Джеймс Хадли Чейс
Нежен център (1)

Глава първа

Валери Бърнет лежеше във ваната със затворени очи, положила глава върху възглавницата на ръба й.

През полуотворения прозорец от терасата на хотела долитаха далечни гласове. Шумът беше приятен и Валери го слушаше с удоволствие. Тя се радваше, че бяха отседнали в този хотел в Испанския залив. Наистина беше най-хубавият хотел сред стотиците, които бе виждала.

Отвори очи и огледа своето издължено, чудесно оформено тяло. Голите гърди и тясната ивица при слабините изглеждаха изумително бели на фона на златистия й тен.

Пристигнаха в Испанския залив само преди седмица, но слънцето бе доста силно и тя бързо почерня, без да изгори.

Вал протегна мократа си ръка и взе платинения часовник, който Крис й бе подарил по случай сватбата им. Беше дванайсет без двайсет. Имаше време да се облече спокойно и да слезе на терасата, за да изпие едно мартини с лед. Крис можеше да пие само доматен сок и тя все още не можеше да свикне с факта, че се налага да пие мартинито си сама. Това, че той вече не можеше да пие алкохол, я караше да се чувства виновна по особен начин, но лекарят я беше предупредил, че трябва да продължи да живее нормално, тъй като би било зле за Крис да усети, че заради него е променила предишния си начин на живот.

Телефонът иззвъня тъкмо когато слагаше обратно часовника на масичката до ваната. Тя избърса ръката си с кърпа и вдигна слушалката.

— Търсят ви от Ню Йорк — съобщи телефонистката. — Ще говорите ли, мисис Бърнет?

Никой освен баща й не знаеше, че са отседнали в хотел „Испански залив“. „Сигурно е той“ — помисли си Вал.

— Да — каза тя и веждите й едва забележимо се сбърчиха от тревога и раздразнение.

Тя беше помолила баща си да ги остави на спокойствие и той беше издържал цяла седмица. Това, че се обаждаше сега, беше нейна грешка. Не му беше писала, макар че трябваше, като знаеше колко много се тревожи за нея.

По линията долетя дълбокият внушителен глас на баща й. Когато го слушаше, тя често си мислеше, че ако не беше станал магнат, от него би излязъл чудесен шекспиров актьор.

— Вал, там ли си?

— Да! Защо, татко? Радвам се…

— Вал! Чаках да ми се обадиш!

— Съжалявам. Знаеш как става… Слънцето е толкова хубаво. Вярно, че трябваше…

— Да оставим това. Как е Крис?

— О, добре е. Тъкмо си говорехме снощи за теб и той…

— Искам да знам как е той. Слушай, Вал, имам среща след пет минути. Да не губим време! Как е той?

Тя размърда нетърпеливо краката си във водата.

— Татко, току-що ти казах, че е добре.

— Мисля, че беше грешка да отиваш с него съвсем сама там. Той е още болен, Вал. Кажи ми, има ли още онзи ужасен тик на устата?

Вал затвори очи. Водата сякаш изстиваше много бързо или може би нейното тяло изстиваше.

— Сега е много по-добре. Наистина…

— Но все още го има, нали?

— Е, да, но той е…

— Все още ли седи и гледа като зомби?

Вал усети, че очите й се пълнят със сълзи, но каза:

— Той… все така обича да седи и да не прави нищо, но аз мисля, че ще се оправи. Сигурна съм, че сега е по-добре.

— Какво казва доктор Густав?

Вал протегна ръка и развъртя крана, за да източи водата от ваната.

— Казва, че състоянието му се подобрява, но му е необходимо време.

— Време! За бога, та той се държи като зомби вече осемнайсет месеца.

— Не говори такива неща, татко. Знам откога продължава всичко това, но все пак не е толкова много, като имаме предвид…

— Прекалено дълго продължава. Виж, Валери, ти си на двайсет и пет години и имаш всички потребности на една нормална здрава жена. Не можеш да продължаваш да живееш така. Не е честно спрямо теб. Много се тревожа. Не можеш да бъдеш обвързана с човек, който…

— Татко! — гласът й изведнъж стана рязък. — Обичам Крис! Аз съм негова жена! Не искам да слушам такива неща! Наистина! Не е твоя работа! Това засяга само мене!

