Нора Робъртс
Възкръснало минало (14)

14.

Лейн заудря с пръсти по волана, докато седеше в колата си и оглеждаше тъмнозеления шевролет.

— Знаеш ли, скъпа, майка ти имаше същия поглед винаги… — Джак замълча, когато дъщеря му бавно се обърна и очите й гневно светнаха срещу него. — И този.

— Откраднал си кола.

— По-скоро я взех назаем.

— Дошъл си до къщата ми с крадена кола?

— А какво да направя? Да пътувам на автостоп? Бъди разумна, Лейни.

— Съжалявам. Разбира се, че е неразумно да не одобрявам това, че баща ми е паркирал открадната кола в задния ми двор. Срамувам се от себе си.

— Не бъди толкова злобна — промърмори той.

— Неразумна и злобна. Е, може да ме напердашиш. Ще върнеш тази кола обратно там, откъдето си я взел.

— Не…

— Никакво „не“. — Наведе глава и притисна слепоочията си. — Твърде късно е. Ще те хванат, ще отидеш в затвора и ще се наложи да давам обяснения защо баща ми не вижда нищо нередно в кражбата на кола. Ще я оставим някъде край пътя. Не тук. По-далеч. Господи!

Разтревожен от тона й, Хенри подаде глава над облегалката й и я близна по ухото.

— Добре. Всичко ще бъде наред. Ще я оставим извън града. — Лейн си пое дъх и изправи гръб. — Невредима.

— Ако не разполагам с кола, как да стигна до Ню Джърси, по дяволите? Да помислим, Лейни. Трябва да отида в Атлантик Сити, да се добера до шкафчето, където са диамантите, и да ти ги донеса. Нали това искаш?

— Да, точно това.

— Ще го направя за теб, скъпа, въпреки че противоречи на здравия ми разум. Желанията на малкото ми момиченце стоят на първо място за мен. Но не мога да измина пътя до Атлантик Сити и обратно пеш.

Този тон й бе познат. С него Джак можеше да продаде бутилирана блатна вода за чиста изворна.

— Мамка му! Има самолети, влакове и автобуси.

— Не ругай пред баща си — тихо промърмори той. — Нима очакваш да се кача в автобус?

— Не, разбира се. Сигурно отново ще кажеш, че съм злобна и неразумна. Вземи моята кола. Назаем — припряно добави тя. — Ще ти я дам за един ден. И бездруго нямам нужда от нея днес. До довечера ще бъда в магазина и ще си блъскам главата в стената, за да се вразумя.

— Щом така искаш, скъпа.

Лейн вдигна поглед към небето.

— Все още не мога да повярвам, че си оставил диаманти на стойност милиони в шкафче за багаж, а после си изпратил Уили тук с още толкова.

— Налагаше се да действаме бързо. За бога, Лейн, току-що бяхме разбрали, че Крю е очистил Майърс. Ние щяхме да бъдем следващите. Скрихме моя дял и си плюхме на петите. Онова копеле Крю трябваше да тръгне след мен. Почти му бях начертал карта, по дяволите! Половината диаманти бяха на сигурно място. Уили щеше да донесе другата половина тук, а после да се върне за останалите, докато Крю е на хиляди километри, зает да преследва мен. С тези пари щяхме да заминем и да живеем от тях. — „Като крале — помисли си Джак, — на някой красив остров“. — Не предполагах, че Крю ще те открие. Никога не бих ти причинил това, скъпа. Трябваше да тръгне след мен.

— А ако те бе настигнал?

Джак само се усмихна.

— Нямаше да го допусна. Все още ме бива, Лейни.

— Да, разбира се.

— Просто щях да спечеля време за Уили. Да стигне до Мексико и да пласира първата част от плячката. После щяхме да се срещнем и да се скрием някъде с предостатъчно средства да преживяваме, докато положението стане по-спокойно.

— И тогава да дойдете, за да вземете останалото от мен.

