Джеймс Хадли Чейс
Нежен център (4)

Глава четвърта

Рекламата на детективската агенция „Хеър“ гласеше, че агенцията предлага превъзходно обслужване и бързи резултати.

Агенцията се ръководеше от Хомър Хеър, помагаха му неговата дъщеря Люсил и зет му Сам Карш. Полицията и тези, които имаха работа с тях, ги наричаха „дяволската троица“.

Хомър Хеър наближаваше шейсет и петте. Беше огромен мъж, силно затлъстял, с глава като ряпа и нос като патладжан, с малки хитри очички и провиснали мустаци, които не успяваха да скрият напълно жестоката му скъперническа уста.

Дъщеря му, двайсет и пет годишна, беше дребна и кльощава. Нейните остри черти и блясъкът на малките й черни очи й придаваха вид на опасен и подозрителен копой.

Съпругът й Сам Карш можеше да й бъде брат. Той имаше същата физиономия на копой, същия кален цвят на лицето и същата мазна черна коса. Ако не му бяха предложили да работи заедно с Люсил, едва ли би му хрумнало да се ожени за нея. Очите му изхвръкваха при вида на всяка блондинка, която отговаряше на високите му изисквания, но тъй като печелеше добре при Хеър, беше приел Люсил като необходимо зло.

На втората сутрин след убийството в парк-мотела Хомър Хеър седеше пред бюрото си в изработен по поръчка стол, конструиран така, че да побира огромните му телеса, и гледаше поразен и изненадан Джоан Парнъл.

— Но това е убийство — каза той меко с хриптящия си глас. — Обикновено ние не се занимаваме с убийства. Първо, защото на полицията не й по вкуса агенцията да се бърка, и второ, защото те имат необходимата организация за разследване на убийства, докато ние, естествено, сме в по-неизгодно положение.

Джоан Парнъл, лъхайки силно на джин, направи нетърпеливо движение.

— Има и други агенции — каза тя. — Не възнамерявам да ви моля да работите за мен. Плащам хиляда долара хонорар. Приемате ли работата или не?

Хеър примигна.

— Скъпа мис Парнъл — каза той припряно, като размаха огромните си, сякаш направени от тесто ръце, — ако изобщо има агенция, която може да ви помогне, това сме ние. Какво точно искате да направим?

— Да намерите убиеца на сестра ми — каза Джоан със своя равен, твърд глас.

— Какво ви кара да мислите, че полицията няма да го открие?

— Може и да го открият, но ще бъда удовлетворена да знам, че съм помогнала. Искам този човек да бъде намерен! Ще се заемете ли с това или не?

— Разбира се, че да — каза Хеър и придърпа към себе си един бележник. — Прочетох, естествено, фактите във вестниците, но дали не бихте могла да ми кажете още нещо, което би помогнало. Преди всичко ми разкажете за сестра си.

Един час по-късно Джоан Парнъл стана. На бюрото лежаха петстотин долара в банкноти по двайсет.

— Ще получите другите петстотин следващата седмица — каза тя. — Искам действия срещу тези пари.

Хеър погледна парите и се усмихна любезно.

— Дадено, мис Парнъл. Ние сме специалисти по бързите резултати. До следващата седмица непременно ще имаме нещо за вас.

— Ако не го получа, и вие няма да получите повече пари — каза Джоан рязко.

Когато тя си отиде, Хеър заби огромния си палец в звънеца на бюрото си.

Влезе Сам Карш, следван от Люсил с бележник в ръка.

— Имаме работа — каза Хеър и посочи банкнотите на бюрото. — Убийството на Парнъл.

Карш седна и бутна бомбето си назад. Той беше от мъжете, които биха излезли по-скоро без панталони, отколкото без шапка. Понякога, когато беше пиян, той си лягаше с шапката на главата и ставаше зъл, ако жена му се опитваше да я махне.

— Какво става с тебе? — настойчиво попита той. — Убийство? Да не си се побъркал? И така си имаме достатъчно проблеми с ченгетата. Да не би да искаш да си загубим разрешителното?

— Успокой се — каза Хеър. — Ще се оправим. Остави това на мене. Аз ще говоря с Теръл. Жената има пари. Тя вече плати петстотин, а следващата седмица ще се раздели с още петстотин. Тази гъска ни идва тъкмо навреме.

Карш хвърли едно око към парите и направи гримаса.

