Даниел Стийл
Ударите на сърцето (22)

22

Септември мина неусетно в напрегната работа, щастливи нощи и блажени съботи и недели. Накрая хората започнаха да подозират, че е бременна. Беше вече в шестия месец и колкото и свободни да бяха дрехите й, не беше трудно човек да се досети, че под тях има нещо. Но още не беше искала отпуск по майчинство. Беше решила да работи докато може, и да я ползва след раждането, така й се струваше по-просто.

— Ако изляза в отпуск преди това, ще умра от скука — каза тя на Бил и той не възрази.

Бил беше на мнение тя да прави каквото намери за добре, докато лекарят е доволен от здравословното й състояние. Повторно й бе предложил след раждането да се премести на работа при него и евентуално през декември да подаде оставката си в редакция „Новини“.

Ходеха доста често в тихи ресторанти, където можеха да си отдъхнат, като „Айви“, „Кианти“, градината на „Бистро“ и от време на време в по-шумните, по-оживените, като „Мортънс“, „Шазанс“ и, разбира се, „Спаго“. Разговаряха с момчетата най-малко два пъти седмично. Те също бяха добре. Рейтингите на сериала бяха по-високи от всякога. Всичко вървеше гладко и Бил непрекъснато й напомняше, че иска да я придружи, когато следващия път посети лекаря си. Сега бебето беше и негово, независимо чии бяха гените. Толкова често се бяха любили и така се бяха сближили, че той се чувстваше негов баща. Адриан нямаше нищо против.

Не беше разговаряла със Стивън от юни, а с адвоката му — от юли и това никак не я притесняваше. Приемаше, че делото за развода е в ход, ала не се сещаше много често за него. Беше твърде заета в службата и твърде щастлива с Бил. От август, откакто си заминаха момчетата, не беше спала в жилището си.

Но обаждането на адвоката й на първи октомври все пак я изненада. Търсеше я да й съобщи, че Стивън желае мезонетът да бъде обявен за продажба. Адриан го очакваше, но въпреки това се стресна. Беше хубаво да знае, че си има собствен дом, макар и да не живееше там.

— Искат да са сигурни, че няма да бъдете там, когато го показват на клиентите — каза адвокатът.

— Много добре — хладно отвърна тя.

— Искат да предадете ключа си на търговските посредници и да оставите жилището в добър ред.

— Няма да е трудно. Казаха ли ви, че той взе със себе си абсолютно всички мебели? Аз имам само едно легло и дрехите в дрешниците, един килим и един стол в кухнята. Ще направя, каквото мога, да ги оставя подредени. — Колкото и мрачно да беше, започна да намира във всичко това и нещо забавно.

— Не сте ли го обзавели наново? — Адвокатът й изглеждаше изненадан от това, което току-що му бе казала. Беше забравила да му го съобщи по-рано. Адвокатът на Стивън също не го бе осведомил и Адриан подозираше, че му е спестил още доста неща, като например защо Стивън отказва да приеме собственото си дете и защо разтрогва брака си с една разумна и почтена жена.

— Не, не съм. Мезонетът е празен.

— Така може да не направи добро впечатление. Те сигурно мислят, че сте го обзавели наново.

— Стивън е трябвало да помисли за това, преди да го опразни. Нямам намерение да го обзавеждам, само за да ме изхвърли оттам.

— Желаете ли да откупите неговата част, госпожо Таунсънд?

— Не, не желая. А дори и да желаех, не бих могла да си го позволя. — Адвокатът й беше казал колко иска Стивън за жилището и цената й се бе сторила прекалено висока. Но ако той успееше да я вземе, тя щеше да получи половината от сумата, така че не смяташе да възразява. — Как върви разводът? — попита предпазливо тя. Все още беше чувствителна на тази тема.

— Всичко е в ход. — Той се поколеба, а после реши да се поинтересува, въпреки че съпругът й не искаше да знае. — Как върви бременността ви?

— Много добре. — Замълча за момент и добави: — Адвокатът на Стивън ли пита?

— Не, не е питал — отвърна със съжаление той, а тя само кимна.

— Има ли още нещо?

— Не, само за мезонета. Ще поддържаме връзка с посредниците и ще ви съобщим кой ще се заеме с него. Кога могат да започнат да го показват?

Тя се замисли за минута, а после вдигна рамене.

— Утре, предполагам. — Наистина нямаше какво толкова да се прави. Дори дрешниците бяха прилично подредени, особено пък сега, когато половината й вещи бяха в другия край на комплекса, в стаята за гости на Бил.

— Ще се чуем пак.

Тя му благодари и затвори телефона.

