Джеймс Хадли Чейс
Не я дразни (1)

Първа глава

Преди да отмести подноса със закуската, Джак Арчър внимателно го огледа. Искаше да бъде сигурен, че върху него не е останало нищо за ядене. Надникна в миниатюрната каничка за кафе, направи гримаса и запали една от своите голоаз. Очите му бавно обходиха тясната и оскъдно мебелирана хотелска стаичка.

Бил съм и в по-мизерни хотелчета, реши да се ободри той. Но не много по-мизерни от този, който носеше името „Сен Сабин“. Тук поне държаха чисто, макар цените да бяха сред най-ниските в Париж. Погледна ръчния си часовник и се надигна. Беше време да се приготви за срещата с Джо Патерсън. Представи си дългото пътуване с метрото и отново направи гримаса. Трябваше да стигне до хотел „Плаца Атене“, а това означаваше цели пет спирки — Дюрок, Инвалидите, Конкорд, Франклин Рузвелт и Алма Марсо. Неволно си помисли, че преди години това пътешествие би направил само с лимузина на „Хърц“ с униформен шофьор зад волана. Но това беше отдавна, въздъхна горчиво той.

Облече сакото и се изправи пред оплютото от мухи огледало. От него го гледаше висок петдесетгодишен мъж с широки рамене, оредяла сламеноруса коса, увиснали бузи и воднистосини очи. С чувство на неудовлетворение си даде сметка, че сакото му стои зле, заради доста провисналото шкембе. Със същото чувство на неудовлетворение отбеляза, че костюмът му е станал безформен и доста поизносен, макар някога да беше шит от най-известните английски моделиери. Въпреки всичко излъчвам известна внушителност, успокои се той. Вярно е, че животът доста ме поочука, но властността и авторитетът все още са тук.

Погледна през прозореца. Навън грееше слънце, малката уличка беше задръстена от автомобили, които бавно си пробиваха път към Ру дьо Севре. Дори през затворения прозорец до слуха му достигаше ядосаното ръмжене на моторите и скърцането на неумело превключени скорости. Реши да не облича връхно палто — то беше още по-износено от костюма. За шапката се поколеба. От опит знаеше, че шапката означава допълнителни разноски. Момичето на гардероба на „Плаца Атене“ ще очаква поне три франка бакшиш, за да му поеме шапката. Отказа се и от нея, вдигна протърканото си кожено куфарче и излезе в коридора. Заключи вратата на стаята си и пое към стария асансьор.

От една врата наблизо се появи висок млад мъж, обърна се да превърти ключа си и нетърпеливо натисна бутона за повикване.

Арчър неволно забави крачка. Висок почти метър и деветдесет, този младеж беше наистина нещо изключително. Широки рамене, гъвкава мускулеста фигура, безупречно сресана кестенява коса, издължено лице с правилни черти и тъмни проницателни очи. Всичко това Арчър обхвана с един кратък поглед и неволно въздъхна. Толкова красив и привлекателен може да бъде само някой киноактьор, рече си той. После обърна внимание на дрехите на младежа и въздъхна още веднъж. Те положително струваха цяло състояние. Макар и всекидневни, те бяха скроени от скъп шивач и от тях се излъчваше онази небрежна елегантност, която бе характерна за изключително богатите хора. Обувки „Гучи“, колан от същата фирма, ослепителнобяла риза. Но това, което наистина впечатли Джак Арчър, беше вратовръзката. Беше живял в Англия достатъчно дълго, за да разпознае тясната и консервативно скроена вратовръзка на възпитаниците на Итън, която те носеха цял живот и с която се гордееха.

Младежът влезе в кабинката и задържа вратата за Арчър. Кимна с глава и се усмихна, от него лъхна на скъп мъжки парфюм.

Какъв мъж, Господи, завистливо въздъхна Арчър. Беше прехвърлил тридесетте, лицето му имаше приятен загар, а усмивката разкри два реда безупречно бели и равни зъби. Арчър бързо откри, че на китката му е окачен златен браслет „Омега“, а пръстенът с монограм положително струваше цяло състояние. На лявата му китка имаше гривна от бяло злато и платина.

— Прекрасен ден — рече младият мъж, докато Арчър дърпаше решетъчната врата. Гласът му беше нисък и мелодичен, натежал от вълнуваща чувствителност. — Пролет в Париж…

— Да — кимна Арчър и замълча. Просто не знаеше какво да каже, тъй като беше безкрайно изненадан да срещне един толкова очевидно богат човек в хотел като този.

Спътникът му бръкна в джоба си и извади златна табакера, върху капачето на която бяха монтирани инициали от ситни брилянти.

— Виждам, че сте пушач — отбеляза той и си избра една цигара. После я запали с масивна запалка „Дънхил“, също от солидно злато, изчака спирането на кабинката и излезе във фоайето, дарявайки Арчър с кратко кимване на глава. Остави ключа си на рецепцията и излезе навън.

Арчър живееше в този хотел вече три седмици и беше успял да се сближи с мосю Кавел, който изпълняваше ролята на администратор и портиер. Пристъпи към рецепцията, остави ключа си на дървения плот и попита:

— Кой беше този господин?

Кавел, дребно човече с тъжна физиономия, бавно вдигна глава.

— Мосю Кристофър Гренвил — съобщи той. — Снощи пристигна от Германия.

— От Германия ли? — учуди се Арчър. — Но той положително е англичанин!

— Да, мосю Арчър — кимна човечето. — Англичанин е.

— Дълго ли ще остане тук?

— Запазил си е стая за една седмица, мосю.

Арчър пусна в ход безгрижната си усмивка.

— Избрал е чудесно време за посещението си — рече. — Пролетта в Париж е много приятна…

После кимна с глава и се насочи към изхода.

Какво търси богат човек като Гренвил в този долнопробен хотел, запита се той и присви очи под ярката светлина на утринното слънце. Само златната му табакера струва двайсетина хиляди франка, ако не и повече… Спусна се в станцията на метрото и изхвърли Гренвил от съзнанието си. Трябваше да мисли за Джо Патерсън и смахнатите му идеи.

Преди осемнадесет месеца Джак Арчър дори не би погледнал тъпак като Патерсън, камо ли да работи за него. Но сега нещата бяха претърпели промяна. Просяците нямат право на избор, повтаряше си той и стискаше зъби.

Настанил се на дървената седалка във второкласния вагон на метрото, Джак Арчър неволно се върна в миналото. Преди година и половина той беше старши съдружник в солидна адвокатска кантора, чието седалище беше в швейцарския град Лозана. Действаше като финансов агент на Хърман Ролф — един от най-богатите хора в света, сравняван с Пол Гети и починалия наскоро Аристотел Онасис. Арчър и съпругата на Ролф Хелга оперираха с швейцарските инвестиции на магната, които възлизаха на около двадесет милиона долара.

