Лусинда Едмъндс
Не съвсем ангел (58)

Петдесет и осма глава

На следващата сутрин Ческа настоя дъщеря й да я придружи, докато пазарува в „Хародс“. Алекс за пореден път осъзна колко неестествено е поведението на майка й в светлината на всичко, което се бе случило.

— Трябва да подбера най-подходящия тоалет. Тези предварителни срещи са много важни и бих искала да направя добро впечатление. — Ческа метна още една рокля върху вече претрупаното с дрехи рамо на Алекс.

— Но ти имаш ужасно много дрехи в хотела, мамо.

— Те са вече стари, мила. За мен това е ново начало и искам да покажа най-доброто от себе си. Ето, защо не пробваш това? — Ческа откачи един костюм, състоящ се от къс червен жакет и подходяща пола.

— Имам достатъчно дрехи. Не се нуждая от нищо.

— Това няма нищо общо. Впрочем, след като повечето ти парцали останаха в Марчмънт, от тях едва ли е останало нещо. Сигурна съм, че в Лондон ще имаш нужда от съвсем нов гардероб.

Алекс погледна етикета на костюма. Той струваше близо осемстотин лири.

— Е, какво мислиш за това? — Майка й нахълта в пробната, облечена в предизвикателна черна пола и черно-кремава туника с дълбоко деколте. — Изглежда много делово.

— Изглеждаш чудесно, мамо.

— Благодаря ти, но има още няколко за изпробване, преди да реша какво ще взема. — Ческа погледна дъщеря си. — Това наистина е добро. Купуваме го.

Алекс разглеждаше отражението си в огледалото. Късата пола показваше дългите й стройни крака и за първи път тя се усмихна, мислейки колко добре ще изглежда, облечена в костюма, при следващата си среща със Саймън.

Изминаха два часа, преди да излязат от „Хародс“ и да спрат такси. Тъй като Ческа не успя да прецени кой от костюмите й стои най-добре, бе купила всичките пет. Покупките им щяха да бъдат доставени по-късно направо в хотела.

— Бийчъм Плейс, Сан Лоренцо, моля — обърна се тя към шофьора на таксито.

— Къде отиваме? — попита Алекс.

— Дориън ни покани на обяд.

— И искаш да дойда с теб? Но аз трябва да се обадя в няколко училища, за да проверя дали ще ме приемат.

— Разбира се, че искам да дойдеш с мен. Дориън настоява да поговори с теб. Би могла да уредиш училищните си проблеми и утре.

— Е, добре — въздъхна Алекс.

Двете освободиха таксито и влязоха в ресторанта. Дориън вече ги очакваше на резервираната маса. Като ги видя, стана и ги разцелува.

Веднага щом се настаниха, той посочи зад рамото си и прошепна:

— Видяхте ли кой е тук?

Ческа се обърна и забеляза някаква жена, седнала с гръб към тях, но веднага позна късата й руса коса. Жената също леко се извърна и им се усмихна с известната на целия свят приветлива усмивка.

— Много е красива, нали? — отбеляза Дориън. — И снимките й заливат всички вестници. Което ме подсеща за онова, което исках да обсъдя с Алекс.

— С мен?

Дориън наля от бялото вино в чашите.

— Да. Вестниците са в състояние да направят всеки човек известен, а точно това е необходимо на Ческа.

— Какво имаш предвид?

— Виждаш ли, героинята й от „Петролните барони“ се е превърнала в член на почти всяко семейство и хората гледат на майка ти като на стопроцентова Джиджи. Ние трябва да накараме английската публика да я възприеме като самата нея. Най-добрият начин да постигнем това са медиите. Имам добра приятелка, журналистка в „Експрес“, която се съгласи да публикува във вестника си вашата история.

— Да разкаже за мен? Но защо?