Настъпи тишина. След това баща й каза с по-нежен тон:

— Аз също те обичам, Вал. Не мога да не се тревожа. Не искам да усложнявам нещата, но държа да знам какво става. Разчитам да ми казваш всичко и помни, че ако има нещо, което мога да направя, бих го направил… каквото и да е то.

— Да, разбира се, благодаря ти, татко, но наистина мога да се справя и сама. — Както си лежеше в празната вана, тя издърпа хавлията и я метна върху себе си. — Стана ми студено, скъпи. Във ваната съм.

— А какво прави Крис?

— На терасата е, чете „Оливър Туист“ — каза Вал. — Открива Чарлз Дикенс. Купил си е всичките му книги и ги чете една след друга.

— Добре… — отново настъпи пауза и Вал чу гласове от другата страна на линията. После баща й каза: — Трябва да тръгвам, Вал. Сигурна ли си, че можеш да се справиш?

— Да.

— Не забравяй… ако ти трябвам, потърси ме. Ще се върна в кабинета си към пет часа. Не можеш да ме намериш по-рано, тъй като ще съм в движение, но…

— Но за какво ще ми трябваш, скъпи?

— Просто запомни, любов моя… Дочуване.

Тя постави слушалката и излезе от ваната. Чувстваше, че замръзва. Бързо се изтри и се мушна в халат на сини и бели точки. След това прекоси голямата спалня и излезе на балкона, който гледаше към скалистите пещери, километрите пясъчна ивица и плажните чадъри в красивия залив. Погледна надолу към терасата, където обикновено седеше Крис.

Шезлонгът му беше празен. Подвързаното в синьо издание на „Оливър Туист“ лежеше отворено на зелените плочки.

Внезапен страх сви сърцето й. Тя трескаво огледа терасата по цялата й дължина, групите хора, които пиеха и разговаряха, облечените в бяло сервитьори, които сновяха между масите и разнасяха напитки, едрия портиер, който се припичаше на слънце и бе облечен в бяла униформа, след това погледна към нежно накъдреното море и почти безлюдните плажове, но не видя и следа от Крис.

* * *

Хотел „Испански залив“ беше един от най-скъпите и луксозни хотели във Флорида. Той побираше само петдесет души, но предлагаше обслужване, което напълно оправдаваше цените му — те бяха толкова високи, че само изключително богати хора можеха да си позволят да отседнат там.

Чарлз Травърс, бащата на Вал, го беше избрал. Тъй като лекарите казаха, че Крис се нуждае от спокойствие, почивка и топли грижи, Травърс реши, че точно това е хотелът, в който трябва да отидат. И уреди всичко. Сметката трябваше да се изпрати на него и дори им беше дал един открит мерцедес, за да се разхождат насам-натам.

Вал би предпочела не толкова луксозен хотел. Тя знаеше, че баща й се дразни от факта, че Крис не може вече да издържа жена си така, както трябва да бъде издържана дъщерята на един мултимилионер. Но хотелът беше наистина добър и тя бързо забрави скрупулите си, дори се радваше, че баща й беше настоял да дойдат тук.

През първата седмица нямаше никакви произшествия. Тя трябваше да приеме факта, че Крис беше съвсем пасивен, че изглеждаше напълно щастлив просто да седи на слънце, да чете и да й говори неясно за неща, които не ги засягаха лично. Те имаха отделни спални и Крис не показваше никакво желание да я докосне, което й създаваше усещане за празнота и безсилие, но това беше нещо, с което тя можеше да се справи и наистина се справяше. В първите дни след пристигането им Вал не го изпускаше от очи. Това не беше трудно, тъй като разположението на хотела позволяваше да се вижда цялата околност, а до най-близкия град можеше да се стигне само с кола. Винаги държеше ключовете от колата в чантата си и Крис нямаше достъп до тях. Но сега разбра, че с течение на времето, тъй като Крис изглеждаше доволен просто да седи на слънце и да чете, тя е станала невнимателна. „Не трябваше да го оставям сам на терасата“ — помисли си, като нахлузваше плажните си панталони. Докато обличаше памучния пуловер, изведнъж се сети за ключовете на колата и се втурна към чантата си. С треперещи ръце я отвори, прерови я, но не намери ключа. Изсипа съдържанието на чантата върху тоалетната масичка и продължи да ги търси. Внезапно с ужас осъзна, че докато е била във ваната, Крис е влязъл в стаята и е взел ключовете.

