Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (26)

Двадесет и трета глава

Джулита от Ълвертън се роди в една светла февруарска утрин през 1070 г. През цялата нощ Айлит не мигна от силните болки, но малко след зазоряване дъщеря й излез от майчината утроба. Главичката й бе покрита с тъмночервен пух. Джулита приветства света със силен плач.

— Досега си мислех, че Бенедикт е най-гръмогласното бебе — поклати глава Фелисия, докато повиваше новороденото в затоплените пелени. Родилните мъки на Айлит бяха напомнили за нейните. Накрая не можа да издържи излезе за няколко минути от стаята. Но акушерката, опитна селянка, се справи отлично и заяви, че раждането е минало сравнително леко и младата майка скоро ще се оправи.

— Прилича на Ролф — усмихна се Фелисия и подаде плачещото бебе на изтощената, но щастлива майка.

— Дано по характер да не е като него — засмя се Айлит, — защото няма да мога да го понеса!

— Не го мислиш наистина.

— Можеш ли да си представиш какъв щеше да бъде Ролф, ако се бе родил жена? — Тя сложи бебето до гърдата си и то лакомо захапа зърното й. — Ала за едно си права — добави Айлит, — тя има неговия апетит.

— Ще отида да го доведа — заяви Фелисия, докато акушерката почистваше леглото и сменяше изцапаните с кръв чаршафи.

Айлит се втренчи в дъщеря си, очарована от нежната кожа и меднозлатистите й мигли. Бебето беше с дълги крачета, но това не беше чудно, защото и двамата й родители бяха високи и навярно тя щеше да се превърне стройна девойка. Айлит нежно заговори и дъщеря й отвори очи. Те бяха светлосини и любопитно изучаваха Айлит. Младата жена изпита болезненото желание да защитава и закриля малкото създание. Очите й се напълниха със сълзи.

— Джулита — промърмори тя непознатото за нея нормандско име. Бяха решили с Ролф, че ако бебето е момче ще го нарекат Лиулф, на името на по-малкия брат на Айлит, но ако е момиче — Джулита, на името на майката на Ролф.

Вратата се отвори и Айлит, която очакваше Ролф, се усмихна. Но когато завесите се отдръпнаха, вместо Ролф едно малко момче я гледаше със светнали очи.

— Дойдох да видя новото бебе — заяви Бенедикт де Реми.

Акушерката сви устни и се надигна, за да отпрати детето, но Айлит я спря.

— Не, нека да дойде и да я погледне. Той няма да й навреди.

Бенедикт се промъкна покрай акушерката и се спусна към леглото. Погледна сучещото бебе със сериозно изражение и нежно пипна с пръст червената му коса.

— Ама тя е много малка! — намръщи се той.

— И ти беше толкова малък, когато се роди.

— Искам да имам брат, но мама не може да има други бебета. Как се казва?

Айлит му каза и той бавно повтори името. Бенедикт беше едно палаво и любопитно дяволче и започна да й задава въпроси за бебето. Айлит бе изтощена от раждането и бърборенето му я изморяваше.

Фелисия влезе в стаята разтревожена.

— Съжалявам, Айлит, но той се е измъкнал, без да го забележа. Трябваше да се досетя, че ще дойде при теб. Бенедикт, остави Айлит на спокойствие! Тя е много уморена и има нужда от почивка.

Малкото момче се намръщи и не се помръдна от леглото, но спря да задава въпроси.

— Къде е Ролф? — попита Айлит. — Не можа ли да го намериш?

— Отишъл да види един от конете. Може го извикал по спешност, май някакъв кон си е счупил крака.

— О! — кимна Айлит и се опита да потисне разочарованието си. Знаеше, че за него конете са на първо място и естествено не можеше да очаква от Ролф да чака в Голямата зала, докато детето се роди, но независимо от разумните доводи, очите й плувнаха в сълзи. Може би е пострадал Слейпнир, любимият кон на Ролф? Или пък Елфа, малката кобила?

— Той скоро ще се върне — опита се да я успокои Фелисия. — Опитай се да поспиш, за да изглеждаш свежа, когато той дойде. Хайде, ела с мен, негоднико. — Тя хвана сина си за ръката и го изведе от стаята, а акушерката пое бебето от Айлит.

Младата майка затвори очи. Знаеше, че е глупаво, но не можеше да пропъди чувството, че са я изоставили.

