Филип Шелби
Опасни муцуни (11)

10.

Стюардесата от салона на първа класа посочи на Холис мястото до прозореца, но тя отклони предложението и се настани на седалката до пътеката, отдясно на Саймън Джоунс, който лениво прелистваше списанието, купено на парижкото летище. Беше включил слушалките и сега се поклащаше в такт с музиката.

Двамата спътници не бяха разменили нито дума, откакто заеха местата си. Направи й впечатление безгрижното бъбрене на Джоунс със стюардесата, която му донесе портокалов сок. Същевременно той се оказа странно неопитен с бутоните за избор на музика, за регулиране на силата на звука в слушалките, за боравене с видеоканалите. Какво й беше споменал? Че се е крил дълги години? Като се има предвид колко малко бе запознат с техническите новости в самолетите, нищо чудно да се окаже, че поне този път не е излъгал.

Стомахът й се сви на топка, когато самолетът се заклатушка над Атлантическия океан. Но стюардесата побърза да й се притече на помощ.

— Струва ми се, че за вас ще е по-добре, ако погледате някой филм — предложи тя и посочи към видео бутоните.

Полумракът допадна на Холис. Не можеше да гледа повече физиономията на Джоунс. Не искаше и да мисли за него. В този миг погледът й попадна върху телефонния апарат, монтиран към дръжката на облегалката. Защо да не позвъни отново на Пол в посолството?

Обаче тази линия не беше кодирана и защитена срещу подслушване. Освен това един разговор с Пол вече нищо не можеше да промени. Най-много да се разплаче, когато чуе гласа му…

Затова се отказа. Трябваше да мисли за онова, което я очакваше на летище „Кенеди“, където щеше да се срещне с хората от ФБР. Според дадените й инструкции тя бе длъжна да им предаде Джоунс, но като видя какво се случи на Гар дьо Норд, Холис реши първо да попита Пол по телефона какво е най-разумно да предприеме.

Веднъж само да стигнат в Ню Йорк, и всичко ще свърши.

Всичко ще свърши. Тази простичка фраза отекна приятно в съзнанието й като звън на камбана, разклатена от вятъра. Продължи да ехти в главата й дори и след като задряма.

 

 

Въпреки полумрака Майстора не я изпускаше от погледа си. Устните й потръпнаха, две-три бръчки се появиха над веждите й. Може би сънуваше кошмар. В един миг дори устните й се раздвижиха, като че ли в безмълвна молитва.

Той смяташе, че вече я познава достатъчно. Знаеше не само каква е сега, но и каква е била преди години. Никога не бе вярвал на съвпаденията и затова подозираше, че тя е част от някакъв хитроумен план, който засега не можеше да отгатне.

Майстора коригира силата на звука в слушалките. Трепетният глас на Бьорлинг, наричан напоследък „шведския Карузо“, го потопи във великолепната музика на „Бохеми“. От години не бе слушал тази ария.

Този унес трая само миг. Отново се замисли за агентурната мрежа на Сам Кроуфорд в Париж. Майстора знаеше наизуст легендите за непобедимия Кроуфорд, за неговия професионализъм, за почти непогрешимия му инстинкт при преследването на жертвите.

Кроуфорд можеше да го хване в онзи парижки ресторант, можеше да хвърли хората си срещу него и момичето още там, на улицата. Но вместо това бе наредил да ги проследят. Защо?

Очевидно е искал да разбере с кого трябва да се срещна…

Което на свой ред насочи Майстора към предположението, че Кроуфорд всъщност не се интересува от него. Детективът лесно можеше да обезвреди Майстора още в първите часове след заминаването му от Марсилия. Но ето че беше предпочел да се задоволи само с проследяване.

А дали тя подозира каква е целта на пътуването ми?

Майстора натисна бутона за повикване и обясни на стюардесата, че негов приятел ще го последва от Париж за Ню Йорк с първия полет, но за съжаление не е запомнил името на авиокомпанията.

