Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Conquest, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,7 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Елизабет Чадуик. Рицар на любовта
ИК „Бард“, София, 1997
Американска. Първо издание
Редактор: Балчо Балчев
История
- — Добавяне
Първа част
Айлит
Първа глава
Лондон, декември, 1065 г.
Айлит огледа набързо просторната зала, наситена с прясното ухание на току-що нацепените дънери за камината, и облекчено въздъхна. От дебелите греди на тавана и от покритите с ламперия стени висяха коледни гирлянди. Младата жена се приближи към най-близката стена и нежно погали стръковете снежнобял имел, преплетени с яркочервена зеленика. На стената над почетния стол, недалеч от огнището, слугите бяха приковали чифт великолепни рога от благороден елен. Огънят хвърляше радостни отблясъци по полираните им върхове.
Утре, на Бъдни вечер, братята й Алдред и Лиулф бяха обещали да съпроводят прочутия Харолд Годуин[1], граф на Уесекс[2]. За нейна радост, освен съпруга й — оръжейника Голдуин, на коледната трапеза щяха да присъстват и другите обичани от нея мъже от семейството.
Пред вратата внезапно се чу шум от стъпки. В залата влязоха двете слугини, които се връщаха от пазара на градския площад. По-младата от тях, Сигрид, дърпаше въжето на упоритото магаре, което преплиташе крака под тежестта на препълнените кошове. Другата прислужница — Уулфхийлд, нахлу с пъхтене в залата, с две тежки торби в ръцете.
— Спасихме се, господарке, само благодарение на божията помощ! Никога не съм виждала толкова шумна и разярена тълпа! — Слугинята тръшна торбите върху чистите рогозки, застлани на пода предишния ден, и уморено скръсти ръце зад гърба си. Опъна се бавно и тежко изпъшка. — И на всяка сергия само гледат как да те измамят! Ама ние не им се дадохме. Пазарихме се люто за всяко пени. Но ако не идваше Коледа, бих рекла, че това си е чисто обирджийство!
Развеселена от гнева на слугинята, Айлит леко присви пълните си устни.
— На твое място и аз щях да ги наругая — съчувствено кимна младата господарка, а Уулфхийлд й подаде кесията, значително олекнала след пазаруването.
— Щеше да олекне още повече, ако онзи продавач на риба Бранд не беше се заплеснал по Сигрид. — Уулфхийлд явно нямаше да спре да мърмори. — Отстъпи ни щуката и сьомгата на половин цена. Но щом отидохме на сергията за лука… ох, ами че той да бе от злато, пак нямаше да е толкоз…
— Уулфхийлд, стига! — нетърпеливо я прекъсна Айлит, защото видя, че Голдуин влезе в залата. Въпреки декемврийския студ ръкавите му бяха навити, откривайки силните му ръце. Върху старата си туника носеше изцапана кожена престилка. Саждите по лицето му издаваха, че идва от ковачницата. В дясната си ръка стискаше наличник от рицарски шлем.
— Отнесете тези торби в килера и извадете покупките — заповяда на прислужничките Айлит. — По-късно ще проверя дали сте купили всичко за Бъдни вечер. Ах, да, да не забравя, Уулфхийлд, първо искам да донесеш малко хляб и бира за господаря.
Уулфхийлд се извърна, видя Голдуин и се сепна. Веднага грабна торбите от пода, поклони се на господаря си и изтича навън.
Голдуин я изпрати с поглед и недоумяващо вдигна вежди.
— Днес на пазарите всичко се продава тройно по-скъпо, защото наближава Коледа, пък и кралят е пристигнал в двореца заедно с всички придворни — обясни му Айлит. — Затова хората не купуват много, а нашата Уулфхийлд обича да се пазари, преди да купи дори най-евтината стока.
Голдуин взе от ръката й кесията — като почтена съпруга Айлит бе длъжна да му я връща за проверка след всяко пазаруване.
— Едва сега започвам да разбирам защо роднините ми ме предупреждаваха, че след женитбата парите никога не стигат — засмя се той.