Ти беше прекалено амбициозен, момчето ми, рече си той и остави едрото си тяло да се полюшва в такт с тласъците на вагона. Прекалено амбициозен, но без капчица късмет…

Благодарение на личните си контакти Джак Арчър беше получил поверителна информация за разкриването на изключително богато находище от никел в Австралия. Видял шанс да направи свое лично състояние, той не беше се поколебал нито за миг. Акциите на компанията, заела се да експлоатира находището, се продаваха на смешно ниска цена. Арчър започна да ги изкупува — разбира се, с парите на Ролф. Вложи в тази операция два милиона долара, сигурен, че ще съумее да ги върне, когато цените скочат. Но те не скочиха. По простата причина, че находището се оказа нищожно. Нещата пак биха се оправили, ако Хелга — съпругата на Ролф, беше проявила малко разбиране. Но тя отказа. Арчър беше сигурен, че Ролф ще го даде под съд. Старецът обаче не стори това. Положително научил, че Арчър е бил любовник на Хелга, Ролф беше преценил, че един съдебен процес би дал широка гласност на подобен факт. А той никак не обичаше да се шуми около него и прибегна до друга тактика. Просто уволни Арчър и пусна слуховете, където трябва. Оттогава насам нещата тръгнаха на зле — никоя солидна компания не желаеше да ползва услугите му.

Ролф изтегли инвестициите си и фирмата на Арчър бързо престана да съществува. Двамата му партньори бяха достатъчно възрастни, за да бъдат доволни от една солидна пенсия. Самият Джак Арчър получи петдесет хиляди франка и се включи в армията на безработните. В началото беше сигурен, че ще успее да започне свой собствен бизнес, но увереността му бързо се изпари. Никой не желаеше да работи с него, думата на стария Ролф, междувременно починал, продължаваше да тежи в деловите среди.

Стабилните фирми отказваха услугите му и той постепенно се превърна в един от тълпата дребни мошеници, които се борят да изкарат някой долар от каквото и да било, и често продават стока, която изобщо не са притежавали.

На практика Джак Арчър беше не само великолепен специалист по международно право и опитен консултант по данъчни въпроси. Той притежаваше безупречни маниери, беше убедителен и приятен събеседник, говореше свободно френски, немски и италиански. Но едно глупаво подхлъзване, един кратък миг на алчност го бяха превърнали в изнудвач и фалшификатор, бяха го лишили от наистина забележителна кариера. Всичко това беше тъжен факт и вече нищо не можеше да бъде поправено. Днес Джак Арчър се бореше да изкара някой долар не дори за прилично съществуване, а просто за прехраната си.

Неотдавна го потърси един южноамериканец — Едмондо („наричайте ме Ед“) Шапило. Предложи му да защитава юридическите интереси на голяма инвестиционна компания. Останал без пукната пара, Арчър едва успя да прикрие нетърпението си. Същевременно добре съзнаваше, че юридическите интереси на компания като тази рядко се побират в нормите на международното право и защитата им често води до една голяма, кръгла нула. Но Шапило — жилав, мургав красавец с дълга черна коса, предложи най-главното: компанията е готова да плаща на своя юридически съветник сто долара седмично, плюс процент и половина от печалбата от евентуално сключените сделки. Мургавият красавец подметна небрежно обща сума от десет милиона долара и Арчър наостри уши. Шапило бил представител на богат американец, който вече осъществил няколко добри сделки с недвижими имоти, но тази, която предстояла, била най-значителната от всички.

— Господин Патерсън е истински гений, когато става въпрос да се задоволи и финансира някакво потребителско търсене — беше му се усмихнал Шапило. — В момента провежда преговори с шаха на Иран и Негово височество проявява огромен интерес. От вас ще искаме юридическото оформяне на евентуалните договори. Разбрахме, че тъкмо в тази област вие сте добър специалист…

Арчър отвърна, че е точно така.

След което Шапило му връчи няколко брошури, отпечатани на отлична по качество хартия. Посъветва го да ги проучи внимателно и ако прояви интерес, да се обади на господин Патерсън, който е отседнал в хотел „Плаца Атене“.

Бъдещият проект носеше гръмкото название „Синьо небе“ и предвиждаше строителството на верига от къмпинги и мотели в различни части на Стария континент. На една от брошурите бяха изрисувани спретнати къщички за семейно летуване с алпийски покриви, а около тях — всичко необходимо за приятна почивка. Плувен басейн, тенис кортове, ресторанти и дискотеки. Арчър си направи труда да изчете офертата и бързо стигна до заключението, че тя не представлява нищо особено. Подобни ваканционни селища имаше на много места в Европа, повечето от тях търпяха сериозни загуби от нестабилността на валутните курсове, някои вече бяха фалирали. Но на него му предлагаха сто долара седмично, с тези пари поне можеше да се прехранва…

Кой знае, запита се той, докато сменяше влаковете, за да стигне до станцията „Франклин Рузвелт“. Може пък шахът да се окаже достатъчно наивен, за да инвестира своите петродолари в обречен проект като този…

Три минути преди 11.00 Арчър влезе във фоайето на „Плаца Атене“. Ед Шапило вече го очакваше. Стисна ръката му, но лицето му беше загрижено, обичайната ослепителна усмивка беше отлетяла някъде далеч.

— Неприятности? — попита Арчър и усети как сърцето му се свива.

— По-скоро забавяне — отвърна Шапило и го поведе към един от кожените дивани във фоайето, без да изпуска ръката му. — Нищо фатално, но трябва да поговорим… — настаниха се на меките седалки и Шапило пусна ръката му. — Най-неочаквано шахът отказа да инвестира в проекта ни… Много странно, тъй като щеше да получи доста добра печалба…

Арчър беше предвидил подобен изход, но въпреки това му стана неприятно. Видя как седмичният доход от сто долара му се изплъзва още преди да е получил дори цент.

— Съжалявам — промълви той.

— Няма нищо страшно, не е настъпил краят на света — усмихна се бледо Шапило. — Ние разчитаме и на други инвеститори, затова господин Патерсън все още желае да разговаря с вас — на лицето му се появи гримаса: — Разбира се, настроението му в момента не е от най-добрите… Просто го приемете, Джак… Понякога господин Патерсън е изключително любезен, но днес едва ли ще е така…

Арчър го изгледа продължително, после попита:

— Означава ли това, че той ще ме наеме на работа, Ед?

— Бих казал, че означава точно това — усмихна се Шапило. — В крайна сметка сто долара седмично не са кой знае колко… А той е доста впечатлен от вашата квалификация — стана на крака и добави: — Елате, положително имате нужда от едно питие!

Това е изявлението на седмицата, помисли си Арчър, докато вървеше след него по дългия коридор. Не само имам нужда, ами направо ми се плаче за едно мартини!