Стюардесата се отправи към пилотската кабина, за да направи справка за графика на следващите полети. Върна се при Майстора след по-малко от две минути.

— Следващият полет е с „Конкорд“ — любезно го осведоми тя. Лъхна го френският й парфюм. — По разписание ще кацне в Ню Йорк двадесет минути преди нас, защо ние не можем да летим толкова бързо колкото свръхзвуковите самолети. Но пилотът ме предупреди, че не е изключено да пристигнат още по-рано. Така че нищо чудно в това вашият приятел да ви махне с ръка от другата страна на митническата бариера на летището.

Майстора не беше съгласен, че тази среща ще му достави изобщо някаква радост, но все пак й благодари.

Възможно ли е Кроуфорд да наруши принципите си и да го последва чак до Ню Йорк?

Разбира се, че е възможно.

Най-вероятно в момента той беше зает с проследяването на данните за мис Фримънт в американското посолство в Париж. Ако се добере до копията от паспортните файлове, ще узнае, че тя придружава мистър Саймън Джоунс. После остава само да прерови списъка на пътниците, отлитащи с полет 101.

Но ще организира ли Кроуфорд почетен комитет за посрещането на Майстора на нюйоркското летище?

Майстора не допускаше такъв сценарий. Именно в подобна ситуация най-голямото предимство на Кроуфорд внезапно се превръщаше в непреодолим недостатък. Групировката ОМЕГА действаше само извън територията на Съединените щати. При това в пълна секретност, без да осведомява американския посланик в Париж, без знанието и разрешението на местните полицейски власти, без координация с френските специални служби. Но ОМЕГА нямаше позволение да действа в самите Съединени щати…

Ако се обърне за съдействие към ФБР, към митническата полиция или към други законни организации в Ню Йорк, Кроуфорд ще бъде заставен да даде обяснение кого представлява и защо се обръща към тях с толкова неясна молба. А това неминуемо ще изисква време.

Но ако Кроуфорд предпочете да рискува? Ако се разконспирира пред летищните или останалите власти в Ню Йорк, той може да компрометира цялата дейност на групировката ОМЕГА. Подобно развитие на събитията никак не е изключено, а като се има предвид ожесточеното съперничество между секретните служби, опазването в тайна на факта за съществуването на ОМЕГА ще бъде поставено на карта. Веднага ще се намесят медиите, въпросът ще се раздуха и ще стигне чак до Конгреса. В сенатските подкомисии отново ще заговорят, че липсва контрол върху разузнаването…

Така че Кроуфорд най-вероятно ще проследи Майстора, но сам, без чужда помощ.

Майстора се обърна към спящата си спътница. Логично бе тя да е получила в Париж точни инструкции къде да го заведе, и то веднага след като преминат през паспортната проверка и митническия контрол на летище „Кенеди“.

Ще се опита ли да ми попречи при измъкването?

Тъй като не бе сигурен в отговора, за да се презастрахова, Майстора допусна, че тя ще го направи…

Стюардесата му бе споменала, че е възможно техният самолет да кацне на „Кенеди“ няколко минути след „Конкорд“-а. Ако Кроуфорд знае номера на терминала, веднага ще се насочи натам. Но ще му се наложи да побърза. А при недостиг на време всеки, дори и най-опитният, може да допусне грешка, защото ще бъде принуден да импровизира.

Може би най-добре ще е само да изчакам, докато разбера с какви ресурси разполага Сам Кроуфорд в Ню Йорк.

Това заключение така го зарадва, че Майстора отново повика стюардесата, но този път с молба за чаша шампанско.

 

 

Вече бяха изтекли три часа и двадесет минути, откакто мощният „Боинг 747“ от полет 101 на Американ Еърлайнс, издигнат високо над Атлантика, скъсяваше разстоянието до Ню Йорк, когато „Конкорд“-ът на Еър Франс, изпълняващ полет „Спийдбърд 001“, с рев се вряза в небето на Париж.