— Не ми харесва това. Теръл само дебне случай да ни пререже гърлата, а ние се захващаме с тази работа. Докъде ще я докараме така? Какво повече от ченгетата можем да направим?

— Нищо — усмихна се Хеър. — Но без да си даваме много зор, ще направим един завъртян доклад. Това ще я убеди да ни даде другите пет стотачки, след което ще си седнем на задниците и няма да правим нищо повече. Накрая на нея ще й писне от нас и ще се обърне към някоя друга агенция, но ние ще сме си прибрали една хубава сумичка без много усилия.

Карш поразмисли върху казаното, после копойската му мутра се сгърчи в гримаса, която той наричаше усмивка.

— Много хубаво… ами аз какво ще правя?

— Прочиташ всички вестници, отразили случая. Отиваш в парк-мотела в Оджъс и задаваш няколко въпроса, след което написваш доклад. Аз ще го поразкрася и ще го представя на мис Парнъл. Прибираме останалата част от баницата и след това забравяме за мис Парнъл.

— Аз не си слагам главата в торбата, преди да си говорил с Теръл — каза Карш твърдо. — Този бик е опасен. Ако разбере, че душа наоколо, ще ми строши врата.

Хеър се пресегна към телефона. След няколко минути говореше с Теръл.

— Шефе, мис Парнъл беше тук — рече той с плуващ в мазнина глас. — Иска да намеря убиеца на сестра й.

Сърдитото ръмжене на Теръл достигна съвсем ясно до Карш, който потрепери. Хеър слушаше и хриптеше, после каза:

— Разбира се, шефе, знам това. Именно затуй ти се обаждам. Аз няма да ви се пречкам. Сами ще постъпи като журналист. Разбира се, разбира се… Обещавам. Той само ще зададе няколко въпроса тук-таме и ще напише след това доклад. Ако наистина научи нещо интересно, вие ще бъдете първите, които ще го узнаят.

Той пак се заслуша и хвърли поглед към Карш, като му намигна с тлъстия си клепач.

— Шефе, аз се опитвам да спечеля някой честен долар. Ти не можеш да възразиш, ако Сами отиде до мотела и се поогледа наоколо. Това е всичко, което ще направи. — Той се заслуша отново. — О’кей, шефе. Давам ти думата си. Аз й казах, че не се занимаваме с убийства, но тя иска доклад… не ме питай защо. — Изведнъж гласът му загрубя. — Аз съм в правото си, шефе. Поемам пълна отговорност, няма да объркам реда. О’кей, шефе — и затвори.

Поседя няколко секунди втренчен в телефона, след това се протегна и взе пура.

— Той не може да ни спре, Сами, но трябва да внимаваш. Ще се нахвърли върху нас, ако направим погрешен ход.

— Това е страхотно — каза Карш саркастично. — Знаеш ли какво? Мисля, че ще изчета всички вестници и ще направя доклада от тях. Тъй като ще си стоя тук, в офиса, няма да мога да сбъркам.

Хеър поразмисли, след това неохотно поклати глава.

— Тя не е глупачка. Ако искаме да приберем останалата част от баницата, ще трябва да се потрудим малко повече. Отиваш в парк-мотела. Това е всичко, за което те моля. Виждаш се с този Хенеки, говориш там с един-двама души, събираш малко местен колорит, след това се връщаш и ще забъркаме нещо, което да я убеди.

Карш се изправи.

— Чудя се защо изобщо се ожених за теб — каза той на жена си. — Тази глупост може да ме вкара в затвора.

— А късмет де! — каза Люсил и слабото й лице се оживи. — Представяш ли си! Няколко години без теб!

— Слушайте, деца — каза Хеър неодобрително. — Това не е начин да се разговаря. Заминавай, Сам. Ще се видим довечера.

Карш изпъшка. Направи гримаса на Люсил, тя му я върна и той излезе от офиса.

— Не знам защо се ожених за тази гадина — каза Люсил с горчивина. — Някой ден ще му сложа смляно стъкло в яденето.

Хеър се засмя под мустак.

— Спокойно. Той е умно момче. Не бихме правили толкова пари, ако го нямаше.

— Ама на тебе не ти се налага да спиш с него — каза Люсил, като стана.

Хеър повтори:

— Той е много умно момче — и като намести туловището си на стола, придърпа някакви хартии към себе си.