— Защото, скъпа, историята ви е много трогателна и е точно онова, което читателите обичат. Една известна актриса става майка много млада, но е принудена да изостави детето си, докато си създаде име в Холивуд. След години обаче се връща в Англия, за да намери дъщеря си. Гарантирам, че статията ще се появи на първа страница. Ти си една добре пазена тайна, Алекс.

Момичето потръпна.

— Какво мислиш за това, мамо? На мен ми се струва ужасно. Не искам хората да се ровят в личния ни живот.

Ческа хвана ръката й.

— Зная, мила. Проблемът е в това, че ако искам да остана в Англия при теб, трябва да спечеля малко пари. Единственият начин да го направя е да се върна отново на екрана. За това обаче ми е необходима популярност.

Алекс понечи да каже, че с парите, похарчени днес в „Хародс“, двете биха могли да се издържат доста време. Помисли си, че ако тя бе изоставила собственото си дете и не го бе потърсила в продължение на години, едва ли би искала някой да разбере за този грях.

— Журналистката, която ще се заеме с това, е много… състрадателна — продължи да говори Дориън.

— Нали нямаш нищо против, мила? Става въпрос само за кратка статия и няколко снимки — усмихна се мило Ческа.

Алекс поклати глава.

— Предпочитам да не го правим.

— Сигурен съм, че би искала да помогнеш на майка си с каквото можеш!

— Разбира се, но… Страх ме е. Нямам никакъв опит с журналистите.

— Аз ще бъда с теб, мила. Трябва просто да ме оставиш да говоря.

— Добре — бавно кимна Алекс.

— Значи — намеси се Дориън, — всичко е уредено. Още тази вечер ще се обадя на Джини и ще уговорим срещата. Ще поръчваме ли вече? Умирам от глад.

 

 

Когато Ческа и Алекс се прибраха в хотел „Савой“, администраторът посочи към мъж с тъмен костюм, който ги очакваше.

Алекс забеляза, че майка й пребледня, щом той им се представи като инспектор Кросби от полицията в Портмадог.

— Извинете, че ви притеснявам, мис Хамънд, но разследвам случая с пожара в имението Марчмънт. Смятам, че е предизвикан умишлено. Имате ли нещо против да отговорите на няколко въпроса?

— Не, разбира се. Бихте ли дошли в апартамента ми? Там ще ни бъде по-удобно.

Инспекторът кимна. Тримата помълчаха за момент, после се отправиха към асансьора.

— Защо не опиташ да се свържеш с някои от училищата, докато аз поговоря с инспектора, мила? — предложи Ческа и бързо затвори вратата на спалнята след себе си.

Алекс чуваше приглушени гласове от другата стая. Седна на леглото и запрелиства телефонния указател. Имаше толкова много училища, че просто не знаеше откъде да започне. Въздъхна и си помисли за Саймън. Извади листа с телефонния му номер и след кратко колебание го набра.

— Ало?

При звука на познатия глас сърцето й заби по-бързо.

— Обажда се Алекс Марчмънт.

— Алекс! Точно смятах да ти се обадя!

— Сериозно?

— Да. Недей да се изненадваш толкова — засмя се Саймън. — Чудех се кога ще се върнеш в Уелс.

— Всъщност точно за това ти се обаждам. Изглежда, ще остана в Лондон известно време. Майка ми не иска да се връща. След като Марчмънт изгоря, може би ще е по-добре да останем тук.

— Не ми изглеждаш много доволна от този факт.

— И наистина не съм. Притеснявам се за леля, за животните, за къщата, за изпитите…

— Има ли още нещо или ще трябва да попълня списъка с някой от моите проблеми?

— Извинявай, Саймън. Спирам дотук.

— Е, ако това ще те успокои, лично аз се радвам, че оставаш.

— Благодаря ти. Обаждам се, защото трябва да си намеря ново училище. Дали ще можеш да ми подскажеш откъде да започна да търся?

— Разбирам. Не съм специалист в тази област, но бих ти предложил да започнеш първо с частните. Един мой приятел завърши такова училище в Челси и беше много доволен. Казваше се „Уебър Фробишър“, доколкото си спомням.

