Марина Юденич
Дан за ангели (21)

1998

Подробностите от африканското ми турне са най-болезненият ми спомен.

Колкото и да е странно, всичко друго — изхвърлянето през прозореца, смъртта на Вива, жестоките откровения на доктора и общата тежест от годините, преживени с Антон, отидоха на втори план.

Помръкнаха пред горчилката от този кратък епизод.

И то въпреки че той не съдържаше нищо ужасно.

Беше едно обикновено делово пътуване като десетки и дори стотици други. Може би малко по-некомфортно.

Защото жегата, лошите пътища и единственият приличен хотел в столицата бяха далеч от световните стандарти. Както и столицата — мизерно градче, осрано до невъзможност от бившите сепаратисти. С преливащи от нищета бараки, с открити мръсни канали, с прокажени и холерични хора, с деца — момичета и момчета от десет години нагоре, които се продават, с улични просякини, с крадци и с военни патрули.

Но за сметка на това президентът им беше съвсем истински, носеше нова военна униформа и юнашки кипната настрана барета. Националната гвардия беше свирепа, изглеждаше предана на президента и беше въоръжена до зъби с наши калашници, с американски „М-16“ и с израелски „узи“.

А най-важното, естествено, бяха диамантените находища. Достатъчно беше да се отдалечиш на стотина километра от столицата и те се виждаха навсякъде. Бяха обикновени на вид тесни шахти, които водеха надолу към разтопените недра на сухата неприветлива земя. Тук-там бяха оградени на бърза ръка. Или нямаха никаква ограда. И никаква охрана. Тъй че на пръв поглед всеки можеше да отиде там, да надникне вътре, да слезе долу и да си опита късмета.

Разбира се, че това беше само на пръв поглед.

Защото всъщност имаше охрана, която изобщо не беше по-малко свирепа от националните гвардейци, също беше въоръжена до зъби и… тъй нататък.

И изобщо тук не искаха чужди хора. Беше опасно.

Но диамантите… Изсипваха ги пред мен от мръсни, напоени с пот торбички. На купчинка върху грапавата повърхност на скованата маса. Това бяха незабележими прозрачни камъчета. Мънички колкото нокътя на кутрето ми. Между другото, това е точно един карат или малко повече. Каратите се увеличават в зависимост от големината. Имаше и неправдоподобни по големина камъни с размера на кокоше яйце, които вече бяха около стотина карата. Фантастично!

Всъщност половината бяха ментета. Оценителят — авторитетен ливански арменец, се мръщеше и въртеше недоволно глава. Но току грабваше с изумителна ловкост с дебелите си космати пръсти някое камъче от купчинката, оглеждаше го придирчиво и пак започваше да върти глава отрицателно.

Ала кръглите му маслинени очи изведнъж за кратко проблеснаха пронизващо.

И продавачът — съсипан африканец със съдрани дънки и толкова мазна фланелка, че призивът „Vote for Clinton!“ едва се виждаше, забеляза това.

И пазарлъкът започна.

Всъщност това бяха само картинки. Необичайни. Запомнящи се. Но нищо повече.

Купчинките диаманти върху мръсните дъски бяха впечатляващи, но изобщо не можеха да повлияят на окончателното ни решение.

А ние трябваше да го вземем, без да протакаме.

Времето минаваше, президентът нетърпеливо премяташе под масата мускулестите си крака във високи войнишки боти. В страната май че пристигнаха конкуренти. По време на закуската в хотела забелязахме двама авторитетни европейци. Антон потвърди от Москва, че паралелно с нас преговори водят и британците по поръчка на същата „De Beers“. Акулата беше надушила, че може да докопа плячката.

Новите независими експерти, които поканих лично, за да няма номера, на каквито Антон беше голям майстор, бяха единодушни в мнението си, че проектът е перспективен.

Последната инстанция беше банката.