Джо Патерсън се беше настанил в едно от дискретните сепарета на ресторанта и пиеше четвъртото си двойно уиски за сутринта.

Беше нисък и дебел тип с червено лице, надупчено от белезите на прекарана някога шарка. Изтънялата му коса беше боядисана в черен цвят, носът му беше зачервен като на човек, който злоупотребява с алкохол, очичките му бяха малки и зли.

Арчър веднага забеляза, че Патерсън е доста на градус. Беше от онези американци, които просто органически не можеше да понася: гръмогласни и вулгарни, облечени безвкусно, с неизбежната пура в уста.

Патерсън се вторачи в него, после му посочи стола до себе си.

— Значи ти си Арчър, а? — промърмори той. — Какво ще пиеш?

— Мартини с джин, благодаря — отвърна Арчър и седна. Шапило щракна с пръсти на минаващия наблизо келнер, а Арчър остави куфарчето между краката си и вдигна глава към Патерсън.

— Ед каза, че си хвърлил едно око на нашия проект — започна белязаният. — Какво ти е мнението?

— Мисля, че той действително отговаря на най-належащите изисквания на международния туризъм — предпазливо отвърна Арчър.

— Тук си дяволски прав! — извика Патерсън и самодоволно се усмихна. — Харесва ми това, което казваш… Но защо онези негри се отказаха, да ги вземат мътните?

— Причините могат да бъдат най-различни — отвърна все така предпазливо Арчър. — Не бих могъл да се произнеса, без да съм запознат с детайлите на проведените преговори.

— Проклети адвокати! — ухили се Патерсън и изпусна гъст облак дим от пурата си. — Никога не отговарят с да или не! — наведе се напред и размаха пурата си под носа на Арчър: — Сега ще ти кажа нещо важно, мой човек. Утре сутринта Ед заминава за Саудитска Арабия. Тамошните шалвари са фрашкани с мангизи, пред тях иранците са направо бедняци! Ще ги поизстискаме малко, и толкоз! Искаш ли да заминеш с него и да следиш за юридическата страна на въпроса?

Арчър си представи какво трябва да направи Шапило, за да се докопа до някой от важните фактори в Саудитска Арабия и да му пробута успешно киселата ябълка, наречена „Синьо небе“. Това му се видя толкова абсурдно, че за малко не избухна в смях. Но после се сети за стоте долара седмично, направи се, че размисля, и бавно кимна с глава.

— Да, бих придружил господин Шапило… — вдигна глава и решително погледна сипаничавото лице насреща си: — Но не за сто долара седмично, господин Патерсън!

— Че кой ти е казал такова нещо? — присви очи онзи. — Поемам всички разноски по пътуването, плюс два процента от общата сума, ако ми донесеш подписан договор. Това са доста пари, Арчър!

Господи, нима цял живот ще слушам едно и също, въздъхна в себе си Арчър. Все тлъсти проценти, все милиони долари!

— А разполагате ли с необходимите хора, които да осигурят преговори с висши правителствени служители? — попита на глас той.

Патерсън опразни чашата си и погледна към Шапило:

— Ед?

Шапило разглеждаше ноктите си.

— Всъщност, не… — бавно отвърна той. — Тукашните им дипломати са изключително трудни… Мисля, че на място ще постигнем много повече от контактите с посолството…

— Прав си — кимна Патерсън. — Заминавайте и се залавяйте за работа — докосна празната чаша пред себе си и добави: — Поръчай ми още едно, Ед.

Докато Шапило щракаше с пръсти, Арчър получи възможност да обмисли набързо положението. В крайна сметка ще получи едно безплатно пътуване до Близкия изток, което не беше чак толкова лошо. Кой знае? Там може би ще изскочи нещо добро. Ще зареже Ед и ще поостане. Кой знае?

Келнерът донесе питието на Патерсън, едновременно с това в дъното на коридора настъпи някакво раздвижване. Пред асансьора се изправи една дама, следвана на почтително разстояние от двама официално облечени мъже и заместник-директора на хотела.

Процесията завършваха две униформени пикола, които тикаха колички със скъпи дори на външен вид куфари.

Арчър позна жената и сърцето му прескочи един такт.

Та това е Хелга Ролф, по дяволите!

Не беше я виждал откакто напразно се бе опитал да я изнуди, за да прикрие онази далавера с австралийските акции. Механично прикри лицето си с длан, никак не желаеше да бъде разпознат.

Жегнат от завист, той изгледа високата й фигура, която бавно пристъпи към асансьора. Изглежда великолепно, да я вземат мътните! Облечена в бежово палто от мек плат, вдигнала високо русокосата си глава, Хелга Ролф излъчваше самоувереност, която само богатството може да роди.

Двамата й придружители поддържаха почтителна дистанция. По-високият се наведе да прошепне нещо на ухото й, по-ниският притеснено пристъпваше от крак на крак.

Процесията влезе в просторната кабинка на асансьора и коридорът опустя.

— Ей това се казва мадама! — промърмори с уважение в гласа Патерсън. — Коя ли е?

Сега е моментът да му взема акъла на този вулгарен тип, помисли си Арчър.

— Казва се Хелга Ролф — небрежно подхвърли той.

— Ролф ли? — изгледа го продължително Патерсън. — Имаш предвид ОНЗИ Ролф? Царят на електрониката?

— Да — кимна Арчър и отпи глътка мартини. — Но той почина преди няколко месеца. Сега Хелга ръководи корпорацията и очевидно се справя добре… — каза го с небрежен тон и това накара другия да се опули насреща му.

— А онези типове с нея?

Арчър се облегна назад и извади пакетчето „Голоаз“.

— Я махни тези боклуци и запали нещо качествено! — промърмори Патерсън и разтвори метална кутия с пури под носа му.

— Благодаря — кимна Арчър и си взе една пура. — По-високият се казва Стенли Уинбърн и е директор на юридическия отдел на корпорацията — поясни той. — Ниският дебелак е вицепрезидентът Фредерик Ломън — запали пурата и изпусна гъст облак дим. — По моя преценка корпорацията струва около един милиард долара… А личното състояние на Хелга зная със сигурност — то надхвърля сто милиона долара.

— По дяволите! — облещи се Патерсън. — Това са страшно много мангизи!

— И така може да се каже — снизходително се усмихна Арчър. После довърши мартинито и остави празната чаша на масата.

— Поръчай му още едно, Ед — разпореди се Патерсън, после внимателно се взря в лицето на Арчър: — Говориш така, сякаш добре познаваш тази кукличка…

Тук настъпи моментът, в който Арчър би трябвало да запази мълчание. Но след мизерната вечеря снощи и още по-мизерната закуска сутринта дори едно мартини беше достатъчно, за да се развърже езикът му.