Все още беше замислена, когато Бил дойде да я вземе, за да я закара вкъщи след новините в шест. Сега той често го правеше. И хората говореха. Знаеха кой е, но бяха любопитни да разберат какви ще са последствията, а тя продължаваше да не казва нито дума за бременността си. Една жена, която тя не харесваше, я бе попитала, но Адриан я погледна право в очите и заяви, че не е бременна.

— Да не е станало нещо днес? — Докато пътуваха към дома, Бил усети, че настроението й нещо не го бива. Беше взел пресни раци за вечеря.

— Нищо особено — излъга тя. Още беше разстроена от обаждането на адвоката.

— Изглеждаш ми много тиха.

— Не е полезно за здравето да си толкова проницателен. — Тя се наклони към него и го целуна. — Днес ми се обади адвокатът.

— Какво има? — За момент изглеждаше разтревожен.

— Стивън обявява мезонета за продажба.

— Имаш ли нещо против? — погледна я свъсено той. Разговорите за Стивън никога не му бяха приятни. Както не обичаше да му се напомня и за Лесли.

— Донякъде. Успокояващо беше да зная, че си имам собствен дом, макар и да не го използвам.

— Защо? Какво значение има?

— Ами ако ти омръзна или се скараме, или… Не зная… Какво ще правим, когато момчетата дойдат за Деня на благодарността? — Макар да се съмняваше, че дотогава ще продадат жилището.

— Ще им кажем, че се обичаме, че ти ще си имаш бебе и че живеем заедно, ето това ще им кажем. Не е толкова страшно.

Тя се усмихна обезсърчено.

— Прекалено дълго съчиняваш сапунени опери. На теб това може да ти звучи нормално, но за повечето хора не е, за Томи и Адам също няма да бъде. Ако живея постоянно тук, сигурно ще им се стори тясно и ще се възмутят от мен. — Бе мислила по този въпрос целия ден, той я тревожеше.

— Какво искаш да кажеш? Че ще поддържаш и собствено жилище ли? — Видът му беше явно нещастен.

— Не, това като че ли е глупаво. Само ти обяснявам защо не съм във възторг, че го продава. Хубаво беше да си го имам.

— Колко иска за него? — Тя му каза и той подсвирна. — Ужасно много пари, но предполагам, поне ще получиш половината от тях. Ако успее да го продаде на тази цена, разбира се. Все пак, като че ли е по-добре да имаш пари в банката, отколкото апартамент, който не използваш и си стои така.

Тя въздъхна и кимна. Думите му бяха мъдри.

— Сигурно си прав и не е толкова страшно. Просто трябва да се свикне, това е всичко. — А от юни насам й се бе наложило да свиква с доста неща. Включително и с многобройните прекрасни промени.

— Той иска ли да говори с теб? — попита спокойно Бил, когато спряха на неговото място за паркиране. Бяха с комбито.

Адриан само поклати глава. Не беше пожелал.

Но на следващата сутрин потърси по телефона Стивън в бюрото му. Позна гласа на секретарката и любезно помоли да говори със съпруга си.

— Съжалявам, господин Таунсънд е зает. На заседание е.

— Бихте ли му предали, ако обичате, че се обаждам аз — не се предаде тя.

— Не смея да го безпокоя.

— Моля ви, опитайте — настоя Адриан с растящо раздразнение. Той явно беше наредил на секретарката, ако се обади жена му, да не го свързва. Тя не заслужаваше такова отношение.

Секретарката изчезна и взе отново слушалката след две минути — време, явно недостатъчно, за да се каже някому нещо. Просто й разиграваше театър.

— Съжалявам, господин Таунсънд ще бъде зает през целия ден, но с удоволствие ще му предам, каквото пожелаете.

„Кажете му да пукне!“ — едва не се изтърва тя, но се спря навреме. Имаше в запас и други варианти, които също запази за себе си.

— Кажете му само, че съм се обаждала за мезонета — започна тя и реши да го позагрее — и за бебето. — Бомбата падна и настъпи тишина. — Много ви благодаря.

— Веднага ще му предам — каза забързано секретарката, сякаш щеше да му съобщи някаква новина. Но Адриан знаеше, че на Стивън ще му бъде много неприятно, когато го чуе. Щом секретарката му беше научила, рано или късно хората щяха да заговорят.

Той не се обади. След половин час позвъни адвокатът му. Стивън се бе свързал с него само след седем минути и той се бе опитал да говори с нейния адвокат, но не бе успял да го открие. Така че се бе наложило да говори лично с Адриан, за да може веднага да успокои изпадналия си в паника клиент.

— Някакъв проблем ли има, госпожо Таунсънд? Разбрах, че тази сутрин сте се обаждали на своя… на господин Таунсънд.