Антон беше готов да замине за Цюрих, защото сумата бе голяма и нямаше как да преведеш толкова пари с едно обикновено нареждане. Всъщност той нямаше намерение да влага собствените си пари. Ставаше дума за кредит, срещу който щеше да заложи капиталите ни. Това беше нормално, защото на обслужване подлежеше само лихвата. Може би щяхме да успеем да я понамалим, тъй като бяхме стари клиенти и банкерите охотно ни помагаха.

И в този момент стана нещо, което напомняше за намеса на самата съдбата, нещо бетовенско в интерпретация, подходяща за информационните агенции — на 17 август бе обявена хиперинфлацията.

За нас това не беше смъртоносно, нито дори страшно, защото активите ни отдавна вече бяха извън Русия. Но все пак някой трябваше да стои на линия. Тъй или иначе, това си беше катаклизъм. В крайна сметка кой би могъл да каже докъде щеше да ни докара кривата на сриването на националната валута.

За Цюрих заминах аз.

И там, в животворната прохлада на кроткото континентално лято взех окончателното си решение.

Но преди това дълго разговарях с нашия банкер.

Той беше доста млад, но вече професионално безстрастен и вероятно безмилостен, макар безупречните му маниери да създаваха илюзорното усещане за сърдечност.

Той никога не грешеше в прогнозите си, а съветите му подобно нишката на Ариадна благополучно превеждаха клиентите през обърканите криволици на финансовите лабиринти.

Той беше човекът, който преди няколко години ни бе предложил да превърнем голяма част от нашите капитали в азиатски акции. А когато пазарът се срина и световната общественост изпадна в истерия, Антон мяташе гръм и мълнии, но със сдържана усмивка призоваваше всички да не се тревожат. И се оказа прав, защото след три години азиатските акции ни донесоха близо три милиона. Тъй като изплашената от мащабите на провала световна общественост се втурна да спасява азиатците. Пък и самите те проявиха чудеса от мобилизация — цели нации се отказваха от вносните стоки, а домакините жертваха венчалните си халки. Казано накратко, пазарът не само се стабилизира, но и стремително тръгна нагоре. Тоша се опияняваше, докато гледаше котировките. Но точно в този момент нашият финансов гений ни предложи да излезем от схемата. И отново се оказа на висота. Азиатците издържаха без кока-кола съвсем кратко, запасът от венчални халки на домакините се изчерпа, световната общественост се успокои и акциите бавно започнаха да поевтиняват. А ние се оттеглихме в максимално подходящ момент и освен това го направихме красиво.

Той ме прие в малката зала за преговори — странно помещение със стъклени стени и пълна звукоизолация, както твърдяха в банката. Трудно ми беше да повярвам в това, защото прозрачното стъкло наоколо ми създаваше усещането за аквариум и ми се струваше, че щом всичко се вижда, значи и се чува.

Но, разбира се, това не беше така. В банката не си правеха шегички с клиенти на такова ниво.

Сега той също беше много сериозен. Усмихваше се едва забележимо само с крайчеца на устата си. Поклони ми се лекичко и стисна вежливо и вяло ръката ми. Ритуалът с посрещането приключи, приличието беше спазено и можехме да започнем деловия разговор.

— Прегледах материалите от вашия проект.

— Подготвили сме ги в най-кратък вид, разбира се, имаме подробен меморандум…

— Няма нужда. Освен това разполагаме с оценките на нашите експерти. Те съвпадат с онова, което твърдите вие. И в тази връзка съм упълномощен да ви направя едно делово предложение. Естествено, банката е готова да ви предостави кредит, но освен това сме готови да издигнем нашето сътрудничество на нов етап.

— На нов етап ли?

— Да. Да направим следваща крачка. Казано с други думи, проявяваме интерес да се включим в проекта в качеството на партньорска структура. Разбира се, в този случай рисковете са…

Той говореше какво винаги сухо, стегнато и използваше само цифри. Доводите му бяха конкретни, а логиката — безупречна.

Всъщност и без това всичко беше ясно.

Влизането на партньора с името „Swiss bank corporation“ в проекта на практика изравняваше шансовете ни с акулата „De Beer“, решаваше много сериозни проблеми и изобщо подобно партньорство беше страшно перспективно.

