Даниъл Силва
Английският убиец (11)

10.
Щутгарт • Цюрих

Рано сутринта на следващия ден отидоха с колата на лисабонското летище. Анна Ролф настоя да пътува в първа класа. Габриел пътуваше за сметка на стиснатия Шамрон, тъй че се налагаше да бъде икономичен. Той вървя след нея, докато преминаха през сградата на летището, за да се убеди, че никой не я следи. На вратата една жена пъхна под носа й парче хартия и задъхано я помоли за автограф. Анна изпълни желанието й, усмихна се и се качи в самолета. Пет минути по-късно Габриел я последва. Когато минаваше покрай седалката й, видя, че тя си пийва шампанско. Габриел тежко се домъкна обратно до двайсет и втория ред и седна на една седалка по средата. Гърба все още го болеше след безсънната нощ, прекарана на отвратителното легло на сеньор Мануел.

Предупреждението на Герхард Петерсон да не стъпва никога повече на швейцарска земя все още звучеше в ушите му и затова вместо да пътуват директно за Цюрих, първо отидоха в Щутгарт. Прилагаха почти същата тактика: Анна слезе първа от самолета, Габриел я следваше, докато тя мина през терминала и отиде до една пиаца за таксита под наем. Тя взе ключовете и документите за малък закрит мерцедес и отиде с рейс до паркинга. Габриел взе такси до един хотел наблизо и изчака в бара във фоайето. След двайсет минути излезе пред входа и видя, че Анна е паркирала на алеята. Тя пошофира малко по тъмните улици, а после двамата си размениха местата. Габриел изкара колата на експресното шосе и се насочи на юг. Сто мили до Цюрих. Анна свали облегалката на предната седалка, сгъна палтото си като възглавница и го пъхна под главата си.

— Много ми хареса онова, което свирехте вчера — каза Габриел.

— Нарича се „Тръпката на Дявола“. Композиторът е Джузепе Тартини. Получил вдъхновение от някакъв сън. В съня си дал цигулката си на Дявола и той изсвирил на нея една соната, по-красива от всичко, което бил слушал дотогава. Събудил се в трескаво състояние. Трябвало да има тази соната и затова записал каквото могъл да си спомни.

— Вярвате ли на тази история?

— Не вярвам в Дявола, но определено разбирам желанието му да има това произведение. Три години се учих как да го изсвиря правилно. Именно с това парче спечелих конкурса „Сибелиус“. След това то стана моята запазена марка. Но като техника е много трудно за изпълнение. Току-що успях да го изсвиря отново.

— Беше много красиво.

— Не и за мен. Аз чувам само грешките и несъвършенствата на изпълнението.

— Затова ли отменихте двата концерта?

— Не съм ги отменила… отложих ги. — Габриел усети как очите й се впиха в него. — Виждам, че сте добре информиран.

— Смятате ли скоро да изнесете концерт?

— Всъщност — да. След десет дни, във Венеция. Венецианците винаги са били много мили с мен. Там се чувствам удобно. Познавате ли Венеция?

— В продължение на две години живях във Венеция.

— Наистина ли? Защо?

— Именно там се научих да реставрирам картини. Бях ученик на един италиански реставратор на име Умберто Конти. Венеция все още е един от любимите ми градове.

— О, за мен също! Щом веднъж влезе под кожата ти, трудно е да живееш без нея. Надявам се, че тя отново ще ме омагьоса.

— Защо отложихте другите концерти?

— Защото нараняването на ръката все още ми пречи да свиря както трябва. Защото не ми се искаше да се превърна в посмешище. Не ми се искаше да слушам как хората казват: „Ето я Анна Ролф. За човек, който едва не е изгубил ръката си, свири много добре на цигулка.“ Искам да изляза на сцената като музикант и нищо повече.

— Готова ли сте за това?

— След десет дни ще разберем. Със сигурност знам само едно: този път няма да отстъпя. — Тя запали цигара. — И защо се опитахте да напуснете Цюрих, без да съобщите за убийството на баща ми?

— Защото се страхувах, че няма да ми повярват, че нямам нищо общо с това убийство — отвърна Габриел.

— Това ли е единствената причина?

— Вече ви казах, че бях там като длъжностно лице.

— Какво по-точно? Как се казва тайнствената агенция, за която работите? Тази, която е свързана с Министерството на отбраната.