— А нима предпочиташ да останеш стар, самотен ерген и да преживяваш само с хляб и вода? — ядоса се Айлит, вирна глава и предизвикателно опря ръце на хълбоците си. Едра, но добре сложена, господарката вдъхваше респект дори и сред най-смелите мъже. Неслучайно баща й, малко преди да умре, я нарече „яката ми кобилка“ — точно в разгара на сватосването и пазарлъка около зестрата. Имаше защо да се хвали с дъщеря си. Работлива, самоуверена, напета и приятно закръглена, Айлит се ласкаеше, че баща й се гордее с нея. Беше свикнала с къщната работа — беше на осем години, когато той овдовя. Айлит никога нямаше да забрави думите на съпруга си през първата им брачна нощ: „Не, скъпа, с това разкошно тяло и с тези светли коси ми приличаш по-скоро не на кобилка, а на страстна, дива валкирия[3]“.
— Хм, защо ли пък не си останах на хляб и вода? — Голдуин замислено потърка брадичката си и в следващия миг внезапно се нахвърли върху жена си и я притисна към стената, под стръковете имел. — Не се ли досещаш защо? — задъхано прошепна той и устните му яростно се впиха в нейните. Меката му брада я погъделичка. От кожата му сякаш още се излъчваше топлината, погълната от ковашкото огнище. Устата му имаше тръпчиво солен вкус. Тя плъзна ръце по голите му рамене, с добре очертани мускули, по мъжествената му брадичка, преди да зарови пръсти в косата му и да отвърне с плам на целувката. Усети допира на шлема о бедрото си — в залисията Голдуин бе забравил да го пусне на пода.
Уулфхийлд се върна от килера със стомна бира в ръка, притиснала към гърдите си и самун пресен хляб. Айлит и Голдуин смутено се разделиха, но погледите им обещаваха да си наваксат пропуснатото през нощта. Той я тупна леко по задника и се отпусна на скамейката край дългата маса в средата на залата. Айлит донесе от огнището две купи с яхния, приготвена с много лук — както я обичаше мъжът й. Над масата ароматно се изви гореща пара.
— Днес си доста весел — подхвърли Айлит, докато му поднасяше резен хляб. — Може би защото си готов с този шлем? — Протегна ръка и внимателно хвана шлема. Стори й се много красив, с грижливо изковани издатини за веждите и с украшения по стените му, прикриващи лицето на воина.
Голдуин изръмжа нещо в знак на одобрение и веднага се зае с яхнията.
— Ако бях привършил и ризницата, сега щях да съм много по-радостен. Граф Харолд я иска за посрещането на Новата година, а още не съм изковал дори една трета от нея.
Обаче Айлит не се подлъга — отдавна бе разбрала, че не бива да вярва на всичките му оплаквания. Мъжът й си бе спечелил име на отличен оръжейник и постоянно го търсеха десетки благородници, кой от кой по-знатни. Ако не бе доволен от новоизкования рицарски шлем, нямаше да й го донесе с привидно нехаен вид, но всъщност тайно жадуващ за одобрението й. Сведе поглед към силните му ръце и за кой ли път се зачуди как могат грубите му мъжки пръсти да изтръгват тази красота от нагорещения метал. Припомни си с каква нежност я галеха ръцете му в леглото и неудържима тръпка прониза слабините й. Въздъхна скришом и за да прикрие унеса си, постави шлема на главата си.
— Наистина ли ти приличам на валкирия? — закачливо го подразни Айлит, удивена от плътната, сладострастна нотка, неочаквано прокраднала се в гласа й.
— И таз хубава! — извика Голдуин и весело се ухили. — Та къде се е чуло и видяло кривогледа валкирия, пък и на всичкото отгоре с фуста, дето сама си е изтъкала!
Айлит с усилие сподави гневния отговор, надигнал се в гърлото й, и свали шлема от главата си. Притвори клепачи и пред очите й затанцуваха тъмни кръгове. Никой досега не бе успял да й обясни как мъжете виждат противниците си на бойното поле през тези тесни процепи над наличника. За миг си представи как ще стои този великолепен шлем на лъвската глава на Харолд, графа на Уесекс, и отново потръпна.