Седнал до прозореца, Сам Кроуфорд дори не забеляза колко бързо изчезна пистата там долу — минута-две след като свръхзвуковият самолет се извиси в синевата. Мислите му бяха заети единствено с полет 101 на Американ Еърлайнс, който имаше сериозна преднина в надпреварата към летище „Кенеди“. Неволно започна да отброява минутите. Струваше му се, че Майстора като коварен джебчия краде от него минутите, една по една.

Но с това проблемите му не се изчерпваха. Главоболия можеше да му създаде и личното му оръжие. На Сам Кроуфорд никак не му се искаше да се раздели с верния си „Зиг Зауер“… обаче надали ще има време да потърси друг пистолет, когато се озове на Източното крайбрежие. Затова бе принуден да покаже служебната си карта — с печатите на Интерпол — на офицера от охраната на Еър Франс. Всички европейски авиокомпании поддържат денонощна връзка с централния компютър на Интерпол и след по-малко от минута бе потвърден персоналният код, записан върху картата на Кроуфорд. Французинът бе опитен и веднага схвана, че е по-разумно да не задава въпроси относно мисията на американеца. Само го съпроводи до салона с чакащите за полета с „Конкорд“ и му пожела приятно пътуване.

Обаче нямаше гаранции, че служителят от охраната на „Шарл дьо Гол“ няма да съобщи на американските си колеги. Никак не му допадаше перспективата да бъде посрещнат на „Кенеди“ от някое заядливо ченге, придружено от представители на летищните власти. Особено сега, когато предимството му пред Майстора се стопяваше с всяка измината миля.

Поръча на стюардесата да му донесе нещо за ядене. Опита се да си припомни разположението на сградите на летище „Кенеди“, но в съзнанието му се преплитаха неясните спомени за коридори, зали и терминали. Най-после сънят го надви, но и тогава му се привиждаха тичащи фигури, изчезващи в мрака, преди да успее да ги застигне.

 

 

В 3 часа и 32 минути далече на хоризонта изплуваха очертанията на Нова Англия. След малко обаче изчезнаха отново, защото самолетът потъна в гъстите облаци. Отвън по прозорците се посипаха първите дъждовни капки.

Холис се събуди с натежала глава, измъчвана от заглъхването — като водолаз, изплувал прекалено бързо на повърхността. Първото нещо, което видя, бяха примигващите над главата й сигнални лампи. Стюардесата се появи от вратата, водеща към пилотската кабина, посегна към микрофона и съобщи на пътниците, че до кацането остават само двадесет и пет минути.

Холис се обърна към мястото на Джоунс. Облегалката беше изправена, коланът му — затегнат, но той още дремеше.

Младата жена измъкна несесера с хигиенни принадлежности, надигна се и пое към дамската тоалетна. Заключи вратата зад себе си и примижа от силната светлина.

Отражението й в огледалото й напомни, че трябва да се погрижи за външността си. Полата и блузата се бяха измачкали, косата — разрошена. А лицето й беше необичайно подпухнало и восъчнобледо. Извади четката за коса и гримовете, после разкъса целофана около четката за зъби, измъкна и пастата и се залови за работа.

Вторият светлинен сигнал, напомнящ за предстоящото кацане, премигна точно когато излизаше от тоалетната. Сега, отърсила се от сънливостта, тя се чувстваше значително по-добре.

Когато се върна на място си, погледът й бе привлечен от списанието на Джоунс, паднало на пода. Той все още не се беше събудил, затова тя се наведе да го вдигне. Цветната корица бе посветена на някакви знаменитости, застанали на фона на Лаго ди Комо — вълшебно място, за което тя винаги си беше мечтала. Може би вътре имаше още фотографии. Холис сгъна списанието и го пъхна в чантата си.

— Добър ден, мис Фримънт.

Гласът му я сепна. Отново беше втренчил хладен поглед в лицето й. Поглед, в който нямаше дори следа от умора или сънливост.

— Здравейте.

— Добре ли спахте?

— Да. А вие?

— Подремнах малко.