— Не работя за тях. Просто им върша услуга.

— Те имат ли си име?

— Нарича се Институт за координация, но повечето хора, които работят там, го наричат Офиса.

— Вие сте шпионин, нали?

— Не съм шпионин.

— Защо съм сигурна, че ме лъжете?

— Аз съм художник реставратор.

— Защо тогава пътувахме разделени до Цюрих? Защо положихме толкова усилия да не ни видят заедно на аерогарата в Щутгарт?

— Беше само предпазна мярка. Швейцарските полицаи ясно ми дадоха да разбера, че вече не съм добре дошъл тук.

— Каква е причината да предприемат подобна стъпка?

— Защото са ми малко сърдити, че съм избягал от местопрестъплението.

— А защо наистина избягахте от къщата на баща ми?

— Вече ви казах причината.

— Избягали сте от къщата на баща ми, защото сте шпионин и сте се страхували да отидете в полицията. Наблюдавах ви на аерогарата. Много сте добър.

— Не съм шпионин.

— А какъв сте тогава? И не ми казвайте, че сте просто художник реставратор, който върши услуга на някого от някаква си тайна агенция, наречена Офиса, защото не ви вярвам. И ако не ми кажете истината веднага, можете да завиете обратно и да отпътувате за Щутгарт, защото и аз нищичко няма да ви кажа, дявол ви взел!

Тя хвърли цигарата си през прозореца и зачака отговора му. Прочутият избухлив нрав на Анна Ролф.

* * *

Минаваше полунощ, когато пристигнаха в Цюрих. Градският център изглеждаше напълно изоставен: Банхофщрасе бе тъмна и тиха, тротоарите — пусти, в светлината на фаровете се виждаше сипещият се сняг. Прекосиха реката; Габриел караше внимателно нагоре по хлъзгавите пътища на Цюрихсберг. Последното нещо, което искаше, бе да го спрат за пътно нарушение.

Паркираха колата на улицата до вилата. Анна се справи с ключалките без ключове на портата и входната врата. Габриел видя достатъчно, за да разбере, че след убийството кодовете са сменени.

Преддверието бе потънало в мрак. Анна затвори вратата, преди да включи осветлението. Без да продума, тя го въведе вътре, като минаха покрай вратата на голямата всекидневна, където Габриел беше открил трупа на баща й. Той надникна вътре. Въздухът беше напоен с миризмата на течен препарат за чистене. Ориенталският килим беше изчезнал, но картината на Рафаел все още висеше на стената.

Отсеченото потракване на нейните токчета по голия под ехтеше в дълбоката тишина на къщата. Преминаха през просторна официална трапезария с внушителна маса от тъмно лъскаво дърво и столове с високи облегалки, влязоха в кухненски килер, след това — в голяма кухня.

Най-накрая стигнаха до едно стълбище, което водеше надолу. Тук Анна включи осветлението. Габриел я последва надолу в полумрака. В дъното на стълбището имаше изба с вино, нишите бяха пълни с прашни бутилки. До нея бе разположено складово помещение с каменна мивка. Ръждясали градинарски инструменти висяха на куки по стените.

Преминаха през още една врата и тръгнаха по тъмен коридор. В дъното му имаше плъзгаща се врата, която Анна отвори, откривайки малък асансьор. Кабинката едва побираше един човек, но двамата влязоха заедно. Докато асансьорът бавно се спускаше надолу, Габриел усещаше топлината на тялото й, притиснато до неговото, мириса на шампоана й и на френския й тютюн. Тя изглеждаше напълно спокойна. Габриел се опита да извърне поглед, но Анна го гледаше право в очите с изнервящата настойчивост на животно.

Асансьорът спря. Анна отвори вратата и двамата се озоваха в малко фоайе, облицовано с мрамор в черно и бяло. Срещу асансьора имаше тежка стоманена врата. На стената до нея се виждаше набор от бутони, а до тях — някакво устройство, което донякъде приличаше на увеличителната козирка в неговото ателие. Габриел беше виждал вече подобно устройство; това беше биометричен алармен механизъм, използван за сканиране на ретината на влизащите в тази стая. Ако картината на ретината му съвпаднеше с някоя от съхраняваните в базата данни, човекът можеше да влезе. Ако ли не, щеше да се вдигне адски шум.

