Марина Юденич
Дан за ангели (24)

Втори сън

в който душата ми получи известни обяснения

Настъпи следващата нощ и аз заспах.

Въпреки навика си не заспах веднага. И дори го направих много по-късно. Може да се каже, че през тази нощ не ми се спеше.

Естествено, причина за това бяха събитията от предишната нощ, макар че, честно казано, не разбирах абсолютно нищо. Но се събудих в отвратително настроение.

Денят ми се провали. Бях зъл като оса. Исках да изпадна в нирвана — да изпия една бутилка уиски, да гаврътна една бира отгоре и да се напуша с трева, но не стана така. Само се натрясках до козирката. Това ми се случваше често.

Но главата ми беше бистра.

Понякога, разбира се, когато бях в подходящо настроение, изпадах в такова необяснимо състояние и се преструвах.

Например мърморех си нещо несвързано под носа, въртях глава като ранен бик, лигите ми течаха и хората наоколо бяха абсолютно убедени, че не съм на себе си. Грабваха ме, мъкнеха ме, подхвърляха разни реплики… А пък аз ги слушах и ги запомнях. Беше много поучително.

Тъй че привечер заприличах на нищо. Закараха ме вкъщи и ме сложиха в леглото.

Но не можех да заспя.

Ала след полунощ се отпуснах и заспах.

А в това време душата ми едва не се побърка от чакане. Защото и тя се тресеше почти като мен.

Чувстваше се зле, но се надяваше. Все пак имаше някакви основания. И смътни догадки. Току–виж всичко й станало ясно точно през тази нощ?

Но нищо не й се изясни. Дори точно обратното — всичко се обърка още повече.

Отново имаше опушен и тъмен бар. Отново саксофонът звучеше тъжно. Отново прозвънваха чаши и се носеше женски смях.

Всичко беше както преди.

И все пак не всичко.

Изморих се.

В този сън или по-точно от условията в този сън… Случват се такива неща, нали? Виждаш нещо определено, което в реалния свят има ясно значение и добре познати граници във времето и в пространството. Но на сън се появяват условия, нещо като правила на играта, според които нещата изобщо не стоят така, както са в живота. А точно обратното.

Понякога децата си играят по този начин. Дръжката на метлата в ръцете им условно се смята за кон. Стисваш я между краката си и хукваш. Купчинката пясък е торта. И, между другото, те я поднасят много естествено към устата си и премлясват от удоволствие. Или изведнъж си въобразяват, че са се преместили във времето, например в миналите векове. Започват междуособни войни, правят се на рицарите Алое и Бялата роза. Съвсем истински влизат в образ и като че ли наистина вярват, че докато трае играта, времената са се сменили.

Това се нарича „на ужким“.

И ето, че насън аз знаех със сигурност, че на ужким вися в този бар вечери наред. А не просто за втори път. И дори не за десети. Бях прикован към това скапано място с вериги може би от един месец, а може би и от два.

С оковите на очакването.

Някакъв посветен човек веднъж е казал, че най-гадното нещо в живота е очакването и преследването. За преследването не зная. Понякога то ме увличаше. Но колкото до очакването, неизвестният човек беше прав. Готов съм да подпиша твърдението му със собствената си кръв.

Чаках. И се измъчвах.

Сякаш знаех, че предишният безплътен негодник със сигурност щеше да се появи, но не знаех кога. И на всяка цена трябваше да го видя отново и да го разпитам много подробно. И най-сетне да се ориентирам в дивотиите, които говореше.

Чувствах се гадно. Но стоях и чаках.

Мразех Косма, „Окапали листа“ и саксофона, който безмилостно се напъваше и ги бълваше всяка вечер. До безкрайност.

А аз продължавах да седя.

Всъщност бях уверен, че това рано или късно ще свърши. Че всичко свършва.

И то наистина свърши.

Само че се случиха такива неща, че по-добре да не беше свършвало и да си бе останало както преди. По-добре да си бях седял в проклетия бар и да не знаех нищо.

Но не стана така!

Той се появи отново както преди — внезапно и неясно откъде. Изведнъж застана зад гърба ми и тихичко се покашля. Би трябвало да се зарадвам, защото мъчителното ми очакване свърши. Но веднага щом чух тихото покашляне, изтръпнах.

В това време той заобиколи масата като безплътна сянка и застана срещу мен.

С бледата си външност и с безизразния си глас. Уж беше човек, но нямаше човек.

Беше абсолютен фантом.

 

 

— Какво правите тук? Защо сте дошъл?

— Чакам ви.

— Защо ме чакате? Не сме се разбирали нищо.

— По-точно, не се разбрахме. А това не е добре. Аз не обичам многоточията.

— Грешите, уважаеми. Разговорът ни приключи. И то съвсем ясно. Сигурно след това сте се заседели тук. И сте пийнали повечко. Както постъпвате винаги. Нали? Признайте си, че беше така.

— Нищо подобно. Аз…

Задавих се.

Точно така. Любимото ми местоимение заседна в гърлото ми като парче горещо месо, погълнато без да го сдъвча.

На младини имах един такъв случай. Пиехме водка и печахме шишове. Умилявахме се, че сме сред природата. Честно казано, природата никаква я нямаше и цялата й красота се изчерпваше с едно мръсно блато в градските покрайнини. Но чистият въздух превзе организма ни. Бяхме страшно гладни. Кървавочервеното месо, посипано с накълцан лук, едва бе успяло да зацвърчи над огъня. И ние грабнахме самоделните шишове. Лапахме го с младите си хищни уста, изгаряйки езика си, не го дъвчехме и бързахме да натъпчем коремите си. И аз погълнах едно огромно парче. И се задавих. Късът горещо месо влезе, както се казва, в кривото ми гърло. И заседна там. Дъхът ми спря. Едва ме свестиха. Имах чувството, че съм бил… на другия свят. И запомних това усещане за цял живот.