— Да, може би след две-три години. Съставихме този план в движение.

— И двамата с Уили сте имали ключове от онова шкафче в Атлантик Сити?

— Няма друг човек на тази планета, на когото да вярвам колкото на Уили. Освен теб, Лейни — добави той и докосна коляното й. — Сега неговият е у ченгетата. — Замислено присви устни. — Но няма бързо да открият шкафчето, ако изобщо успеят.

— Ключът е у Макс. Откачих го от ключодържателя на Уили и му го дадох.

— Как си могла… — Гневът му отслабна и гласът му издаде одобрение. — Откраднала си го.

— Би могло да се каже. Но това не може да се сравнява с кражбата на кола. Съвсем различно е.

— Направила си го под носа им, а?

Устните й трепнаха.

— Може би.

Леко я побутна с лакът.

— И теб все още те бива.

— Очевидно. Но не желая да си служа с тези способности.

— Не искаш ли да чуеш как ги отмъкнахме?

— Досещам се как е станало. Вътрешният човек е занесъл „опаковките“ в офиса си. Куклата, кучето и прочее. Най-обикновени предмети, кой би им обърнал внимание? Стояли са на видно място. Пратката е пристигнала, заменил е диамантите — или поне част от тях — с фалшиви и е пъхнал по четвърт дял в четирите скривалища. Никой не е забелязал подмяната.

— Майърс се поизпоти. Беше алчен, но твърде нервен.

— Хм. Бил е нетърпелив и не е искал да чака. Освен това, по-дълго време не бихте могли да му имате доверие. Най-много два дни. Сам е вдигнал тревога за фалшификатите и така е избегнал всякакви подозрения. Пристигнали са полицаи, започнало е разследване. А играчките са изчезнали под носа им.

— Всеки от нас взе по една. Аз се представих за застрахователен агент, влязох в офиса на Майърс, докато траеше суматохата, и излязох със своя дял в куфарчето си. Получи се страхотно. — Усмихна се на Лейн. — С Уили обядвахме на две преки оттам, в „Ти Джи Ай“. Беше петък и носехме четиринадесет милиона в джобовете си. Поръчах си начос^[1]. Не бяха лоши.

Тя се извърна с лице към него.

— Няма да отрека, че е забележително. Няма и да се преструвам, че не разбирам тръпката. Но ти имам доверие, татко. Вярвам, че ще изпълниш обещанието си. Нуждая се живота си тук. Повече, отколкото ти от тази тръпка. Моля те, не проваляй всичко, което съм постигнала.

— Ще оправя нещата. — Наведе се и я целуна по бузата. Само почакай и ще видиш.

Лейн се загледа в него, докато вървеше към откраднатата кола. „По един всяка минута“, спомни си тя.

— Не ме превръщай в поредния наивник, татко — промълви тя.

 

 

Накара Джак да остави нея и Хенри до парка, надявайки се все още да е твърде рано, за да бъде забелязана от някого, който би се разприказвал за непознатия мъж зад волан на колата й.

Пусна Хенри да потича половин час, да се търкаля и гони градските катерички. След това извади мобилния си телефон и се обади на Макс.

— Ганън.

— Тавиш.

— Здравей, скъпа. Какво има?

— Аз… на летището ли си?

— Да. Току-що пристигнах в Ню Йорк.

— Реших, че трябва да ти кажа. Баща ми намина да се види с мен тази сутрин.

— Така ли?

Долови хладната нотка и потръпна. Нямаше смисъл да споменава за киселото настроение на баща си и транспорта, с който бе пристигнал.

— Разбрахме се, Макс. Изяснихме някои неща. Тръгна да донесе своя дял от диамантите. Ще ми ги даде, за да ги дам на теб и… и прочее.

— Къде са, Лейн?

— Преди да стигна до това, държа да ти кажа, че той осъзнава грешката си.

— Коя по-точно?