— Знаеш ли, мила, всъщност не исках да ти се оплаквам — смотолеви Голдуин и пак се наведе над горещата яхния, за да надроби още късчета хляб в нея. — Много съм задължен на братята ти. Ако не бяха те, граф Харолд нямаше да ми възложи тази поръчка. И щях да остана за цял живот никому неизвестен селски ковач в тази пустош, в онази нищо и никаква работилница в Етелередшайт. — Вдигна глава и гордо огледа дебелите греди на тавана и стените, украсени с коледни цветя.
Айлит също погледна към стената. Не всяка младоженка има щастието да прекрачи прага на нова къща в навечерието на първата си брачна нощ. А техният дом се оказа много по-просторен и светъл от пренаселената къщичка на баща й, в която тя бе прекарала детството си. През прозорците сега виждаше катедралата, новия дворец и абатството на остров Торни.
Преди три години брат й Алдред възложи на Голдуин да поправи един шлем, пострадал в поредната битка. Алдред остана толкова възхитен от майсторството на неизвестния ковач, че го препоръча на всички свои познати, и още на следващия ден Голдуин бе отрупан с поръчки. Така двамата млади мъже се сприятелиха. След време Алдред прие с радост вестта, че Голдуин е пристигнал да моли за ръката на Айлит. Вече доста забогатял, талантливият оръжейник можеше да си позволи съпруга от по-знатен род. За радост на всички младоженците заживяха в искрена хармония и щастие още от първия ден на медения им месец.
От малка Айлит бе възпитавана, че нито една девойка не може да се опълчи срещу бащината воля. Тя се разплака от облекчение, щом една от слугините побърза да й подшушне, че са решили да я омъжат за оръжейника Голдуин. Макар среден на ръст, с леко извити крака, с ръце постоянно изпоцапани от работата в ковачницата, но с топла усмивка и дружелюбен нрав, той си оставаше за нея най-прекрасният мъж на света.
— Алдред и Лиулф утре ще ни гостуват за коледната вечеря — обади се Айлит. Обичаше да го гледа как яде, как чевръсто омита всичко на масата.
— Тогава май ще се наложи да заколя онези пилета, преди да се е мръкнало.
Тя недоволно извърна поглед. Въпреки че от малка бе свикнала с къщната работа, не обичаше да гледа как се колят пилета и кокошки. Голдуин избърса с кърпа устните си, наля си още бира от стомната и с наслада се облегна назад, доволен от всичко около себе си.
— Ще се радвам пак да се видим с Алдред и Лиулф. Бог знае какво ни очаква, но я си представи, че граф Харолд най-после успее да се добере до трона! Братята ти откога чакат този ден… — Отпи внушителна глътка, избърса устните си с ръка, оригна се шумно и тръгна към вратата.
На прага внезапно се обърна към жена си.
— Айли, забравих да ти кажа: ще прескоча до съседа Ситрик, нещо иска да му поправя. Май резето на вратата му заяжда. Видяхме се тази сутрин в абатството и той ме помоли да намина към него.
Айлит учудено вдигна вежди. На стари години Ситрик бе напуснал манастира в Мартинмас и се бе преселил в къщата до тяхната, след като бе оставил на монасите всичките си по-ценни вещи. Говореше се, че вече не искал нищо друго, освен да го оставят да умре спокойно в собствения му дом. Къщата му от няколко седмици изглеждаше необитавана. Накрая абатът се разтревожи и изпрати там един от слугите си — оказа се тъкмо навреме, защото никой не се грижеше за горкия самотен Ситрик.
— Каза ли още нещо?
— Изглежда къщата е била дадена под наем до следващата година на някакъв търговец на вино. — Голдуин погледна към бурето с вино в ъгъла на залата. — Някакъв нормандски търговец от Руан.
— О, така ли! — Айлит не знаеше какво да му отговори.
