Нора Робъртс
Възкръснало минало (9)

9.

Негов ред бе да се събуди, грижливо завит. Отърси се от съня така бързо, както бе заспал, и след миг бе напълно буден.

Потръпна, когато погледна часовника си и видя, че е спал цели два часа. Все още нямаше седем, но бе очаквал да бъде на крак, преди Лейн да се върне.

Измъкна се от леглото, глътна още две таблетки за упоритото главоболие и слезе на долния етаж да я потърси.

На няколко крачки от кухнята до него достигна апетитен мирис и сякаш сграбчен от пипалата на изкушението, неусетно измина останалото разстояние.

„Няма по-прекрасна гледка“, помисли си той. Бе застанала до печката, облечена в красива риза, панталон и пешкир на колана. С дълга дървена лъжица разбъркваше нещо, което къкреше в тиган, и поклащаше ханш в ритъма на музиката, звучаща от мини CD плейър на плота.

Позна Маршъл Тъкър и му хрумна, че и по отношение на музикалните вкусове ще си допаднат.

Кучето се бе изтегнало на пода и дъвчеше края на вече доста оръфано въже. В синя ваза на точки върху масата бяха натопени весели жълти нарциси. Пресните зеленчуци бяха подредени на групи до дъската за рязане.

Никога не си бе падал по домашния уют… или поне така мислеше. Но тази сцена дълбоко го трогна. Реши, че дори ако заварва това всяка вечер през следващите четиридесет години, не би му омръзнало.

Хенри удари с опашка по пода два пъти, скочи и се затича към Макс, захапал въжето.

Лейн опря лъжицата на ръба на тигана и се обърна.

— Подремна ли си?

— Да, но събуждането беше по-приятно.

За да угоди на Хенри, той се наведе, дръпна въжето и бе въвлечен в игра на теглене.

— Няма измъкване. Ще иска да играете дни наред.

Макс издърпа въжето и го запрати към другия край на коридора. Плъзгайки се по паркета, Хенри хукна да го догони.

— Прибрала си се по-рано.

Лейн не откъсна поглед от него, докато се приближаваше с повдигнати вежди. Накара я да се облегне с гръб на плота, сложи ръце от двете й страни и тя се озова в прегръдките му. Устните му плавно се сляха с нейните.

Понечи да впие пръсти в плътта му, но не можа да помръдне ръцете си. Имаше чувството, че бавно се разтапя, докато ласките му завладяват тялото й. Сърцето й замря, всички мисли изчезнаха от съзнанието й. Когато отвори очи, той се бе облегнал до нея и й се усмихваше дяволито.

— Здравей, Лейн.

— Здравей, Макс.

Все още загледан в нея, той се наведе и отново закачливо дръпна въжето, което Хенри бе донесъл.

— Нещо ухае много примамливо. — Наведе се и плъзна нос по шията й. — Освен теб.

— Реших да приготвя фетучини с пилешко и лек сметанов сос.

Макс погледна към тигана и апетитната смес.

— Шегуваш се с мен, а?

— Да, но не и в това отношение. В хладилника има бутилка „Пино Ноар“. Защо не го отвориш и не налееш по чаша?

— Мога да свърша тази работа. — Отдръпна се, поигра си още малко с Хенри, спечели въжето и отново го хвърли. — Наистина готвиш — отбеляза той, докато изваждаше виното.

— Обичам да готвя, но рядко го правя. През повечето време съм сама и не ми се занимава. Малко разнообразие винаги е добре дошло.

— Радвам се, че мога да помогна. — Макс взе тирбушона, който му подаде, и разгледа розовото прасенце на дръжката. — И това е от колекцията ти.

— Още един от многото.

Лейн сложи две чаши с кехлибарен цвят на плота. Интересно й бе да наблюдава как той успява едновременно да играе с кучето и да влиза в ролята на барман. За да му помогне, приклекна и извади тенекиена кутия от долния шкаф.

— Хенри! Искаш ли бисквитка?

Кучето моментално пусна въжето, заподскача като полудяло и нададе весел лай. Макс би се заклел, че видя сълзи в очите му, когато Лейн извади кучешка бисквита.

— Само добрите кучета получават лакомства — строго каза тя и Хенри отпусна задните си части на пода, треперейки от усилието да седи мирен. Когато хвърли бисквитата, той я грабна във въздуха, както опитен играч на американски футбол хваща топката. Побягна с нея като крадец.