Самолетът се снижи още повече. Холис притисна ноздрите си, за да компенсира спада на налягането, причинено от промяната на височината — ушите й бяха заглъхнали. Някъде отзад, може би откъм крилата на самолета, долетя тънко свистене — хидравликата беше задействана, за да се регулира налягането преди спускането на трите колесника.

— Има ли още нещо, с което трябва да съм запознат, преди да се изправим пред митническата проверка и гишето за паспортен контрол, мис Фримънт?

— Само стойте близо до мен.

— Разбира се. Нали у вас е моята виза. А после какво ще правим?

— Ще отидем на уговореното място, където ще ни очакват следователите от ФБР.

Тя очакваше на лицето му да се появи някаква гримаса — може би на гняв, на съжаление или дори на отчаяние, но за нейна изненада той остана съвсем спокоен.

— Не виждам да се безпокоите от тази среща?

— Защо да се притеснявам, мис Фримънт? Ако ме арестуват, най-после ще бъда в безопасност. Не сте ли съгласна с мен?

Той се облегна назад, когато самолетът се устреми надолу към светлините на пистата.

 

 

„Спийдбърд 001“ докосна пистата в 4 ч. и 11 мин., след което веднага се насочи към терминала. Кроуфорд се оказа пети по ред на опашката пред вратата. Но беше пръв, когато наближи края на коридора в подвижния ръкав, водещ към салоните за митническа и паспортна проверка.

В просторната зала за паспортна проверка пасажерите се тълпяха на дълги редици. Кроуфорд се насочи към крайното гише, където млад чернокож служител, ухаещ на кафе и ментови дражета, хвърли бегъл поглед на служебната му карта, издадена от Държавния департамент, отвори паспорта му и надраска нещо нечетливо върху визовия печат. След минута Кроуфорд вече подаваше паспорта си на митничаря, а след още две минути поглъщаше енергично оставащите метри до огромната зала за пристигащите пътници, в която човешкият поток не секваше денонощно. Кроуфорд не бе стъпвал тук от четири години, но отново завари същата шумна и многоезична тълпа, каквато помнеше. Навсякъде се виждаха щандове за сувенири, павилиони за вестници, бутици, пред които се тълпяха жени в най-различни тоалети — имаше дори индийки в техните пъстроцветни сарита, а до тях — рускини с шалове около врата или европейки в костюми на Кристиан Диор. Наоколо се размотаваха мъжете им. Мяркаха се индуси с тюрбани на главите, както и полинезийци с триредови племенни символи по бузите. Смесваха се странни аромати, донесени от десетки държави. В дъното се бяха подредили шофьорите на лимузините, очакващи пътниците от „Конкорд“-а. Около тях шетаха мургавите чистачи на залата, без да се опитват да прикриват неохотата, която изпитваха към професията си.

Кроуфорд огледа тази невъобразима шарения набързо, докато прекосяваше залата. Вървеше към ескалаторите, водещи към салона за заминаващите пътници. Вече бе стъпил на първото от подвижните стъпала, когато металическият глас от говорителите обяви кацането на самолета от полет 101 на Американ Еърлайнс от Париж.

Кроуфорд се затича нагоре по ескалатора и започна да се провира сред чакащите пред паспортните гишета. Видя вратите, боядисани в синьо и сиво. Огледа ги трескаво, но навсякъде табелките бяха с неразгадаеми за посетителите съкращения — като например Н2-743 или 47-6С8. Само персоналът на летището разбираше тези кодове и само той имаше право на достъп в тези помещения.

Но Кроуфорд знаеше, че коридорите зад вратите водят към служебните помещения, където пътниците не можеха да припарват: багажните отделения, службата за охрана, контролната кула към Центъра за управление на полетите и други подобни. Още когато се приближаваше към ескалатора, който щеше да го спаси от врявата и тъпканицата в огромната чакалня, той си повтаряше мислено, че някъде тук непременно трябва да има врата с надпис Е-12. Тук, някъде тук трябваше да бъде проклетата врата, защото това бе единственият му шанс да се добере до Майстора.