— Дали я познавам? — усмихна се с превъзходство той. — Допреди няколко месеца ние двамата с нея ръководехме европейските инвестиции на Ролф, освен това поддържахме и доста близки, бих казал интимни отношения…

— А стига, бе! — окончателно се шашна Патерсън. — Да не би да ми казваш, че си я чукал?!

Арчър пое чашата с мартини, която му поднасяше келнерът.

— Поддържахме интимни отношения — намигна той. — Така ми звучи по-добре.

— Ясно — поклати глава Патерсън, дръпна от пурата и почеса подпухналия си нос. — Значи струва сто милиона долара, а?

— Някъде там — отвърна Арчър и на една глътка преполови чашата си. Започна да му става хубаво.

— Но вече не работиш с нея, така ли? — малките очички внимателно го наблюдаваха.

Дръж си устата затворена, напомни си Арчър. Нещо много си се раздрънкал!

— Имахме известни противоречия — промърмори той. — Тя е труден характер… В един момент ми писна и се разделихме… — отпи още една глътка и смени темата: — Доколкото разбирам, самолетните билети за Саудитска Арабия ще осигури Ед, а аз ще чакам инструкции… Нали така?

Патерсън се замисли. Опразни чашата си, после бавно поклати глава.

— Защо трябва да ходим за пари чак при проклетите араби, когато мангизите ни чакат тук, в този проклет хотел? — тихо попита той.

— Нещо не следвам мисълта ви, господин Патерсън — погледна го с недоумение Арчър. — Как така в този хотел?

Патерсън се наведе напред и го потупа по коляното.

— Използвай главата си, Арчър! Бил си близък с тая кукличка Ролф, нищо няма да ти струва да й пробуташ идеята за финансирането на проекта! Трябват ни два милиона, за нея това са дребни пари. Отиваш и й правиш предложение. Става ли?

Дланите на Арчър изведнъж овлажняха.

— Мога да ви уверя, че госпожа Ролф едва ли би проявила интерес към строителството на ваканционни селища, господин Патерсън — рече притеснено той. — Познавам я добре и знам какво говоря.

Патерсън закова малките си очички в лицето му и дълго мълча. После се обърна към Шапило и ядосано подвикна:

— Къде се намира проклетият грил-ресторант? Искам да се понатъпча с нещо на скара! — Шапило махна с ръка по посока на коридора, сипаничавият стана на крака и се извърна отново към Арчър: — Сега ме слушай внимателно! Искам да ми уредиш среща с тази кукличка, нищо повече. Сам ще й пробутам идеята си… И още нещо, Арчър: аз наемам само хора, които умеят да пробиват! Не успееш ли да ми уредиш среща, считай се свободен от всякакви ангажименти спрямо мен! — след тези думи се обърна и пое по дългия коридор.

— Чухте какво ви каза, нали, Джак? — изправи се на крака и Шапило. — След като наистина я познавате толкова добре, не би ви било трудно да уредите тази среща… Е, да се надяваме, че пак ще се видим… — после се обърна и последва шефа си към ресторанта.

Арчър остана на мястото си, зяпайки тъпо подире им.

Похапна един сандвич, после се прибра в хотелската стая. Тръшна се на леглото и започна да проклина бъбривата си уста. Остаряваш, момчето ми! Преди една година едва ли би постъпил по този детински начин! Сега трябва да се търси изход от положението.

Преброи пътническите чекове, които му оставаха, и установи това, което отдавна вече знаеше — парите му бяха на свършване. Нямаше перспектива за работа, никой не му искаше експертните юридически съвети. Но контакт с Хелга беше напълно изключен!

При последната им среща тя го заплаши с десет години затвор. Представи си как би реагирала, ако се появи в апартамента й да предложи делова среща с тип като Джо Патерсън! Изключено, напълно изключено!

Но какво да се прави?

Стана, колкото да окачи протърканото сако на закачалката в гардероба, после отново се тръшна на леглото. Мислеше най-добре в легнало положение, напълно отпуснат. Двете мартинита казаха тежката си дума и той скоро потъна в неспокоен сън. Събуди се, когато навън вече се мръкваше. Вероятно беше спал два-три часа. После установи, че някой чука на вратата му.

Хвърли поглед на часовника си, който показваше 18.20, после раздразнено подвикна едно „влез“ и включи настолната лампа.

Вратата се отвори и на прага застана Кристофър Гренвил в цялото си великолепие.

— Страхувам се, че наруших почивката ви — рече той с мелодичния си глас. — Много се извинявам!

Арчър изненадано зяпна насреща му, после побърза да свали краката си на пода.

— Няма нищо — смотолеви той и приглади отънялата си коса.

— Знам, че звучи глупаво, но ми свършиха цигарите — продължи Гренвил. — И реших да ви поискам една-две на заем… Просто ме мързи да изляза и да си купя…

Втренчил поглед в този Аполон, Арчър изведнъж потръпна от радост. Идеята, която му хрумна, беше наистина страхотна. Скочи на крака, извади от джоба си пакетчето „Голоаз“ и протегна ръка.

— И аз съм същият — приятелски се усмихна. — Казвам се Джак Арчър… Доколкото разбирам, вие сте англичанин, нали?

— Да, за съжаление — отвърна младият мъж. — Англичанин до мозъка на костите. Името ми е Кристофър Гренвил. Мога ли да си взема две? Нямате много в пакетчето…

Очите на Арчър пробягаха по безупречните дрехи, скъпите обувки и златния браслет.

— Вземете си, разбира се — рече той. — Аз просто си почивах, сутринта ми мина доста напрегнато… Защо не седнете?

— Не искам да ви преча — усмихна се Гренвил и се отпусна в поскърцващото кресло. — Хотелчето е доста малко, нали?

— Но в замяна на това е удобно — отвърна Арчър.

— И най-вече евтино — засмя се весело младият мъж.

Арчър внимателно го погледна. Кристофър Гренвил изглеждаше спокоен и настроен приятелски.

— Без съмнение това е най-евтиният хотел в Париж.

— Знам — отвърна англичанинът. — Проучвам всички тарифи и именно затова съм тук.

— Значи външният ви вид е за заблуда? — вдигна вежди Арчър.

Гренвил отново се засмя.

— Външният вид е точно затова, нали? — попита той. — Като ви гледам така, стигам до извода, че сте някакъв ексцентричен милионер!

— Де да бях! — въздъхна Арчър. — Аз съм специалист по международно право. А вие в коя област работите, ако смея да попитам?

Гренвил изпружи крака и се загледа в блестящите обувки „Гучи“ пред себе си.

— Бих казал, че съм ловец на благоприятни възможности — отвърна той. — И в момента съм в процес на търсене. Петте континента са моето работно място…

Ловец ли, запита се Арчър, докато изтръскваше пепелта от цигарата си. Доста очарователен начин за представяне!

— Изглеждате добре оборудван — рече с одобрение той. — Хвърлили ли сте някъде въдицата си?