Вал излезе на балкона и погледна към паркинга в далечния край на терасата. Белия мерцедес го нямаше.

Върна се в стаята си и припряно прокара гребена през косата си.

„Паникьосваш се за нищо — каза си тя. — Ще се върне. Защо да не отиде на разходка с колата, ако му се прииска? Казах му, че ще сляза долу в дванайсет и половина, сега няма още дванайсет. Книгата сигурно му е доскучала и той е излязъл да се поразходи.“ Но знаеше, че това са глупости. След катастрофата Крис отказваше да се докосне до колата и винаги тя трябваше да кара. Защо тогава беше чакал да влезе в банята, за да вземе ключовете, освен ако нещо… нещо…

Вал не можа да овладее паниката си, грабна чантата и се втурна по дългия коридор към асансьора. Зелената светлина се появи веднага щом натисна бутона. След секунда кабината спря пред нея. Момчето, облечено в безупречно бял костюм, й каза:

— Добро утро, мадам, на партера ли?

— Да, ако обичате — отвърна Вал и се облегна на огледалото, което заемаше половината от стената на кабината.

Те потънаха надолу между етажите, след малко вратите на асансьора се плъзнаха, Вал прекоси бързо огромния луксозен хол и стигна до въртящата се врата. Когато излезе на терасата, портиерът я поздрави. Тя се огледа, но от Крис нямаше и следа. Поколеба се за момент, но после, като се опитваше да овладее гласа си, се обърна към портиера:

— Мислех, че мистър Бърнет е на терасата. Дали не е отишъл някъде?

Тя се молеше мислено портиерът да каже, че Крис е в тоалетната или в бара, или някъде в хотела, но той съобщи, че мистър Бърнет взел колата и тръгнал към Маями.

— Преди десет минути, мадам.

— Благодаря — каза Вал, прекоси бавно терасата и се приближи до мястото, където Крис беше оставил книгата си. Седна в шезлонга и я вдигна, после отвори чантата си, извади слънчеви очила и си ги сложи.

Един сервитьор се приближи тихо и постави чаша сухо мартини на масата до нея. Предугаждането на желанията на клиента беше част от обслужването в този хотел. Това малко дразнеше понякога, но точно сега Вал се нуждаеше от питието.

— Мистър Бърнет ще желае ли доматен сок, мадам?

— Мисля, че да — каза Вал, без да го погледне. — Но в момента не е тук.

Щом сервитьорът се отдалечи, Вал вдигна чашата си и отпи. Поседя известно време, взирайки се в морето отвъд плажа и усещайки ясно ускорения си пулс и болезненото чувство на страх, което приличаше на твърда буца, скрита някъде дълбоко в нея. После погледна часовника си и видя, че е дванайсет и петнайсет. Каза си, че не трябва да предприема нищо до дванайсет и половина, защото беше казала на Крис, че тогава ще слезе при него. Ако сега започнеше да го търси и той се върнеше и разбереше, че се е паникьосала, щеше да му навреди. Лекарят я беше предупредил, че трябва да подчертава доверието си в Крис. Е добре, щеше да покаже, че му има доверие.

И така Вал седеше и чакаше. Шумът от всяка приближаваща кола я вцепеняваше и тя поглеждаше тревожно към дългата алея, която водеше надолу към главния портал на хотела. Хората се връщаха за обяд, портиерът ги поздравяваше и отваряше вратите на колите. Нито една от тях не беше открит бял мерцедес.

В дванайсет и половина тя вече беше изпила мартинито и пръстите й стискаха екземпляра на „Оливър Туист“ толкова силно, че чак я боляха.

„Ще почакам още десетина минути и тогава ще направя нещо… но какво?“

Сервитьорът се приближи към нея. Друго сухо мартини стоеше върху подноса му самотно, много студено и изкусително.

— Още едно, мадам? — попита той предпазливо.

Тя никога не пиеше повече от едно мартини преди обяд, но сервитьорът сякаш усещаше, че днес се нуждае от второ. Това отново доказваше превъзходното обслужване, което предлагаше хотелът.

— Ммм… да, благодаря — каза Вал.

Сервитьорът постави мартинито на масата, прибра празната чаша и безшумно се отдалечи.

