожа, а между тениската и полата се виждаше идеалният тен на коремчето и пъпа й. Носеше някакви съвсем символични бели сандали, но и от самолет личеше, че струват цяло състояние.

И изведнъж — о, ужас!

Иззад русото видение се появи някакво ужасно грозно същество: ниско, набито, с физиономията на булдог. Тялото му като че бе съставено от нахвърляни набързо с божието чувство за хумор къси дебели цилиндри, които всеки момент можеха да се разпаднат. Чудовището имаше изгоряла оранжева коса, бледа кожа, дебели месести черти, боксьорски нос и огромно чене. Облечено бе в къса лилава плажна туника, увиснала върху набитото му тяло като печатарска престилка — много ниско изрязана отпред и разкриваща почти до зърната провисналите цици, размер „С“. Сграбчи русото видение за ръка и го поведе към нас. Усетих с ръката си как Чандлър се отдръпна рязко назад.

— Ела да те запозная с домакина ни, Юличка — изкомандва чудовището с дрезгав глас, издаващ Бруклин, Русия, канавка, уиски, профсъюз на транспортните работници и късен стадий на рак на гърлото.

Бях едновременно и шокиран, и шашардисан. Красавицата и Звяра, рекох си.

— Ти трябва да си Джордан — изръмжа чудовището, после огледа Чандлър и добави: — Ех, че сладко детенце.

Усетих как Чандлър я побиха тръпки, когато съществото сграбчи ръката й и тихо заприказва:

— Здравей сладурано! Казвам се Ина, а това е Юлия. — И насмалко да дръпне Юлия пред себе си да я представи като русо жертвоприношение в името на мира.

Явно бе, че двете вървят в комплект. Юлия се засмя с порцеланово бели зъби. Чертите й бяха фини и правилни, почти безупречни. Котешките й бледосини очи подсказваха нещо, което видът й иначе прикриваше: че далеч в миналото, преди около петстотин години, да речем, някой татарски нашественик е изнасилил една от прабабите й.

Юлия протегна изискано длан да се ръкува с Чандлър.

— Здравей — рече с изненадващо силен акцент. — Казвам се Юлия. А ти как се казваш, красавице?

— Чандлър — отвърна с тънко гласче дъщеря ми и я зачаках да премине в настъпление с нещо от рода на „Пак ли тъпа блондинка?“ или „Тати вече си има приятелка и постоянно й изневерява!“. Тя обаче каза само: „Много хубава коса имаш, Юлия!“ — при което всички се разсмяхме.

— Много си сладка, Чандлър — отвърна Юлия, после се обърна към Ина и заговори като картечница на руски. Гласът й бе нежен и галещ, бих казал дори — мелодичен, но единствената дума, която успях да доловя, бе „красавица“.

Побъбрихме още минута-две, но Чандлър взе да не я свърта. И понеже се ужасявах да не изстреля поредната си отровна мъдрост по посока на Юлия, реших да се оттегля, като се извиних с усмивка и намигване.

На сбогуване им казах:

— Чувствайте се като у дома си. — При което Юлия мило се усмихна и благодари. Ина обаче нито се усмихна, нито обели дума. Само кимна еднократно, все едно „Ама, разбира се!“. По нейната си логика тя беше си свършила задачата похвално. Пристигнала бе на „Медоу Лейн“ с дарове, а това сега й даваше право да поглъща всичко, което видеше.

* * *

Колкото и грозна да беше Ина, никога нямаше да предположа колко полезна щеше да се окаже. Късно вечерта, след като Графинята прибра децата и купонът взе да стихва, Ина предложи останалите последни римляни — общо осем на брой — да отидем на кино в Ийстхамптън.

Сторила ми се в началото разумна, идеята й се превърна в прекрасна за нула време, още преди да бяхме минали портала.

— Дай да се качим при Джордан — изръмжа Ина. — После ще се върнем да си вземем колата.

— Чудесна идея! — съгласих се моментално аз и се оказах прав.

В лудницата едва бяхме успели да разменим по някоя дума с Юлия. А поради ужасния й акцент, за да водим някакъв смислен разговор, трябваше да сме на тишина, без нищо да ни разсейва. Единственият проблем бе в това, че сега Ина щеше да се тропоса на задната ми седалка.

Но тя пак ме изпревари с един ход.

В мига, в който Юлия седна на предната седалка на мерцедеса ми, Ина изръмжа:

— Пишка ми се. Вие вървете, ще се видим в киното. — След което се завъртя на дебелата си мазолеста пета и се запъти към стълбите.