— Имате предвид уловките ми? — Гренвил попипа дебелата гривна от платина и злато. — Никой ловец не може да мине без тези неща. Станеш ли парцалив — край с теб!

Арчър беше напълно съгласен с тази истина, но и мъничко го заболя от нея.

— Прав сте — навъси се той. — Но не отговорихте на въпроса ми.

— За въдицата ли попитахте? — усмихна се Гренвил. — В момента нямам нищо предвид, но кой знае? Утре е нов ден, значи нов късмет… Ловците като мен живеят с надеждата…

Очите на Арчър още веднъж пробягаха по красивото лице, безупречните дрехи и откритата приятелска усмивка. Подхванат правилно, този човек може да реши проблемите ми с Патерсън, помисли си той.

— Може би имам нещо интересно за вас — предпазливо подхвърли той.

— Винаги проявявам интерес към нещо интересно — отвърна Гренвил. — Хайде да се махнем от тази дупка и да хапнем по едни спагети — усмивката му се разшири: — Цял ден не съм слагал нищо в уста, а на празен стомах главата ми просто не работи!

Арчър вече беше сигурен, че това е неговият човек.

— Ще направим нещо по-добро — изправи се на крака той. — Каня ви на по една хубава пържола!

Един час по-късно двамата отместиха празните чинии и се облегнаха в столовете. Бистрото беше треторазредно, но пържолите не бяха лоши, особено след като ги гарнираха с пържени картофи и грах от консерва. Арчър забеляза, че младежът ядеше с огромен апетит — като човек, който дни наред не се е хранил добре. Гренвил поддържаше разговора с приятния си, музикален баритон, с еднаква лекота изразяваше мнението си за световната политика, парижките художници и последните романи. Гласът му имаше хипнотичен ефект, Арчър се задоволяваше да слуша и да кима с глава, вътрешно изненадан от огромните познания на младежа.

— Съвсем прилична вечеря — въздъхна Гренвил и остави ножа и вилицата. — А сега да преминем на въпроса. Какво беше интересното ви предложение?

Арчър взе една клечка за зъби и се облегна назад.

— Мисля, че ние двамата можем да работим заедно — рече той. — Но първо искам да науча повече за вас. Нарекохте се ловец на шансове. Обяснете ми какво означава това.

— Аз пък се питам дали бюджетът ви позволява и малко сирене — рече Гренвил. — Жалко е, когато такава вечеря не приключва с малко хубаво сирене…

— Бюджетът позволява само по едно кафе — твърдо отвърна Арчър.

— Ами тогава ще пием кафе — усмихна се Гренвил. — Защо не ми очертаете идеята си в общи линии, преди да разголя душичката си пред вас?

— Добре — кимна Арчър и поръча две кафета. — В момента се занимавам с юридическата защита на един доста амбициозен проект. Авторът му е американец, който събира капитал за финансирането на ваканционни селища, които ще бъдат построени на различни слънчеви места из Европа. Трябват му около два милиона долара. Грубиян и ограничен човек, но мисля, че ще мога да го убедя да ви използва за целите си. Идеята ми хрумна току-що, все още не съм разговарял с него. Имам чувството, че тя ще го заинтригува. Почти съм сигурен, че ще го впечатлите с външния си вид, но преди да говоря с него, искам да получа и допълнителна информация от вас…

Гренвил отпи глътка кафе и направи гримаса.

— Едва сега си представям какъв вкус е имала цикорията, която са пиели по време на войната — промърмори той, после вдигна очи и замислено попита: — Защо ми се струва, че строителството на ваканционни селища е доста рискована работа при сегашното състояние на валутния пазар?

Арчър одобрително кимна с глава. Този човек наистина не беше глупак.

— На това ще се спрем по-късно — рече той. — Сега ми разкажете нещо за себе си.

Гренвил отвори златната си табакера, видя, че е празна, и с въздишка щракна капачето.

— И вие ли нямате? — попита с тъжна гримаса той.

Арчър направи знак на келнера и поръча пакет „Голоаз“. Запушиха и той се облегна назад:

— Хайде, топката е във вашето поле, Гренвил…

— Наричай ме Крис — пусна очарователната си усмивка младежът. — Моите приятели ми казват така… Е, добре… Откровено казано, аз съм жиголо. Придружител на разни дами… Това е професия, която много хора презират, но бъди сигурен, че наистина е професия. Презират я хората, които никога не са разбирали острата нужда от мъжка компания, която изпитват доста възрастни жени. Влез в който хотел пожелаеш и ще видиш повехнали мадами да досаждат на бармани и келнери с едничката надежда да получат малко внимание. Светът е пълен с богати бабички — дебели и кльощави, запазени и грозни, които просто умират за последния полъх на младостта, които са готови да плащат луди пари за малко мъжко внимание… Аз съм един от тези, които задоволяват търсенето в този сегмент от пазара. Уловките, които веднага си забелязал по мен, са без изключение подаръци от разни стари вещици. Този браслет ми подари една бабушкера, която искрено вярваше, че съм влюбен в нея. Табакерата ми е от една дебела австрийска графиня, която настояваше да танцувам с нея всяка вечер в продължение на три ужасно дълги седмици. За мой късмет, или пък за нейно нещастие, тя получи някакъв слаб удар и това ме спаси. Иначе и до днес щях да си танцувам с нея… Вече съм на тридесет и девет години и мога да ти призная, че двадесет от тях не съм правил нищо друго, освен да дарявам по малко щастие на разни бабички… — довърши кафето и пусна в ход ослепителната си усмивка: — Това е всичко, Джак. Разголих се пред теб докрай!

Арчър потръпна от чувството на триумф, което изпълни душата му. Не, наистина не беше сбъркал с този човек!

— Мисля, че можем да си поръчаме малко сирене — рече той.

 

 

Часовникът над рецепцията на хотел „Плаца Атене“ показваше точно дванадесет, когато във фоайето се появи Джо Патерсън. Арчър го изчака да си вземе ключа и бавно пристъпи към него.

— Добър вечер, господин Патерсън.

Сипаничавият американец рязко се извърна, видя фигурата на Арчър, който вече два часа висеше във фоайето, и остро попита:

— Какво искаш?

— Трябва да обсъдя с вас един важен въпрос, господин Патерсън — спокойно отвърна Арчър. — Но ако времето не е подходящо…

— Няма проблеми — троснато отвърна Патерсън. — Просто се връщам от едно маце, което… Господи, направо ми изкара душичката! Ела, ще си поръчаме по едно питие.

Арчър го последва към една от нишите на просторното фоайе, изчака келнера да им сервира напитките и Патерсън да запали една от дебелите си пури.

— Май си поразмърдал задника си, Арчър — процеди сипаничавият. — Какво стана с онази кукличка Ролф?

