Нора Робъртс
Възкръснало минало (12)

12.

Макс повдигна статуетката и я разгледа, точно както и тя. Разклати я, също като нея.

— Изглежда най-обикновено, малко кичозно, евтино порцеланово куче. — Лейн го докосна с пръст. — Но ясно долавям почерка на Джак О’Хара.

— Ти го познаваш. — Провери тежестта, без да отмества поглед от лицето й. — Чакала си досега, вместо да го счупиш и да видиш какво има вътре?

— Точно така.

— Печелиш много точки наведнъж.

— Заслужавам ги, но ако продължим да губим време и приказки, ще полудея, ще се разкрещя и ще го натроша на безброй парченца.

— Тогава да опитаме така.

Лейн понечи да възрази, но той нанесе отмерен удар върху кучето, главата му се търкулна и нарисуваните очи останаха загледани нагоре, сякаш с безмълвен укор.

— Е — въздъхна тя с примирение, — можеше да бъде малко по-тържествено.

— Бързо е по-хуманно. — Макс пъхна пръсти в назъбения отвор. — Напипвам ги — каза и я накара да потръпне, когато счупи тялото в масата.

— В пристройката имам чук.

— Аха. — Разви пластовете памук и издърпа малка кожена кесийка. — Доста по-ценен трофей от всичко, което съм намирал в пакетче царевични пръчици. Заповядай. — Подаде й кесийката. — Оставям тази част на теб.

— Този път ти печелиш точки.

Лейн усети познатото бучене в ушите и кръвта й закипя — колкото от мисълта, че държи нещо, което е принадлежало на друг, толкова и от откритието. „Който е бил крадец — помисли си тя, — може да престане да отнема чужди вещи, но никога не забравя тръпката“.

Развърза връвчицата, разтвори стегнатата горна част и изсипа диамантите като бляскав дъжд върху дланта си.

Звукът, който издаде, му напомни за стоновете й при оргазъм, а когато го погледна, очите й бяха леко замъглени.

— Виж колко са големи и лъскави — глезено промълви тя. — Не ти ли се иска да изтичаме навън и да затанцуваме голи на лунна светлина? — Видя го да повдига вежди и сви рамене. — Е, добре, само аз. Вземи ги.

— Бих опитал, но така си ги стиснала в шепа, че ще се наложи да счупя пръстите ти.

— О, извинявай. Явно не съм се излекувала напълно. Ха-ха. Ръката ми не иска да се отвори. — Отпусна пръстите си и остави диамантите да паднат един по един в дланта на Макс. Все още я гледаше втренчено и я накара да избухне в смях, когато пусна и последния диамант в ръката му. — Просто проверявам дали си обърнал внимание.

— Откривам нова твоя черта, Лейн. Сигурно у мен има нещо извратено, защото ми харесва. Не е зле да разчистиш тук. Трябва да донеса някои неща.

— Вземаш ги със себе си?

Макс се спря на прага и погледна назад.

— Така е по-безопасно и за двама ни.

— Имай предвид — извика тя след него, — че и аз ги преброих.

Чу смеха му и през тялото й отново премина тръпка. Съдбата й бе изпратила този мъж, идеален за нея. Честен, но с достатъчно свободни разбирания, за да не бъде шокиран или възмутен от някои пориви, които все още я обземаха. Бе човек с чувство за отговорност, но у него имаше и нещо опасно, което добавяше пикантен привкус.

„Ще направя всичко възможно тази връзка да потръгне — каза си Лейн, докато събираше парчетата на купчина върху вестника. — Между нас може да се получи“.

Когато се върна, Макс видя главата на кучето, сложена върху подложка с дантела по края. Спря се за миг и се засмя:

— Ти си странна и непредсказуема жена, Лейн. Това определено ми харесва.

— И аз си мислех същото за теб, освен последната част, за жената. Какво носиш?

— Папки, инструменти. — Стовари на масата голяма папка и я отвори на подробното описание на откраднатите диаманти. Седна и извади златарска лупа и везни.

— Знаеш ли какво да правиш с тях?