Люсил се върна в малката си канцелария. Тя седна пред пишещата машина и се загледа тъжно през прозореца.

* * *

Четирийсет и осем часа бяха необходими на Том Хенеки, за да реши как да постъпи с Ли Харди. Причината за дългото му колебание бе, че той ясно осъзнаваше опасността, която го заплашваше, ако се отнесеше зле с Харди.

Харди не беше човек, с когото можеш да си позволиш волности. Той имаше своя организация. Самият Харди се пазеше от неприятности, но се знаеше, че ако някой му досажда, той кимва на Джако Смит и този някой си навлича такъв побой, че става постоянен пациент на болницата.

Джако Смит беше тип, който охлаждаше горещите страсти по-бързо от всеки друг бабаит край пистата за конни надбягвания. Той представляваше планина от мека, бяла, хомосексуална плът, имаше коса с миши цвят, растяща ниско над тясното му чело, и тлъсто бебешко лице. Когато говореше, фъфлеше. Движеше се с Мо Линкълн, слаб и злобен красавец от Ямайка, известен с това, че може да убие с нож човек от двайсет метра. Когато и да станеше скандал около конните писти, Джако и Мо веднага пристигаха и скандалът приключваше след няколко секунди. Имаше време, когато тези двамата трябваше да прибягват до насилие, но сега вече самото им присъствие имаше незабавен охладителен ефект. Беше достатъчно да застанат отстрани и да погледат биещите се и последните изчезваха яко дим. Оловната тръба на Джако и ножът на Мо бяха причинили толкова злини на служителите на реда, че не се нуждаеха от повече доказателства за своята ефективност.

Хенеки знаеше, че рискува посещение на тези двамата, ако раздразни Харди, но след като претегли доводите за и против, реши, че печалбата си струва риска. Тъй че седейки в тясната си гореща канцелария малко след единайсет часа, той се пресегна към телефона и набра офиса на Харди.

Самият Харди вдигна слушалката.

— Том Хенеки се обажда — каза Хенеки. — Аз съм собственикът на парк-мотела в Оджъс. Бих искал да се отбиете при мен довечера, да речем в десет часа.

Настъпи дълга пауза, която окуражи Хенеки. После Харди каза:

— За какво става въпрос?

— Разговорът не е за по телефона — каза Хенеки. — Нека да го наречем спешен делови въпрос.

— Ако имате работа с мен — каза Харди с внезапна острота в гласа, — елате в офиса ми.

— Току-що бях посетен от ченгетата — каза Хенеки. — Те стават прекалено любопитни. Мисля, че е по-добре да дойдете тук в десет часа.

Той внимателно постави слушалката, чудейки се на куража си да говори по този начин с Харди. Извади носна кърпа от джоба си и избърса изпотеното си лице. След това отвори едно чекмедже в бюрото си и взе от там един специален полицейски пистолет, 38-и калибър. Разгледа го, убеди се, че е зареден, и го сложи в един страничен джоб на сакото си.

Докато затваряше чекмеджето на бюрото, вратата на канцеларията се отвори и влезе един дребен тъмен мъж с лице на пор, с отъркано сиво бомбе и костюм.

Хенеки беше дочул неясен шум от спираща кола. „Още един лешояд, който идва да види бунгалото на убийството — каза си той, — или пък ще остане за през нощта, за да може да се похвали на приятелите си, че е спал в същото легло, в което е била заклана Сю Парнъл.“

От момента, в който заглавията на вестниците гръмнаха за убийството, на Хенеки постоянно му досаждаха подобни лешояди. Мотелът беше препълнен. Той стана, за да съобщи на този малък, подобен на плъх човек, че няма свободни места.

— Съжалявам, всичко е пълно — каза той, като не си даваше много труд да погледне Сам Карш, който го изучаваше внимателно.

Изведнъж лицето на Карш светна и той си пое дъх развълнувано, като че ли си беше спомнил нещо важно.

— Е добре, много добре! Джоуи Шоу — царят на негодниците! Здравей, приятелче, как върви изнудването тази година?

Хенеки замръзна. Жълтеникавото му лице посивя. През изминалите три години никой не беше го наричал Джоуи Шоу. Той беше твърдо убеден, че успешно е скрил самоличността си и е потънал в неизвестност в забутания Оджъс. Погледна Карш и сърцето му спря.