Той прояви скромност, като не спомена „следващата крачка“ или, по-точно, прояви изключителна деликатност, като не уточни колко крачки разделят нас в сегашния ни вид от финансовата машина SBC. Разстоянието би трябвало да се мери не с крачки, а с километри. С мили. И тези мили щяха да са… Честно казано, те не можеха да се преброят.

Наистина беше така.

Но в моята глава се роди още една идея. И засенчи всички останали.

В аквариума увисна кратка пауза, събеседникът ми тутакси я долови, но направи погрешна стъпка. Първата грешка на банкера — звучи като заглавие на криминален роман.

И май че е малко вулгарно.

Но няма да се отвличам.

— Сигурно трябва да се посъветвате с господин Полански? Може би той ще пожелае да дойде лично в Цюрих.

Може би. И най-вероятно ще пожелае. Ако научи какво съдържа това примамливо предложение.

Но може и да не научи. Ето за какво мислех в този момент.

Но тутакси се хванах подхвърлената сламка, защото това беше удобен повод да приключа разговора, без да правя обобщения.

Не с точка, а с многоточие.

— Да, разбира се. Разполагаме с два дни, през които ще обмислим всичко.

— Разбира се. Но имайте предвид, че към проекта вече проявяват интерес и други компании…

— Зная, „De Beer“.

— Не само. Освен това правителството на тази страна се намира в крайно затруднено финансово положение.

— Ясно. Значи — два дни.

— Разбрахме се. По същото време, ако ви е удобно.

Разбира се, че ми беше удобно.

Само че аз бях готова да дам отговор още сега. Отрицателен. И на пръв поглед абсолютно безразсъден.

Но това беше така само на пръв поглед.

Когато излязох от банката, тръгнах пеша по сенчестата улица „Банхофщрасе“, с намерението да помисля добре и да се насладя на прекрасната домашна наденица, която сервираха не на порции, а на метри.

Имаше едно такова интересно ресторантче в Цюрих.

Голямата му зала беше изпълнена с дълги маси, покрай които клиентите сядаха на широки пейки по тридесет души около всяка като на селска сватба. Основното блюдо беше домашна наденица. Разнасяха я с количка между масите като гигантски добре изпечен и красиво навит на руло смок върху огромно блюдо. И когато идваше реда на някого, му отрязваха колкото поиска. От десет сантиметра до един метър. Доколкото си спомням, досега никой не беше поръчвал повече. Естествено, към наденичката сервираха гъста наливна пенлива бира. И задушено зеле. И това беше едно истинско баварско угощение.

Тук винаги беше многолюдно, шумно и тясно.

Лакътят на непознатия ми съсед се опираше в ребрата ми, а пийналите англичани крещяха право в ухото ми. Зад мен също се деряха оглушително и грачеха сухо германци. От време на време дочувах и фрази от руска реч, която в по-голямата си част се състоеше от псувни.

Същински Содом.

Но, колкото и да е странно, той много предразполагаше към размисли. Когато си абсолютно сам в тълпата, мислиш добре.

И този метод е изпитан многократно.

Нямаше никакво съмнение, че предложението на банката е манна небесна или по-точно би имало всички основания да е такова, ако не беше едно съществено обстоятелство. Което на този етап не беше известно на техните вездесъщи експерти.

Тенденцията за разделяне.

А в нея фигурираше една изгодна женитба за човек, чиито дни бяха преброени. Ето какво означаваше това, казано на банален житейски език.

Съдбата се шегуваше безмилостно.

Може би ми отмъщаваше за стари грехове, но така или иначе, аз нямах намерение да приемам този закъснял подарък.

А Антон нямаше да научи нищо, поне докато не приключех с онова, което бях намислила. Замисълът ми беше съвсем прост и като всяко просто нещо почти гениален. Така ми се струваше.

Нямаше да поискам кредит от банката. Щях да постъпя по друг начин — въпреки създадената традиция, щях да вложа в проекта собствени пари.

Мои пари.

Половината от нашия капитал, който след раздялата ни беше разхвърлян в различни сметки, щеше да е достатъчен.