— Когато поема случай, написвам домашното си. Да, знам. Да видим.

Подреди диамантите върху кесийката и избра един.

— Чист като сълза. — Повдигна го срещу светлината. — Никакви петънца и драскотини, видими с просто око. А твоят?

— Изглежда съвършен.

— Този е с класическа форма, тежи… — Макс го сложи на везната и пресметна. — Цели хиляда и шестстотин милиграма.

— Осемкаратово съкровище — въздъхна тя. — И аз разбирам от скъпоценни камъни и математика.

— Добре, да погледнем по-внимателно. — Повдигна камъка с малки пинсети и го огледа през лупата. — Няма петънца, замъгленост или драскотини. Идеално искряща повърхност. Най-висока стойност по скалата за блясък. — Постави го върху малко парче кадифе, което бе донесъл. — Мога да зачеркна белия осемкаратов руски диамант от списъка.

— Определено би стоял добре на годежен пръстен. Малко е скъпичък, но какво значение има? — Изражението му на лек ужас, примесен с наивна надежда, я накара да се засмее. — Просто се пошегувах. Ще налея вино.

— Чудесно. — Макс взе друг диамант и повтори процедурата. — Тези приказки за годежен пръстен означават ли, че ще се омъжиш за мен?

Лейн сложи чаша вино до лакътя му.

— Такова е намерението ми.

— Струва ми се, че си жена, която осъществява намеренията си.

— Проницателен си, Макс. — Отпи глътка вино и прокара ръка по косите му. — Само за твое сведение, предпочитам квадратен камък. — Наведе се и потърка устните му със своите. — Изчистена форма, платинена основа.

— Ще го запомня. Сигурно ще мога да си го позволя, като се има предвид хонорарът, който ще получа за намирането на тези бебчета.

— Половината от хонорара — напомни му тя.

Дръпна косите й и отново доближи устните й до своите.

— Обичам те, Лейн. Всяко проклето нещо в теб.

— В мен има много проклети неща. — Седна до него, докато работеше. — Би трябвало да съм изплашена до смърт. Да треперя заради това, което се случва между нас. Би трябвало да изпитвам ужас, защото знам какво означава да държа тези лъскави камъчета в кухнята си, след като веднъж вече някой нахълта в къщата ми да ги търси. И може да се върне. Би трябвало да се поболея от тревога за баща си. Какво ще направи той и какво ще му стори Крю, ако го открие. — Замислено отпи глътка вино. — И наистина се боя. Дълбоко в себе си. — Сложи ръка на сърцето си. — Цялото това безпокойство е тук, вътре, и все пак съм щастлива, както никога през живота си не съм била и не съм очаквала да бъда. Тревогите, нервите и дори страхът не могат да помрачат щастието ми.

— Аз съм ценен улов, скъпа. Първата тревога отпада.

— Така ли? Защо никоя друга не те е уловила досега?

— Защото няма друга като теб. А що се отнася до онзи, който е влязъл в дома ти — Крю, както предполагаме — вече е претършувал всичко и няма смисъл да се връща на същото място. Последно, баща ти винаги е успявал да стъпи на крака. Сигурно е запазил енергията и пъргавината си.

— Оценявам логиката и разумните ти доводи.

Но лицето й издаде, че не е напълно убедена. Хрумна му да й покаже пистолета тридесет и осми калибър на глезена си, но не бе сигурен дали ще й вдъхне спокойствие, или ще я изплаши.

— Знаете ли какво имаме тук, госпожице Тавиш?

— Какво?

— Малко повече от седем милиона, или една от четвърт двадесет и осемте милиона и четиристотин хиляди долара в диаманти, с точност почти до карат.