— Макс… — Лейн се наведе да вземе пръчката, която Хенри бе оставил пред краката й. Хвърли я като копие и кучето весело хукна след нея. — Изпаднали са в паника. Когато чули за смъртта на Майърс, просто се паникьосали. Планът е несполучлив безспорно, но са го съставили импулсивно. Баща ми не е имал представа, че Крю знае за мен, и не е предполагал, че ще дойде тук. Просто е изпратил Уили да ми донесе статуетката, за да я пазя няколко години, докато…

Не довърши, защото знаеше как би прозвучало останалото.

— Докато пласират другите откраднати диаманти и живеят от тлъстите пачки.

— Горе-долу. Но важното е, че се съгласи да ги донесе.

— Откъде?

— От някакво шкафче в Атлантик Сити. Пощенска кутия или нещо подобно. В момента пътува натам. Ще се забави цял ден, но…

— С какво пътува?

Лейн се прокашля.

— Дадох му колата си назаем. Трябваше. Знам, че му нямаш доверие, Макс, но той ми е баща. Аз му вярвам.

— Добре.

— Само това ли ще кажеш?

— Имаш право да вярваш на баща си, Лейн. Постъпила си правилно. Но аз наистина му нямам доверие и ще обезумея от гняв, ако разбера, че е заживял щастливо в хубава къщичка в Барселона.

— Той също ти няма доверие. Мисли, че си тръгнал за Мартиника.

— Може би за Сен Барт. Там ми харесва повече. — Замълча за миг. — Чувстваш се между чука и наковалнята, нали?

— Неизбежно е, защото обичам и двама ви. — Усети промяна в шума от слушалката и се досети, че е излязъл от терминала. — Предполагам, че ще хванеш такси.

— Да.

— Най-добре е да затварям. Ще се видим довечера.

— Разбира се. Обичам те, Лейн.

— Радвам се да го чуя. И аз те обичам. Чао.

Макс прибра телефона в джоба си и погледна часовника си, докато вървеше към спирката на такситата. Ако движението не бе твърде натоварено, щеше да свърши работата си в Ню Йорк за не повече от два часа. Надяваше се да отпътува за Атлантик Сити без проблем.

Щом Лейн се бе озовала между чука и наковалнята, щеше да се погрижи да не бъде притисната.

 

 

Лейн тръгна пеш от парка към търговската улица. Хенри въртеше глава на сто и осемдесет градуса и правеше безуспешни опити да прегризе омразната каишка.

— Правилата са си правила, Хенри. Ако искаш вярвай, допреди две седмици се канех да си направя татуировка на задника с този надпис. — В отговор кучето легна по корем и заскимтя, а тя коленичи и допря нос до муцуната му. — Слушай, приятел. В града има закон за каишките. Ако не желаеш да се съобразяваш с него и да се държиш прилично, няма повече разходки в парка.

— Проблем ли имаш?

Внезапно се изправи и я обзе мъчително чувство за вина, когато видя широкото приятелско лице на Винс.

— Недоволства заради каишката.

— Ще се наложи да отнесе въпроса до градската управа. Хайде, Хенри. Ще ти дам парче от закуската си. Може ли да повървя с теб? — обърна се той към Лейн. — И бездруго трябва да поговорим.

— Разбира се.

— Рано си станала днес.

— Да. Имам доста работа. Благодаря — добави тя, когато Винс хвана каишката и задърпа кучето.

— Напоследък ти се случват интересни неща.

— С нетърпение очаквам отново всичко да стане скучно и еднообразно.

— Обяснимо.

Изчака я да извади ключовете си и да отвори входната врата на магазина. Докато изключваше алармата, той приклекна, разкопча каишката и разроши козината на благодарния Хенри.

— Разбрах, че си идвала в участъка преди няколко дни.

— Да. — За да бъде заета с нещо, Лейн тръгна към касата да включи апарата. — Казах ти, че познавам Уили, и си помислих… Искам да се погрижа за погребението.

— Да, разбира се. Можеш да се заловиш с това. Въпросът е уреден.