— С кокаин ли си я поръсила?

— Хенри е от клуба на пристрастените към кучешките бисквити. Ще те остави на мира за около пет минути. — Лейн и извади друг тиган. — Трябва да задуша пилешкото.

— Задушено пилешко — почти простена Макс. — Господи!

— Толкова си лесен.

— Не се чувствам обиден. — Изчака, докато тя взе пакет пилешки гърди от хладилника и започна да ги реже на ивици. — Можеш ли да говориш, докато готвиш?

— Да. Много съм сръчна.

— Супер. Как върви работата?

Лейн вдигна чашата си и отпи глътка вино.

— За търговията ли питаш, или дали съм видяла нещо подозрително?

— И двете.

— Днес ни потръгна доста добре. Продадох чудесен бюфет „Шератон“ и други неща. Всичко в магазина, офиса ми и склада изглеждаше непокътнато. Само на пода до задната врата имаше кръв, която, предполагам, е твоя. — Капна олио в тигана и погледна към него. — Как е главата ти?

— По-добре.

— Радвам се. Не видях никакви подозрителни лица, освен госпожа Франкуист, която идва един-два пъти в месеца да мърмори за цените ми. А твоят ден как мина?

— Беше доста натоварен, преди да реша да подремна.

Разказа й, докато тя сложи ивиците пилешко в загрятата мазнина, а после се зае да приготвя салата.

— Допускам, че често се случва цял ден да обикаляш и да задаваш въпроси, а да не получиш никакви отговори.

— „Не“ също е отговор.

— Безспорно. Как едно момче от Савана става частен детектив в Ню Йорк?

— Първо решава да стане полицай, защото иска да разкрива престъпления и да залавя лошите. Поне когато е възможно. Но не се вписва в средата. Не си пасва с другите.

Лейн леко се усмихна и продължи да реже салата.

— Така ли?

— Не му харесва особено. Множеството правила започват да го дразнят. Задушават го като стегната яка и осъзнава, че това, което иска да прави, всъщност е да търси под дърво и камък, но сам. За тази цел трябва да стане частно ченге. А за да живее добре, е нужно… впрочем харесва ми да мога да си позволявам това-онова.

— Естествено.

Тя сипа малко вино в тигана с пилешкото, намали температурата и го захлупи.

— За да живее добре, един частен детектив трябва да е кадърен и да намира хора, които живеят още по-добре, ала готови да му платят, за да наднича под дърво и камък и да се рови в мръсотията, скрита отдолу. — Макс грабна парче морков. — Южняк, преселил се на север, се сблъсква с предразсъдъците на янките, че мисли и действа бавно.

Лейн вдигна глава от подправките, които смесваше в малка купа от неръждаема стомана.

— Тяхна грешка.

— Да. И мое предимство. Впрочем започнах да се интересувам от компютри, от киберпространството. Почти поех в тази посока, но човек се заседява. Затова просто добавих и този талант към останалите. „Рилайънс“ бяха впечатлени от работата ми, така станах техен щатен сътрудник. Вече сме добри партньори.

— Талантите ти включват ли подреждане на маса?

— Усвоих това умение още в скута на майка си.

— Чиниите са тук, приборите — там, а салфетките — в чекмеджето.

— Разбрано.

Лейн наля вода за спагетите, а Макс се залови със сервирането. След като нагледа месото и нагласи температурата, тя отново взе чашата си.

— Макс, доста поразмишлявах днес.

— Така и предполагах.

— Мисля, че няма да постъпиш зле с баща ми поради две причини. Държиш на мен, а и той не е целта ти. Искаш само да откриеш диамантите.

— Само тези двете?

— Има и трета. Ти си добър човек. Не идеален и чист като сълза — побърза да добави, когато Макс застина неподвижно и я погледна. — Ако беше така, само щях да се оглеждам в теб и да виждам собствените си несъвършенства. Но си добър човек, който понякога изопачава истината, както му отърва, но щом даде дума, държи на нея. Зная това и то ме кара ли се чувствам спокойна.

— Не бих ти дал обещание, което не мога да спазя.

— Виждаш ли, отново намери точните думи.

 

 

Докато Лейн и Макс хапваха спагети в кухнята, Алекс Крю вечеряше недопечена пържола и пийваше изискано каберне в скромната вила в националния парк, която бе наел.