— Седем милиона и сто хиляди — прошепна тя със страхопочитание. — На масата в моята кухня. Седя тук, гледам ги и все още не мога да повярвам, че е успял да ги измъкне. Винаги е казвал, че ще извърши нещо голямо. „Лейни, в някой хубав ден ще направя страхотен удар“. Кълна се, Макс мислех, че просто е непоправим мечтател, а виж сега. — Взе един камък и се загледа в него, докато блестеше в ръката й. — През целия си живот е копнял за такава бляскава плячка. Сигурно двамата с Уили са изживели голяма радост. — С въздишка остави диаманта при другите. — Е, да слезем на земята. Колкото по-скоро тези неща изчезнат от къщата ми и отидат там, където им е мястото, толкова по-добре.

— Ще се свържа с клиентите си и ще уредя всичко.

— Ще трябва ли да се върнеш в Ню Йорк?

— Не. — Хвана ръката й. — Няма да замина, докато не довършим тук. Три четвърти от пая все още са в неизвестност. Къде би могъл да отиде баща ти, Лейн?

— Не знам. Кълна се, че нямам представа. Вече не познавам навиците и убежищата му. Прекъснах връзка с него, защото много исках да бъда почтена. И все пак… господи, каква лицемерка съм. — Потърка лицето си и прокара пръсти през косите си. — Приемах пари от него. Докато следвах колежа, от време на време намирах в пощенската си кутия плик с пари в брой или известие за запис. След като завърших — отново. Прилична сума, паднала от небето, която или влагах в банка, или инвестирах. Така успях да си купя тази къща и да започна бизнес. Вземах ги. Знаех, че не са подарък от феята на зъбките. Знаех, че са откраднати или спечелени с измама, и все пак ги вземах.

— Очакваш да те упрекна за това?

— Исках да бъда почтена — повтори тя. — Но приемах парите, за да изградя живота на почтена жена. Макс, отказах се от името му, но използвах парите.

— Влагала си ги в нещо полезно. И аз бих постъпил така. Но да оставим тази тема. И двамата сме наясно, че се намираш в опасна територия. Обещай, че няма да приемаш повече, и му дай да го разбере при следващата ви среща.

— Ако получавах по един долар всеки път, когато съм опитвала, щях да натрупам състояние. Но ще бъда категорична. Обещавам. Ще ми направиш ли една услуга?

— Само кажи каква.

— Скрий ги някъде и не ми казвай къде. Не искам, когато дойде отново, да ме придума да му ги дам. Не е изключено.

Макс пъхна камъните в кесийката и я прибра в джоба си.

— Ще се погрижа.

— Искам да ти помогна да откриеш и останалите. Държа на това поради няколко причини. Първо, защото е начин да успокоя съвестта си. Второ, което е по-важно, би било най-почтената постъпка. И още по-важно, надявам се, че като допринеса да бъдат върнати на собственика, ще защитя баща си. Ако пострада, не бих го понесла. А някъде между съвестта и почтеността стоят два и половина процента от стойността им.

Сграбчи ръката й и я целуна.

— Знаеш ли, може да си изградила този достоен живот с крадени пари, но стилът, който притежаваш, е вроден. Трябва да поработя още малко. Докато свърша, можеш да разтопиш карамела за мелбите.

— Ако почакам още малко, щом и двамата приключим с вечерните си задължения, може да ги хапнем в леглото, с повече бита сметана.

— Мисля, че в този момент съм най-щастливият мъж на света. — Мобилният му телефон звънна и Лейн се усмихна, когато чу дигиталната версия на Satisfaction. — Запомни идеята си — каза той и вдигна. — Ганън. — На лицето му изгря широка усмивка. — Здравей, мамо.

Подпря се на печката, вместо да отиде в друга стая, за да е сам, и Лейн понечи да излезе. Той я задърпа обратно.

— Значи чашите са ти харесали. Добър син съм, нали? Любимият ти. — Намръщи се и закрепи телефона между рамото и брадичката си, за да задържи Лейн с една ръка, а с другата да вземе чашата си. — Не е честно да намесваш внуците си. Люк не е влязъл в някой магазин, за да ги избере специално за теб… Стой тук — прошепна той на Лейн, пусна я и прехвърли телефона в другата си ръка. — Да, все още съм в Мериленд. По работа, мамо. — Направи пауза и се заслуша, докато Лейн се суетеше из кухнята и търсеше с какво да се захване. — Не, не ми е омръзнало да спя в хотели и да се храня в ресторанти. Не, не прекарвам цялото си време пред компютъра и не се преуморявам. Какво правя ли? Всъщност в момента съм с привлекателна червенокоска, с която се запознах онзи ден. След малко ще хапнем бита сметана.