Лондон напоследък беше пълен с нормандски търговци и рицари. През младежките си години крал Едуард[4] често пресичаше Ламанша, за да посещава нормандски и френски замъци, и никога не бе крил предпочитанията си към всичко френско. Дори се носеха слухове, че поради липса на наследник кралят е обещал короната на херцог Уилям Нормандски[5], макар и последният саксонец да знаеше, че по право тя се пада на Харолд, граф на Уесекс. Айлит сърдито сбърчи нос. Никой не смееше да заговори за нормандите пред братята й, освен ако не искаше да си навлече гнева им. Но защо пък трябваше да ги ругаят и презират само защото са чужденци? Ето например самият Харолд, граф на Уесекс, по произход бе наполовина датчанин!
— Моля те, само не го споменавай пред Алдред и Лиулф… Или поне изчакай до утре. Не искам да се размахват юмруци и ножове на връх Бъдни вечер!
— А защо да си мълча? Това тях какво ги засяга? — разгорещи се Голдуин. — Исках само да ти кажа, че те е страх да си признаеш колко глупаво е онази къща да пустее. — Голдуин сви рамене и сърдито се огледа. — И аз не искам да имам нормандски съседи, но нали трябва да се сдържам, да не ги нагрубявам! И докато братята ти са под моя покрив, ще настоявам и те да не прекаляват с обидите си към нормандите.
Айлит кимна безмълвно, но не изглеждаше убедена от думите му. Познаваше огнения темперамент на мъжа си, както и избухливия нрав на братята си.
— Този търговец сам ли е пристигнал или, е довел и семейството си със себе си?
— Май че е взел и жена си, а може би и един-двама слуги. Поне така ми казаха в манастира. — В тона му се доловиха смесени нотки на изумление и възмущение. — Ще ги видиш, щом пристигнат. — С тези думи Голдуин излезе от залата.
След няколко минути до слуха й долетяха удари на чук от ковачницата. Радостта й помръкна. Унило се наведе, за да прибере скамейката до стената. Трябваше да отиде в килера до кухнята и да провери какво са донесли двете слугини от пазара.
Когато най-после всичко бе разпределено по лавиците, тя изпрати слугините да се заемат с бекона и пудинга за вечерята. Напомни им да не забравят и за коледния сладкиш със смокини, който пазеха за утрешното угощение. После се запъти към оградената част на двора — време бе да избере три пилета, които ще бъдат удостоени с честта да присъстват на коледната трапеза.
Веднага след вратичката на оградата на вътрешния двор започваше китна градинка с цветята, билките и зеленчуците на Айлит. Тя тръгна бавно из лехите, тук-там се навеждаше да вдигне някое полегнало растение. Огледа с грейнало лице дебелите стъбла на праза, намръщи се, щом видя плужеците, плъзнали по зелките, но в един миг се сепна — чакаше я толкова много работа, утре бе Коледа, явно сега не може повече да се любува на градината си. Въздъхна, изправи се и тръгна към ябълковите дървета. По пътя се спря до кочината на свинята, погали я зад едрите й провиснали розови уши и накрая влезе в ограденото място, пълно с пилета и кокошки. Кои пилета да избере за утрешния обяд? Около нея кълвяха само най-мършавите. Дори Аларик, ленивият петел, който презрително отминаваше всякакви лакомства, освен царевичните зърна и рядко удостояваше с вниманието си някоя от кокошките, бе изчезнал веднага след като Айлит остави отворена вратичката към външния двор.
— Проклетници! — гневно изфуча Айлит, опря ръце на хълбоците си и огледа опустелия двор. Само след час ще падне мракът, а близките гори гъмжаха от лисици и невестулки. — Кът, кът, кът… — опита се тя да примами кокошките, но в следващия миг се спря и се ослуша. Внезапно заромоля, плахо и неусетно. Айлит потръпна от хлад, разтри рамене и отново се опита да събере разбягалите се пилци.