Не харесваше провинциалната обстановка, но ценеше уединението. В стаите му в „Уейфарър“ в Ейнджълс Геп изведнъж бе станало твърде горещо.

„Максфийлд Ганън“, помисли си той, докато разглеждаше разрешителното за частен детектив. Или бе свободно практикуващ, на когото бяха обещали тлъста пачка, или работеше за застрахователна компания. Какъвто и да бе, този човек представляваше пречка.

Да го убие би било грешка, въпреки че се бе изкушил, докато гледаше поваления в безсъзнание детектив. Бе обзет от ярост, че го бяха прекъснали.

Но едно убийство би накарало дори недодялани ченгета като онези, които обикаляха из жалкото градче, да се размърдат. За него бе по-добре да продължат просто да се шляят, да глобяват за неправилно паркиране и да плашат местната младеж.

„По-добре — каза си той и отпи глътка вино — и по-лесно бе да взема документите му за самоличност и да подам анонимен сигнал“. Изпита задоволство, когато си представи как този Максфийлд Ганън се опитва да обясни на местните сили на реда какво е правел в затворен магазин в три и тридесет сутринта. Сигурно бе изпаднал в смешно положение, поне за известно време. Без съмнение това бе ясно послание до Джак О’Хара чрез дъщеря му.

Но детективът бе осуетил плановете му. Не бе имал време да претърси магазина и се бе наложило да напусне хотела. Беше му създал неудобства.

Извади малък бележник с кожена подвързия и описа тези непредвидени усложнения. Щом настигнеше О’Хара — разбира се, че щеше да успее — искаше да може да изреди подробно всичко, което му е причинил, докато го изтезава, за да разкрие местонахождението на останалите диаманти.

Както нарастваше списъкът му, О’Хара щеше да се мъчи доста дълго. С нетърпение очакваше този момент.

Можеше да добави дъщерята и детектива към списъка си за разплата. Това бе нещо като премия към тлъстата плячка за човек, за когото причиняването на болка бе синоним на власт.

Бе постъпил милостиво с Майърс, търговеца на диаманти, вербувания вътрешен човек, като го бе очистил бързо. Но Майърс не бе направил нищо, освен че бе имал глупостта да повярва, че ще получи четвърт от печалбата. И заслепен от алчност, се бе съгласил да се срещнат насаме на пуст строителен обект посред нощ, за да получи дела си.

Всъщност, като си помислеше човек, такъв наивник не заслужаваше да живее.

Във всеки случай той бе следа, която трябваше да бъде заличена. Щеше да се похвали на някого или да започне да пилее пари за безвкусни коли, жени или бог знае какво, за което ламтят хората от неговата класа.

Беше се разхленчил като бебе, когато Крю бе опрял пистолета до слепоочието му. Безсмислено бе да се унижава, какво би постигнал така?

Беше му дал и ключа от пощенската кутия, в която бе пъхнал парцалената кукла „Анди“, в чийто корем бе зашита кесията с диамантите.

Гениално — не можеше да отрече, че идеята на О’Хара бе блестяща. Да пъхнат диаманти за милиони долари в най-обикновени предмети, на които никой не би обърнал внимание. Затова, когато алармената инсталация се бе задействала, сградата бе заключена и ченгетата бяха довтасали, никой не бе предположил, че красивите камъчета все още са там, скрити в нещо толкова невинно като детска кукла. После трябваше само да извлекат необикновеното от обикновеното, докато търсенето продължава другаде.

Да, заслугата за тази забавна подробност бе на Джак, но това не компенсираше всички създадени главоболия.

Не можеше да има доверие на двамата, че ще пазят диаманти, струващи милиони, скрити до годината, за която се бяха разбрали. Как би могъл да вярва, че крадци ще удържат на думата си?

Самият той не бе имал намерение да удържи на своята.

Освен това искаше всичко за себе си. От самото начало бе възнамерявал да прибере цялата печалба. Другите бяха просто инструменти. Когато един инструмент изпълнеше предназначението си, нормално бе да бъде захвърлен, а още по добре — унищожен.

Но те го бяха измамили, бяха се измъкнали от лапите му и отнесли половината плячка. Това му бе коствало усилия седмици наред. Не можеше да не се тревожи, че ще ги хванат за някоя от дребните измами, по които Биг Джак толкова си падаше, и накрая ще признаят за удара и ще загубят половината от неговите пари.