 

 

Холис не разбра защо самолетът спря толкова далече от терминала. Навън още валеше и очертанията на сградата на летището се губеха в пороя.

Вероятно стюардесата бе забелязала разочарования израз на лицето й, защото се приближи до нея и рече:

— Трябва да изчакаме и останалите пътници.

Холис насочи поглед през прозореца към масивния автобус, чиито фарове прорязаха мъглата, преди да спре до туловището на самолета. Техниците нагласиха свързващия ръкав, а хидравличните подемници изравниха нивото в двете помещения. Холис погледна към Майстора, който търпеливо изчакваше на мястото си, с вид на препатил пасажер, свикнал с тези досадни процедури. Тя се наведе, взе чантата си и се насочи към подредилите се вече пътници в дъното на коридора.

В летищните автобуси всички са равни. Вътре се озоваха пътници не само от първа класа, но и от бизнес салона. Когато най-сетне потеглиха, всички политнаха назад в единен ритъм.

По случайност Холис се озова най-отпред до вратата, която със свистене се отвори към ръкава. Прекрачи междинната ивица и веднага се отдръпна вдясно, за да избегне натиска на тълпата зад себе си. После погледна назад. В никакъв случай не биваше да изгубва Джоунс в множеството. Изчака го, след което те двамата се насочиха към залата за митническите и паспортни проверки. Младата служителка зад гишето сподави прозявката си и протегна ръка, за да поеме документите им. Щом видя дипломатическия паспорт на Холис, тя я огледа от главата до петите и се обърна към спътника й.

— Вие… вие, сър, ще трябва да почакате зад преградата.

— Но той е с мен — намеси се Холис и подаде имиграционния формуляр.

Служителката сведе глава над документа. На Холис й се стори, че нещо не е наред, защото жената зад гишето присви вежди и заговори, без да обръща поглед към Джоунс, все едно че беше някакъв невменяем тип, неспособен да отговаря за постъпките си.

— Той има ли американско гражданство?

— Да.

— Да не се е укривал от съдебните власти?

— Не, той е напуснал страната преди много години. Но сега е стар, уморен и копнее да се върне в родината си.

Едва сега служителката удостои Джоунс с един изпитателен поглед.

— Моля ви, нека приключим по-бързо — меко добави Холис. — Полетът беше дълъг и уморителен, а тепърва ще ми се наложи да се разправям със следователите от ФБР. Те ще ни чакат на летището.

— Когато свършим, ще имате време да си починете — процеди през зъби служителката.

Но все пак подпечата паспорта и останалите документи, след което ги подаде на Холис.

С митничарите нямаха проблеми, защото се наредиха пред гишето, където имаше най-малка опашка. На стената висеше надпис: „За пътници, които нямат нищо за деклариране“.

— Много добре се справяте, мис Фримънт — похвали я Майстора.

Вече бяха в голямата чакалня, където силната светлина заслепи Холис.

— А сега накъде?

— Нагоре — отвърна Холис и се насочи към ескалатора.

Младата жена остана доволна от усърдието му — той се стараеше да не изостава нито на крачка от нея. Но забеляза как погледът му зорко обходи транспортните ленти, седалките, павилионите и бутиците, като се спираше по-продължително на полицаите и на служителите от охраната на летището. По едно време Холис започна да губи търпение — неговата параноя бе започнала да я заразява. Щом се качиха на горното ниво, тя веднага се отправи към асансьорите.

— Мис Фримънт, къде отиваме?

В гласа му се долавяше нескрита тревога.

Но Холис не му обърна внимание. Вратите на асансьора се отвориха и тя излезе в дългата, полупразна зала. След навалицата в двете чакални този притихнал етаж й се стори като оазис. Младата жена пое надясно, оглеждайки надписите на вратите по коридора. Отмина вратите към офисите на Делта Краун, на Сингапурските авиолинии, после още няколко с неясни надписи.

— Мис Фримънт!