Сам Карш! Той и никой друг! Карш тук!

Карш се хилеше и смехът му причиняваше студени тръпки по гърба на Хенеки.

— Ти ли си Том Хенеки? — попита Карш.

Хенеки се поколеба, след това отиде бавно до бюрото и седна.

— Чуваш ли ме, приятелче? — каза Карш, бутна шапката си назад, извади кибритена клечка и започна да изследва с нея един кътник.

— Аз съм Хенеки — каза Хенеки дрезгаво.

— Не се вкисвай толкова, де. Радвам се да те видя отново. Чакай да се опитам да си спомня. За последен път се видяхме преди три години. Ти действаше в Ки Уест — каза Карш. — Имам чудесна памет, нали? Беше пуснал въдицата на един тип, който имаше повече пари, отколкото акъл. Едно малко хубаво котенце работеше за теб. Ти я натика в леглото му и след туй го заплаши, че ще кажеш на жена му. Смяташе да му изкопчиш десет бона, само че той не беше толкова тъп, колкото изглеждаше. Той си поговори с Хеър, който си поговори с мен, след това аз си поговорих с теб… помниш ли?

Хенеки каза:

— Да, така беше.

— Трябваше малко да те понатиснем. Ти подписа показания… помниш ли? Даже успяхме да те убедим да подпишеш още две показания за два други, по-успешни опита за изнудване. Казахме ти, че няма да разгласяваме тези показания, докато се държиш добре. Между другото, какво стана с котенцето? Аз не бих й отказал.

— Не си спомням — рече Хенеки дрезгаво.

— Жалко… Е, мисля, че има и други наоколо — каза Карш. — Ченгетата знаят ли кой си, Джоуи?

— Не ме наричай така! — възкликна Хенеки.

— Значи не знаят… Много, много интересно. — Карш заобиколи плота и седна срещу Хенеки. — Добре, какво знаеш за убийството на Сю Парнъл, Джоуи? Аз работя върху случая. Ако ти ми дадеш нещо, и аз ще ти дам нещо. Танто за танто, както се казва. Каква е всъщност тази мръсна история?

— Ченгетата знаят всичко. Можеш да го прочетеш във вестниците. Тя дойде тук, регистрира се, поръча да я събудим рано…

— Тези глупости са ми известни — каза Карш. — Интересува ме каймака, Джоуи. Това, което не си изпял на ченгетата.

— Нямаше нищо такова — каза Хенеки и пот изби по лицето му.

— Но аз мога да изпея нещо — каза Карш. — Танто за танто, Джоуи.

— Казвам ти, че нямаше какво да крия — прошепна Хенеки отчаяно. — Виж, Карш, ще ти кажа направо — нищо не мога да направя, ако някаква курва я пребият в моя мотел, нали? Дай ми малко време. Ако има нещо, ще ти кажа.

Карш го изгледа продължително, след това сви рамене и стана.

— Нямам нищо против крадците, убийците и мошениците. Мога да преглътна дори по някой сутеньор от време на време, но просто не мога да понасям изнудвачи край себе си. Приятелче, в скоро време тежестта на закона ще се стовари върху главата ти и съдиите ще размахват в големите си потни ръце показанията, които подписа преди три години.

Хенеки, който много пъти беше попадал натясно, мислеше бързо. Той знаеше, че ако Карш го издаде на полицията, Теръл ще скочи на врата му много преди десет часа, когато трябваше да дойде Харди. Трябваше да се опита да задържи Карш, да се свърже с Харди, да изкрънка пари за бягството си и да изчезне отново.

Карш се беше помъкнал към вратата, когато Хенеки каза:

— Чакай…

Карш спря.

— Дай ми малко време — каза Хенеки припряно. — Ако науча нещо, ще ти кажа. Аз дори не зная коя беше жената.

— Ами?! — изсмя се Карш и посегна към бравата. — Това е последният ти шанс, Джоуи. Или ще ми изпееш нещо, или отиваш при акулите.

Хенеки си даде вид, че се колебае, след това бръкна в джоба си и извади малък предмет, който постави на бюрото.

— Добре, печелиш. Ето го. Това е всичко, което скрих. Намерих го до тялото на убитата.

Карш, който бе блъфирал и не бе очаквал да спечели нещо със заплахите си, отиде до бюрото и видя масивната златна запалка, която Хенеки му предлагаше. Не я докосна, но я разгледа внимателно. „Това е скъп предмет“ — каза си той и погледна изпитателно Хенеки.

