Метаданни
Данни
- Серия
- Габриел Алон (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Confessor, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валентина Атанасова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 30 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Даниъл Силва. Изповедникът
ИК „Хермес“, Пловдив, 2005
Американска. Първо издание
Отговорен редактор: Петя Димитрова
Стилов редактор: Атанаска Кузманова
Коректор: Недялка Георгиева
Компютърна обработка: Костадин Чаушев
Художествено оформление на корицата: Георги Атанасов Станков
ISBN: 954-26-0354—1
Формат 84/108/32 Печатни коли 24
История
- — Добавяне
5. Ватикан
— Кардинал Бриндизи, толкова се радвам да ви видя.
— Свети отче.
Държавният секретар кардинал Марко. Бриндизи се наведе над пръстена с Рибаря. Не задържа устните си дълго. Изправи се и погледна папата в очите с увереност, граничеща с арогантност. Слаб, с изпито лице и кожа, подобна на пергамент, Бриндизи стърчеше като закачалка насред папския апартамент. Расото му бе ръчно ушито в същото ателие близо до Пиаца дела Минерва, в което се шиеха одеждите за всички папи. Големият кръст от масивно злато на гърдите му говореше за богатството и влиянието му. Отражението на бялата светлина в стъклата на малките му кръгли очила скриваше студените бледосини очи.
Като държавен секретар, Бриндизи контролираше вътрешните дела на града държава Ватикан, както и междуправителствените отношения с останалия свят. Фактически бе министър-председател на Ватикана и вторият по влияние човек в Римокатолическата църква. Въпреки незадоволителното си представяне на конклава, консервативният кардинал поддържаше внимателно създадено лоби в рамките на Курията, което му осигуряваше власт, съперничеща си дори с тази на папата. Папата не беше напълно сигурен кой би надделял при спор — той или мълчаливият кардинал.
Двамата обядваха заедно всеки петък. Тази част от седмицата бе най-неприятна за папата. Някои от предшествениците му бяха обожавали обсъждането на ежедневни църковни въпроси и бяха прекарвали часове наред в ровене в планини от документация. По времето на Пий XII и Павел VI светлините на папския кабинет бяха горели дълго след полунощ. Лукези вярваше, че прекарва времето си по-пълноценно, като се посвещава на духовни начинания, и ненавиждаше задълбочаването в злободневните проблеми на Курията. За съжаление все още нямаше държавен секретар, на когото да има доверие, и затова никога не пропускаше обедите с кардинал Бриндизи.
Седнаха един срещу друг в скромната трапезария на папския апартамент, папата, облечен с бяло расо и шапчица, а кардиналът — с черно расо, ален пояс и шапчица. Както винаги, Бриндизи изглеждаше недоволен от храната. Това накара Светия отец да изпита задоволство. Папата знаеше, че Бриндизи е чревоугодник, който обича да прекарва вечерите си, вкусвайки от гастрономическите наслади на „Л’О Вив“. Затова винаги молеше монахините да приготвят нещо, дразнещо небцето. Днес менюто се състоеше от месен бульон с неясен произход, препечено телешко и варени картофи. Бриндизи се престара в превъзнасянето на вкусния обяд.
За четиридесет и пет минути му съобщи за множество дребни проблеми, един от друг по-досадни. Криза в състава на Събора за възхвала на Бога и даване на Свето причастие. Негодувание в Папския съвет за милосърдие към мигрантите и изселниците. Доклад за месечното събрание на ватиканските банкери. Твърдения, че някой си монсеньор от Събора на духовенството злоупотребил с привилегиите си при залагания на автомобилни състезания. Всеки път, когато Бриндизи спреше, за да си поеме дъх, папата промърморваше:
— Колко интересно, Ваше Високопреосвещенство.
През цялото време той не престана да се пита какво го засягат някакви залагания на автомобилни състезания.
— Боя се, че трябва да обсъдя с вас един… — Превзетият кардинал прочисти гърлото си и изтри устата си със салфетка. — … да кажем, неприятен въпрос, Свети отче. Едва ли ще има по-подходящ момент от този.
— Говорете, Ваше Високопреосвещенство — бързо го подкани папата, нетърпелив да чуе нещо различно от досадното изброяване на баналните проблеми на Курията. — На всяка цена.
Бриндизи остави вилицата си като човек, който се предава след продължително оказван натиск, и сплете пръсти под брадичката си.
— Изглежда, старият ни приятел от „Ла Република“ отново е поел по лоша следа. Докато пишел подробен очерк за Ваше Светейшество за великденското издание на вестника, попаднал на… — Пауза, няколко мига размисъл и поглед към небето за вдъхновение. — … неясноти, свързани с детството ви.
— Какви неясноти?
— За датата на смъртта на майка ви. На колко години сте останали сирак. Къде сте живели. Кой ви е отгледал. Той е амбициозен репортер, който не престава да досажда на секретариата. Разкрил е неща, които направихме всичко възможно да погребем. Наредих на персонала си никой да не разговаря с него без одобрението на пресцентъра, но някой…
— Някой се е разприказвал.