Холис продължаваше, повтаряйки си на ум инструкциите на Пол: „… щом кацнете на «Кенеди», трябва да отидеш в крилото с офисите на чуждите авиокомпании. Там ще търсиш врата с надпис «Е-12». В този офис ще те чакат следователите от ФБР…“.

Някъде тук би трябвало да е проклетата врата Е-12… Внимаваше да не изпусне нито една от вратите. Но надписите бяха съвсем други. На някои бяха поставени само емблемите на компаниите. Изкуши я мисълта да позвъни на която и да е врата и да попита за Е-12, да помоли някой непознат да я ориентира. Но не се осмели да го стори.

Вече приближаваше краят на коридора. Зад последната врата, оградени с широка жълта лента, се показаха строителни принадлежности — стълби, скелета, кутии с бои, рула от тапети…

Изненаданата жена се върна в коридора и остави чантата си на пода, смутена от напрегнатия, многозначителен поглед на Джоунс. Даде му знак с ръка да я изчака, после отново отвори вратата, наведе се и мина под лентата, поставена от строителите. Тъкмо заобикаляше стълбите и бидоните, когато токчето на лявата й обувка се закачи в някакъв брезент. Докато го освобождаваше, тя машинално вдигна поглед нагоре и видя, че и таванът е подготвен за пребоядисване.

И в този миг я видя. Зад струпаните рула с тапети надзърташе малка, покрита с прахоляк врата. Върху нея се мъдреше синя табелка „Е-12“.

— Господи! Най-сетне!

Холис не беше сигурна дали възкликна от облекчение или от подозрение. Защо следователите от ФБР ще изберат толкова странно място за срещата?

Освен ако аз не съм объркала всичко…

Холис се опита да пропъди коварната мисъл, хвана дръжката на вратата и я завъртя. Въздъхна успокоена — вратата веднага се отвори. Тя се обърна и махна с ръка на Джоунс да я последва.

В дъното на Г-образното помещението имаше дълъг бар, с подредени зад него миниатюрни бутилки — от онези, които разнасят стюардесите в самолетите. Пред него се виждаше дълга маса с някакви купи отгоре, а наоколо — диван и четири стола, почти нови. Стените бяха покрити със светлосини тапети, а килимът беше тъмнокафяв, от скъпите. Но осветлението беше оскъдно. До вратата имаше само едно бюро, но без папки и документи. На стената зад бюрото липсваше стандартният календар с емблемата на съответната авиокомпания.

Тя извика: „Има ли някой?“, но й отвърна само ехото. Пристъпи навътре и видя още три шкафа за книги и папки.

Покрай стената в дъното имаше две тоалетни с отворени врати, но лампите вътре не светеха. За всеки случай Холис ги провери и двете, а после се върна в залата.

— Да не би нещо да не е наред, мис Фримънт?

Очакваше той да й помогне в огледа на помещението, но вместо това човекът, който се представяше за мистър Джоунс вдигна чантата й от пода, остави я на дивана и протегна шепа към захаросаните лешници в една от купите на ниската маса.

— Хм… нищо не разбирам. Предполагах, че следователите ще ме чакат тук.

— Да, виждам, че тук май няма никой, освен нас двамата.

Думите му бяха заглушени от разчупването на лешниците между зъбите му.

— Може би не са предполагали, че ще пристигнем толкова рано.

Джоунс изтупа дланите си — като хлебар, изцапал ръцете си с брашно.

— Може би е така.

Тя се приближи към телефона на лавицата за вестници и списания. С крайчеца на окото си забеляза как той се отправи към бара в дъното. Вдигна слушалката, но се оказа, че апаратът не работи. Чу зад гърба си звук от отваряне на бутилка, но този безобиден шум с нищо не й подсказа, че е крайно време да се обърне и да погледне зад себе си.

Но дори и да се беше извърнала, пак нищо нямаше да забележи — барът беше висок, така че не се виждаше с какво са заети ръцете на Майстора. Ако беше насочила очи към огледалото на стената зад бара, младата жена щеше да зърне как ловко се плъзнаха пръстите му в горното дясно чекмедже, как измъкнаха оттам деветмилиметровата „Берета“, а след това тихомълком завинтиха заглушител към цевта.