Петнадесет минути по-късно, сами в мерцедеса, се движехме по широк междуселски път по посока на Ийстхамптън. В осем вечерта в неделя движението бе предимно в обратната посока, така че поддържах доста висока скорост. Стъклата бяха свалени и сладкото ухание на парфюма й се смесваше фантастично със земните миризми на сено и бор.

Хвърлях й сегиз-тогиз по някое око, без да откъсвам поглед от пътя, дали пък няма да я видя случайно от някой лош ъгъл. Оказа се, че такъв няма. Изглеждаше безупречна, особено с дългите си голи крака, които бе преметнала един връз друг. И с ходилото си правеше нещо страхотно секси — оставяше десния си сандал да виси от върха на пръстите и бавно поклащаше нагоре-надолу крака си. Едва успявах да следя пътя.

— И как се почувства, след като спечели онзи конкурс? — опитах се да надвикам насрещния вятър. — Изцяло ли се промени животът ти?

— Да — отвърна Юлия, — навън много красиво.

Моля? Въпросът ми визираше доста необичайния факт, че Юлия Суханова бе първата, последната и комай единствената „Мис Съветски съюз“. Империята на злото бе вече изхвърлена на бунището при останалите рухнали империи — Рим, Третия райх, Османската империя и Тутанкамоновия Египет — така че в бъдеще щеше да има само „Мис Русия“.

Оказа се обаче, че „Мис Съветски съюз“ е далеч по-зле с английския, отколкото бях предполагал. Налагаше се да поопростя нещата.

— Да — рекох, — прекрасна нощ за разходка с кола.

— Да — отвърна тя, — започва довечера в девет часа.

Какво…?

— А, киното имаш предвид, нали?

— Да — рече, — много обича кино.

Киното, казах си на ум. Тия рускини няма ли да се научат да членуват най-после? Какво му е толкова трудното? Няма значение. При такава разкошна миска, кой ще ти гледа езиковата й подготовка! Реших да сменя темата:

— Ина дали ще дойде после?

Това поне го разбра.

— Няма начини — рече. — Тя си е такава… все гледа… как се казва на английски… да е сваха.

— Да те сватоса ли? — подсказах.

— Да! Да! — възкликна затруднената с чуждия език миска.

Усмихнах се и кимнах, сякаш току-що бях покорил Еверест. И окуражен от успеха си, пресегнах се през облегалката между двете седалки и грабнах ръката на „Мис Съветски съюз“.

— Мога ли да те държа за ръка? — попитах срамежливо.

— От три месеца — отвърна не по-малко срамежливо тя.

Изгледах я неразбиращо:

— Моля?

— От три месеца не държа за ръка.

— Толкова дълго?

— Да — кимна. — Тогава се раздели с приятел.

— Аха — кимнах и се ухилих. — Имаш предвид Сайръс^[1], нали?

Очите й щяха да изскочат?

— Ти познаваш Сайръс?

— Имам си свои източници — намигнах й палаво.

Ставаше дума не за кой да е, а за Сайръс Пахлави, внука на иранския шах. Още следобед бях успял да попроуча Юлия. И разбрах, че отскоро била прекъснала тригодишната си връзка с внука на шаха, който две години преди това бе сменил наследника на италианския трон като неин главен натискач. Ловкиня на кралски особи, рекох си.

Поначало Юлия пристигнала в Америка през 1990 г. в качеството си на „посланик на добра воля“ под зоркото око на Михаил Горбачов, Борис Елцин и Михаил Ходорковски, тогавашния шеф на Комсомола, който понастоящем бе най-богатият човек в цяла Русия. Преди всичко била инструмент на пропагандата — умна, образована, възпитана, стилна, грациозна, очарователна и най-вече — убийствено красива. Задачата й била да представя най-добрата страна на Съветския съюз, че и на комунизма като цяло.

Получила се бе една дивна и дива приказка, изпълнена с политически интриги и финансови шашмалогии, но нещата постепенно започваха да ми се избистрят. Явно Юлия не изпъкваше току-тъй царствено сред останалите римляни — тъкмо това се очакваше от нея. Сто милиона жени са се борили за титлата „Първа Мис Съветски съюз“, но именно Юлия бе победила. И бе обучена и тренирана да излъчва едно-единствено послание: Съветският съюз е номер едно.

След като пристигнала в Америка, Юлия имала срещи с Нанси Рейгън, Джордж Буш, „Мис САЩ“, телевизионни водещи, най-видните фигури на хайлайфа, рок звезди, общественици и дипломати. Пътувала навсякъде, прерязвала ленти, гастролирала като водеща на телевизионни игри и навсякъде се явявала горда представителка на Родината.