— Когато я намерих, бях толкова объркан, че не знаех какво правя. Видях запалката на леглото до нея, взех я и я сложих в джоба си. Бях я забравил, когато говорих с ченгетата.

— Ами?! — изсмя се Карш. — Да не мислиш, че главата ми е куха? Ти си я видял и не си могъл да се въздържиш да не я откраднеш.

Той взе запалката, за да я разгледа отблизо, и я завъртя в ръката си. Очите му се присвиха, когато четеше гравирания надпис върху долната й страна:

„На Крис с любов. Вал“

— Кой е Крис и коя е Вал?

Хенеки завъртя глава.

— Не бих могъл да зная. Останах с впечатлението, че принадлежи на убиеца. Защо да принадлежи на Сю Парнъл?

— Може да я е откраднала — каза Карш неуверено.

— Това е всичко, което мога да ти дам — каза Хенеки. — Честна дума, Карш, не те лъжа.

Карш сякаш не чуваше. Той продължи да разглежда запалката и след един дълъг момент на колебание я пусна в джоба си.

— О’кей, Джоуи, танто за танто. Аз ще си държа устата затворена и ти ще държиш твоята затворена. Може да ми потрябваш пак, тъй че не бързай да празнуваш точно сега.

Той излезе от кабинета и Хенеки с напрегнато лице го видя да изчезва бързо в един прашен стар буик.

* * *

Карш спря пред пощата в Оджъс, за да се обади в агенцията. Когато Хеър вдигна слушалката, Карш му каза за Хенеки и за запалката.

— Какво искаш да направя? — попита той в края на рецитала си. — Да дам ли запалката на ченгетата?

— Не трябва да бързаме — изхриптя Хеър. — Никога не бързай, Сами. Крис и Вал, казваш? Защо тези имена ми напомнят нещо? Трябва ми малко време, за да помисля. Ти върви някъде и пий една хубава студена бира. Обади ми се по телефона след един час. Ще се опитам да се сетя.

Той затвори телефона, поседя няколко минути със съсредоточен израз на тлъстото си лице, след това се пресегна и звънна на Люсил.

— Донеси ми вчерашния брой на „Маями Херълд“ — каза той, когато тя промуши глава през вратата. — Побързай, миличка.

Тя му донесе вестника и той я отпрати. Бързо прелисти страниците, докато стигна до клюкарската колона, където прочете, че Чарлз Травърс, десетият по богатство човек в Америка, е долетял от Ню Йорк, за да прекара няколко дни с дъщеря си и зет си Крис Бърнет. По-надолу той научи, че малкото име на мисис Бърнет е Валери. Научи също, че двойката се е настанила в хотел „Испански залив“. След това поиска сутрешното издание на „Маями Херълд“. Научи за изчезването и намирането на Крис, но информацията беше толкова оскъдна, че не можа да си състави мнение, какво всъщност се беше случило. Обади се в „Испански залив“ и поиска да говори с Хенри Трас, детектива на хотела, който получаваше заплата и от агенцията на Хеър. Изслуша това, което Трас му каза за двамата Бърнет, изсумтя и затвори. После си запали пура, свлече се в стола си и остана така, докато порочният му плодовит мозък работеше. Размърда се едва когато Карш му телефонира.

— Сами, мисля, че сме попаднали на нещо много, много интересно. Запалката принадлежи на Крис Бърнет, зетя на Чарлз Травърс… да… същият. Трас ми каза, че Бърнет е откачен. Преди няколко дни изчезнал от хотела и липсвал около двайсет и четири часа. Ченгетата го намерили. Той не знаел какво е правил и къде е бил. Сега е в лудницата на Густав. Слушай, Сами, от това може да излезе много изгодна сделка, ако изиграем правилно картите си. Виж какво искам да направиш. Искам да тръгнеш от парк-мотела към северната магистрала на Маями Бийч и да се заловиш за работа. Отваряй си очите. Провери всички черни пътища. Бърнет трябва да е бил с кола. Носел е спортно сако, когато е излязъл от хотела. Но когато ченгетата са го намерили, то е липсвало. Ако можеш да намериш сакото, ще сме в много удобна позиция. Поработи върху това, Сами! Размърдай си мозъка. Искам да душиш като копой.

