Даниел Стийл
Ударите на сърцето (18)

18

На следващата сутрин четиримата се събудиха заедно в голямата палатка. Томи веднага се възползва от положението и яхна баща си. Започна безмилостно да го гъделичка, а после Адам и Бил го надвиха с общи усилия. Адриан му се притече — на помощ. Бил започна да гъделичка нея, включи се и Адам и в един момент четиримата представляваха бясно пищящо кълбо от ръце, крака и пръсти, които гъделичкаха всякого навсякъде, докато накрая Адриан не помоли да престанат. Смееше се толкова силно, че ципът на дънките й се пукна. За щастие имаше още един чифт и не се трогна особено от злополуката. Смееше се така, че едва вървеше, но и с останалите положението не бе по-различно. Запрепъваха се един през друг навън в слънчевата утрин.

Приятно беше да се будиш по този начин, без съмнение много по-приятно, отколкото в празната тишина на голия мезонет.

— Как така си спала при нас тази нощ? — попита Адам, докато се протягаше под лъчите на слънцето.

— Страх я беше, че мечките ще я изядат — обясни, без да се отклонява от истината Бил.

— Не е вярно! — опита с лъжа да се защити тя, но той я освирка, а децата избухнаха в смях.

— И още как! Кой се появи в нашата палатка, когато всички бяхме вече заспали, и се завайка, че чува шум?

— Струва ми се, ти каза, че са койоти.

— Да, казах.

— Така. Значи ме е било страх да не ме изядат койотите. — Тя прихна и те се засмяха заедно с нея.

Докато Адриан приготвяше закуската с помощта на Адам, Бил обяви, че веднага след като се нахранят, възнамерява да ги заведе на риба.

— А довечера ще ядем каквото сме хванали.

— Страхотно. И кой ще я чисти? — побърза да попита Адам. Знаеше тази игра от предишните излети на палатка. Обикновено в края на краищата все той чистеше рибата, дори когато баща му водеше със себе си приятелка, защото те всичките бяха много гнусливи.

— Ще ти кажа какво ще направим — предложи Бил, докато Адриан разпалваше огъня. — Всеки сам ще изчисти своята риба. Така справедливо ли е?

— Напълно — съгласи се с широка усмивка Адриан, — защото никога през живота си не съм хващала нищо. Аз ще си хапна наденичка.

— Не е справедливо! — възрази Адам и започна да души аромата на бекона, който тя пържеше.

— Може ли да ядем качамак? — попита Томи. Това беше едно от любимите му удоволствия в живота на палатка. И да спи в един спален чувал с баща си — като с едно голямо мече, което го гушка по цяла нощ и го топли.

— Довечера ще сваря — обеща Бил и вдигна очи към небето. Денят беше великолепен и светът беше прекрасен. Погледна Адриан над главите на момчетата и й се усмихна, а тя почувства как сърцето й се разтапя.

— Защо днес не идем да поплуваме? — предложи Адриан, докато пържеше яйцата. Вече беше доста топло, а след час щеше да е идеално. Водата в езерото беше ледена, но малко зад мястото, където бяха разпънали палатките, минаваше буйна река. Бяха я видели предишния ден. От планината се спускаше водопад и предизвикваше бързо течение, по което хората се спускаха с надувни лодки.

— Хайде първо да идем за риба — каза Бил, когато тя му поднесе закуската. Сервира и на децата. Те я подкрепяха, искаха първо да плуват, а после да ходят за риба.

— Добре, добре. Ще ядем да плуваме, после ще купя стръвта. А като се наобядваме, можем да се заемем със сериозната работа. И който не хване риба, ще мре от глад — закани им се той и всички се разсмяха, когато Адриан го погледна с престорена строгост.

— Само да не забравиш моята наденичка.

— А, не. Отнася се и за теб. И не ми разправяй, че те е страх от водата. — Подкачаше я, задето не се бе качила с тях на балона в Напа Вали. Бе се отказала заради бебето, също както и от ездата в Санта Барбара. Само че той не знаеше.

— Не се страхувам от водата. — Адриан се направи на много обидена от това подмятане, но довърши яйцата си. Току-що беше излапала поредната огромна закуска. Планинският въздух й отваряше вълчи апетит. — В Станфорд бях капитан на отбора по плуване, ако нямаш нищо против. И две лета съм била спасител.

— Добра ли си в гмуркането? — попита Томи, силно впечатлен от саморекламата й.

— Доста — усмихна му се тя и нежно разроши косата му.

— Ще ме научиш ли, когато се върнем в къщата на татко?

— Разбира се.

— И мене — тихо се обади Адам. Много я харесваше и се възхищаваше от нея, макар и да не бе се качила във въздушния балон. — Миналата година татко ме научи да се гмуркам, но ми се струва, че през зимата съм забравил.

— Щом се върнем, веднага се заемаме с това.

Тя започна да раздига нещата от закуската и момчетата й помогнаха. После навиха спалните чували и по ред нахлузиха банските си, преди да затворят циповете на палатките и да потеглят към реката. Адриан бе облякла фланелка върху банския си костюм, което изглеждаше напълно в реда на нещата, дори за Бил.

Намериха чудесен вир за плуване, около който гъмжеше от други семейства с деца. Започнаха да скачат във водата и да излизат на брега, да се смеят, да се закачат и се пръскат. А доста по-нататък зад скалите бяха бързеите, по които хората се спускаха с надувни лодки.