Вал погледна часовника си. След това се протегна за чашата, отпи от мартинито и го сложи обратно на масата.

„Няма го — помисли си тя. — О, господи! Какво да направя? Татко каза, че няма да се прибере преди пет. Само ако знаех къде… не, не! Не трябва да му казвам. Той наистина е последният човек, на когото ще кажа. Но кой може да ми помогне? Доктор Густав? Да, може би е по-добре да му се обадя. Но какво може да направи той? Нима ще се втурне да търси Крис? Полицията? Те биха могли да го намерят, но като разберат кой е, вестниците ще се разшумят около неговото изчезване и тогава… О, не! Нямам намерение да вдигам отново тази ужасна дандания.“

Тя отново погледна часовника си. Беше един без петнайсет. Чу се шум от приближаваща кола и тя се наведе напред, за да види как един ролс-ройс се плъзга към входа на хотела. Дебела жена с дебел пекинез в ръце слезе от колата и бавно и тежко изкачи стълбите към терасата.

„Той може да се върне всеки момент — помисли си Вал. — Не трябва да се паникьосвам. Трябва да му имам вяра. Ще чакам до един часа и тогава наистина, наистина трябва да направя нещо.“

Няколко минути преди един на терасата се появи Жан Дюлак, управителят на хотела — висок, красив мъж с безупречни маниери и особен чар, присъщ само на французите. Той спираше при всяка маса, за да размени няколко думи с гостите на хотела.

Вал го наблюдаваше как се приближава. Беше малко след един, когато той най-после стигна до нейната маса.

— Мадам Бърнет… сама ли сте? — Той й се усмихна. — Това е много лошо.

Французинът замълча, но се вгледа проницателно в пребледнялото й, измъчено лице.

— Бих ли могъл да направя нещо за вас? Мога ли да ви помогна?

— Надявам се, че можете — каза Вал с разтреперан глас. — Моля седнете. Аз…

— Не, не мога да направя това. Хората тук нямат друго занимание, освен да наблюдават и да клюкарстват. Моля елате след малко в моя кабинет. — Той й се усмихна отново. — Вашите тревоги естествено са и мои тревоги. Елате и ще видим какво мога да направя. — Той се поклони леко и отмина.

Времето се влачеше бавно и мъчително. Когато хората почнаха да напускат масите си и да се преместват в ресторанта, тя стана и тръгна към кабинета на Дюлак, като се опитваше да върви бавно. Кабинетът беше зад рецепцията. Един служител, който работеше със сметачна машина, спря и й се поклони, когато тя приближи.

— Моля влезте направо, мисис Бърнет. Мосю Дюлак ви очаква.

Тя влезе в голяма стая с прозорци, които гледаха към залива. Вътре имаше много цветя, удобни мебели и малко бюро, зад което седеше Дюлак. Той стана и й предложи стол.

— Седнете — каза той. — Сега можем да се заемем с нашия проблем, мадам. Отнася се за мистър Бърнет, нали?

Вал седна. Трябваше да направи огромно усилие, за да спре сълзите, които ненадейно щяха да бликнат от очите й.

Дюлак отиде до прозореца, постоя малко и се върна на бюрото си. Беше й дал достатъчно време да се овладее, преди да продължи.

— Преживял съм много нещастия в живота си, но като гледам назад, откривам, че е имало решения за повечето проблеми. Мистър Бърнет е излязъл с колата и вие се тревожите какво се е случило с него — това е проблемът, нали?

— Значи вие знаете за съпруга ми?

— Аз имам информация за всички, които отсядат при мен. Как иначе бих могъл да ги обслужвам?

— Той… той е избягал и аз много се страхувам.

— Излезе преди повече от час — Дюлак поклати глава. — Това е твърде много. Трябва да уведомим полицията.

Вал се сепна, но Дюлак вдигна ръка.

— Уверявам ви, че не трябва да се тревожите за евентуално нежелано разгласяване. Ако ми разрешите, аз ще уредя всичко. Капитан Теръл, шефът на полицията, е мой добър приятел. Той е разумен човек и ще предприеме незабавни действия по възможно най-тактичния начин. Може да бъдете сигурна, че не само ще намери мистър Бърнет, но и никой освен нас няма да бъде информиран. Гарантирам ви това.

Вал бавно и дълбоко пое дъх.