— Добре. Ще се заема.

— Странно. Снощи дойде човек, който също се интересуваше от него. Но го назова с другото име. Онова от визитката, която ти е дал.

— Така ли? Ще заведа Хенри отзад.

— Аз ще го заведа. Хайде, Хенри. — Подкупено с парче кифла, кучето влезе в склада. — Мъжът, който дойде, каза, че Уили… или Джаспър, е бил търговец на редки книги.

— Възможно е. Или се е представял за такъв. Казах ти, Винс, не бях виждала Уили от дете. Това е истината.

— Вярвам ти. Просто е странно. — Приближи се и се облегна на плота. — Както и че сред вещите му имаше пет ключа, а когато отново ги прегледах снощи, бяха само четири. — Изчака няколко секунди. — Няма да направя предположение, че са били преброени неправилно.

— А аз няма да те лъжа.

— Оценявам го. Човекът, който беше в участъка снощи, имаше твоите очи.

— По-скоро аз имам неговите. Щом си го познал, защо не го арестува?

— Сложно е. Не мога да арестувам някого само заради очите му. Ще те помоля да ми дадеш онзи ключ, Лейн.

— Не е у мен.

— По дяволите, Лейн!

Винс се изправи.

— Дадох го на Макс — припряно продължи тя. — Опитвам се да постъпя правилно, без да рискувам баща ми да попадне в затвора и да нося отговорност за това. Или да бъде убит.

— Редно е да ме държиш в течение. Кражбата на диамантите е работа на нюйоркската полиция, Лейн, но един от заподозрените загина в моя град. А един или повече от съучастниците му са били или все още са тук. Това излага жителите на града на опасност.

— Прав си. Трудно ми е да запазя равновесие, без да прекрача тънката граница. Зная, че се опитваш да ми помогнеш. Намерих дела на Уили от диамантите. Не знаех, че са тук, Винс, кълна се.

— Тогава как ги откри?

— Бяха в една смешна статуетка на куче. Опитвам се да проумея как е попаднала в магазина ми и единственото заключение, до което мога да стигна, е, че я е сложил на рафта, докато беше вътре, или я е пъхнал в някое чекмедже, а после или Джени, или Анджи я е изложила. По вероятно Анджи. Джени щеше да ме попита за нея, а и когато й я показах, не си спомни да я е виждала. Дадох диамантите на Макс и сега той е в Ню Йорк, за да ги предаде. Можеш да се обадиш на „Рилайънс“ и да провериш.

За миг той не каза нищо.

— Не сме станали толкова чужди, че да е необходимо да проверявам, нали, Лейн?

— Не искам да загубя двама ви с Джени като приятели. — Въздъхна дълбоко. — Не искам да загубя и мястото си в този град. Няма да се обидя, ако провериш, Винс.

— Точно затова е излишно.

Лейн имаше нужда от кърпичка и извади една от чекмеджето под плота.

— Добре, добре. Знам къде се намира и още един дял. Научих го тази сутрин. Моля те, не ме питай откъде.

— Няма.

— Ключът, който взех от вещите на Уили, е от шкафче за багаж. Обадих се на Макс веднага щом бе възможно, за да му кажа. Всъщност говорих с него по телефона, докато Хенри тичаше из парка. Тези камъни също ще бъдат върнати. Това прави половината. Не мога да направя нищо във връзка с другата половина. Макс е попаднал на някаква следа и ще тръгне по нея. Но когато половината диаманти се озоват обратно на мястото си, ще съм сторила всичко, което е по силите ми. Ще трябва ли да напусна града?

— Ако го направиш, Джени ще бъде съкрушена. Но не искам баща ти в Геп, Лейн.

— Разбирам. Този проблем ще бъде решен довечера или най-късно утре. Ще си тръгне.

— Дотогава искам да бъдеш внимателна.

— Това мога да обещая.