— Така изглежда, Свети отче.
Папата побутна празната си чиния и тежко въздъхна. Беше възнамерявал да разкаже всички подробности от детството си още в дните след конклава, но хора от администрацията и пресцентъра бяха решили, че светът не е готов да приеме папа, който е бил бездомно хлапе, борило се с хитрост и юмруци за оцеляването си на улицата, преди да попадне в лоното на Църквата. Това бе пример за атмосферата на лицемерие и измама, която Лукези толкова ненавиждаше във Ватикана, но в първите дни от папството си бе предпочел да не губи ценен политически капитал и с неохота се бе съгласил някои срамни подробности за далечното му минало да бъдат потулени.
— Направихме грешка да кажем на света, че съм отраснал в Падуа, в дом, изпълнен с обич и почитане на Христос и Дева Мария, преди да постъпя в семинарията на петнайсет години. Вашият приятел от „Ла Република“ ще открие истината.
— Оставете на мен да се справя с „Ла Република“. Имаме начини да вкарваме твърде дръзките журналисти в правия път.
— Например?
— Да не им позволяваме да ви придружават при официални посещения в чужбина. Да не ги допускаме на брифинги. Да отнемаме привилегиите им в пресцентъра.
— Струва ми се твърде сурово.
— Едва ли ще се стигне до това. Сигурен съм, че ще успеем да го убедим в истината.
— Която е?…
— … Че сте отгледан в Падуа от любящи родители, изпълнени с вяра в Христос и Дева Мария. — Бриндизи се усмихна и изтупа невидими трохи от расото си. — Но когато се сблъскаме с нещо подобно, ще е от полза да имаме цялостна представа, за да знаем срещу какво сме изправени.
— Какво предлагате?
— Кратък меморандум. Няма да го види никой в Курията, освен мен и ще го използвам единствено аз при подготовката на защита… в случай че се окаже необходима.
— Докато изучаваше църковно право ли усвои тази тактика, Марко?
— Някои неща са универсални, Свети отче.
— Скоро ще получиш меморандума.
Папата и кардиналът прекъснаха разговора си, докато две монахини разчистиха масата и сервираха еспресо. Папата бавно разбърка захарта в чашата си и най-сетне вдигна поглед към Бриндизи.
— И аз искам да обсъдим нещо. Свързано е с въпрос, по който разговаряхме преди няколко месеца… инициативата ми да продължим процеса за преодоляване на пропастта между християни и евреи.
— Колко интересно, Свети отче.
Като човек, градил кариера, изкачвайки се по бюрократичната стълбица на Курията, Бриндизи умееше да се изразява уклончиво.
— Като част от тази инициатива възнамерявам да лансирам проучване за отговорността на Църквата за холокоста. Всички документи от тайните архиви на Ватикана ще бъдат разсекретени и този път няма да връзваме ръцете на историците и експертите, които изберем за проекта.
По и бездруго бледото лице на Бриндизи не остана и следа от руменина. Допря показалци като колибка и ги притисна към устните си, опитвайки се да възвърне самообладанието си, преди да отговори на предизвикателството.
— Както добре си спомняте, Свети отче, вашият предшественик лансира такова проучване и го предостави на света през 1998-а. Не виждам необходимост да повтаряме делото на Поляка, когато Църквата се сблъсква с толкова много други и — бих се осмелил да кажа, по-важни проблеми.
— Ние помним? Би трябвало да носи заглавие Ние се извиняваме или Ние молим за прошка. Не стигна достатъчно далеч нито в търсенето на подкрепа, нито в разкриването на истината. Бе поредната обида за самия народ, чиито рани искахме да излекуваме. Какво казахме? Че Църквата не е сторила нищо нередно. Опитали сме се да помогнем. Някои от нас са помогнали повече, отколкото други. Германците носят пряката отговорност за убийствата, не ние, но все пак съжаляваме. Това е срамен документ.
— Някои биха сметнали за срамни вашите думи за работата на ваш предшественик.
— Нямам намерение да омаловажавам усилията на Поляка. Сърцето му го е насочило в правилната посока, но подозирам, че не е имал пълната подкрепа на Курията. — „На хора като теб“, помисли си папата. — Затова документът казва толкова малко, всъщност почти нищо. От уважение към предшественика си ще представя новото проучване като продължение на неговото добро дело.
— Ново проучване би се приело като завоалирана критика, както и да се опитвате да го представите.
— Участвал си в комисията, съставила черновата на Ние помним, нали?
— Да, Свети отче.
— Десет години, за да се напишат четиринайсет страници.
— Обмислянето и точността изискват време.
— Както и замазването.
— Възразявам по повод…
Папата го прекъсна:
— Защо си против преразглеждането на въпроса? Защото ще донесе срам на Църквата или защото мислиш, че ще намали шансовете ти да заемеш мястото ми, когато си отида от този свят?
Бриндизи отпусна ръце и вдигна поглед към тавана за миг, сякаш се готвеше да чете от Евангелието.