— Да. Исках да говоря с него. — За момент беше толкова бясна, че едва не го попита защо Стивън й причинява това, защо й отнема всичко, което е било тяхна обща собственост, а се отрича от детето им. Сега, когато то се движеше, когато беше вече живо, когато го усещаше и виждаше издутия си корем, й беше още по-трудно да разбере как е възможно да ги отхвърля. Продължаваше да й се струва нелогично и искаше да говори с него по този въпрос. Това нямаше нищо общо с любовта й към Бил. Обичаше го. Но Стивън все пак беше баща на детето.

— Имате ли нещо против да ми кажете защо го търсихте? — Адвокатът се опитваше да бъде любезен, но инструкциите на Стивън бяха безапелационни.

— Да, имам. Беше по личен въпрос.

— Извинете ме. — Той замълча и Адриан разбра за сетен път.

— Той няма да разговаря с мен, нали?

Адвокатът не искаше да й го каже направо, но и липсата на отговор беше достатъчно ясен отговор.

— Той мисли, че… ще бъде много мъчително и за двама ви, особено при тези обстоятелства. — Стивън се опасяваше, че тя ще започне да бие на чувства и ще се опита да му натрапи бебето. Нямаше представа, че тя живее с мъж, който истински я обича и иска детето й. И никога не би могъл да го разбере. — Да нямате някакви проблеми с бременността? Нещо, свързано с господин Таунсънд, независимо от юридическата процедура, започната от моя ответник относно детето? — Искаше й се да му каже да млъкне, да зареже юридическите заврънкулки и да говори с нея като човек. Но тъжното беше, че той наистина се опитваше.

— Не, няма значение. Кажете му просто да забрави, че съм се обаждала. — Точно това искаше и той. Беше заявил на адвоката си, че не желае повече да чува за нея, но той никога не би й го казал.

Адриан остави слушалката. Този следобед беше дори още по-потисната. Бил отново го почувства, но си помисли, че още преживява за жилището, макар да го намираше глупаво. Нямаше представа, че тя бе опитала да се обади на Стивън и просто да поговори с него, просто да го попита защо. Вече нямаше намерение да го разубеждава, искаше само да разбере защо не я бе обичал и защо бе отказал да приеме детето.

Сигурно имаше някаква причина, нещо повече от трудното му детство. Но не желаеше да казва на Бил. Знаеше, че това ще нарани чувствата му. Седеше си тихо в хола и предложи след вечеря да се обадят на децата. Разговорите с тях винаги я разведряваха.

На следващия ден нейният адвокат я потърси отново и й даде името на агента за недвижима собственост, който щеше да показва мезонета на клиентите.

В края на седмицата тя и Бил заминаха извън града и в понеделник се чувстваше по-добре. Мезонетът не й се струваше вече толкова важен, даде си сметка, че не й е нужно собствено жилище. При Бил й беше много хубаво. А домът, в който бе живяла със Стивън, не заслужаваше нейната привързаност.

Бяха гостували на приятели на Бил в Палм Бийч — един актьор, който на младини участвал в сериала му, а после бе играл в няколко много успешни филма. Беше интересен мъж с мило семейство. Съпругата му истински допадна на Адриан. Прекараха почивните дни идеално. Домакините много се шегуваха с Бил за бебето. Смятаха, че е негово, и не намираха нищо необичайно в това, че не са женени. Посрещнаха с голямо одобрение предстоящото събитие. Джанет, съпругата на актьора, говореше с въодушевление за „вълшебствата“ на бременността. Имаше моменти, когато Адриан се питаше дали ще го преживее, а понякога изобщо забравяше, че е бременна. Изглежда, зависеше от деня, от настроението и от другите неща, които й се случваха. Но Джанет я посъветва винаги да помни, че в края на пътя наградата й ще бъде не дебелото дупе, което, обеща й тя, щяло да изчезне, а най-прекрасното чудо — бебето.

И двамата се върнаха освежени и вдъхновени от мисълта за детето. Бил измъкна няколко от книгите, които й бе купил, но никой от двамата не бе разгръщал, и й прочете най-различни неща, които биха я ужасили, ако не беше в толкова добро настроение. Накрая се любиха и това беше много по-приятно от книгите.

А на следващата сутрин адвокатът й отново се обади в службата и я изненада с новината, че се е намерил купувач за мезонета и Стивън бил съгласен да го продаде. Предложената цена беше с десет хиляди долара по-ниска от първоначално исканата и Адриан не можеше да повярва.

— Вече?

— И ние бяхме много изненадани. Купувачът желае всичко да приключи за трийсет дни, ако вие нямате нищо против. Разбираме, че ще ви остане много малко време.