 

 

Преди да стигне до границата на щата Ню Джърси, Джак бе намерил десетки причини да реши, че да върне диамантите би било грешка. Явно онзи чешит Ганън водеше дъщеря му за носа, за да прибере тлъстия хонорар. Нима не бе по-добре да го разбере рано, отколкото късно?

Ако се върнеше в Мериленд, би рискувал отново да отведе Крю там, при Лейн.

Освен това предаването на диамантите щеше да му подобава колкото затворническа униформа.

А и Уили би искал да ги задържи. Човек не можеше да пренебрегне волята на покойния си приятел, нали?

Почувства се значително по-спокоен, докато маневрираше през натовареното движение в Атлантик Сити. Дори започна да си подсвирква между глътките кока-кола. Остави колата на паркинга на търговския център и реши, че е най-добре да хване директен полет за Мексико.

Щеше да изпрати картичка на Лейн. Би го разбрала. Тази игра й бе добре позната.

Докато вървеше сред потока от хора, огледа лицата наоколо, търсейки жертви или полицаи. На подобни места винаги го засърбяваха пръстите. Търговски центрове, базари, множество магазинчета, в които влизаха и излизаха хора с пари и кредитни карти.

Ден след ден. Нормалните купуваха храна за кучетата си и поздравителни картички, продавани от други нормални.

Какъв смисъл имаше?

На такова място бе готов да падне на колене и да благодари на Бога за живота, който води, преди да се докопа до част от тези пари и кредитни карти и да се отправи нанякъде, все едно къде.

Влезе в метростанцията и си купи сандвич с шунка и лют сос, за да спечели още малко време да огледа района. Преглътна го с нова доза студен кофеин и най-сетне доволен, тръгна към шкафчетата за багаж. Пъхна ключа в ключалката.

„Ела при татко“, каза си той и отвори вратата.

Издаде звук, подобен на крясък на патица, простреляна в корема, и грабна единственото, което откри в шкафчето. Лист хартия с послание от един ред.

„Здрасти, Джак. Погледни зад себе си.“

Завъртя се и видя пред лицето си свит юмрук.

— Само да помръднеш и ще те смажа — спокойно каза Макс. — Ако ти хрумне да бягаш, имай предвид, че съм по-млад и по-бърз. Ще станеш за смях.

— Кучи син! — Джак изрече думите шепнешком, но все пак няколко души се обърнаха към тях. — Подъл двуличник.

— Кой кого нарича двуличник? Явно ти липсва въображение. Ключовете. — Макс протегна ръка и зачака. — От колата на Лейн.

Макар и да му бе безкрайно неприятно, Джак ги сложи върху дланта му.

— Е, намерил си това, за което си дошъл.

— Би могло да се каже. Ще поговорим в колата. Не ме карай да те влача до изхода — тихо рече той. — Не само ще предизвикаме суматоха и ще дойдат полицаи, а и на Лейн никак няма да й хареса.

— Ти не даваш пет пари за нея.

— Прав си, не давам пет пари. Давам доста повече и точно затова няма да предам жалкия ти задник на ченгетата. Имаш един-единствен шанс, О’Хара, и то само заради нея. Към колата.

Първата му мисъл бе да побегне, но осъзнаваше, че възможностите му са ограничени. Това означаваше да се прости с диамантите. Излезе заедно с Ганън и се настани на предната седалка. Макс седна зад волана и сложи куфарчето скута си.

— Ето какво ще направим. Ще се движиш плътно до мен, като залепен. Ще хванем полет за Кълъмбъс.

— Какво, за бога…

— Млъквай, Джак! Трябва да проверя една следа и докато свърша работата си, ще бъдем като сиамски близнаци.

— Тя ти е казала. Собствената ми плът и кръв. Казала ти е къде се намира моят дял.