Лейн затаи дъх, а той спокойно кръстоса крака и ръце.

— Не, защо да си измислям? Ето я тук. Искаш ли да поговориш с нея? — Леко отмести телефона от ухото си. — Казва, че сигурно съм те накарал да се изчервиш от срам. Така ли е?

— Да.

— Явно си права, мамо. Казва се Лейн и е най-прелестното създание, което съм виждал. Какво ще кажеш за червенокоси внуци? — Потръпна и отдалечи телефона на десет сантиметра. От другия край на стаята Лейн чу възклицания, но не успя да прецени тона им. — Няма проблем. Имам още едно тъпанче. Да, лудо влюбен съм. Разбира се. Няма да иска. Веднага щом… Ще стане, мамо, поеми си дъх. Много съм щастлив с нея. Наистина ли? Искам, когато затвориш, веднага да се обадиш на Люк. Кажи му, че съм го изместил и вече аз съм любимият ти син. Аха, аха… Добре. И аз те обичам. Чао.

Затвори и прибра телефона в джоба си.

— Аз съм любимият й син. Люк ще се изяде от яд. Впрочем трябва да ти кажа, че няма търпение да се запознае с теб и че ще се наложи да отскочим до Савана възможно най-скоро. Ще организира скромно тържество по случай годежа ни. Това на марлийнски език означава около двеста най-близки нейни приятели и роднини. Нямаш право да се разколебаваш за мен. Би се зарадвала много, ако й се обадиш утре, когато се успокои, за да си побъбрите.

— Мили боже!

— Готова е да те обикне, защото аз те обичам. Освен това е доволна, че най-сетне ще се задомя. Така че бъди разумна и не изпускай късмета си. Иначе ще си имаш работа с Марлийн.

— Вие ми се свят.

— Заповядай. — Отново извади телефона си. — Позвъни и на твоята майка и й кажи за мен. За да бъдем квит.

Лейн отмести поглед от телефона към лицето му и обратно.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

— Наистина ли искаш да се ожениш за мен?

— Етапът, на който се питах дали искам, вече е минало. Ще се оженя за теб. Ако ми откажеш, Марлийн ще превърне живота ти в истински ад.

Тя се засмя, хвърли се в прегръдките му, обви крака около тялото му и обсипа устните му с целувки.

— Винаги съм искала да посетя Савана.

Взе телефона от ръката му и го сложи на плота зад него.

— А майка ти?

— Ще й се обадя по-късно. Има часова разлика, така че ако й позвъня след два часа, все едно ще го направя сега. През това време предлагам да се позанимаваме с нещо друго.

Всмука меката част на ухото му и не остави и капка съмнение какво има предвид. Притисна я към себе си и погледна през вратата.

— А домакинските задължения?

— Нека бъдем безотговорни за малко.

— Харесва ми начинът ти на мислене.

Лейн плъзна език по врата му.

— Ще можеш ли да ме носиш по стълбите?

— Скъпа, бих те носил на ръце чак до Ню Джърси.

Леко се надигна, докато той пристъпваше към стълбището.

— Забравихме за битата сметана.

— Ще я оставим за по-късно.

Посегна към колана на панталоните му и издърпа краищата на ризата му.

— Стига приказки. — Плъзна ръце под ризата и докосна мускулестите му гърди. — Ммм, обожавам тялото ти. Веднага го забелязах.

— Мога ли да кажа същото за твоето?

— Но по-силно ме привлече нещо друго.

— Какво е то? — попита той и сви към спалнята.

— Очите ти. Щом срещнах погледа им, загубих ума и дума. Дъхът ми спря. — Здраво се вкопчи в него, когато той седна на леглото. — После ти ме покани на вечеря и аз си помислих, в най-смелите си фантазии, че ще изживея бурна, импулсивна авантюра с теб.

