Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (109)

106.
Том

— Може би още може да измислим начин да се измъкнем — отвърнах му аз, когато подкарах джетата на Кейт и внимателно дадох на заден ход по калния черен път. За щастие улицата се случи съвсем безлюдна, тъй като всички съседи в радиус от няколко километра се бяха събрали да празнуват в караваната на Мари. Пък и валеше като из ведро, та сега наоколо изгледаше по-пусто от всякога. — Какво те кара да си тъй уверен, че всичко е приключено, племеннико? Какво толкова се е случило?

— Случи се това, че се появи Рейборн — отвърна Шон. — Веднага след като прочетоха присъдата, аз изскочих навън, но когато наближих колата си, заварих Рейборн изправен до нея. Този кучи син ме чакаше там. Сигурно е тичал с все сили, за да стигне преди мен, но ако наистина се е задъхал, някак си успя да го скрие. Първо ми се представи. Каза ми, че от три минути било възобновено разследването на убийствата на Ерик Фейфър, Патрик Уалко, Робърт Рочи и Майкъл Уокър, както и останалото неразгадано убийство на Мани Родригес. После ми се усмихна и ми рече, че единственият заподозрян за всичките пет убийства бил някакъв пласьор на дрога, някакъв психопат с прякор Локо. И когато го запитах защо ми разправя всичко това, Рейборн ме изгледа замислено и поясни: „Защото съм съвсем сигурен, че това си ти, Шон! Ти си Локо!“.

Сега карах по шосе 41, но валеше толкова силно, че не можех да вдигна повече от петдесет километра в час. Дори намалих, когато видях един строеж с висока дървена ограда. Веднага след него отбих по някаква мрачна странична уличка.

Погледнах към Шон… и се усмихнах:

— Е, повече не трябва да се притесняваш от детектив Рейборн.

— Наистина ли?

— Да. Той се отби и при мен днес следобед, у дома, точно след като Кларънс взе Кейт и я заведе при Мари. Каза ми, че не могъл да си обясни откъде съм знаел толкова много за убийствата — че оръжието нарочно било подхвърлено, че отпечатъците били подправени, а обаждането на Фейфър — имитирано, както и че на Линдгрен работата му не била чиста. Тогава му хрумнало, че би трябвало и аз да съм накиснат в цялата тази каша.

— И ти какво направи?

— Канех се да го попитам дали е бил в Антигуа или на някой друг остров в Карибите. И дали някога се е замислял за предсрочно пенсиониране? Но знаех, че ще бъде само загуба на време.

— Е, какво направи тогава? — попита Шон, но не посмя да ме погледне, защото вече знаеше отговора.

— Това, което бях длъжен. Този тип тежи поне сто и пет килограма. Едва го набутах в багажника.

— Вече и ченгета ли започна да убиваш, Том?

— Когато нямам друг избор — отвърнах аз точно когато чухме сирената на една полицейска кола от Ийст Хамптън, забързана нагоре по шосе 41 към караваната на Мари Скот.

— А защо се съгласи Данте да те наеме за свой адвокат? Или ти се прииска отново да станеш звезда, огряна от прожекторите, заедно с твоята приятелка? Ами ако беше загубил делото?

Пътят едва се виждаше заради проливния дъжд. Отстрани се появиха смътните очертания на някакви изоставени каравани.

— Мисля, че никога не си чувал за нещо, което се нарича изкупление, племеннико.

— Май че не съм — поклати объркано глава Шон.

— Такъв шанс да поправиш грешки като моите, се предоставя само веднъж в живота, Шон.

— Не е ли малко късно за това, чичо?

— Какво искаш да кажеш?

— Да заличиш миналото и отново да започнеш на чисто.

— О, Шон, никога не е късно за изкупление.