Карш изпсува тихичко, потейки се в телефонната кабина.

— Искаш ли да предам запалката на Теръл? — попита той.

— Не повече, отколкото искам да ми извадиш сърцето и да го хвърлиш в морето — отвърна Хеър.

— Кой казва, че имаш сърце — изръмжа Карш и затвори.

Той излезе от кабината и се качи в колата си. Запали цигара, нахлупи бомбето над очите си и поседя така известно време в размисъл. Когато Хеър каза, че иска Карш да души като копой, той имаше предвид загадъчното му умение да открива неоткриваемото. Карш сякаш беше медиум. Много пъти бе решавал някои заплетени случаи, само защото имаше странното чувство, че ще намери необходимата улика, ако погледне на точно определено място. Той поглеждаше и я намираше.

Докато седеше и пушеше, Карш се отпусна напълно, затвори очи и подобното му на пор лице се успокои. След няколко минути оправи шапката си, запали колата и бързо подкара обратно към парк-мотела. Пред входа на мотела направи обратен завой и тръгна към северната магистрала на Маями Бийч, на около петдесет мили от там.

Той задържаше скоростта на трийсет мили в час и умът му беше като антена, опитваща да долови сигнал от това, което търсеше.

Смрачаваше се, когато бе на три мили от мястото, където бяха намерили Бърнет. Беше проучил всички странични пътища, обръщаше колата, когато не намираше нищо, и се връщаше на магистралата.

Сега той внезапно застана нащрек. Черен коловоз вдясно от магистралата водеше в гъста гора. Беше по-скоро коларски коловоз, отколкото път, и Карш не се поколеба да завие по него. Когато колата заподскача по неравната повърхност, той започна тихичко да си подсвирква. Имаше странното и силно усещане, че ей сега ще намери това, което търси.

Нагоре по коловоза стигна до малка полянка сред гъсталака. На полянката стоеше синьо-бял форд линкълн, който приличаше на изоставен. Карш спря колата, излезе и отиде при линкълна.

Той обиколи колата, разгледа я внимателно, след което извади от джоба на сакото си чифт износени ръкавици от свинска кожа и си ги сложи. Отвори вратата откъм шофьора, пъхна се зад кормилото и прочете талона на колата, който висеше на таблото. Научи, че колата е собственост на компанията за коли под наем „Обратен завой“ в Маями. Той се извърна и погледна задната седалка. На седалката, грижливо сгънато, стоеше мъжко спортно сако. Все още подсвирквайки си, Карш взе сакото и го сложи на коленете си. Във вътрешния джоб имаше тънък скъп портфейл. Той го проучи. Портфейлът съдържаше две банкноти по петдесет долара, три по сто долара, шофьорска книжка на името на Крис Бърнет от Ню Йорк и снимка на красиво момиче в елегантен бански костюм. На гърба на снимката беше надраскана с молив една-единствена дума: „Вал.“

Когато Карш разгърна сакото, той изведнъж спря да си подсвирква. Предницата беше покрита с кора от засъхнала кръв. Карш беше достатъчно опитен, за да разпознае приличните на ръжда петна. Той поседя известно време взрян в сакото, после излезе от линкълна, отиде при своята кола и заключи сакото в багажника. Върна се при линкълна и макар че прекара двайсет минути във внимателно претърсване на всеки инч наоколо, не намери нищо друго. Беше вече седем и двайсет и пет и се смрачаваше. Той отиде в колата си, запали цигара, поседя замислен около три минути, след което обърна и излезе на магистралата. Умът му работеше усилено; караше бързо, но внимателно. Пристигна в Маями малко след осем и половина.

Реши да се обади в „Обратен завой“, преди да се свърже с Хеър. От дългия си опит знаеше, че Хеър няма да му благодари, ако занесеше само половината от информацията, необходима им, за да започнат да действат.

Управителят на „Обратен завой“ беше тънък рус мъж с големи торбички под очите и сбръчкано от постоянна тревога чело.

Карш му подаде визитната си картичка и отпусна дребното си тяло на един стол.

— Попаднах на една от вашите коли — каза той. — Изглежда изоставена. Номерът на талона е 44791. Това говори ли ви нещо?

Управителят, който се казваше Морфи, го погледна неодобрително.

— Изоставена… какво имате предвид?