— Е, благодаря. Ще им позвъня веднага.

— Звучиш ми доста разстроена — отбеляза той.

— По-скоро съм объркана. Животът ми се променя толкова бързо, че не успявам да го следвам! В един момент съм обикновена ученичка от Уелс, а в следващия вече съм отседнала в „Савой“, пазарувам в „Хародс“ и обядвам в ресторант с членове на кралското семейство!

— Знаеш ли, ако е така, няма от какво да се оплакваш. Виж, защо не се срещнем в театъра след шоуто тази вечер? Ще те заведа на вечеря и ще се опитам да те поразвеселя.

— Благодаря ти, Саймън. Би било чудесно.

— Добре. По-бодро, Алекс. Ще се видим по-късно. Довиждане.

Алекс намери номера на частното училище, което той бе споменал. Обади се и поговори с директора. Той й предложи да отиде в училището колкото може по-скоро. Тя си уговори среща с него за следващата сутрин и затвори слушалката с чувството, че най-после е направила нещо добро за бъдещето си.

Вратата на спалнята се отвори и Ческа се появи усмихната.

— Инспекторът си тръгва. Ела да му кажеш довиждане.

Алекс последва майка си във всекидневната. Мъжът прибираше някаква папка в куфарчето си и изглеждаше много доволен.

— Това е дъщеря ми Алекс — усмихна се Ческа. — Трябваше да ви запозная по-рано.

Той се изправи и протегна ръката си.

— За мен е удоволствие.

— Ще останете ли за чая? Бих могла да го поръчам веднага — обади се Ческа.

— Много бих желал, но трябва да се връщам.

— Открихте ли вече причината за пожара? — запита Алекс.

— Ами, вече сме сигурни, че е предизвикан умишлено и е започнал от детската стая. Майка ви много ни помогна. — Той се обърна към Ческа, която драскаше автографа си върху една снимка.

— Заповядайте — подаде я тя на инспектора.

— Благодаря. Децата ми много ще се зарадват.

— Нали ще ни уведомите, ако откриете нещо? Бихме искали да възстановим Марчмънт колкото може по-скоро — каза Ческа.

— Разбира се. Ще се свържем със застрахователната компания веднага щом приключим с разследването. Не смятам, че ще се наложи да ви безпокоя повторно, мис Хамънд. Довиждане! — Инспекторът протегна ръка. — За мен беше удоволствие да се запозная с вас. И с дъщеря ви — добави той и погледна Алекс.

— Господи, струва ми се, че през последния час присъствах на процес — подхвърли Ческа и се отпусна на дивана. Миг след това в очите й проблесна страх. — Мислиш ли, че… Искам да кажа, смяташ ли, че ме подозират, Алекс?

— Не, мамо. Защо да те подозират? — разсмя се Алекс.

— Ами някои от въпросите, които този човек ми зададе, ме накараха да се чувствам като… престъпница.

— На твое място не бих се притеснявала. Преди да си тръгне, той вече бе станал твой горещ почитател.

— Наистина ли мислиш така?

— Да. Бих искала да притежавам твоя чар.

— Но ти го имаш, миличка. Сериозно ти говоря. А сега бих искала да подремна. Ще се обадя на Боби и…

— Той се казва Саймън.

Ческа не й обърна никакво внимание и продължи:

— … ще видя дали не би искал да вечеря с мен тази вечер.

— О, но… е, добре. Между другото, вече се обадих в едно училище. Ще отида там утре и… — Алекс млъкна, тъй като майка й махна с ръка, стана от дивана и тръгна към спалнята си.

— Ще ми разкажеш за това по-късно, мила. Сега съм много уморена.

Вратата се затръшна и Алекс остана сама, чудейки се как ли щеше да реагира Саймън, когато майка й му се обади.