Сега изпитвах същото.

Естествено, нямаше никакво месо. А само думи.

Но състоянието ми беше идентично.

Защото изведнъж осъзнах, че наистина не помня нищо. Как завърши вечерта с Незабележимия? Докъде стигнахме? Кога се разделихме?

Озовах се в Бермудския триъгълник на паметта си. Имах бели петна в спомените си.

Той седна внимателно срещу мен. Не се смееше, подлецът му с подлец, макар да имаше основание. И дори не се усмихваше. Или се боеше да го направи. Или не смяташе за нужно.

— Забравихте ли? Е, няма страшно. На всеки се случва. Добре, че съвсем случайно се отбих. Просто ей така, без никаква цел. Интуиция. Но след като вече се видяхме, радвам се да ви доложа, че работата стана чисто и без усложнения. Всъщност както винаги става при мен.

— Коя работа?

— Вашата, естествено. Не ми се сърдете, но за чуждите ще си премълча. Това е професионална тайна. Вече си говорихме за това.

Спомнях си, разбира се.

Но сега не ми беше до това.

Вълнуваше ме друго.

— Моята работа ли?

— О, скъпи мой! Вие… как да се изразя… май че сте по-твърд човек, отколкото предполагах. В смисъл, че изобщо не сте чак толкова чувствителен. Макар да ми се стори… Дори бях започнал да се съмнявам. Но се оказва, че вие сте в състояние да се шегувате. И то толкова скоро. Моите комплименти.

— Отвлякохте се. И тъй… Моята работа…

— Добре де, не е ваша, не е ваша! Какъв е този маниер да се хващате за думата. Не е ваша. А на вашата покойна съпруга.

— На моята покойна… Какви ги дрънкате?!

— В какъв смисъл?! Не разбирам. Чакайте малко, не сте ли получил отчета?

— Какъв отчет?

— Моят, разбира се. Беше много подробен. И илюстриран. Никога не пренебрегвам документите. Ако щете, това е принцип на фирмата ми.

Честно казано, аз се стъписах.

Ако кажа, че бях шашардисан, означава да не кажа нищо.

Потресен звучи по-добре, но също е далеч от истината.

И на това отгоре бях възмутен.

Защото това беше невероятна глупост.

Моята съпруга беше много приятна във всяко отношение жена, но това отдавна вече не ме вълнуваше.

Всъщност дали изобщо някога ме бе вълнувало? Не съм сигурен.

Вярно, отдавна живеехме заедно. Така се случи… Вълната я изхвърли като малка птица на плажа. Майната й. Нека се навърта наоколо.

Но всичко си имаше граници. Тази жена ми беше безразлична. Но не до такава степен, че да не забележа кончината й. А освен това трябваше да я погреба. Най-малкото.

Пълна идиотщина.

— Нещо грешите, уважаеми.

Той ме погледна странно. Като че ли бях малоумен.

И дори не ме удостои с отговор.

Вирна показалец нагоре и бавно го завъртя няколко пъти във въздуха точно под носа ми.

Сякаш искаше да каже: заблуждавате се, уважаеми.

В главата ми ставаше нещо невъобразимо.

А после в пълния хаос изведнъж се избистри една проста и ясна мисъл — че той е луд. И всичко като че ли веднага си застана на мястото. Той наистина беше откачен.

Отместих поглед.

Не че се изплаших. Просто не обичах да гледам изроди. Без значение дали са физически или морални. За разлика от някои, които обожаваха да правят това. Има такава категория хора. Не им давай да ядат и да пият, само ги остави да погледат някое безобразие. Аз бях от друга порода. Гадеше ми се от такива неща.

Извърнах се.

Плъзнах поглед по одименото пространство, без да виждам нищо. Ако след една-две секунди ме бяха попитали кой стои край съседната маса, почти докосвайки ръкава ми, нямаше да мога да отговоря.

Всъщност никой не ме попита нищо.

Той изчезна. Разтвори се безшумно в пространството.

Но не и безследно.

Една малка салфетка, сгъната грижливо на триъгълник, се белееше на края на масата. Забелязах я веднага и можех да се закълна, че преди една минута там нямаше нищо.

И все пак всичко това беше много странно! Не можех да кажа нищо определено за хората. Дори си спомнях събеседника си съвсем смътно. А късчето хартия се наби в очите ми като пулсиращ сигнал за тревога, като датчик на атомна електроцентрала.

Това беше аналогията, която се роди в мен.

Сякаш само след секунда щеше да се взриви.

И имало някога една планета на име… Земя.

Боязливо дръпнах салфетката с два пръста. Но нищо не избухна.

Бележката беше написана с разкривен почерк. В наклонените ситни букви едва се разчитаха думите: „Azay le Rideau. Manoir de la Remomiere“.

Каква е тази глупост?

Главата ме заболя. Тежък ковашки чук заудря силно слепоочието ми. Болката моментално обхвана и тила ми. След това отново ме удари в слепоочията. И още веднъж. И още веднъж.

Трябва ли да споменавам, че се събудих с главоболие. Усещах тъпа болка, пулсираща и монотонна.

И беше ясно, че това ще продължи дълго. Защото беше сериозно.