Играха във вира повече от час. Накрая Бил излезе и обяви, че отива с колата до магазина да купи стръв и някои продукти и бързо ще се върне. Адриан и момчетата предпочетоха да останат във водата, докато го чакат. Чудесно се забавлявала, а после щяха да имат предостатъчно време да ловят риба. Бил искаше да наеме и лодка, а за тази цел трябваше да отиде до магазина за стръв и рибарски принадлежности.

— Ще се видим при палатките — извика той на Адриан, помаха й, прекоси поляната и изчезна зад дърветата. Адриан се обърна към децата.

Томи пляскаше по водата, а Адам се опитваше да се гмурка, за да види колко е дълбоко. Адриан му забрани да го прави. Водата беше мътна и не знаеше дали отдолу няма скали, страхуваше се да не се нарани. Адам беше разумно момче и я послуша. Тя започна да му обяснява, че никога не бива да се гмурка, когато не знае колко е дълбоко. Обърна се да каже същото и на Томи. Но Томи никакъв не се виждаше. Изпадна в паника, докато го търсеше, а после го видя на скалите да наблюдава как от другата страна хората се спускат по бързеите в реката. Викна му, готова да се скара, че е излязъл от вира, без да й се обади, но той изглежда не я чуваше. Отново го извика, а после реши да иде да го доведе. Нареди на Адам да излезе от водата, да я чака и се закатери по скалите, за да вземе Томи.

Извика го. Томи се обърна и палаво й се захили, а тя се изкатери още по-нагоре в усилията си да се добере до него. Той беше застанал на брега на реката и се бе навел колкото можеше напред. Три лодки преминаха в бесен устрем покрай него. Това му се виждаше много забавно и си бе наумил да помоли баща си да наеме надуваема лодка, та и те да се спуснат. Беше много по-весело, отколкото в гребна лодка да ловят риба насред езерото.

— Томи! Връщай се веднага! — викна му Адриан.

Адам пълзеше след нея по скалите, малко по-бавно, ядосан, че заради брат му трябваше да излязат от вира. Но докато гледаше нагоре към него видя, че Томи изведнъж изчезна. Подхлъзна се от брега и цопна право в буйните води.

— Томи! — изпищя Адриан. И тя бе видяла всичко.

Но Томи не я чуваше. Течението бързо го понесе към скалите надолу по реката.

Адриан трескаво се заоглежда за нещо, което да му подаде, за да се хване — весло, прът, клон от дърво, но не намираше нищо. Никой не виждаше какво става. Адам дотича до нея и закрещя името на брат си. А Адриан виждаше единствено уплахата на детското личице, докато течението го отнасяше надолу. В този момент двама мъже го забелязаха.

— Хванете го!… Хванете момчето!… — извика единият от тях, но ревът на водата заглуши гласа му и хората в лодките не забелязаха малкото телце в сини бански гащета, което ту се показваше, ту изчезваше под повърхността. Томи бясно размахваше ръце, но потъваше все по-често и Адриан веднага разбра, че ще се случи нещо ужасно. Адам истерично плачеше и понечи да скочи след него. Адриан го сграбчи, грубо го дръпна настрани от водата и му изкрещя:

— Не! Адам, да не си посмял! — И в същия миг го остави и се затича с всичка сила надолу по брега, като се мяташе през скалите, прескачаше ями и дървета и разблъскваше хората по пътя си. Никога през живота си не беше тичала толкова бързо. Знаеше, че животът му зависи от това. Хората по реката се разпищяха. Вече го бяха забелязали. Но всички изглеждаха безпомощни. Двама мъже от една лодка протегнаха към него гребло, но той беше много мъничък и много изплашен, за да се хване. Течението отново го заля и той се изгуби под повърхността на водата, а Адриан продължаваше да тича, без да спре дори за миг да си поеме дъх. Знаеше точно какво прави и къде отива, опасяваше се само да не е много късно, когато стигне там. Усещаше как клони раздират краката й, нещо я удари по хълбока, стъпалата й бяха подбити от твърдите скали и дробовете й свиреха, но все още го виждаше. Скочи в реката точно преди скалите, където водата беше най-буйна. Заплува малко под повърхността като се молеше да не се удари в нещо, преди да успее да го хване, преди да е станало твърде късно. Ако не успееше, всичко щеше да е свършено и тя знаеше, че каквото и да й струва, не може да допусне това да се случи.

Плуваше мощно бързо и сигурно, блъскана от течението. Греблото на една лодка едва не я удари. Чуваше като отдалеч виковете на хората, отнякъде се носеше вой на сирена. Бързеят я запрати към дъното, тя се блъсна в нещо твърдо, то я удари в лицето и тя го сграбчи. Щом го пипна, разбра, че това е Томи. Избута го на повърхността, самата тя шумно си пое дъх и течението отново я повлече надолу. Успя да изблъска детето високо над главата си като се опитваше да го държи над водата. Той се давеше, бореше се за въздух и всеки път, когато потъваха, отново гълташе вода. И с цялата си сила се мъчеше да се отскубне от нея. Но тя не отпускаше хватката. Течението я теглеше надолу, тя непрестанно тикаше момчето нагоре и после изведнъж то изчезна. Не усещаше вече тежестта му. Беше някъде тук, ала тя не успяваше да го намери. Почувства, като че я натискат в някаква черна дупка, в нещо много дълбоко и много меко. Пропадаше и пропадаше, а около нея цареше тишина.