— Мисля, че фантазиите ти се сбъднаха.

Той започна да разкопчава блузата й.

— А сега възнамерявам да се омъжа за теб. — С въздишка на задоволство издърпа ризата над главата му и я хвърли встрани. — Макс, трябва да ти кажа, че ако Хенри не те харесваше, щях да спя с теб, но не и да се омъжа за теб без неговото одобрение.

Той бавно плъзна устни надолу към гърдите й и леко всмука зърната им.

— Благодаря за честността.

Тя се надигна и тръпнеща от наслада, се претърколи с него.

— Щях да се промъквам зад гърба му, за да правя секс с теб. Щях да се чувствам виновна, но това не би ме спряло.

— Мръсница.

Лейн отметна глава и избухна в смях:

— Господи! Чувствам се страхотно.

Той плъзна ръце по извивките на тялото й.

— Не само ти.

— Макс. — Завладяна от сладостния порив, прокара пръсти през косите му и обхвана лицето му. — Обичам те, Макс. Ще бъда добра съпруга.

Откриваше у нея всичко, за което бе копнял, без да го осъзнава. Всички необикновени и прекрасни съставки, които се съчетаваха в нейната същност, допълваща неговата така, както не би успяла никоя друга жена.

Притегли я към себе си и погали косите й, обзет от обич. Протяжните й стонове на задоволство звучаха като музика.

Съвършената й кожа и устни го замайваха и караха да бъде безкрайно нежен. Бе готов да я брани с цената на всичко и се питаше дали друг мъж се е държал с нея по този начин.

Всеки би прозрял, че е интелигентна, практична и умна, но дали някой й бе показвал, че е неповторима?

Шепнеше й наивни романтични слова, докато внимателно я събличаше. Ръцете му я докосваха така, сякаш бе по-крехка от стъкло, по-изящна от диамант.

Затаи дъх и издаде още една тиха въздишка, когато го допусна в себе си, понасяйки се по спокойните вълни на блаженството. Предаде се на ласките му, готова да дари и получи всичко.

Сластните целувки накараха кръвта й да закипи и сърцето й да запрепуска неудържимо. По кожата й пробягваха горещи тръпки, разпалени от бавните му, опияняващи докосвания. Сякаш плаваше по спокойна, тиха река от усещания.

Изведнъж тази река заприижда и страстта нахлу у нея като порой. Изви се към него, отново го обгърна плътно, накара го да се надигне и да я задържи в скута си, така се озоваха със слети тела в средата на леглото.

Устните им трескаво се търсеха, въздухът се замъгли от учестеното им дишане, докато сърцата им биеха в еднакъв ритъм. Копнежът изригна, запулсира като рана и пропълзя до всяка част от тялото й.

Побутна го назад и не престана да шепне името му, докато го притискаше между бедрата си и направляваше ръцете му, обхванали гърдите й.

Навлизаше в кадифената й мекота, завладян от жарта, струяща от нея. Косите й проблясваха сред сенките, а очите й сияеха, невероятно ярки.

Тя се наведе назад и пред погледа му се разкри ивица от бялата й кожа. Долови тръпките, които пробягваха по нея при всеки тласък.

Изведнъж се надвеси над него, косите й се спуснаха като завеса пред лицето й и докоснаха неговото. Пръстите й се впиха в раменете му. Доведоха го до лудост.

Чувствените движения на ханша й ставаха все по-бързи и през кръвта му преминаваха искри. Бе обсебен от бурния порив, разтърсен от енергията й. Изведнъж тя рязко вдигна глава, издаде вик и цялото й тяло потръпна.

Вкопчен във вълшебството на мига, той изправи гръб, впи устни в шията й и се понесе с нея към върха.

 

 

Трябваше да работи. Не беше лесно да се съсредоточи, когато тялото му бе изтощено от секс, а умът му бе обсебен от мисли за Лейн. Но работата бе важна. Не само за клиента му и не единствено за него, а и за нея.