— Имаме големи шансове да убедим госпожа Ролф в ползата от финансирането на проекта „Синьо небе“ — отвърна спокойно Арчър.

Патерсън присви очи и ги заби в лицето му:

— Разговаря ли с нея? Сутринта беше убеден, че няма дори да ни погледне!

— Това беше първата ми мисъл, господин Патерсън. Но после дойде и втората… Сега вярвам, че ще отпусне исканите средства.

— Втората мисъл е голяма работа! — ухили се Патерсън. — Влезе ли в контакт с нея?

— Планът ми е малко по-сложен, господин Патерсън. Не съм влязъл в контакт с нея и изобщо не възнамерявам да го правя. Но въпреки това съм сигурен, че тя ще инвестира два милиона долара във вашия проект.

— Я престани да се правиш на тайнствен! — скара му се Патерсън. — Хайде, изплюй камъчето!

— Господин Патерсън, за да получите правилна представа за положението, трябва да знаете, че Хелга Ролф е нимфоманка — все така спокойно отвърна Арчър.

Сипаничавият зяпна.

— Нимфо… какви, по дяволите, ги дрънкаш?

— Нимфоманката е жена, която изпитва неутолим глад за мъжка ласка.

Малките очички на Патерсън щяха да изскочат от орбитите си.

— Искаш да кажеш, че обича да се чука? — дрезгаво извика той.

— Нещо повече, господин Патерсън. Познавам Хелга от двадесет години и мога да ви уверя, че за нея сексът означава това, което е храната за вас…

Патерсън беше заинтригуван. Отпи едра глътка от чашата си, изтръска пурата си на пода и заби очи в лицето на Арчър.

— Бива си я тая кукличка! — рече. — Мислиш ли, че ако я овъргалям малко в леглото си, тя ще се навие да отпусне два милиона долара?

Арчър спря поглед върху сипаничавото потно лице на другия. Ех, ако можехме да се виждаме такива, каквито ни виждат хората, въздъхна вътрешно той.

— Мисля, че не, господин Патерсън — отвърна внимателно той. — Хелга проявява интерес към по-специфичен тип мъже. Иска да са млади, високи, изключително красиви и остроумни, да имат широки познания в областта на изкуството. Самата тя говори свободно френски, немски и италиански, положително ще очаква и партньорът й да е способен на същото…

— Исусе! — възкликна Патерсън и започна да дъвче пурата си. — Доста условия за мадама, която умира да се чука!

— Тя струва сто милиона долара, господин Патерсън — усмихна се Арчър. — Може да си позволи всякакви условия!

— Така е — въздъхна Патерсън и започна да рови с нокът в масивната си ноздра. — Какво ще кажеш за Ед Шапило? Той не изглежда зле и говори испански…

Арчър тъжно поклати глава:

— Не мисля, че Ед притежава класата на Хелга Ролф, господин Патерсън. Идеята ми е следната: да предположим, че намерим подходящия човек. Той осъществява контакт с Хелга и тя се влюбва в него. Познавам я добре. Падне ли си по някого, ще направи всичко за него. След седмица или десетина дни този човек ще сподели с нея идеята за проекта „Синьо небе“ и ще поиска съвета й. Ще й каже, че работи за вас. Когато е влюбена, Хелга може да бъде изключително щедра. Както правилно отбелязахте, два милиона са дребна сума за нея… Нашият човек ще й признае, че не събере ли тази сума, остава без работа. Всичко това трябва да бъде изиграно с изключително майсторство. Аз ще подготвя подробностите, просто защото зная какво трябва на жена като Хелга. А тя ще отпусне сумата… Практически, още сега мога да ви дам гаранция за това!

Патерсън забрави носа си и замислено се облегна назад. Очите му се забиха в развълнуваното лице на Арчър. Дали не сбърках нещо, запита се последният. Сега всичко зависи от реакцията на тоя дебел и потен тъпак!

Дългото мълчание накара Арчър да се изпоти. Най-накрая главата на Патерсън бавно кимна.

— Това ми звучи примамливо — призна с въздишка той. — Картинката започва да се очертава… Признавам, че идеята ти никак не е лоша, Арчър… Сега ще трябва да се поогледам за подходящия човек. А това няма да е толкова лесно.

Арчър изпусна една въздишка на облекчение, извади кърпичка и попи потта от лицето си.

— Не бих си позволил да ви ангажирам вниманието в този час, ако не бях намерил такъв човек, господин Патерсън — небрежно подхвърли той. — Нали именно затова ми плащате? Да ви давам съвети и да ви предлагам различни варианти?

— Намерил ли си? — подскочи от изненада Патерсън.

— Идеалният мъж за Хелга — потвърди с леко кимване Арчър. — Няма да може да му устои!

— Но как успя, за Бога?

Арчър беше готов за подобен въпрос, двамата е Гренвил вече бяха уточнили отговора.

— Той е професионален жиголо, господин Патерсън. Изключително висока класа, работи само с много богати дами на средна възраст. Познавам го от години, някога свърши добра работа с една от моите клиентки. Днес следобед случайно се натъкнах на него. В момента, в който го зърнах, разбрах, че нашият малък проблем вече е решен. Искам да ви запозная, сам ще се уверите, че говоря истината…

Патерсън се намръщи, пръстът му отново потъна в широката ноздра.

— Жиголо ли? — промърмори той. — Мразя тези копелдаци! — носът беше оставен на мира, дланта се плъзна по потното лице. — Сигурен ли си, че може да се справи с тая кукличка Ролф?

— Нямаше да ви губя времето, ако не бях сигурен — твърдо отвърна Арчър.

Патерсън помисли за секунда, после сви рамене.

— Добре, идеята ти може да се окаже свястна… Кажи му да бъде тук утре точно в единадесет.

Гренвил беше непреклонен относно времето и мястото на срещата му с Патерсън.

— Дори да не ме хареса, аз съм твърдо решен да изстискам един хубав обяд от него! — заяви на Арчър той. — Кажи му, че ако не се появи в „Риц“ точно в един часа, може да забрави за мен!

— Мисля, че не е разумно да ви виждат заедно тук, господин Патерсън — поклати глава Арчър. — Може да ви зърне дори самата госпожа Ролф. Моят човек е доста зает, но прие да се срещнем в ресторанта на „Риц“ утре, точно в един.

— Какво ми пука дали е зает, или не? — извика Патерсън. — Аз съм този, който ще го наеме!

— Това още не се знае. Човекът е от изключително висока класа, господин Патерсън. Работа има в изобилие. Затова ви предлагам да направите изключение и да приемете времето и мястото на срещата.

— С един шибан жиголо!

— И те носят полза, господин Патерсън — меко промълви Арчър. — Ще се уверите в това, когато измъкне два милиона от госпожа Ролф.

Патерсън натисна пурата си в пепелника и се изправи.