— На един черен път встрани от северната магистрала на Маями Бийч — обясни Карш. — Зарязана на една горска полянка… няма шофьор… няма нищо. Мислех, че ще искате да знаете.

Морфи се пресегна за регистрационната книга. Той прелисти страниците, намери тази, която му трябваше, прочете я, намръщи се още повече и се облегна назад.

— Не разбирам. Колата е наета от мис Ан Лукас за пет дни. Може би тя се е разхождала в гората или нещо такова.

— Имате ли карта на областта? — попита Карш.

Морфи извади една карта от чекмеджето на бюрото си. Карш я разгледа. След това отбеляза едно място с писалката си.

— Колата е ето тук. Ако след пет дни не си я получите… ще я намерите на това място.

Морфи сякаш започна да се тревожи.

— Вие, изглежда, не смятате, че тя се е разхождала или нещо такова.

— Не бих могъл да знам. Имам подозрения. Струва ми се, че колата е била зарязана. Коя е Ан Лукас, между другото?

— Живее на номер 237, Корал авеню. — Морфи направи справка в книгата. — Никога не съм я виждал преди. Проверих шофьорската й книжка. Тя си плати нормалния депозит. Даже проверих името й в телефонния указател.

— Помните ли как изглеждаше?

— Разбира се. Блондинка. Добре облечена. Носеше шал на главата и слънчеви очила, около двайсет и пет… Но защо?

— Бихте ли я познал?

— Разбира се… защо?

— Без шала и очилата?

Морфи го погледна объркан.

— Не… Не я видях много добре. За какво е всичко това?

Карш стана.

— По силата на навика, приятелче — каза той. — Когато говориш с мен, трябва да очакваш такива въпроси. — Той показа жълтите си зъби в нещо, което наричаше усмивка. — Е, знаеш къде се намира колата, ако ти трябва. Довиждане — и се върна при колата си.

Карш отиде в една дрогерия, затвори се в душната телефонна кабина и затърси Ан Лукас в указателя. Намери номера и го набра. Докато чакаше да се свърже, погледна часовника си. Беше девет и половина.

Слушалката щракна и един женски глас каза:

— Ало?

— Мис Лукас?

— Да.

— Имате шофьорска книжка номер 559700. Така ли е?

— Не знам номера, но я загубих. Да не сте я намерили?

— Как я загубихте?

— Някой открадна чантата ми.

— Съобщихте ли за кражбата?

— Разбира се. Обадих се в полицията преди няколко дни. Кой се обажда?

— Вие ли наехте кола от „Обратен завой“ преди няколко дни?

— Не, защо? Кой се обажда… от полицията ли сте?

— Може би — каза Карш. — Всеки би могъл да бъде — и затвори. Излезе от кабината и бързо подкара към агенцията.

Хомър Хеър разопаковаше голям пакет с дебело нарязани сандвичи с говеждо месо.

— Точно каквото се надявах да намеря — каза Карш, грабвайки два от сандвичите. Той ги отнесе до един стол срещу бюрото на Хеър.

Хеър въздъхна и погледна Люсил.

— Кажи на момчето да донесе още сандвичи и кафе.

Карш ядеше настървено. След като изгълта сандвичите, той погледна очаквателно купчината пред Хеър, но Хеър ги покри с ръце.

— Чакай… тези са мои.

Карш посегна към картонената чаша с кафе, но Хеър беше по-бърз.

— И това е мое — каза Хеър, като отблъсна ръката на Карш.

— Какъв шопар! — каза Карш с горчивина. — Докато аз печеля пари, ти стоиш тук и си пълниш търбуха.

Люсил влезе и донесе още сандвичи и чаша кафе. Карш нагъна един и попита с пълна уста:

— Този Бърнет наистина ли е откачен?

— Без съмнение — каза Хеър, и той с пълна уста. — Катастрофирал е с кола преди две години и от тогава му хлопа дъската.

Карш отпи от кафето, довърши сандвича си и докладва за събитията от следобеда и вечерта. Много преди да беше свършил, Хеър беше спрял да яде и слушаше внимателно, малките му очички блещукаха съсредоточено.

— Изглежда сигурно, че този откачен е убил жената — каза Карш. — Запалката му е била на леглото и сакото му е цялото в кръв. Това ще накара Теръл да стане по-нисък от тревата.

— Колата ме озадачава — каза Хеър, изваждайки от опаковката последния от сандвичите. — Коя е била жената, която е наела колата? Не мислиш, че е била Лукас, нали?