И изведнъж Съветският съюз паднал от политическата сцена.

И Юлия станала непобедената кралица на красотата на една вече несъществуваща свръхсила. Гордият навремето Съветски съюз се превърнал в банкрутирала държава, която ще описват в учебниците по история като провалил се експеримент в областта на псевдоикономиката и корумпираната идеология. По тази причина Юлия решила да остане в САЩ и да стане модел. А по онова време Ина била единствената рускоговоряща кадровичка в модната индустрия, та взела Юлия под крилото си.

Останали бяха само два въпроса, които ме безпокояха по отношение на Юлия. Първо, съществуваше някой си Игор, който бил смътно свързан с Юлия и тайно я следял; и второ, Юлия се оказа агент на КГБ, а Игор — неин пряк началник. Колкото и фантасмагорично да звучеше, не можех да пренебрегна факта, че двамата поначало са пристигнали тук именно под опеката на съветското правителство.

Та ето ме и мен сега, пет часа след като бях научил горното, на път за Ийстхамптън с агентка на КГБ и с ужасния Игор, който се спотайва някъде из сенките. Игор, реших в един момент, е най-малката ми грижа.

— Всъщност — обърнах се към кралицата на красотата — тире — агент на КГБ, — нищо лошо нямах предвид. А че само трябва да знаеш къде да ровиш, нали ме разбираш? Сигурен съм, че и ти знаеш, нали? — И намигнах закачливо на КГБ-то. — А аз просто налучквам по-добре от другите.

КГБ-то ми се усмихна с явно разбиране:

— Да, ти много хубаво готви.

— Да готвя ли? За какво готвене говориш?

— Нали каза „налучва“ — отвърна КГБ-то, явно проспала повечето часове по английски в тайната школа на КГБ. — Ти днес прави лучена гарнитура за скара.

— Не, не „налучвам“ — избухнах в смях. — „Налучквам“ с „к“. — Погледнах КГБ-то в очите и разтеглих думата колкото се можеше по-дълго: — Налучкккккквам. Разбра ли?

Тя пусна ръката ми и заклати възмутено глава, казвайки нещо от рода на „Йоптюмат. Тъп английски! Нищо не разбирам“. После заразмахва идеално загорелите си ръце из колата, сякаш гонеше въображаеми мухи:

— Налучкккквам… Налучккккквам… Наличчччно… Налуччччвам! Не мога! Лудница! — Но след секунди само захихика: — От английски ще полудея! Не мога разбира. А руски разбира! — При което натисна бутона за вдигане на страничното стъкло, посочи банкета на пътя и ми направи жест да спра.

Паркирах под голям явор, на няколко метра встрани от шосето, изключих двигателя и угасих светлините. Радиото едва се чуваше, но КГБ-то се пресегна и го изгаси, за всеки случай. После се обърна към мен и каза:

— Аз… разбира… английски. Но не чува добре, когато вятър — вятърът — духа. И мислех ти каза „налучвам“ — слага лук — защото ти днес прави лучена гарнитура.

— Няма значение — отвърнах с усмивка. — Английският ти е далеч по-добър от моя руски.

— Да — промълви, извърна лицето си към мен и се облегна на вратата, скръстила ръце под гърдите си. Върху мини-тениската си бе облякла бял памучен трикотажен пуловер с дълбоко изрязано деколте с две биета — едното тъмночервено, другото горскозелено — от ония едновремешни колежански пуловери, които се виждат по старите снимки на тенисисти. Вдигнатите нагоре ръкави разкриваха прекрасните й гъвкави китки и много скъп, макар и тънък и скромен на вид часовник с розова кожена каишка и перленобял циферблат. Русите й коси ми напомняха за царевична свила. Спускаха се от двете страни върху гърдите й, оформяйки рамка за ангелското й лице.

Ама тя изобщо няма вид на агентка на КГБ, рекох си. Поех дълбоко въздух, вгледах се във воднистите сини очи на КГБ-то и мило й се усмихнах. И неволно я сравних с Графинята. Приличаха си в ред отношения: синеоки блондинки с широки рамене, но грацилна костна система, със съвършени пропорции както над, така и под кръста. И двете обичаха да заемат онази царствена поза като на готова да изскочи на арената мажоретка — дръпнати назад рамене, разтворени колене и навирено дупе — която винаги ме е побърквала.