И моята фирма щеше да подпише договора с правителството на младия полковник. Трябва ли да споменавам, че с Антон имахме десетина дъщерни компании — фирми и фирмички, създадени под шапката на основната структура, чиято собственост си поделяхме. Те съществуваха в различни точки на планетата и принадлежаха на различни хора, включително на мен и на Антон, но вече без какъвто и да било паритет.

Естествено, щях да се разпоредя с лиценза, с който щеше да се сдобие фирмата ми, по собствена преценка. Като в същото време амбициите ми не се простираха много далеч, тъй като нямах намерение да се конкурирам с „De Beers“ на диамантения пазар. В никакъв случай. Тази лъжица не беше за моята уста. Нещата стояха много по-просто. След като поддържах лиценза две седмици в ръцете си или по-точно в сейфа на банката, щях да го продам. И толкова.

Бях убедена, че купувачи нямаше да липсват. Живият интерес към проекта на финансовия магнат „Swiss bank corporation“ беше гаранция за това.

Оставаше най-трудното — да извърша операцията така, че в течение на известно време Антон да не заподозре нищо.

Осъзнавах, че не биваше да протакам реализацията, защото ситуацията можеше да се промени радикално от всяка непредсказуема случайност.

Например банкерът най-ненадейно да потърси Антон. По друг въпрос. Но в телефонния разговор неминуемо щеше да изплува и „диамантената“ тема.

Антон изведнъж да потърси спешно банкера… Това беше съвсем възможно, тъй като, ако се вярваше на информационните агенции, в страната ставаше нещо невъобразимо.

Така че — край.

В момента времето работеше срещу мен.

Знаех, усещах как секундите изтичат. Представях си пясъчен часовник и то толкова осезаемо, сякаш наистина стоеше пред мен до изпотената чаша бира.

И се страхувах.

Това щеше да е последната крачка, предприета от мен в рамките на нашето съвместно съществуване, но и първата, нарушаваща негласната ни конвенция, чието спазване висеше на косъм. Но висеше.

Оказваше се, че не е чак толкова лесно да срежеш косъма.

Всъщност Антон щеше да го среже без никакви колебания, стига само да му паднеше възможност.

Съмнявах ли се в това? В никакъв случай.

Тогава защо протаках? Вече имах такава възможност. Съдбата се бе разпоредила така и нима в крайна сметка това не беше справедливо?

Беше справедливо във висша степен!

И се реших. Запалих фитила и секундите се занизаха дълги като часове, а малкото незабележимо пламъче се движеше нагоре.

Обадих се в Москва:

Те поискаха да помислят.

— Това е нормално.

— Не мисля, че е нормално.

— Защо?

— Мисля, че играят за себе си.

— В какъв смисъл?

— Те също проявяват интерес към това…

— Откъде знаеш?

— Нашият приятел ми го намекна недвусмислено…

Добре го измислих.

Беше спонтанно, но прозвуча много добре.

Ако Антон решеше да провери, всичко щеше да се потвърди. А подробностите нямаше да изплуват в краткия телефонен разговор. Освен това може да не бях изтълкувала правилно думите на банкера. И като глупава жена, вместо да чуя предупреждение, бях чула предложение.

Антон руга дълго и цветисто. Умееше да го прави.

— Хайде, времето тече.

— Имаш ли предложения?

— Повече не настоявам за нищо. И слагам край на темата.

— Така. А по-нататък?

— Ще прехвърля сумата на някаква сметка.

— Но нали той ще разбере.

— И какво от това? Ще ми откаже да я прехвърли ли?

— Не. Но…

— Там е работата, че има едно „но“… Утре ще дам нареждане за превода и още утре ще отида там. Разбираш ли? И ще кажа на хората на нашия войнствен приятел също да отидат там.

— Да… Така ще минат четири дни. Докато парите влязат в сметките им… Дори цяла седмица… Да, може да успеем.

Yes!

Клъвна.

Впусна се в подробности, затъна в детайлите и изпусна същността.

Не ми трябваше нищо повече.