Да вървят по дяволите всички следователи. Нужен ми е телефон. Трябва да се обадя на Пол. Още сега!

С тези мисли тя се обърна назад. Първо видя отворената бутилка кока-кола, оставена върху бара. До нея лежеше капачката.

После погледът й бе прикован от пистолета в дясната ръка на Джоунс, с дебел черен цилиндър пред цевта, насочен право към нея.

— А може би съвсем не е така.

Холис примигна. Сцената бе толкова ужасяваща, че краката й се подкосиха и отказаха да й служат.

— Може би вашите следователи не са закъснели, мис Фримънт. Може би те никога няма да се появят.

Гласът му сега бе различен, без следа от флегматичност или колебание, без онази арогантна нотка, която бе доловила в Париж. Звучеше тихо, но вледеняващо делово, с кошмарен тон на човек, окончателно решен да приключи с всичко. Глас на мъж, който много добре разбира какво върши, който не страда от никакви угризения. В този миг Холис разбра, че ще умре.

И точно тогава бутилката от кока-кола експлодира.

Тя захлупи лице с ръце и се хвърли на пода. Усети как край нея профуча нещо горещо. С бясна скорост, като камшик, който се е разминал на сантиметри от целта.

Но не видя, че Кроуфорд изскочи иззад високия празен шкаф в ъгъла. Беше ги следил през процепа на вратата му.

Кроуфорд видя как Майстора отвори бутилката с кока-кола. После ръцете му се скриха зад бара, а когато отново се показаха, държаха оръжието. Кроуфорд не успя да се прицели добре в главата или в гърдите му. Реши да избие с първия изстрел пистолета от ръката му, но точно пред нея се оказа бутилката. Кроуфорд знаеше, че дори и деветмилиметров куршум може да се отклони от дебелото стъклено шише, но нямаше друг избор. Ако не стреля пръв, след миг Холис Фримънт ще бъде мъртва!

Куршумът от неговия „Зиг Зауер“ пръсна бутилката на парчета, като стъклен шрапнел, които веднага окървавиха ръката на Майстора. Но пръстът му вече натискаше спусъка, сеейки откос след откос към шкафа, който се стовари на пода. Кроуфорд вече бе успял да залегне зад дивана.

Майстора не пестеше куршумите, които опустошиха масата и всичко наоколо. С особено ожесточение простреля дивана. Но куршумите не успяха да пробият дебелите подложки. Обаче това неочаквано препятствие можеше да бъде от полза и за него — като прикритие срещу изстрелите на Кроуфорд. Само така можеше да се измъкне безопасно.

Сега! Моментът бе настъпил.

Внезапна болка принуди Майстора да изпусне пистолета. Преви се на две, пропълзя около бара и изтича към вратата. Куршумите на Кроуфорд разкъртиха дървото и стената над главата му, но не успяха да улучат бягащата мишена.

Кроуфорд се надигна иззад дивана и стъпи на осеяния със стъкла килим. Олюля се, но отново приклекна, когато чу как отсреща вратата се хлопна. После скочи и се завтече към нея, но я намери широко разтворена.

Навън в коридора само няколко кутии от боя още се търкаляха, подритнати при бягството на Майстора.

Кроуфорд се пъхна под жълтата лента и изтича нататък. В залата след вратата в дъното на коридора беше пълно с хора, понесли в ръце издути чанти.

Но никъде нямаше и следа от Майстора. Кроуфорд се спря задъхан. Едва се удържа да не падне.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Кроуфорд видя едно пиколо, което се втурна към него. Скри пистолета зад гърба си и се облегна с другата ръка на стената.

— Има ли тук строителни инспектори? — извика той, като се постара гласът му да звучи по-простовато. — Онези копелдаци са си оставили ръцете тук! — Посочи с ръка към струпаните строителни отпадъци. — Едва не си строших врата заради тях…

Той махна сърдито с ръка и се обърна, но така, че да може да следи с поглед движенията на младежа. Пиколото се спря, огледа се объркано, но след малко продължи напред.