Колкото по-скоро тази част от диамантите се върнеше на мястото си, толкова по-добре за всички.

Но краят на работата по случая и на проблемите й все още бе далеч.

Не очакваше Крю да се върне да ги търси в къщата, но не се и надяваше да се примири със загубата и да си тръгне. Бе извършил убийство заради тези камъни и искаше всеки от тях.

От самото начало бе възнамерявал да получи всичките; Макс стигна до това заключение, докато преглеждаше записките си, подреждаше информацията като пъзел и се опитваше да намери мястото на някоя нова част.

Единствената правдоподобна причина да си уговори среща на четири очи с Майърс бе намерението да го елиминира и да увеличи дела си. Планът му бе да отстрани и другите си партньори и да грабне двадесет и осемте милиона.

Дали се бяха досетили? Определено бе възможно човек, прекарал целия си живот в престъпния свят, да е надушил нещо гнило. Това бе теорията, чието потвърждение щеше да търси. Или Джак, или Уили бе усетил, че Крю играе двойна игра. Или се бяха изплашили от изчезването на Майърс.

Затова бяха офейкали.

И двамата бяха дошли тук, предполагайки, че при Лейн е идеалното място да скрият диамантите, докато стане безопасно да се отърват от тях и да изчезнат завинаги.

Макс се закани, че Джак О’Хара ще съжалява за това.

Бяха довели Крю право до вратата на Лейн. Камъните бяха попаднали на сигурно място, но не така, както те бяха планирали. Уили бе загинал, а Лейн се бе превърнала в мишена.

„Биг Джак отново е на прицел и е принуден да бяга — каза си той гневно. — Няма да отиде далеч. Едва ли би рискувал да загуби дела на Уили“.

Криеше се някъде и обмисляше тактики. Макс трябваше да бъде доволен. Щеше да има възможност да го притисне и да се добере до още една четвърт от диамантите.

Щеше да удържи на думата, която бе дал на Лейн. Нямаше интерес да предава Биг Джак на полицията. Но би го одрал жив заради опасността, на която бе изложил дъщеря си.

Замисли се за Крю.

И той нямаше да отиде далеч. Вече знаеше, че търсенето на диамантите е съсредоточено в Ейнджълс Геп — за което Макс можеше да обвинява единствено себе си — и отсега нататък щеше да бъде по-предпазлив. Но със сигурност не искаше да бъде на голямо разстояние от плячката.

Вече бе извършил едно убийство заради четвърт от диамантите и не би се поколебал отново да отнеме живот заради половината.

Ако бе на негово място, Макс би тръгнал по петите на О’Хара. Имаше само една пречка между О’Хара и двадесет и осемте милиона — и това бе Лейн.

Можеше да предаде намерените диаманти на клиентите си, да изтупа ръце, да заяви, че вече е направил всичко, което е по силите му, и да я отведе в Савана. Разбира се, би се наложило да я упои и върже и да я държи заключена, но би го направил, само и само да е сигурен, че ще е в безопасност.

Обаче не мислеше, че някой от двамата ще бъде щастлив, ако тя трябва да стои вързана и заключена през следващите няколко години, затова идеята не му се струваше добра.

Крю просто щеше да я държи под око и да дебне най-подходящия момент.

Най-добре бе да изчакат да предприеме хода си, докато се намира на тяхна територия и непрекъснато са нащрек.

Със сигурност и тя се бе досетила. Лейн не бе глупава. Знаеше, че човек, който е откраднал милиони и е убил заради тях, няма да махне с ръка, когато разбере, че е загубил половината, и да продължи по пътя си.

За него случаят вече не бе просто предизвикателство, което трябваше да преодолее в работата си, за да заслужи тлъстя хонорар. От развръзката зависеше животът и на двамата. Бе готов да стори всичко в името на съвместното им бъдеще.

Отново прегледа бележките, замисли се и понечи да се залюлее на стола, но си спомни, че не е достатъчно здрав. Наведе се над масата и забарабани с пръсти по разпечатките.