Но изведнъж това вече не я интересуваше. Дотогава щеше да е станало ноември и момчетата щяха да пристигнат за Деня на благодарността, а Бил настоятелно повтаряше, че иска тя да остане да живее при него и вече беше предложил през следващите месеци да преустроят стаята за гости в детска стая. Това бе сразило съпротивата й.

— Какво мислите за срока от трийсет дни? — попита я направо адвокатът.

— Съгласна съм.

Той беше изненадан да го чуе.

— А за цената?

Тя замълча за момент, но само защото мислено се прощаваше с дома си и със Стивън.

— И с нея съм съгласна.

— Значи приемате?

— Да. — Господи. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Следобед ще ви изпратя документите. Можете да ги подпишете и аз ще ги предам на адвоката на съпруга ви.

— Много добре.

— Изпращаме ви ги веднага.

Когато Адриан ги получи, изпита странно чувство. Подписът на Стивън сякаш я гледаше от тях. Толкова отдавна не й се беше мяркал, че при вида на почерка му нещо като че ли я върна в миналото. Нямаше нищо друго, никаква бележка, никакво писмо, нищо надраскано по формулярите. Той окончателно беше излязъл от живота й и държеше, каквото и да става, това да не се променя. Създаваше впечатлението, че едва ли не се бои от нея. Само че тя не разбираше защо. Струваше й се много глупаво, но сякаш вече не я засягаше:

Вечерта показа документите на Бил. Той каза, че му се струват в ред, но направи някои предложения за гаранциите и депозита. Посъветва я да говори с адвоката си по тези въпроси и я предупреди да внимава, за да получи каквото й се полага. А после я попита нещо, което отдавна го занимаваше, но не бе повдигал въпроса, защото не искаше да я разстройва.

— А какво става с издръжката? Той предложи ли ти нещо? А за бебето?

— Не съм му искала нищо — тихо отвърна тя. — Имам си заплата. А той вече заяви, че не иска да издържа детето. Ще се откаже от родителските си права, още преди то да се е родило, нали ти казах. — Явно й беше неприятно да говори на тази тема. — Не искам нищо от него. — Щом като той не иска нея и детето, тя пък не иска парите му. Но Бил намираше отношението й колкото благородно, толкова и глупаво.

— Ами ако се разболееш? Ако ти се случи нещо? — меко я попита той.

— Имам застраховка — вдигна тя рамене.

Бил я погледна със сдържан гняв.

— Защо позволяваш на този тип да му се размине толкова леко, Адриан? Още ли го обичаш? Той те захвърли. Дължи нещо както на теб, така и на детето. — И когато тя поклати глава и протегна ръка да го докосне, Бил усети как сърцето му се свива.

— Знаеш, че не го обичам. Но бях омъжена за него… той беше мой съпруг… формално още е… и — едва не се задави с тези думи след всичко, което Бил беше направил за нея, но това си беше самата истина — той е бащата на детето. — Не искаше да го наранява, но си беше така и този факт имаше значение за нея. Бил го знаеше.

— Това е много важно за теб, нали?

Тя погледна надолу към ръцете си, а после пак вдигна поглед към него, кимна и каза много тихо:

— Да, важно е. Не много. Но до известна стенен. Детето е негово. Бил. Ами ако някой ден се осъзнае? И той има право на нещо… на някаква част от него… Не искам да му затръшна всички врати, в случай че някой ден пожелае да се възползва.

— Не ми се вярва да пожелае — отвърна Бил също така тихо. Не искаше да спори с нея, а докато я слушаше, започна и да се пита дали има някакъв смисъл да се бори срещу Стивън. Страхуваше се да не бъде наранен. Но още повече се страхуваше да не изгуби нея или пък бебето. — Струва ми се, че бълнуваш, ако смяташ, че той ще се върне. Според мен, той съвсем ясно дава да се разбере какво е отношението му.

— Може да премисли.

— Ти искаш ли това да стане, Адриан? Искаш ли да се върне? — Гледаше я право в очите. Тя поклати глава и той й повярва. Без да каже дума повече, я взе в обятията си. — Ако някога те загубя, ще умра.

Тя го знаеше, тя също би умряла, ако го загубеше, и все пак… духът на Стивън продължаваше да витае…

— И аз не искам да те загубя.

— Няма. — И се усмихна: както я беше прегърнал, усети, че бебето рита.

— Благодаря ти, че си толкова добър с мен.

— Не говори глупости. — Той я целуна и двамата останаха дълго така, седнали един до друг, но разговорът продължаваше да го тревожи. Знаеше колко е лоялна. Въпреки че го обичаше, за нея си оставаше от значение, че баща на детето е Стивън. Бил разбираше, че не може да направи нищо повече, за да се защити. Просто щеше да се остави на чувствата си и на милостта на съдбата.