— Точно така. Каза ми, защото ме обича и вярваше… и все още вярва, че ще удържиш на думата си и ще й занесеш диамантите. Защото обича и теб. Но аз не съм заслепен от обич, Джак, и се досетих, че имаш други планове. — Макс отвори куфарчето си и извади порцеланово прасенце-касичка. — Не мога да отрека, че имаш чувство за хумор. Аз, ти и прасенцето заминаваме за Кълъмбъс, а после за Мериленд. Ще ти дам този шанс. Единствен шанс да заслужиш любовта на Лейн. — Потупа по касичката и отново я прибра. — Сякаш това е било намерението ти от самото начало.

— Кой твърди, че не е така?

— Аз. Видях как алчно святкаха очите ти, докато отключваше онова шкафче. Да проявим малко уважение един към друг. Клиентите ми искат да получат обратно диамантите. Аз искам хонорара си. Лейн иска ти да бъдеш в безопасност. Ще се погрижим желанието на всеки от нас да бъде изпълнено. — Запали двигателя. — Ако останеш с мен, ще излезеш чист. Ако ме зарежеш, ще нараниш Лейн, а аз ще тръгна по петите ти като копой. Най-важната цел в живота ми ще бъде да те преследвам. Това е обещание, Джак.

— Не говориш празни приказки. Познавам, когато някой просто се опитва да ме сплаши. Куражлия си. — О’Хара му се усмихна широко и се наведе да го прегърне. — Добре дошъл в семейството.

— Куфарчето е заключено, Джак.

Макс се отдръпна и го сложи на задната седалка.

— От опит глава не боли — шеговито отбеляза Джак, облегна се назад и се подготви за пътуването.

 

 

В наетата вила Крю избра тъмнолилава риза. Бе обръснал мустаците си и оставил съвсем лек мъх над горната устна, който подхождаше на кестенявите коси, пригладени назад и вързани на конска опашка. Бе решил този път да има вид на човек на изкуството. Сложи слънчеви очила с кръгли стъкла и прецени какво впечатление биха създали.

Може би бе излишно да се престарава толкова, но обичаше да се издокарва.

Всичко бе готово за гостенката му. Усмихна се, когато огледа обстановката. Провинциална, скромна, но едва ли госпожица Тавиш щеше да се оплаква от условията. Не възнамеряваше да я държи тук дълго време.

Пъхна малкия револвер двадесет и втори калибър в колана си и го скри под дългото си черно яке. Всичко друго, което можеше да му потрябва, бе в чантата, която метна на рамо на излизане от вилата.

Не бе зле да хапне нещо преди срещата си с привлекателната госпожица Тавиш. По-късно щеше да бъде твърде зает, за да вечеря.

 

 

— Аз свърших най-трудната част от работата — обясняваше Джак, докато с Макс пийваха бира в бара на летището. — Ухажвах Майърс месеци наред. Признавам, че никога не съм мечтал за нещо толкова голямо. Надявах се да задигнем две-три камъчета и да получим по няколкостотин хилядарки. После се включи и Крю. — Поклати глава и сръбна от пяната. — Въпреки всичките му недостатъци, признавам, че е човек с големи амбиции.

— Жалко, че е хладнокръвен убиец.

Джак се намръщи и протегна едрата си ръка към купата с ядки.

— Най-голямата грешка в живота ми — а не се срамувам да призная, че съм допуснал доста — беше, че се забърках с такъв като Крю. Успя да ме омае, няма спор. Бях завладян от идеята за диамантите. Тези красиви, лъскави камъчета. Той имаше представа как се действа, можеше да състави план. А аз имах връзки. Горкият Майърс. Аз го въвлякох в играта. Навярно знаеш, че имаше проблем с комара.

— Да.