В шест и половина Ческа излезе от спалнята, отпочинала и облечена в една от красивите си сини рокли.

— Излизаш ли? — запита Алекс.

— Да. Боби е зает тази вечер, но ще се видим утре по обяд. — Майка й се усмихна кокетно. — Трябва да решим какво ще облека. Имам намерение да му направя едно предложение.

— Така ли? И какво?

Ческа се усмихна загадъчно.

— Почакай и ще видиш.

— Тогава къде отиваш?

— Ще се срещна с един човек за по едно питие и ще обсъдя с него плановете си за Боби. Ще се видим по-късно. — Ческа тръгна към вратата, но спря и се обърна: — Знаеш ли, току-що говорих със старшата сестра в санаториума. Каза ми, че Ел Джи се възстановява много бързо. И ръката й почти се оправя.

— Това е чудесна новина. Ами говорът й?

— Той също постепенно се възвръща. Казах, че ще им се обадим идната седмица. Предполагам, че не искат да бъдат притеснявани от роднините на пациентите си всеки пет минути. Изпратих й много поздрави от теб.

— Благодаря ти.

— Довиждане, скъпа. — Ческа махна с ръка и излезе. Алекс отиде в стаята си да напише кратка бележка на Ел Джи, преди да тръгне за срещата си със Саймън.

 

 

Ческа седеше в дъното на залата със затворени очи и слушаше мелодичния глас. Той уталожваше страховете й и постепенно я завладя спокойствие, за което отдавна жадуваше.

Това не беше миналото. Това беше бъдещето.

Шоуто свърши. Тя се изправи и напусна залата заедно с останалата публика. Поспря се, преди да излезе в нощта, и погледна часовника си. Не, нямаше време да ходи зад кулисите, за да го види. Така или иначе, срещата й тази вечер беше заради него, за да свърже техните съдби.

Ческа се обърна и се отдалечи от служебния вход точно когато дъщеря й току-що беше влязла през него.

 

 

— Здравей, мила. Как си? — Саймън посрещна Алекс на стълбите и я целуна по бузата.

— Добре.

— Изглеждаш страхотно. Този костюм от „Хародс“ ли е?

— Да. — Алекс се изчерви.

— В такъв случай ще бъде по-добре да те заведа на ресторант, където ще оценят тоалета ти по достойнство, вместо в „Макдоналдс“, както бях решил. Ела! — Саймън я улови за ръката и я поведе към изхода на театъра. — Какво мислиш за китайската кухня?

— Никога не съм я опитвала, но трябва да те предупредя, че съм вегетарианка.

Китайският ресторант беше на пет минути от театъра и бе препълнен с посетители. Саймън се зачете в менюто.

— Да поръчам ли и за теб? — попита той.

— Давай, стига да не ми сервират парче от убито животно.

— Говориш така, сякаш яденето на месо е някакво престъпление. Според възгледите ти излиза, че аз съм кръвожаден звяр. Това отразява ли се на отношението ти към мен?

— Не. Всичко е въпрос на личен избор. Просто не мога да си представя как бих могла да посветя живота си на спасяването на животните, а на вечеря да ям месото им.

— Разбирам. И така… — Саймън поръча вечерята на минаващия сервитьор. — Знаеш ли, че днес ми се обади майка ти?

— Зная.

— Искаше да се видим тази вечер. Обясних й, че съм зает, а тя ме покани на обяд утре. Каза, че трябва да обсъди нещо с мен. Имаш ли представа за какво става дума?

— Не.

— Не искам да те засегна, но майка ти е странна жена. Тя продължава да ме нарича Боби, въпреки че я поправях на няколко пъти. Но всъщност всички холивудски звезди са особняци. Преди да ви срещна в театъра, нямах представа, че тя има дъщеря.

— Сигурно. Аз бях добре пазената й тайна.

— А кой се грижеше за теб, докато тя беше в Америка?