Трябваше и двамата да умрат. Фактът, че единият от тях все още бе жив, дишаше и ходеше, бе лична обида, а той не понасяше обиди.

Планът бе прост и ясен. Първо Майърс — така, че да изглежда екзекуция заради дългове от комар. После непохватните слабоумници О’Хара и Йънг. Трябваше да бъдат там, където им бе казал, но бяха твърде тъпи, за да следват инструкциите му.

Ако го бяха направили, както бе очаквал, щеше да им напомни за кончината на Майърс и да си уговори среща с тях на тихо, уединено място — като това, на което вечеряше сега.

Там щеше да се отърве от тях без много усилия, защото никой от двамата нямаше куража да носи оръжие. Щеше да остави достатъчно доказателства, за да им припишат кражбата в Ню Йорк, и да подреди всичко така, че дори на най-глупавото ченге да стане ясно, че е било разпра между крадци.

Но те бяха офейкали и провалили внимателно съставения му план, опитвайки да се скрият вдън земя. Бе загубил цял месец, докато най-сетне бе засякъл следите на Уили, водещи до Ню Йорк. Там се бе разминал с него на косъм и бе принуден да вложи още време, усилия и пари в преследване до Мериленд.

Тъкмо го бе настигнал отново, когато го бе загубил заради една пътна злополука.

Крю поклати глава и си отряза още едно парче от проклетата пържола. Вече бе невъзможно да получи дела на Уили лично от него, така че дългът се прехвърляше на Биг Джак… и другите.

Въпросът бе как да си го вземе. Поразмишлява върху възможностите, докато довършваше вечерята си.

Дали да подходи директно към дъщерята и да я поизмъчва, докато изплюе камъчето къде се намират баща й и диамантите? Но ако Уили бе загинал, преди да й даде съществена информация, би било напразно усилие.

Не биваше да забравя и за Максфийлд Ганън. Струваше му се разумно да направи малко проучване за него, да разбере що за човек е. Вероятно можеше да бъде подкупен? Явно бе надушил нещо за момичето, иначе не би се промъкнал в магазина й.

„Или тя вече е в комбина с Ганън?“ Мисълта го връхлетя като мълния. „Лошо им се пише — каза си той и удари с юмрук по масата. — На всички замесени“.

Нямаше да се задоволи с половината. Изключено. Щеше да намери начин да се добере и до останалата част от това, което му се полагаше.

Момичето бе ключът. Независимо какво знаеше или не знаеше, съществуваше един прост факт: бе дъщеря на Джак и той би я пазил като крадливите си очи.

Тя бе примамката.

Замислен върху това, Крю се облегна назад и изтри устата си със салфетка. Храната тук бе по-добра, отколкото бе очаквал, а тишината носеше успокоение.

Тихо, уединено място. Хубаво горско убежище. Усмихна се и си позволи още една чаша вино. Тихо, уединено и напълно подходящо за преговори с… партньори. Преговори, които можеха да станат доста разгорещени.

Огледа вилата и надникна през прозорците, отвъд които се спускаше мрак.

„Ще свърши работа — помисли си той. — Може би доста добра работа“.

 

 

Странно бе да се събуди до мъж. При това мъж, който заема по-голямата част от леглото й. Освен това не бе свикнала да се тревожи как изглежда в мига, когато отваря очи.

Предположи, че ще престане да мисли за второто, ако дълго време се събужда до този мъж всяка сутрин. А и винаги можеше да си купи друго легло, за да реши първия проблем.

Въпросът бе дали би искала да споделя леглото си — а нима това не бе метафора и за живота й? — с него задълго. Не бе имала време да поразмишлява. По-точно не бе отделила време, поправи се тя.

Затвори очи и се опита да си представи, че вече е изминал месец. В градината й грееха ярки цветя. Мислеше кога да извади летните си тоалети и да изнесе градинските мебели от бараката. Трябваше да заведе Хенри на ежегодния му преглед при ветеринар.

Скоро щеше да помага на Джени да къпят бебето й.

Леко отвори едното си око и погледна Макс.

Все още бе там, с потънало във възглавницата лице и съблазнително разрошени коси.

Реши, че ако и след месец е при нея, би се чувствала добре.