— Благодаря ви. Да, разбира се… Ще оставя това на вас. Много съм ви благодарна.

— Ще сторим всичко, което можем — каза Дюлак, докато ставаше. — А сега мога ли да ви предложа да се качите в апартамента си. Ще поръчам да ви изпратят обяда. — Той се усмихна, когато Вал започна да протестира. — Нещо съвсем леко, вие трябва да се храните. — Той я изпрати до вратата. — След половин час капитан Теръл ще бъде при вас.

* * *

Капитан Франк Теръл беше едър мъж с пясъчноруса, тук-там прошарена коса. Грубоватото му лице завършваше с издадена квадратна челюст. Очите му бяха металносиви. Подчинените му го обичаха, а престъпниците, които вирееха добре в благодатната почва на Маями, се страхуваха от него.

Той се настани в един фотьойл, който изчезна под огромното му тяло, и погледна замислено Вал, която седеше срещу него с длани, притиснати между коленете.

— Дюлак ми каза за вашия проблем, мисис Бърнет. — Любезна нотка се прокрадна в иначе строгия му глас. — Вече разпратих описание на вашия съпруг и на колата му. Не се съмнявам, че след около час някой от моите хора ще го намери. Искам да ви уверя, че няма за какво да се тревожите.

— Благодаря ви… но вестниците…

— Не трябва да се тревожите за това. Знам как да се оправям с репортерите — продължи Теръл. — Дюлак ми каза, че съпругът ви не е много добре, но без да навлиза в подробности. Бихте ли ми казала нещо повече за него?

— Защо? Добре… щом… щом смятате, че е необходимо — каза Вал.

— Какви по-точно са проблемите му?

— Преди две години преживя автомобилна катастрофа. Беше тежко ранен в главата. Повече от пет месеца беше в безсъзнание. Преди катастрофата беше чудесен мъж и работеше за баща ми. Но след като излезе от кома, той… ако трябва да използвам думите на баща ми, той се държи като зомби. — Вал замълча и погледна към прозореца, мъчейки се да сдържи сълзите си. — Прекара месеци наред в санаториум. Нищо не му помогна. Физически беше добре, но просто загуби интерес към всичко… включително към мене. Остана в санаториума осемнайсет месеца, но състоянието му нито се подобри, нито се влоши. Реших, че не мога да го оставя там, и против желанието на баща ми настоях да се опита да заживее нормално. Надявах се, че далеч от санаториума ще се възстанови по-лесно. Лекарите се съгласиха и аз го доведох. Тук сме от седмица и той наистина започна лека-полека да се възстановява.

— В какъв смисъл? — попита Теръл.

— Започна да се интересува от някои неща. Преди да дойдем, просто седеше и с часове гледаше в една точка. Тук намери „Оливър Туист“ и започна да я чете. Помоли ме да му купя събраните съчинения на Дикенс и аз го направих. Възнамеряваше да изчете целия Дикенс. Започна да проявява интерес и към хората наоколо, обсъждаше ги с мене.

— А интересът му към вас започна ли да се събужда?

Вал вдигна безпомощно ръце:

— Не.

— Разбрах, че се е консултирал с доктор Густав — продължи Теръл след кратка пауза. — Защо?

— Той е в ръцете на лекарите от две години и няма никаква увереност в себе си. Чувства се безпомощен без лекар наоколо.

— Познавам добре доктор Густав — каза Теръл. — Той е добър човек. Какво мисли за съпруга ви?

— О, каза, че Крис проявява признаци на подобрение, но лечението ще отнеме много време.

— Не ви ли предупреди, че съпругът ви може да избяга?

— Не.

— Съпругът ви не се ли страхуваше да шофира, след като излезе от санаториума?

— Това е едно от нещата, които ме тревожат. Той не е докосвал кола след катастрофата… до днес. Винаги карах аз.

Теръл се замисли за миг, след това стана.

— Ще ви съобщя веднага щом го намерим. Може би ще бъде добре да дойдете и да го приберете от полицията. Мисля, че доктор Густав трябва да бъде предупреден. Аз ще направя това. Опитайте се да се успокоите. Няма да ни отнеме много време да го открием. Моите хора патрулират по всички магистрали, които водят към Маями.

Когато той излезе, Вал седна до прозореца, откъдето можеше да наблюдава алеята. Започна дългото чакане.