— Против преразглеждането съм, защото няма да постигнем нищо, а само ще дадем ново оръжие на хората, които искат да ни унищожат.
— Ако продължим със заблудите и избягването на истината, рискът е по-голям. Ако не говорим решително и откровено, със собствените си ръце ще помогнем на враговете ни да постигнат целите си. Ще се самоунищожим.
— Ако мога да говоря решително и откровено, Свети отче, вашата наивност по въпроса ме шокира. Нищо, което каже Църквата, не ще задоволи онези, които ни очернят. Всъщност само ще налее масло в огъня. Не мога да позволя да потъпквате репутацията на предишни папи и на Църквата с това безсмислено начинание. Папа Пий Дванадесети заслужава канонизиране, а не ново разпятие.
Пиетро Лукези все още не се бе поддал на изкушенията на папската власт, но откровеното неподчинение в репликата на Бриндизи разпали гнева му. Трябваше да положи усилие, за да говори спокойно. Все пак в гласа му прозвуча негодувание и пренебрежение, което не убягна на мъжа срещу него:
— Уверявам те, Марко, че онези, които искат папа Пий Дванадесети да бъде канонизиран, ще трябва да заложат надеждите си на резултата от следващия конклав.
Кардиналът прокара дълъг костелив пръст по ръба на чашата си, събирайки смелост за поредната атака. Най-сетне прочисти гърлото си и каза:
— При много случаи Поляка се е извинявал за греховете на някои от синовете и дъщерите на Църквата. Извинявали са се и други свещеници. Някои, като братята ни във Франция, стигнаха по-далеч, отколкото ми се искаше. Но евреите и техните приятели в медиите няма да останат доволни, докато не признаем, че сме извършили грях, че негово Светейшество папа Пий Дванадесети, велик и благочестив човек, е съгрешил. Не разбират, а и вие, изглежда, забравяте, Свети отче, че Църквата е въплъщение на истината. Ако признаем, че Църквата или един папа е извършил грях… — Остави изречението недовършено и добави: — Ще бъде грешка да осъществите тази ваша инициатива, Свети отче. Непоправима грешка.
— Зад тези стени, Марко, думата грешка означава много. Едва ли би отправил подобно обвинение към мен.
— Не бих взел думите си обратно, Свети отче.
— А ако документите, които се съдържат в тайните архиви, разкрият нещо друго?
— Никога няма да бъде даден достъп до тях.
— Аз съм единственият, който има властта да даде достъп до тайните архиви, и съм решил, че ще го сторя.
Кардиналът докосна златния си кръст.
— Кога възнамерявате да обявите тази… инициатива?
— Следващата седмица.
— Къде?
— Отвъд реката — каза папата. — В Голямата синагога.
— Изключено! Курията не е имала време за обсъждане на въпроса и подобаваща подготовка.
— На седемдесет и две години съм. Нямам време да чакам бюрократите от Курията да обмислят и се подготвят. Боя се, че така нещата остават погребани и забравени. Вече разговарях с равина. Следващата седмица ще посетя гетото, със или без одобрението на Курията… впрочем и на държавния секретар. Истината, Ваше Високопреосвещенство, ще ни направи свободни.
— А вие, папата, отраснал по улиците във Венето[1], твърдите, че знаете истината.
— Само Бог знае истината, Марко, но Тома Аквински е писал за култивираното невежество — ignorantia affectata. Съзнателен отказ от познание с цел защита на някого от опасност. Време е да разпръснем нашата ignorantia affectata. Спасителят е казал, че Той е светлината на света, а тук, във Ватикана, живеем в мрак. Възнамерявам да хвърля светлина.
— Изглежда, паметта ми изневерява, Свети отче, но доколкото си спомням, по време на конклава избрахме за папа католик.
— Да, Ваше Високопреосвещенство, но избрахте и човек.
— Ако зависеше от мен, все още щяхте да носите червени одежди.
— Светият Дух решава кой да стане папа. Ние само пускаме бюлетините.
— Ето още един пример за шокиращата ви наивност.
— Ще бъдете ли до мен идната седмица в Трастевере[2]?
— Мисля, че ще се разболея от грип. — Кардиналът рязко стана. — Благодаря, Ваше Светейшество. За приятния обяд.
— До следващия петък?
— Все още не се знае.
Папата му подаде ръка. Кардинал Бриндизи погледна пръстена, който блестеше на светлината от лампата, но се обърна и излезе, без да го целуне.
* * *
Отец Донати чу спора между Светия отец и кардинала от съседния килер. Когато Бриндизи си тръгна, той влезе в трапезарията и видя папата уморен и угрижен, със затворени очи, притиснал нос между палеца и показалеца си. Седна на стола на кардинала и побутна чашата с недопито еспресо.
— Знам, че беше неприятно за вас, Свети отче, но беше неизбежно.
Папата най-сетне вдигна поглед.
— Току-що раздразнихме спяща кобра, Луиджи.
— Да, Свети отче. — Донати се наведе напред и сниши глас: — Сега трябва да се молим тази кобра да допусне грешка в гнева си и сама да се ухапе.