Пробва с шест месеца напред. Отново затвори очи и се пренесе във времето.

Беше Денят на благодарността. Както винаги организирана — каквото и да казваше Джени, не бе нито маниачка, нито сухарка — вече бе приключила с коледното пазаруване и планираше тържествата и украсата на дома и магазина си.

Щеше да поръча товар дърва, да пали камината всеки ден за уют и да зареди няколко бутилки шампанско, за да могат двамата с Макс…

О, да, той присъстваше.

Този път отвори и двете си очи и се загледа в него. Да, във фантазиите й за бъдещето все още бе там и спеше до нея, преди Хенри, който бе по-надежден от будилник, да се размърда.

Имаше чувството, че ако добави още шест месеца и си представи нещата след година, отново ще бъдат заедно.

Макс отвори очи така внезапно, че кехлибарените им ириси сякаш светнаха и я накараха да затаи дъх от изненада.

— Усетих, че ме зяпаш.

— Не те зяпах. Просто си мислех.

— И това усетих.

Протегна ръка и я обви около тялото й. Лейн почувства тръпка в корема, когато с лекота я притегли под себе си.

— Трябва да изведа Хенри.

— Може да почака малко.

Жадно всмука устните й и тръпката прерасна в пулсираща топлина.

— Ние сме същества, които не изневеряват на навиците си. — Дъхът й спря. — Хенри и аз.

— Нищо не ви пречи да си изработите нов навик. — Докосна с нос шията й и долови учестения й пулс. — Толкова си топла и нежна сутрин.

— Все повече се стоплям и разнежвам.

Плъзна устни по кожата й, а после вдигна глава и я погледна в очите.

— Ще се погрижа за това. — Обхвана ханша й, повдигна я и се плъзна в нея. Яркосините й очи се премрежиха. — О, да! — Проследи с поглед силуета й на бледата утринна светлина, докато ласкаво я докосваше. — Невероятна си.

 

 

Хенри изскимтя и опря предните си лапи на ръба на леглото. Наклони глава встрани, сякаш се опитваше да проумее защо двете човешки същества все още лежат със затворени очи, когато е време за сутрешната му игра навън.

Излая веднъж, определено с въпросителна интонация.

— Спокойно, Хенри, след минута.

Макс прокара пръсти по ръката й.

— Искаш ли да го направя?

— Нали току-що го направи? Благодаря.

— Ха-ха, имах предвид да изведа кучето.

— Не, имаме си сутрешен ритуал.

Лейн стана от леглото и това накара Хенри да изтича до вратата на спалнята и обратно и да затанцува на място до нея, докато тя изваждаше халата си от гардероба.

— Ритуалът включва ли кафе? — попита Макс.

— Кафето е неизменна част.

— Слава богу. Ще взема душ и ще сляза долу.

— Няма нужда да бързаш. Сигурен ли си, че искаш да излезеш навън, Хенри? Напълно, абсолютно сигурен?

Съдейки по тона и бурната реакция на кучето, Макс предположи, че това разиграване също е част от сутрешния ритуал. Забавно му бе да слуша галопирането на Хенри нагоре-надолу по стъпалата и смеха на Лейн.

Не престана да се усмихва, докато вървеше към банята.

На долния етаж, следвана от подскачащия Хенри, Лейн отключи вратата за пристройката. По навик отключи и външната, вместо да остави Хенри да се провре през своя отвор, и дълбоко вдъхна свежия утринен въздух.

Възхити се на пролетните си цветя и се наведе да помирише лилавите и розовите зюмбюли. Застана със скръстени ръце да погледа Хенри, който започна сутрешната си обиколка и повдигна крак до едно дърво в задния двор. Накрая щеше да побегне към гората, за да подплаши някоя катерички и да подуши следи на сърни. Но това приключение щеше да почака, докато първо маркира територията си.

Лейн се заслуша в чуруликането на птиците и ромона на малкия поток. Все още бе загрята от страстното изживяване с Макс и се запита как е възможно човек да се тревожи за нещо в такова съвършено и спокойно утро.

Върна се вътре, затвори външната врата, започна да си тананика и се отправи към кухнята.

Той изскочи иззад вратата и накара сърцето й да се разтупти. Отвори уста да изпищи, но го видя предупредително да повдига пръст към устните си — и замълча.