— Много си красива — рекох на КГБ-то, без да се съобразявам с последната си мисъл.

— Да — рече уморено тя. — Красавица, красавица… Това знам — и поклати глава, за да ми покаже колко й е досадно, един вид: „Това вече съм го чувала хиляди пъти. Вземи да измислиш нещо по-интересно“. После се засмя и каза:

— И ти много сладък, като истински руски мъж! Знаеш?

— Не те разбирам — поклатих глава и се усмихнах.

Посочи с брадичка гривната около глезена ми.

— Краде пари — намигна ми, — като истински руснак! — И чува, много откраднал!

Исусе милостиви! Типично по руски! Вярно, не беше най-подходящият момент да напомня на КГБ, че изобщо не съм откраднал колкото трябва — и че по тази причина следващото лято вече няма да живея на Медоу Лейн. Като му дойде времето, и това ще научат, рекох си.

— Да — кимнах с насилена усмивка, — но никак не се гордея с това.

— Кога отива в затвор? — попита.

— Няма да е скоро — промълвих. — След около четири години. Не знам със сигурност.

— А жена?

— В развод сме — закимах енергично.

— Тя хубава? — запита тъжно Юлия.

— Да — отрони се от устата ми. — И ми роди две чудесни деца. За което вероятно винаги ще я обичам, нали разбираш?

— Още обича?

— Не — поклатих глава, после свих рамене. — Известно време си мислех, че я обичам, но ми се струва, че… — И спрях да потърся думи, които КГБ-то да разбере. Макар, честно казано, и самият аз да не бях наясно какви точно са чувствата ми спрямо Графинята. Едновременно я и обичах, и мразех. Вероятно така и ще си остана. Но в едно бях сигурен: единственият начин да забравиш една жена е да се влюбиш в друга. — … По-точно обичах мисълта, че я обичам. Защото всъщност бях престанал да я обичам. Прекалено много лоши неща се случиха. Прекалено много болка си причинихме. Разбираш ли какво се мъча да ти кажа? — изгледах КГБ-то в очите.

— Да — отвърна ми мигновено. — Разбира. Често случва. — Отклони за малко поглед, сякаш се зарея из мислите си. — Знаеш? Аз вече девет години тук. — И поклати невярващо глава. — Можеш представи? Сигурно трябва вече говори по-добре, но никога няма американски приятели. Само руски.

Кимнах с разбиране — повече, отколкото КГБ-то можеше да си представи. До този момент бях срещал само два вида рускини: онези, които прегръщат Америка, и онези, които я ненавиждат. Първите правят всичко по силите си да се приобщят към американския начин на живот: изучават езика, излизат с американци, ядат американско ядене и по някое време добиват американско гражданство.

Втората група са тяхна пълна противоположност: отказват да се натурализират. Пазят съветското си минало така, както куче пази кокал. Живеят сред руснаци, работят сред руснаци, срещат се единствено с руснаци и отказват да овладеят английския език. Явно жадуват за славната съветска империя от близкото минало, когато светът се възхищаваше на уникалността на първия изкуствен спътник, на смелостта на Юрий Гагарин и на желязната воля на Хрушчов. Съветският съюз бе на гребена на вълната и светът трепереше пред Варшавския договор, Берлинската стена и кубинската ракетна криза.

Юлия Суханова бе продукт на тази епоха или, още по-точно — нейно олицетворение. И тя бленуваше по славната съветска империя, поради което отказваше да се асимилира. Но колкото и да е странно, това изобщо не отнемаше от уважението ми към нея. Напротив, споделях напълно болката й. Защото и аз по едно време се бях възкачил на главозамайващата висота на Уолстрийт и се бях превърнал в един вид звезда, макар и в доста изчанчен смисъл на думата. Но и около мен всичко бе рухнало в един момент, както около Юлия Суханова. С единствената разлика, че тя не носеше и най-малката вина за своето падение.

Изглежда обаче, и двамата имахме нужда от начин, по който да примирим своето абсолютно ненормално минало с някакво евентуално бъдеще. Може пък да успеем, ако обединим усилията си, мина ми през ум. След като преодолеем езиковата бариера, тя току-виж успяла да ми помогне да проумея случилото ми се до този момент, а аз — на нея да проумее своето минало. При тази мисъл поех дълбоко въздух и реших да заложа всичко на един коз:

— Може ли да те целуна? — попитах тихичко.

При което госпожица Юлия Суханова — първата, последната и единствена „Мис Съветски съюз“ — се усмихна свенливо. А после кимна.