— Според мен всичко, свързано с комар, е проблем. Казиното печели, а играчите са или богати хора, на които не им пука, че ще загубят, или наивници, които наистина си въобразяват, че ще спечелят. Майърс беше от наивниците, убедих се в това. Беше затънал дълбоко и с малко помощ от мен затъна още по-дълбоко. Повярва, че като участва в заговора, ще реши проблемите си. — Джак отпи още глътка бира. — Наистина щеше да ги реши. Както и да е, всичко тръгна като по вода. Ченгетата щяха да разберат за Майърс, но дотогава трябваше да се е покрил. Никой не биваше да знае къде ще отидат другите. С Уили излязохме от града, оставихме прасенцето в Атлантик Сити, а неговия дял — в шкафче в Делауер. Наехме луксозна хотелска стая във Вирджиния, хапнахме изискано ястие и поляхме успеха с шампанско. Добре си прекарахме. — Джак повдигна чашата си за тост. — Чухме за Майърс по Си Ен Ен. Уили обичаше Си Ен Ен. Искаше ни се да повярваме, че е убит заради дългове, но знаехме, че не е така. Сменихме колата и карахме до Северна Каролина. Уили беше много изплашен. Господи, и двамата бяхме стреснати, но той трепереше като проститутка в църква. Искаше да се откажем и напълно да забравим за всичко. Разубедих го. По дяволите! — Загледа се в бирата си, а после отново повдигна чашата и отпи голяма глътка. — Щях да отвлека вниманието на Крю, а той да се върне, да вземе дела си и да го отнесе при Лейн. Можеше да остане при нея за известно време. Мислех, че там ще бъде в безопасност. Че и двамата ще бъдат в безопасност.

— Но Крю е разбрал за нея.

— Нося снимки в портфейла си.

Извади го и го разтвори.

Макс видя снимка на новородено с огненочервен мъх по главата и млечнобяла кожа. Изразът на малкото личице сякаш питаше: „Какво правя тук, по дяволите?“.

Следващите фотографии бяха на Лейн като дете, с яркочервени коси, сияещи очи и усмивка, която издаваше, че вече е разбрала защо е на този свят. И като самоуверена красива тийнейджърка, снимана в деня на дипломирането си. На последната бе с отрязани джинси и прилепнало горнище, засмяна, на фона на сини океански вълни. „Барбейдос“, досети се Макс.

— Винаги е била красавица, нали?

— Най-хубавото бебе, което съм виждал, и с всеки ден ставаше все по-красива. Понякога съм сантиментален, особено след няколко бири. — Джак сви рамене. Все пак бе просто човешка слабост. Затвори портфейла си и го прибра. — Сигурно някога съм се похвалил с нея пред Крю. Или е тършувал, за да открие нещо, което би могъл да използва срещу мен, ако се наложи. В света на крадците няма почтеност, Макс, и всеки, който се заблуждава в противното, е глупак. Но да убиваш заради пари? Това е болест. Знаех, че страда от нея, но се надявах да го изиграя.

— Аз ще го спипам. И ще го укротя — по един или друг начин. Обявяват нашия полет.

 

 

Лейн едва се сдържаше да не закрачи нервно из магазина. Отново погледна часовника. Баща й вече трябваше да е потеглил обратно. Съжаляваше, че не му бе казала да се обади, преди да тръгне. Трябваше да настоява.

Можеше пак да позвъни на Макс, но какъв смисъл имаше? В момента или бе на път за Кълъмбъс, или бе пристигнал там.

Нужно бе само да издържи до края на деня. В новинарските емисии на следващия ден щяха да съобщят, че голяма част от откраднатите диаманти са били върнати. Тя щеше да е на чисто, както и баща й, и животът й отново да следва поне подобие на нормален ритъм.

Може би Макс щеше да засече следите на Крю в Охайо. Щеше да го открие и изпрати там, където му бе мястото. Никога вече нямаше да я безпокои.

— Не си в час.

Джени леко я побутна, докато носеше табла „Джорд Джоунс“ към щанда за клиент.

— Извинявай. Съжалявам. Просто се замислих. Аз ще поема следващия, който влезе.

— По-добре изведи Хенри на разходка.

— Не, стига толкова разходки за днес. Ще издържи още един час в склада. — Камбанката звънна. — Аз ще го обслужа.