— Леля Ел Джи. Тя е майката на Тафи Марчмънт. Може и да си я спомняш от сватбата. Наскоро получи удар и в момента се възстановява в един санаториум. Не знае за пожара в Марчмънт. Двете с майка ми решихме да не й казваме, за да не се разстройва. Днес, малко преди да изляза, й написах писмо, за да я уведомя, че ще остана в Лондон известно време. Надявам се, че няма да се притесни.

— Е, нали знае, че си с майка си?

— Да, но имам чувството, че майка ми и Ел Джи не се обичат много.

— А ти? Как се разбираш с Ческа?

— Правя каквото мога. В края на краищата тя ми е майка. Но сме толкова различни!

Келнерът пристигна с бутилка вино. След като го отвори и напълни чашите им, той се отдалечи безшумно.

— Наздраве, Алекс. За нас!

— Наздраве! — Алекс вдигна чашата си и отпи от виното.

— Значи, засега се установяваш в Лондон, така ли?

— Виж, нямам голям избор. Майка ми трябва да започне отново да работи. След като твърди, че аз съм единствената причина да се върне в Англия, не бих могла да си тръгна за Уелс колкото и да ми се иска, нали?

— Не, не би могла. Уреди ли въпроса с училището?

— Утре имам среща с директора на онова, което ти ми препоръча. С малко повече късмет бих могла да започна идната седмица.

— Майка ти смята ли да потърси жилище?

— В апартамента й в „Савой“ има спалня и за мен, така че едва ли ще се местим.

— Никак не е зле да живееш в „Савой“ — отбеляза Саймън.

— Не е. Зная, че трябва да съм доволна, но аз непрекъснато мисля за собствената си стая в Марчмънт, за животните, за Ел Джи, за…

Саймън потупа ръката й.

— Зная. Необходимо е време, за да се приспособиш към промяната, това е всичко. А, ето и вечерята.

Сервитьорът поднесе храната им.

— Опитай, Алекс — подкани я Саймън. — Това е стар боб, тук има варени кестени, а това са задушени зеленчуци с джинджифил, скариди с чили и, разбира се, ориз.

Алекс опита всяко от наредените пред нея блюда.

— Мммм, вкусно е. Иска ми се да науча и Мери да готви такива неща.

— Радвам се, че ти харесва.

— Саймън, ти вече знаеш всичко за мен. Сега ми разкажи нещо за себе си — подхвърли Алекс между две хапки.

— Няма много за разказване. Аз съм единствено дете. Родителите ми живеят в Съри. Баща ми е счетоводител, а майка ми прекарва времето си в пазаруване.

— Значи чудесно биха се разбрали с моята майка — засмя се Алекс. — Сигурно много се гордеят с теб. Имам предвид заради това, че си станал известен музикант.

— Не. Татко искаше да постъпя в университета и да стана икономист като него, но на мен математиката изобщо не ми вървеше, а и не ми харесваше перспективата да изживея живота си в някоя канцелария. Едва не припаднаха, когато на осемнадесет години им съобщих, че напускам училище, за да се посветя на музиката.

— Интересно!

— В интерес на истината, реакцията им много ме амбицира. Исках да им докажа, че мога да се оправям и без тях. Струва ми се, те си представяха поп музикантите като дългокоси хъшлаци, които спят по цял ден и не могат без дрога.

— А това истина ли е?

— Ами в началото попаднах в една група, която живееше по тези правила, но не останах с тях за дълго. Както и да е, реших, че искам да правя музика, а не да я изпълнявам. Честна дума, ще се радвам, щом това шоу приключи. Необходима ми е доста голяма сума пари, за да отворя собствено студио. Зад гърба си имам седем години в този бизнес и съм си създал достатъчно връзки с хора, които биха ми помогнали в началото. В момента си търся спонсор. Миналата вечер споменах за това на Ческа и тя каза, че познава човек, който би могъл да прояви интерес. Може би иска да говорим точно за това утре. Нямаш нищо против, че ще обядвам с нея, нали? — Саймън я погледна притеснено.