Анна набра секретния код и приближи очите си до сканиращото устройство. Няколко секунди по-късно щракна резе и тежката врата бавно се отвори. Щом влязоха в стаята, лампите автоматично светнаха.

* * *

Просторно помещение, приблизително седемнайсет на десет метра, излъскан дървен под, стените — боядисани в кремаво. В центъра му имаше два натруфени въртящи се стола. Анна се изправи до единия от тях и скръсти ръце. Габриел огледа голите стени.

— Какво е това?

— Баща ми имаше две колекции. Една, която светът можеше да види, и друга, която висеше тук. Тя беше за лично ползване.

— Какво представляваха тези картини?

— Френски… импресионисти главно от деветнайсети и двайсети век.

— Имате ли списък на тази колекция?

Тя кимна утвърдително.

— Кой друг е знаел за това?

— Майка ми и брат ми, разбира се, но и двамата са мъртви.

— И никой друг?

— Да, също и Вернер Мюлер.

— Кой е Вернер Мюлер?

— Търговец на картини и главен съветник на баща ми. Той ръководеше проектирането и построяването на това място.

— Швейцарец ли е?

Тя кимна утвърдително:

— Той притежава две галерии. Едната е в Люцерн, а другата е в Париж, близо до Рю дьо Риволи. По-голямата част от времето си прекарва там. Видяхте ли достатъчно?

— Засега.

— Има още нещо, което искам да ви покажа.

Отново се качиха в асансьора, отново преминаха през вилата със затъмнени прозорци и влязоха в помещение без прозорци, в което мигаха електронни устройства и видеомонитори. Габриел можеше да види вилата от всякакъв ъгъл: от улицата, от входа й, от предната градина, от задната градина.

— В добавка към охранителните камери, всеки сантиметър от този имот е покрит с детектори, засичащи всяко движение — каза Анна. — На всички прозорци и врати има жици-капан и аларми. Баща ми не бе наел денонощна охрана, но в къщата бе невъзможно да се проникне и той можеше да повика полицията за секунди, в случай че се появеше неканен гост.

— И така, какво се е случило в нощта на убийството?

— Неизвестно защо системата не се е задействала.

— Колко удобно!

Тя седна пред компютърния терминал.

— Има отделна система за помещението на долния етаж. Активира се, когато се отвори външната врата. Времето на влизане автоматично се регистрира, а вътре в помещението две дигитални камери започват да записват неподвижни образи на всеки три секунди. — Анна набра няколко букви на клавиатурата, премести мишката и кликна. — Ето тук влизаме в помещението, в дванайсет и трийсет и девет, а тук вече сме вътре.

Габриел се наведе над рамото й и впери поглед в монитора на компютъра. Появи се черно-бяло изображение на тяхното влизане и изчезна, за да бъде заменено от друго. Анна отново задейства мишката. Появи се една директория.

— Това е списък на посещенията в тази стая през последните три месеца. Както виждате, баща ми е прекарвал много време при колекцията си. Слизал е тук най-малко по веднъж на ден, а понякога и по два пъти. — Тя докосна екрана с показалец. — Ето, това е последното му идване, малко след полунощ, в деня, в който е бил убит. Охранителната система не е отбелязала други посещения тук.

— Полицаите казаха ли ви кога според тях е бил убит?

— Според тях било е около три часа след полунощ.

— Значи е логично да предположим, че същите хора, които са убили баща ви, са взели и картините и че това вероятно се е случило в три часа сутринта — шест часа преди аз да пристигна във вилата.

— Да, прав сте.

Габриел посочи последното влизане, отбелязано на екрана:

— Нека да видим ето това.

* * *

След миг образите затрепкаха на монитора. Камерите бяха снимали от такъв ъгъл, че не обхващаха всички картини, но Габриел видя достатъчно, за да разбере, че това е била една забележителна колекция от картини. Мане, Бонар, Тулуз-Лотрек, Сезан, Писаро, Дега, едно голо тяло на Реноар, пейзаж на Ван Гог, два улични пейзажа от Моне, голям женски портрет от Пикасо, рисуван през Синия му период. А в средата на помещението, на въртящ се стол с висока облегалка, седеше старец, който съзерцаваше колекцията си за последен път, преди да умре.