— Щом искаш. — Джени повдигна вежди и погледна новия клиент. — Малко е старичък да се носи така — добави под носа си и се оттегли.

Лейн прие обичайното си приветливо изражение и поздрави Крю:

— Добър ден. Мога ли да ви помогна?

— Мисля, че да. — От предишните си посещения в магазина бе запомнил разположението на изложените антики и знаеше кое е най-удобното място, където може да застане тя. — Интересувам се от кухненски принадлежности. По-точно керамични съдове. Сестра ми ги колекционира.

— Късметлийка е. В момента имаме няколко чудесни. Да ви ги покажа ли?

— Ако обичате.

Тръгна след нея през главното помещение към нишата с кухненски съдове и мебели. Когато минаха покрай вратата на склада, Хенри изръмжа.

— Куче ли има тук?

— Да. — Лейн озадачено погледна към вратата. Не си спомняше някога звуците и гласовете от магазина да са карали Хенри да ръмжи. — Кротък е и е затворен отзад. Днес се наложи да го взема със себе си.

Доловила раздразнението на клиента си, Лейн го хвана под ръка и го поведе към съдовете.

— Тази купа е от Шотландия, много подходяща е за колекционер.

Бременната продавачка разговаряше с двама клиенти. Бяха застанали пред щанда, навярно за да платят закупена стоки.

— Нямам понятие от тези неща. Какво представлява онова там?

— Викториански сандък за въглища. Щом сестра ви обича старинни кухненски пособия, ето една ценна находка.

— Не се и съмнявам. — Крю извади револвера от колана си и допря дулото до талията й. — Тихо! Ако се разпищиш, ще убия всички в магазина, на първо място теб. Разбрано?

Обля я гореща вълна на паника, а после изпита вледеняващ ужас, когато чу смеха на Джени.

— Ясно.

— Знаеш ли кой съм, госпожице Тавиш?

— Да.

— Добре, тогава няма да губя време да се представям. Ще измислиш повод да излезеш с мен. — Планът му бе да я изведе през склада, но това бе невъзможно заради кучето. — За да ми покажеш как да стигна донякъде или да ме изпратиш до ъгъла. Ако вдигнеш аларма, ще те убия.

— Ако ме убиете, няма да получите диамантите.

— Колко си привързана към бременната си помощничка?

Лейн почувства гадене.

— Много. Ще дойда. Няма да ви създавам проблеми.

— Разумно. — Крю пъхна пистолета в джоба си, с пръст на спусъка. — Трябва да отида до пощата — каза той на висок глас. — Бихте ли ме упътили?

— Разбира се. Всъщност трябва да купя марки. Ще ви заведа.

— Много любезно от ваша страна.

Лейн се обърна към вратата и положи усилие да тръгне натам, въпреки че не усещаше краката си. Но видя Джени, погледа и усмивката й.

— Ще отскоча до пощата. Връщам се след минута.

— Добре. Защо не вземеш Хенри?

Джени посочи към склада, откъдето звучеше все по-силно ръмжене и отчаян лай.

— Не. — Лейн слепешката посегна към дръжката на вратата, но бързо отмести ръката си, когато Крю я изпревари. — Само ще се дърпа.

— Да, но… — Джени се намръщи, когато тя излезе, без да каже ни дума повече. — Странно… о, забрави чантата си. Извинете ме за момент.

Грабна чантата от чекмеджето под щанда. На половината път към вратата изведнъж се спря и погледна клиентите си.

— Каза, че отива за марки. Но пощата затваря в четири!

— Сигурно е забравила. Госпожо?

Жената посочи покупките си.

— Лейн никога не забравя.

Джени стисна чантата й и придържайки корема си с ръка, изскочи на тротоара. В този миг видя мъжа да сграбчва ръката на приятелката й и да свива с нея зад ъгъла след пощата.

— Господи! Боже мой.

Хукна обратно и едва не събори клиентите, когато сграбчи телефона и натисна бутона за бързо избиране, за да позвъни на Винс.