Откъм празния двор пред къщата на Ситрик дотърча само едно пиле с шарена перушина и се залови да кълве из тревата около Айлит. Тя се наведе и грабна пилето, за да го метне във вътрешния двор, като не забрави да провери дали вратичката е здраво залостена. В този миг от оградата между двете къщи до слуха й достигна измъчено писукане. Веднага позна гласовете на своите кокошки и пилета. Изотзад се разнесе силното кукуригане на Аларик. Жената надигна полите на туниката си, за да не я спъват, изруга още веднъж и се спусна към дъното на градината, за да влезе в двора на Ситрик през задната алея.
Няколко от нейните кокошки кълвяха нехайно сред гъстата трева под ябълковите дръвчета. Една от тях дори се беше добрала до най-ниския клон на една от ябълките и сега я съзерцаваше оттам с тесните си кокоши очи. Останалите сновяха из просторната морава, чак до стените на конюшнята, щастливи, че са открили този пустеещ двор.
Айлит тежко въздъхна, но успя да сподави гневния вик, надигнал се в гърлото й.
— Кът, кът, кът… — опита се тя да ги събере около себе си.
Най-лакомата кокошка веднага се спусна към стопанката си, но останалите ревниво пазеха новопридобитата си свобода и се държаха на почетно разстояние. Айлит се отказа да ги примамва и с мрачно лице се втурна към тях. Попадна в средата на вихрушка от кудкудякащи птици, сред разхвърчала се перушина, опитвайки се да улови поне някои от пилетата. Успя да хване две и веднага ги преметна през ниската ограда в нейния двор. Изкрещя на Уулфхийлд и Сигрид да се притекат на помощ и отново се впусна в яростно преследване. Прехвърли още две пилета през оградата. Петелът Аларик, разгневен до неузнаваемост, светкавично заби клюна си в дланта й и хвръкна на върха на купчина оборски тор. Трябваше да дозапретне полите на туниката си, за да се покатери на купчината. Искаше на всяка цена да сграбчи пресипналия от кукуригане петел. Ако успееше, кокошките послушно щяха да го последват и да се приберат в двора.
Тъкмо лазеше към върха на купчината, протегнала трепереща ръка към петела, когато иззад ъгъла на къщата се появи конник. Удивен от гледката, непознатият дръпна юздата и конят му се закова на място. Ездачът сякаш забрави да затвори устата си — толкова бе удивен от яростната борба между младата жена и петела насред торището. Ужасена, Айлит веднага се смъкна от купчината смрадлива тор, спусна полите си и трескаво се зае да изтупва праха и сламките от туниката си. Как можа да позволи на този непознат да зърне оголените й бедра!
— Аз… моля да ми простите, че нахлух така… — смотолеви тя и посочи с ръка към Аларик, който надменно разпери криле. — Моите кокошки избягаха от нашия двор и аз се опитвах да ги събера.
Макар и обзета от паника, младата жена предположи, че конникът идва от абатството, защото бе облечен в скъпи дрехи, каквито носеха висшите служители на църквата. Ала преди той да заговори, Айлит разбра, че е сгрешила, защото зад него се появи втори ездач, който със сигурност нямаше нищо общо с църквата — това беше жена с овално лице, с деликатна фигура и големи топли очи. Нежните й ръце, отрупани с пръстени, здраво държаха юздата на неспокойната кобила. Наметалото и горната туника на непознатата бяха от скъп плат с изящна бродерия.
Мъжът каза нещо на жената на френски, а тя учудено повдигна тъмните си красиво извити вежди. Отговорът й бе кратък, но в гласа й се долавяше едва сдържан смях. Айлит си помисли, че ще потъне в земята от срам. Представи си как ли изглежда в техните очи — с разрошена коса, със скъсана престилка с полепнали по нея сламки, изпоцапана с оборски тор. Очевидно това бяха новите им нормандски съседи. Какво ли щяха да си помислят за нея?
Непознатата дама заговори Айлит на английски със силен нормандски акцент.
— Да не сте пострадали? Моите кокошки също много често прескачат оградата. Позволете на слугите на съпруга ми да ви помогнат. — Тя се обърна към двамата младежи, които яздеха зад нея и бързо им нареди нещо на нормандски.