Три часа по-късно Айлит се събуди от някакъв шум. Бебето не беше в люлката, а и акушерката не се виждаше в стаята. Айлит се надигна от възглавниците и огледа стаята. Разбра, че звукът, който бе чула, е гласът на Ролф, който нежно, говореше на бебето и внимателно го люлееше ръце.

— Ролф?

Той се извърна и се приближи до леглото. Айлит видя, че лицето му е уморено, а под очите имаше тъмни кръгове. Сигурно не бе спал през нощта.

— Аз ли те събудих? — Ролф се наведе над леглото и я целуна.

— Няма значение. Радвам се, че си тук. — Очите й отново се наляха със сълзи. След раждането на Харолд акушерката й бе казала, че родилките обикновено са много чувствителни и лесно се разплакват. — Видя ли Джулита? — прегракнало попита Айлит, опитвайки се да преглътне сълзите си. — Харесваш ли я?

— Тя е принцеса — ласкаво отвърна той и избърса с длан сълзите й. — Майка ми беше червенокоса и виждам, че и тя е наследила цвета на косите й. — Приседна на края на леглото. — Сега има само мъх, но съм сигурен, че той ще се превърне в гъсти и буйни къдрици. Тя ще стане истинска красавица.

Думите му й подействаха като балсам и успокоиха наранената й душа.

— Струва ми се, че ми предстоят много безсънни нощи — измъчено се усмихна тя.

Ролф престорено се намръщи и сякаш, за да потвърди думите й, Джулита отвори очи и силно заплака. Ролф я подаде на майка й, за да я нахрани.

— Фелисия ми каза, че не си дошъл да ме видиш, когато дъщеря ни се роди, защото са те повикали заради някакъв кон — каза Айлит, опитвайки се гласът й да не звучи обвинително, докато нагласяше Джулита на гърдата си.

— Да, дорестият жребец, който купих на север, затънал в къртича дупка и докато Може се опитвал да го измъкне, си счупил крака — въздъхна Ролф.

— Нищо ли не може да се направи?

— Беше задният крак. Няма да става за разплод, защото няма да има сила да възседне кобилата. Страдаше ужасно и трябваше да го убия.

— О, Ролф, съжалявам! — Докосна ръката му и се засрами от гнева и недоволството си. — Ти възлагаше толкова надежди на този кон!

— Ще трябва отново да замина на север, за да си купя друг жребец.

Ръката, която прегръщаше сучещото бебе, замръзна и сърцето й се изпълни със страх.

— Но това няма да е веднага — добави Ролф, като видя разтревоженото й лице. — Може би следващия месец или през април, когато може да се пътува по пътищата. Вече си научих урока и няма да пътувам на север през зимните месеци.

— Сигурен ли си, че ще намериш хората, от които миналата зима си купил понитата?

— Какво искаш да кажеш?

— О, стига, Ролф! Много добре ме разбираш. Търговците, които дойдоха в Ълвертън, разказаха ужасяващи истории за това, което твоят крал е направил на север. Всички села, през които е минал, са били опустошени, а хората са избити. Говорят, че ако в Северна Англия е спокойно, то това е спокойствието на смъртта.

Макар да забеляза, че тя каза „твоят крал“, а не „нашият крал“, Ролф не каза нищо.

— Амбулантните търговци винаги преувеличават — неловко се размърда той. — Северът се е разбунтувал — шотландци, датчани и неколцина английски графове. Какво трябваше да направи кралят? Той ги беше предупредил какво ги очаква, ако се осмелят да му се противопоставят.

Тя не каза нищо, загледана в сучещото бебе. Нямаше сили, за да спори с него.

— Няма откъде да намеря друго мъжко пони за кобилите, а и няма да знам какво се е случило на север, ако не го видя с очите си.

— Постъпи както желаеш — остро отвърна тя. Ето, той седеше на леглото, гледаше как новородената му дъщеря суче от гърдите й, а вече се готвеше да я напусне. Тази мисъл й причини болка. Дали съпругата му не се чувстваше по същия начин, когато го виждаше да си тръгва след редките му и кратки посещения у дома? Далечните земи винаги бяха по-примамливи и желани за него, от тези, които притежаваше. Почувства се самотна и изоставена и това я изплаши. Хулда може и да казваше, че родилките са прекалено чувствителни, но Айлит знаеше, че страховете й не са без основание.

— Нуждаеш се от сън — рече Ролф, наведе се и леко докосна с устни челото й. — По-късно ще дойда да те видя.

Айлит гледаше как той излиза и се замисли. „Един ден — рече си младата жена — той ще се върне «по-късно», но огнището ще бъде студено, а домът му — празен.“