Алекс Крю се бе оженил за Джудит П. Файнс на 20.05.1994 г. Брачното свидетелство бе регистрирано в Ню Йорк. Едно дете, момче, Уесли Файнс-Крю, родено в болницата „Маунт Синай“ на 13.09.1996 г.

Съпругата бе поискала развод, обявен от Нюйоркския съд на 28.01.1999 г. През ноември 1998 г. Джудит Файнс-Крю се бе установила със сина си в Кънектикът. По-късно бе напуснала щата. Местонахождението й в момента бе неизвестно.

— Е, може да се провери — промърмори Макс.

Не бе проследил тази нишка много подробно. Когато бе разпитал съседите и роднините й в началото на разследването си, не бе узнал нищо, което да навежда на мисълта, че е продължила да поддържа връзка с Крю.

Прелисти записките по-нататък и намери обобщението на най-важната информация за Джудит Файнс-Крю. Беше се омъжила за него на двадесет и седем години. Бе работила като управител на художествена галерия в Сохо. Нямаше криминално досие. От богато семейство, образована и много привлекателна, както забеляза Макс, когато погледна снимката от вестник, която бе копирал при проучването си за нея.

Имаше сестра, с две години по-малка, но нито тя, нито родителите им бяха откровени и словоохотливи. Джудит бе прекъснала връзка и със семейството, и с приятелите си. А през лятото на 2000 г. бе изчезнала заедно със сина си.

Макс се запита дали Крю знае къде се намират. Нима горд човек с толкова силно его не би искал да види своето копие, да си осигури безсмъртие чрез сина си? Може би нямаше желание да поддържа връзка с бивша съпруга и капризно малко момче, но Макс би се обзаложил, че не загубва следите им, защото това момче щеше да порасне, а бе нормално един мъж да иска да завещае имуществото си на наследник, който е негова плът и кръв.

— Е, добре, Джуди. — Макс раздвижи пръсти като пианист, който се готви да изсвири бърз и сложен пасаж. — Да видим къде сте отишли с малкия Уес.

Зачатка с пръсти по клавиатурата и започна издирването.

 

 

Доброволното влизане в полицейски участък бе нарушение на принципите му. Джак нямаше нищо против ченгетата. Те просто вършеха работата, за която им плащат, но тъй като задължението им бе да хващат хора като него и да ги натикват в малки стаички с решетки, предпочиташе да ги избягва.

Но понякога и един престъпник се нуждаеше от полицията.

Освен това, ако не успееше да надхитри няколко местни ченгета и да изкопчи сведението, което му бе нужно, от някакъв селянин със значка в малко затънтено градче, по-добре да се откаже от всичко и да си намери честна работа.

Реши да изчака вечерната смяна. Логично бе тези, които остават да дежурят след седем часа, да заемат най-ниското стъпало в полицейската йерархия.

Беше задигнал облеклото си от търговския център в покрайнините на града, като се постара да бъде подходящо за ролята, която бе решил да изиграе. Джак твърдо вярваше, че дрехите правят човека такъв, какъвто избере да бъде.

Костюмът на тънки райета не му бе съвсем по мярка и се бе наложило сам да подшие подгъва на панталона, но все пак не му стоеше зле. Червената клоунска папийонка бе добро хрумване: щеше да създава впечатлението, че е безобиден.

Очилата без рамки бяха свити от „Уол-Март“ и с тях наистина виждаше по-ясно, макар и да не искаше да го признае. Смяташе се за твърде млад и жизнен, за да се нуждае от очила.

Но те допълваха имиджа на старомоден интелектуалец, към който се стремеше.

Носеше кафяво кожено куфарче, което се бе постарал да изтърка, за да не изглежда ново. Беше го напълнил с вещи, които би носил със себе си мъж в командировка.

Вживя се в ролята си като опитен актьор.

Бе посетил магазина за офис консумативи и се бе снабдил с химикалки, бележници и други канцеларски принадлежности, които можеха да бъдат част от багажа на административен помощник на влиятелен човек. Както обикновено, тези играчки му се струваха интересни и смешни.