— Не, разбира се. Но според мен ще бъде по-добре да не й казваш, че сме се срещали. Това би могло да я ядоса. Тя все още мисли, че съм на десет години.

— Разбирам. Но не се притеснявай, вече имам опит с прекалено грижовни родители.

— Така ли? — остро запита Алекс.

— О, господи, не исках да прозвучи така. Алекс, аз съм на двадесет и пет години и естествено съм имал няколко приятелки. Но никоя от тях не е била толкова красива.

— Аз не съм красива. Поне не колкото майка ми.

— Красива си. И слава богу, че сте толкова различни. Нейната красота е доста подсилена, докато твоята е естествена.

— Когато съм с нея, се чувствам съвсем незабележима.

— Предполагам. Но тя е звезда и играе съвършено ролята си на такава. Всичко е въпрос на самоувереност.

— Ако трябва да бъда съвсем откровена, бих искала изобщо да не се бе връщала в Англия. Откакто пристигна, целият ми живот се разпадна на части. Марчмънт и Ел Джи много ми липсват.

— Не смяташ ли, че Ел Джи би била доволна, ако устроиш живота си по възможно най-добрия начин?

— Да. Аз… — Гласът на Алекс потрепери. Тя усещаше, че всеки момент ще се разплаче. Сведе глава засрамено. — Аз… съжалявам. Обикновено никога не плача.

Саймън се пресегна през масата и улови ръката й.

— Алекс, моля те, не трябва да се чувстваш неловко. Ти преживя ужасен шок и чувствата ти са напълно естествени.

— Чувствам се… толкова самотна — изхлипа тя.

— Алекс, ти не си сама. Аз съм до теб. — Саймън направи знак да му донесат сметката. — Хайде да се поразходим.

Тя кимна.

Веднага щом плати, той я прегърна през раменете и я поведе навън.

— Алекс, аз… Виж, при други обстоятелства изобщо не бих споменал това, но смятам, че сега би могло да помогне. — Саймън спря и се обърна към нея. — Вярваш ли в любовта от пръв поглед?

— Аз… Не, мисля, че не.

— Е, аз също не вярвах, докато не те видях на сватбата. Оттогава не мога да престана да мисля за теб. Зная, че звучи глупаво, но е истина.

— О, Саймън, много мило, че го казваш. Разбирам, че се опитваш да ме поразведриш. Но какво щеше да стане, ако не бях дошла в Лондон? Може би никога повече нямаше да се видим.

— О, щяхме да се видим. Сигурен бях, че рано или късно ще се срещнем пак. Моля те, Алекс, кажи ми, че и ти чувстваш нещо към мен!

— Аз… Не зная… Да, Саймън, наистина изпитвам нещо към теб. Не мога да го обясня точно. Нямам никакъв опит в тези неща. А и в момента съм много объркана.

— Трябва да ми повярваш, Алекс. Не бих искал да говоря, защото думите в такива случаи звучат глупаво и фалшиво, но аз те обичам и те уверявам, че винаги можеш да разчиташ на мен. На нас ни е предопределено да бъдем заедно. Зная го! А инстинктът ми никога не ме е подвеждал.

Алекс вдигна лице към него.

— Аз… Просто не зная какво да ти кажа.

— Не казвай нищо. Трябва само да запомниш, че това не е мимолетен флирт и аз винаги ще бъда до теб, винаги, когато ти потрябвам.

— Благодаря ти.

— Не ми благодари. — Той потръпна и я притегли към себе си. — Благодари на съдбата. За всяко нещо си има причина. Онова, което преживя, е наистина ужасно, но именно то ни събра.

— Така е — кимна тя.

— А сега какво ще кажеш да отидем в клуба, където те заведох онази вечер, и да пийнем по едно бренди. Замръзвам! — Саймън я целуна по носа и двамата забързаха по улицата към заведението.