Всичко останало се случи изумително бързо и гладко.

На другата сутрин още преди насрочения час се обадих в банката. Срещнахме се в същия аквариум. Както би трябвало да се очаква, нашият финансов водач запази спокойствие. Само погледът му излъчваше лека досада. И като че ли разочарование.

Нищо повече.

Вечерта напуснах Цюрих и се отправих към топлите брегове на Гибралтар. По хитри финансови пътеки паралелно с мен парите ми ме последваха в една от тамошните банки. Представителите на нетърпеливия полковник също заминаха спешно натам.

След пет дни като че ли всичко приключи. Сделката беше сключена.

Върнах се в Москва, като преди това възложих на сигурни хора да търсят достоен купувач.

Измина един месец и удари часът на истинския финал.

Той беше прост. Ужасен. И вероятно закономерен.

Експертите не бяха сгрешили и не ни бяха излъгали, но оптимистичните им прогнози бяха пряко свързани с личността на премиера полковник. И с гарантираното му пребиваване във властта в течение на близките пет години. Най-малко.

Естествено, никой не беше взел предвид маскираната пехотна мина, която се търкаляла в прахта още от времето на войната.

Но съдбата си имаше свои основания.

И беше лишена от какъвто и да било патос.

Малката нужда застигнала полковника по пътя и огромният армейски джип спрял край шосето.

Това беше идиотският навик на сепаратистите да пикаят, където им падне. Нищо повече.

В името на справедливостта трябва да кажа, че Антон се бори доста дълго.

Стадото скъпоплатени адвокати още половин година обикаля около далечната африканска страна.

Там отново се водеше война. Сякаш само бяха чакали момента, в който първият общонационален лидер ще се изпикае толкова неудачно край пътя. И в който горкичкият човек ще успее да се представи пред господа с пълен пикочен мехур. И с разкопчан дюкян.

Но така или иначе, в момента никой не се интересуваше от неговите ангажименти. Парите, документите и доверените хора потънаха в мелето на въоръженото противопоставяне. И, естествено, изгоряха като факли.

Поне се създаде такова впечатление.

— Изгоряха ни паричките. — Поредният екип юристи се върна с празни ръце. Беше настъпил моментът да сложим край.

— Твоите… — Антон гледаше настрани. И говореше небрежно, като че ли не придаваше особено значение на това.

— Мои ли?

— Естествено. А не са ли твои?

Никога няма да забравя този миг.

Тоша вдигна рязко глава. И ме прониза с острия си насмешлив поглед.

Цялата изтръпнах — значи беше разбрал.

Но той мълчеше. И ме гледаше. Насмешливите искри в очите му започнаха да пръскат злоба.

— Не чух! — Интонацията му беше предишната — от далечното минало. Настоятелна до грубост. И всъщност нагла.

— Очевидно са.

— Така! — Той се успокои бързо. Двете думи се оказаха достатъчни. Вероятно и той бе доловил интонацията ми. Предишната.

И толкова.

Не прозвуча нищо друго. Затова не знаех дали Антон бе разгадал замислите ми или просто действаше по навик. При всички случаи топката беше в него. И той заби шут.

Външно нищо не се промени.

Той не ме изгони от къщи, не ми взе колата, дрехите и бижутата.

Никой не разбра нищо, освен най-близкият ни кръг. По принцип приятелите и враговете влизат в най-близкия кръг.

Само че от този ден нататък аз изгубих право на глас. И изобщо изгубих всякакви права.

Миналото се завърна.

Очевидно най-голямата и здрава кукичка от такъмите на Антон се падна на мен. И любимата стръв на Тоша — човешката слабост, висеше на тази кукичка. Моята слабост.

Вече не можех да направя нищо по този въпрос. „Късно е за гърчове“, както би казал Антон.

Рибата се страхуваше да умре на кукичката.

А още повече се страхуваше от бавната смърт. Защото рибарят, който се бе подхлъзнал на стръмния бряг, падаше дълго в пропастта и повличаше със себе си рибата заедно с въдицата.

Много дълго. Цели четири години.