Дори се позабавлява един час с електронния бележник. Обичаше технологичните чудеса.

Докато вървеше по тротоара към участъка, усвои скована походка с приведени рамене. С отрепетиран пред огледалото жест от време на време наместваше очилата на носа си.

Косите му бяха безупречно зализани назад и благодарение на боята, която бе взел от малко квартално магазинче следобед — лъскави и изкуствено черни.

Бе решил, че Питър П. Пинкертон, временната му самоличност, трябва да бъде суетен и достатъчно наивен, за да вярва, че изглежда естествено.

Въпреки че нямаше кой да забележи това, напълно се бе преобразил. Извади джобния си часовник — превземка, която напълно подхождаше на Питър — погледна колко е часът и смръщи вежди в израз на безпокойство. Питър бе от хората, които вечно се тревожат за нещо.

Изкачи стълбите и влезе в приемната на малкия провинциален участък. Както бе предполагал, помещението бе тясно и на бюро в дъното седеше униформен полицай.

Имаше черни пластмасови столове, две евтини маси и няколко списания: „Фийлд енд Стрийм“, „Спортс Илюстрейтид“, „Пийпъл“ — все стари броеве.

Във въздуха се долавяше смесен мирис на кафе и лизол.

Джак, сега Питър, нервно потупа с пръсти по папийонката си, докато вървеше към бюрото.

— Мога ли да ви помогна?

Присви очи, сякаш бе късоглед, и прочисти гърлото си.

— Не съм напълно сигурен, господин… а… Ръс. Днес следобед трябваше да се срещна с партньор. В един часа, в ресторанта на „Уейфарър“. Нещо като работен обяд. Но човекът, когото очаквах, не дойде и не мога да се свържа с него. Когато попитах на рецепцията, ми казаха, че не е отседнал там. Много съм разтревожен. Съвсем ясно назова часа и мястото и аз изминах целия път от Бостън специално за тази среща.

— Искате да започнем да издирваме човек, който е в неизвестност едва от осем часа?

— Не, но нали разбирате, не успявам да го открия, а беше важна среща. Безпокоя се, че може да му се е случило нещо по пътя от Ню Йорк.

— Име?

— Пинкертон, Питър П.

Джак пъхна ръка във вътрешния си джоб, за да извади визитна картичка.

— Името на човека, когото търсите.

— О, разбира се. Питърсън. Джаспър Р. Питърсън. Търговец на редки книги. Трябваше да закупя ценен том. Работодателят ми много държи на тази сделка.

— Джаспър Питърсън?

Едва сега погледът на полицая стана подозрителен.

— Да, точно така. Щеше да пътува от Ню Йорк до Балтимор и да мине през окръг Колумбия преди срещите си в този район. Може би ви се струва, че преувеличавам, но господин Питърсън винаги е бил точен и отговорен.

— Ще ви помоля да почакате тук, господин Пинкертон.

Ръс стана от бюрото и се изгуби от погледа му в коридор с много врати.

„Дотук добре“, каза си Джак. Оставаше само да се престори на шокиран и разстроен от новината, че човекът, когото търси, е станал жертва на злополука. Уили щеше да му прости за този театър. Всъщност старият му приятел би одобрил замисъла.

Щеше да подходи тактично към полицая и постепенно да узнае точно какви вещи са били намерени.

Щом се увереше, че кучето е попаднало тук, щеше да направи следващата крачка и да го отмъкне от хранилището. А добереше ли се до диамантите, щеше да отнесе и тях, и себе си колкото е възможно по-далеч от Лейн, оставяйки на Крю следа, по която дори слепец веднага би поел върху галопиращ кон.

А после… е, човек не можеше да крои планове за толкова далеч напред.

С разсеян израз се обърна към бюрото. Почувства внезапно присвиване в стомаха, когато вместо отегчения униформен полицай, на прага на страничната врата застана едър рус мъж.

Не изглеждаше глупав, колкото Джак би искал да бъде.

— Господин Пинкертон? — Винс го изгледа изпитателно. — Аз съм шериф Бъргър. Заповядайте в офиса ми.