— Хубаво тогава, нека бъде ресторантът на „Риц“… — потупа Арчър по рамото и добави: — Започваш да ми харесваш, момчето ми… — в ръката му се появи банкнота от сто долара: — Вземи. Иди да си поръчаш едно питие…

Пръстите на Арчър се увиха около банкнотата, а Патерсън с леко залитане се отправи към асансьора.

 

 

Арчър настани Патерсън в ъгъла на грил-ресторанта на хотел „Риц“ и отправи поглед към вратата.

— Ето го господин Патерсън — съобщи след малко той.

Гренвил ги беше накарал да го чакат четвърт час и Патерсън вече беше ядосан.

— За какъв се мисли, да го вземат дяволите! — мърмореше сипаничавият, докато минутите бавно се изнизваха. — Един шибан жиголо!

Но появата на Гренвил го накара да млъкне. Облечен в безупречен бежов костюм, младият мъж спокойно се изправи на прага. Внушителен, самоуверен и изключително привлекателен.

Метр д’отелът се впусна да го посрещне.

— Мосю Гренвил! Каква приятна изненада! Мислех, че вече сте ни забравили!

Всичко това беше казано на френски и Патерсън хвърли един любопитен поглед по посока на Арчър.

— Какви ги дрънка тоя?

— Изразява радостта си от появата на господин Гренвил — поясни Арчър.

— Така ли? — облещи се Патерсън. — А защо не каза същото и на мен?

Очите му не изпускаха стройната фигура на Гренвил, който размени няколко думи с метр д’отела, след което му позволи да го поведе към масата им. В средата на помещението спря да се ръкува с възрастен келнер, който почтително му се поклони.

— Анри! Мислех, че вече си се пенсионирал!

— По дяволите! — не можа да скрие уважението си Патерсън. — Тоя тип наистина го познават тук!

— Не само тук, но и във всички останали известни заведения на Париж — добави Арчър, доволен от начина, по който се беше появил Гренвил. — Вече ви казах, господин Патерсън, той е от изключително висока класа!

Гренвил пристъпи към масата им.

— Здравей, Джак — подхвърли с приятна усмивка той и се извърна към Патерсън: — Вие трябва да сте Патерсън. Приятно ми е, аз съм Гренвил.

Патерсън внимателно го наблюдаваше с малките си зли очички. Арчър изпитваше известни опасения от тази среща, тъй като добре знаеше сприхавия характер на сипаничавия. Но обаянието на Гренвил очевидно надделяваше.

— Аз съм — кимна онзи. — Арчър ми е говорил за вас.

Един келнер побърза да дръпне стола на Гренвил.

— Повече от година не съм идвал тук — промърмори младият мъж и небрежно седна. — Имам доста добри спомени от този великолепен хотел…

Келнерът се изправи до рамото му, в ръцете си държеше менюто с различни видове вино.

— Това, което обикновено пиете, нали, господин Гренвил? — угоднически пропя той.

Гренвил кимна, а Патерсън зяпна от смайване. Келнерът се оттегли, мястото му незабавно зае метр д’отелът с листа за ястията в ръце.

Гренвил махна по посока на Патерсън.

— Днес наш домакин е господин Патерсън, Жак — рече той. — Запомни го добре — той е влиятелен човек!

— Разбира се, мосю Гренвил — кимна онзи, заобиколи масата и постави менюто пред Патерсън. Изваден от равновесие, сипаничавият хвърли един поглед към изписаните на френски ястия, поклати глава и рече:

— Ще взема лучена супа и бифтек.

Пред Гренвил кацна висока запотена чаша мартини. Той отпи една глътка и кимна в знак на одобрение:

— Абсолютно както трябва да бъде, Шарл.

— Какво бихте искали да поръчате за обяд, мосю Гренвил? — попита метр д’отелът и се надвеси над него като квачка над пиленцата си.

Гренвил изобщо не погледна менюто.

— Как е днес лангустата, Луи? — попита той.

— Великолепна, мосю.

— Тогава нека бъде на скара, с вашия специален сос, разбира се…

— Отличен избор, мосю Гренвил.

Младият мъж извърна глава към Арчър:

— Предлагам ти да вземеш същото, Джак. Тук го приготвят невероятно вкусно…

Арчър, който вече умираше от глад, енергично кимна с глава.

Метр д’отелът се отдалечи, а Гренвил се обърна към Патерсън и го дари с ослепителната си усмивка.

— Джак ми обясни за какво става въпрос, господин Патерсън — рече той. — Намирам идеята ви за привлекателна, но предлагам да обсъдим подробностите, след като хапнем. Ще бъде жалко да говорим за работа при такъв обяд! — после, без да дава възможност на Патерсън да каже каквото и да било, се впусна в дълъг монолог относно историята на хотел „Риц“. Споменаваше имената на световноизвестни личности с лекотата, с която човек говори за близки приятели, разказа два пиперливи анекдота за ексцентрични гости на хотела. Патерсън само мълчеше и слушаше.

Поднесоха лучената супа и лангустите, отговорникът по виното се изправи до рамото на Гренвил.

— Домакин е господин Патерсън, Шарл — рече англичанинът и се извърна към Патерсън: — Избата тук е на изключително ниво, господин Патерсън. Непременно трябва да опитате „Мускаде“, реколта 1929 година, надявам се, че за свои хора все още може да се намери и някоя бутилка „Марго“, реколта 59-а…

— За вас винаги, мосю Гренвил — усмихна се Шарл.

Патерсън не разбираше нищо от вино и само кимаше с глава.

— Добре, донесете ни от тези вина — рече той.

По време на изискания обяд говореше предимно Гренвил. Посъветва Патерсън да хвърли едно око на галерия с модернистични платна, открита наскоро на левия бряг на Сена.

— Едно-две от тях ще струват състояния след няколко години — рече той. — Особено платната на Грасинела, който днес е неизвестен, но скоро ще бъде популярен не по-малко от Пикасо… Човек би могъл да натрупа цяло състояние от това — после изостави темата за живописта и премина на музиката. Непринудено попита смутения Патерсън дали е ходил на концерта на Скалински — новия гений на клавирната музика.

Патерсън сумтеше и нагъваше бифтека си, а Арчър се хранеше бавно и с истинска наслада. Беше много доволен от изявата на младия си приятел.

Изчерпал темата за модерната живопис и музиката, Гренвил премина на киното.

— Париж е световен център на модерното кино — рече той и отмести празната си чиния настрана. — Предполагам, че не ви остава време за кино, но човек с вашето положение трябва да е запознат с най-новите тенденции в тази област…

Арчър ясно забеляза, че тактиката на Гренвил носи резултат. Патерсън не получи възможност за никакъв коментар, беше направо удавен от монолога на младия мъж, в очите му се появи уважение. Гренвил си поръча чаша силно газирано шампанско — за добро храносмилане, както сам поясни. Патерсън и Арчър отказаха. После поднесоха кафето и Гренвил вдигна ръка. Шарл незабавно се изправи до рамото му.