— Не, но можем да проверим. Аз мисля, че някаква жена е откраднала чантата й и е използвала шофьорската й книжка, за да наеме колата. Защо? Как сакото на Бърнет се е озовало в колата? Разбираш, че с това, което знаем, можем да пуснем въдицата на Джоан Парнъл за много повече от хиляда долара.

— Губим време — намеси се Люсил. — На Теръл няма да му хареса това забавяне. Сам трябваше да отиде направо в полицията, да съобщи за колата, запалката и сакото.

— Тъкмо това се канех да направя — каза Карш раздразнено, — но главният ми мозък каза „не“. — Той изгледа Хеър. — Искаш да отида в полицията лично? Това ли е идеята?

Хеър облиза огромните си дебели пръсти, надникна в опаковката да не би да е останало нещо, след това със съжаление смачка хартията и я пусна в кошчето за отпадъци. Запали пура и издуха дима към тавана.

— Не, не е това идеята, Сами — каза той. — Посветих много размисъл на тази афера. Тя може да бъде много, много доходоносна, ако действаме правилно.

— Чух вече това един път — каза Карш, като го гледаше втренчено. — И така, вдигаме ли цената? Колко би приела мис Парнъл?

— Не, няма да направим това — каза Хеър. Той разсеяно посегна към последния сандвич на Карш, но Карш го изпревари. — Мислех, че не го искаш — рече Хеър с обиден глас.

— Искам го… продължавай, слушам те.

Хеър въздъхна и кръстоса ръце върху огромния си корем.

— Утре сутринта Люсил ще вземе петстотинте долара, които Джоан Парнъл ни даде, и ще отиде при нея. Ще й каже, че не можем да се занимаваме с този случай. Ще й обясни, че съм говорил с Теръл и че той е против това една частна агенция да се занимава с убийство. Люсил ще й върне парите и ще изчезне.

Карш се втренчи в Хеър, сякаш мислеше, че той е мръднал.

— Този човек яде твърде много напоследък — каза той на жена си. — Мозъкът му трябва да се е задръстил с храна.

Люсил рече:

— Откъде тогава ще получим хубава печалба?

Хеър се усмихна:

— От Валери Бърнет… от кой друг?

Карш се изпъна на стола си като гръмнат. Копойското му лице се изопна.

— Чакай малко…

Хеър го спря, вдигайки голямата си тестена ръка.

— Това е шанс, който идва веднъж в живота, Сами. Тези Бърнет имат пари, а Травърс струва милиони. Ти представяш ли си, че той би искал зет му да бъде съден за убийство? Представяш ли си Травърс да позволи зет му да прекара остатъка от живота си в лудница за престъпници?!

Карш се размърда неспокойно.

— Тъй като си задаваме въпроси — каза той, — чувал ли си някога една малка думичка: „изнудване“? Имаш ли представа какво можем да отнесем за изнудване?

— Ти чувал ли си за половин милион долара? — каза Хеър, прегърбвайки масивните си рамене и взирайки се в Карш. — Травърс ще се възползва от възможността да купи запалката и сакото за половин милион. Ще видиш… Аз ще се занимая с това. Остави на мене тая работа.

— Без мен. — Карш се изправи. — А, не. Аз съм си твърде добре и така. Не възнамерявам да прекарам четиринайсет години в килия само за да ти направя удоволствие.

— Няма да ми правиш удоволствие — рече Хеър спокойно. — Ще получиш половин милион долара.

— Наистина ли мислиш, че можеш да уредиш тая работа?

— Знам, че мога. Помисли, Сами. Досега ченгетата нямат представа, че е бил Бърнет. С доказателството, което имаме, той е сто процента вътре. Ще го затворят в лудница до края на живота му. Травърс би платил половин милион долара, за да избегне това. Остави работата на мене, Сами. Ти свърши своята, сега аз ще свърша моята и ще делим печалбата.

— Аз няма ли да участвам в подялбата? — попита Люсил. Слабото й лице бе изкривено от алчност.

Карш й хвърли един поглед.

— Ти си ми жена… не си ли спомняш?

— Ще делим на три — каза Люсил — или изобщо няма да делим.

Двамата мъже я погледнаха, после Хеър, който познаваше дъщеря си, каза със смирена въздишка:

— Значи ще делим на три.