— Благодаря ви — неловко промълви Айлит. Двамата слуги веднага се спуснаха към кокошките и ловко започнаха да ги събират. Аларик се бе покачил на купчината тор и възмутено кукуригаше. С рязко движение Айлит го сграбчи със зачервено от срам лице.
Мъжът се наведе над седлото, сърдечно се усмихна й също й заговори на английски:
— Може би ще съобщиш на господарите си за нашето пристигане. Ние сме новите им съседи и бихме искали да се запознаем.
Айлит мъчително преглътна. Чувстваше се толкова унизена, че й се струваше, че никога вече няма да може да ходи с изправена глава.
— Аз съм господарката — сковано отвърна тя.
Нормандецът смаяно я изгледа от главата до петите и смутено се изкашля.
— Грешката е наша — бързо заговори съпругата му. — Разбира се, една домакиня няма да облече най-хубавите си дрехи, когато е заета с къщната си работа и не очаква гости.
От думите й Айлит се почувства още по-зле. Тя видя, че лицето на мъжа бе почервеняло от едва сдържан смях.
— Надяваме се, че не сме ви притеснили и че няма да откажете да ни гостувате — мило рече непознатата.
— Ще говоря със съпруга си — избъбри Айлит и гордо вдигна глава, без да поглежда към новодошлите. — Благодаря ви за помощта. — След тези думи тя побягна към къщата си, очаквайки всеки миг да чуе силен смях зад гърба си.
По-късно, когато разказа на мъжа си за срещата с новите съседи, Голдуин, вместо да се опита да я утеши, избухна в силен смях.
Айлит спря да разресва гъстата си руса коса и сърдито го изгледа. Той се бе изтегнал на леглото с чаша медовина в ръка.
— Никак не е смешно — сопна му се тя. — Те искат да ги посетим!
— Да, знам. — Гласът му бе пресипнал от смях. — Ти още се занимаваше с кокошките, когато нормандецът дойде в ковачницата да се запознае с мен. Каза ми, че си била много притеснена от срещата и че съжалявал, ако с нещо те е обидил. Освен това настоя да отидем на вечеря у тях — добави Голдуин и в очите му блесна игриво пламъче.
— Не, в никакъв случай!
— Не можеш цял живот да се спотайваш в къщата и да ги избягваш — засмя се той и отново напълни чашата си с медовина. — Въпреки че са нормандци, те ми изглеждат симпатични хора. Мъжът се казва Обер де Реми и се надяна да стане придворен доставчик на крал Едуард.
Докато съпругът й говореше, Айлит с тревога осъзна, че той е прав. Не можеше непрекъснато да се крие от съседите си. По-добре ще е да се опита да обърне на шега станалото. Смехът най-лесно сближава хората, но не й се искаше да е за нейна сметка.
— А видя ли жена му? — небрежно подхвърли тя.
— Не, защото била заета със слугините си, но той ми спомена, че се казва Фелисия и че старата й бавачка я научила да говори английски.
— Тя е много красива — промълви Айлит, остави гребена и свали сивата си долна туника. Сгъна я на лавицата, макар да й се искаше да я захвърли на пода и да зареве с цяло гърло. Наведе се и започна да чисти сламките от туниката. Гъстата й коса скриваше лицето й от погледа на Голдуин.
Голдуин остави на пода чашата си и стана от леглото. Айлит усети едрите му ръце върху раменете си, а горещият му дъх опари шията й.
— Аз имам най-красивата жена на света и не ми трябва никоя друга — прошепна той и отметна косата от лицето й. — Хайде, ела с мен в леглото, за да вкусим блаженството на Валхала.
Ласкателните му думи я накараха да се усмихне. Беше й ясно, че той я желаеше, гласът му бе подрезгавял, а възбудената му мъжественост издуваше панталоните му. Айлит въздъхна, притисна се към мощните му гърди и обви ръце около врата му.
Страстта изгаряше телата им и всички нерадостни мисли се изпариха от главата й. На сутринта щеше отново да мисли за съседите и за срама си, но сега бе валкирия, понесена във вихъра на любовта.