— Дали ще се намери една глътка от любимото ми питие, Шарл? — попита англичанинът.

— Разбира се, мосю Гренвил.

Гренвил се усмихна и се извърна към Патерсън:

— Това не трябва да пропускате, господин Патерсън. Коняк, реколта 1906 година! Направо невероятен вкус!

— Предпочитам едно двойно уиски — най-сетне се осъзна Патерсън.

Гренвил погледна към Арчър, който каза, че ще опита от коняка. Това бяха първите му думи от появата на Гренвил в ресторанта.

Питиетата пристигнаха, Гренвил бавно извади златната си табакера и си избра цигара. Патерсън доста се опули при вида на инкрустацията с брилянти.

— Не ви предлагам от моите, господин Патерсън — рече младежът и извади солидната златна запалка. — Сигурен съм, че вие сте човек на пурите…

— Дяволски сте прав — изръмжа Патерсън и запали една дебела пура.

Арчър си взе от цигарите на Гренвил. Имаше безпогрешното усещане, че младежът е успял да хипнотизира американеца с ловкостта, с която тореадорите замайват обречения на гибел бик. Спокойствие, начетеност и най-вече демонстрираната близост с персонала на известното в цял свят заведение — това беше формулата, която събужда комплекса за малоценност на всеки американец, решил да се позабавлява в добрата стара Европа.

— Сега вече можем да поговорим за бизнес, господин Патерсън — облегна се назад Гренвил. — Естествено, вие ще искате да знаете какво купувате. Затова ще ви кажа няколко думи за себе си. В момента съм на тридесет и девет години, роден съм в Англия, образованието си съм получил в Итън и Кембридж. Говоря свободно немски, френски и италиански. Играл съм, тенис с Род Лейвър, участвал съм в Световното първенство по голф за аматьори. Умея да карам ски, водни ски и да се фехтувам. Свиря на пиано доста прилично, занимавал съм се и с пеене. В колекцията си имам една-две малки роли в миланската „Ла Скала“… Яздя и играя поло. Разбирам от модерно изкуство, което наистина ме интересува. След като завърших Кембридж, баща ми поиска да стана съдружник в неговата фирма, но това не ми допадаше… — на лицето му се появи момчешка усмивка: — Открих, че ми е много забавно да се грижа за стари и самотни дами, богати, разбира се… Притежавам вродената дарба да правя жените щастливи. Вече двадесет години съм професионален жиголо и смея да твърдя, че имам доста внушителни успехи. От Джак разбрах, че търсите експерт като мен, който трябва да ангажира чувствата на Хелга Ролф. Не познавам дамата, но съм сигурен, че ще мога да се справя. От нея очаквате да получите два милиона долара под формата на инвестиция. Ако стигнем до окончателно споразумение, мога да ви уверя, че ще получите тази сума.

Патерсън смукна от пурата си и бавно кимна с глава:

— Да се надяваме… — промърмори той.

Гренвил направи знак на келнера да му сипе още кафе.

— Аз не работя с предположения и надежди, господин Патерсън — рече твърдо той. — Аз давам гаранции.

Патерсън замълча и Арчър разтревожено вдигна глава. Накрая американецът бавно кимна:

— Добре. Как възнамерявате да процедирате?

— Това не ви засяга — отвърна Гренвил. — Искам срок от две седмици, след който вие ще получите парите.

Патерсън погледна въпросително по посока на Арчър, който побърза да кимне с глава.

— Мога да ви уверя, че Крис държи на думата си, господин Патерсън!

— Добре — изръмжа Патерсън. — Залавяйте се за работа.

Гренвил отпи глътка кафе.

— Естествено, аз също имам своите условия — рече той. — Доколкото разбирам, вие сте готов да ме финансирате по време на операцията с госпожа Ролф…

— Какво означава това? — напрегнато го погледна Патерсън.

— За да бъда на необходимата висота, ще трябва да наема апартамент в „Плаца Атене“, ще ми бъде нужна и скъпа кола. Плюс пет хиляди франка за текущи разноски — Гренвил се усмихна и добави: — Вие без съмнение ще поемете тези разноски, нали?

Арчър не даде време на Патерсън да се опомни.

— Предвид размера на очакваната сума от госпожа Ролф, разноските не са особено големи, господин Патерсън — намеси се с убедителен тон той. — Те едва ли ще надхвърлят стойността на самолетните билети до Саудитска Арабия, които се готвехте да купите на мен и Ед Шапило…

Патерсън замислено дъвчеше пурата си.

— Добре — въздъхна най-накрая той. — Но искам да знаеш едно нещо, Гренвил, ще си имаш сериозни неприятности, в случай че не постигнеш успех. Поемам разноските, но очаквам бърз резултат!

Красивото лице на Гренвил окаменя.

— Господин Патерсън! — студено процеди той. — Позволете ми да ви напомня, че не вършите бизнес с някой от своите недодялани сънародници! Зная, че човек като вас е свикнал да работи грубо, това е част от фасадата му. Но няма да позволя да ме заплашвате! Искам още сега да бъдете наясно — ще ви осигуря два милиона долара инвестиции, но ще го сторя както аз намеря за добре! Ако не изпитвате доверие към мен, сега е моментът да го кажете и въпросът ще бъде приключен. Но не се опитвайте да ме заплашвате! — приведе се през масата и заби блестящите си очи в лицето на Патерсън: — Ясно ли се изразих?

Очичките на Патерсън се отместиха встрани.

— Добре, добре — промърмори той. — Не е нужно да кипвате… Разбрах всичко, забравете думите ми…

Арчър едва успя да прикрие въздишката си. Цялото му тяло беше обляно в студена пот.

— Тогава ще ви помоля да уточните финансовите въпроси с Джак. В момента, в който се пренеса в „Плаца“, очаквам да получа пет хиляди франка за разходите — стана на крака и един от келнерите се втурна да отмести стола му. — Съжалявам, но имам една важна среща. Благодаря за обяда, господин Патерсън, желая ви приятен ден.

До масата се изправи метр д’отелът.

— Надявам се, че останахте доволен, мосю Гренвил — почтително рече той.

— Всичко беше на обичайната висота, Жак — усмихна се Гренвил, стисна ръката му и пое към изхода.

— Господи Исусе! — възкликна Патерсън. — Тоя тип наистина притежава класа!

— Не виждам кой друг може да ви осигури инвестиция от два милиона долара — рече Арчър.

— Наистина има стил — призна Патерсън и поиска сметката. — И според мен ще свърши работа…

Дано, помисли си Арчър, докато сипаничавият се блещеше смаяно в последната цифра на листчето хартия пред себе си.