Кроуфорд отново се върна в офиса зад врата Е-12, прекрачи опръскания с кръв килим и заобиколи надупчения от куршумите бар.

Стресна го решителен женски глас.

— Горе ръцете!

Инстинктивно се подчини. Вдигна ръце и бавно се завъртя в посока на гласа. Холис Фримънт се появи пред вратата на едната от двете тоалетни, стиснала в две ръце „Берета“-та на Майстора. Пръстите й още трепереха и тежкият заглушител очертаваше колебливи кръгове.

— Не стреляйте!

Кроуфорд заговори спокойно, без да откъсва поглед от очите й. Пръстът й беше върху спусъка и тя можеше само с едно леко движение да го изпрати в по-добрия свят. Дори да не го искаше, просто така, неволно.

Едва сега успя да я огледа — с раздърпан костюм, изподран от счупените стъкла по пода, с окървавена буза, широко разтворени ужасени очи.

В гърдите му се надигна дива ярост. Защо не успя да повали Майстора още с първия изстрел!

— Вие се казвате Холис Фримънт, нали? Работите във визовия отдел към консулството ни в Париж, под ръководството на Сюзан Гарсети. На бюрото, съседно на вашето, седи Джули Томкинс. Сега сте на двадесет и шест години. Вашият…

— Стига!

Викът й го накара да млъкне.

— Но кой сте вие?

— Името ми е Сам Кроуфорд. — Той се замисли, докато намери най-подходящите думи. — Струва ми се, че преди малко спасих живота ви.

Разбра, че бе попаднал в целта, защо видя как раменете й провиснаха, а ръцете се отпуснаха.

— Искам да ми помогнете. Само вие можете да направите това — продължи той, но много меко.

На лицето й се появи тъжна усмивка.

— Аз? Да ви помогна? Щом вие не успяхте да го застреляте…

Кроуфорд предпочете да преглътне предизвикателството. На всяка цена трябваше да вземе инициативата, да я измъкне от шока, да я накара да се вслуша в съветите му.

Внезапно една мисъл прониза съзнанието му: „Тя не е действала с него! Иначе защо му бе нужно да я убива? Но защо аз оцелях?“.

— Вие и само вие можете да ми помогнете — подчерта той. — Кажете ми каква беше целта му?

— За каква цел говорите?

— Какво смяташе да прави Майстора?

Тя отстъпи крачка назад и леко отпусна пистолета. Заглушителят е по-тежък от пистолета и когато е монтиран в края на цевта, натежава на китката на стрелеца.

— Майстора? — машинално повтори тя. — Но името му е Джоунс. Мисля, че е банкер или нещо подобно. Или някакъв ловък финансов измамник. Пристигнахме заедно, защото нямаше документи, с които да влезе в страната. Беше ми наредено да го предам в ръцете на екип от следователи от ФБР.

Кроуфорд я изгледа изумено. Като че ли усети по гърлото си студената хватка на предателството. Тази жена явно не подозираше с кого си бе имала работа.

— Банков измамник ли?

Тя кимна и едва сега той пристъпи към нея. Една крачка, предпазлива и плаха, после още една, докато се добра до едно от креслата, облегна се на него и отново втренчи поглед в пребледнялото й лице.

— Тази версия ли ви поднесоха в Париж?

Тя отпусна пистолета и замря на място, настръхнала, цялата в слух.

— Джоунс… всъщност Майстора… е професионален убиец. От най-висока класа — тихо рече Кроуфорд. Не спря да й говори, без да помръдне, дори и когато пистолетът се изплъзна от пръстите й, а устните й се разтрепериха. — Той е пристигнал тук, за да си свърши работата. Но поне в едно вие бяхте права: не можеше да влезе сам в страната. Затова се е нуждаел от придружител. — Смутен, Кроуфорд извърна поглед встрани. — От някой, който няма да задава много въпроси. От някой като вас.