Джон Стайнбек
Небесните пасбища (12)

12

В два часа следобед автобусът за туристи потегли от станцията в Монтерей на обиколка из полуострова. Бръмчи автобусът по завоите на широко рекламирания маршрут „Седемнадесет мили“, а очите на пътниците — все във внушителните богатски къщи. Като се взираха тъй през прашните прозорци, туристите дори малко ги досрамяваше, чувствуваха се като хора, които надничат в чужда стая, но това им доставяше и удоволствие. Автобусът мина бавно през градчето Кармел и допълзя по хълма до мисионерската черква с килнатия купол, където младият шофьор спря край пътя и вдигна крака на таблото, а туристите слязоха да разгледат мрачната стара черква.

Като се върнаха на местата си, част от преградата, която хората на път издигат помежду си, падна.

— Чухте ли? — обади се един с вид на преуспял в живота човек. — Екскурзоводката каза, че черквата е построена като кораб, със стоманен кил, вбит дълбоко в земята. Заради земетресенията… все едно кораб в бурно море. Само че това не помага.

Младият свещеник с голобрадо розово личице и ново шевиотено расо, който седеше през два стола зад него, възрази:

— Напротив, помага. Толкова земетресения са ставали тук, а тя стои; стои, хем е правена от кал.

Тук се намеси един много възрастен, но здрав човек с трескав поглед.

— Чудни неща стават по тоя свят — каза той. — Миналата година изгубих жена си, бяхме женени повече от петдесет години. — Старецът се огледа усмихнат в очакване някой да реагира и забрави чудните неща, които стават по тоя свят.

Младоженците седяха хванати под ръка. Момичето го стискаше здраво, да не го изпусне.

— Питай шофьора къде отиваме сега.

Автобусът се движеше бавно по наклона на Кармелската долина. Край пътя се редяха овощни градини, площи с ангинари, червени скали, украсени със зелени лиани. Денят преваляше и слънцето клонеше към изхода на долината, към океана. Пътят се отдели от реката и по един хълм ги изведе на тесен хребет. Тук шофьорът спря рязко и направи четири-пет маневри, докато обърне автобуса. После изключи двигателя и се обърна към пътниците:

— Дотук сме, народе. Аз ще си поизпъна краката преди да тръгнем обратно, така съм свикнал. А вие можете да се поразтъпчете наоколо.

Туристите слязоха схванати от автобуса, скупчиха се на върха и се загледаха в Небесните пасбища долу. Последните слънчеви лъчи превръщаха въздуха в златист прозрачен воал. Равнината беше изпъстрена със зелени, жълти и виолетови квадрати — овощни градини, ниви и разорана земя. От здравите фермерски къщи, заобиколени с градинки, се виеше дим, който горнякът разчистваше. От долината долиташе тихият звън на хлопки; някъде залая куче, но толкова далеч, че туристите доловиха лая му като шепот. Точно под хребета стадо овце се беше скупчило да нощува около един дъб.

— На това място му викат Лас пастурас дел сиело — обясни шофьорът. — Тука отглеждат много хубави зеленчуци… а малините и другите плодове най-рано тука стават. Името, дето ви го казах, значи Небесните пасбища.

Туристите продължаваха да гледат долината. Преуспелият се прокашля и каза с глас на пророк:

— Ако правилно виждам бъдещето, то е такова: един ден в тази долина ще се издигнат големи къщи, каменни къщи с паркове, игрища за голф, с портали и огради от ковано желязо. В тях ще живеят богаташи — хора, на които е омръзнало да се мъчат в града, хора, които са взели своето, и търсят някое спокойно място да си гледат живота. Да имам достатъчно пари, ще купя цялата долина. Ще я купя и един ден ще я разпродавам малко по малко. — Той млъкна и направи движение, сякаш да вземе в ръка долината. — Да… и нека бог ми е свидетел, аз самият ще дойда да живея тук.

— Ш-шт! — смушка го жена му.

Той се огледа виновно и видя, че никой не го слушаше.

Теменужената сянка на хълма пълзеше напред към средата на долината; някъде долу изквича прасе. Младоженецът откъсна поглед от равнината и се усмихна с откровение на жена си, която му отвърна също с усмивка, само че укорна. Неговата усмивка казваше: „Само си го помислих. Толкова хубаво би било… но е невъзможно, разбира се.“ А нейната отговори: „Естествено, че е невъзможно. Трябва да мислиш за кариерата си, всички наши приятели очакват да станем нещо. Трябва да си създадеш такова име, че да се гордея с тебе. Нямаш право да бягаш от отговорност и да се погребеш в такъв затънтен край. Все пак би било хубаво.“ Усмивките им се разсеяха, но останаха в очите им.

Младият свещеник се отдели от групата и се уедини. Произнесе шепнешком молитва, но работата го беше научила да се моли за едно, а да мисли за друго. „В тази долина би могло да има една черквица — мислеше той. — Тук няма беднотия, няма миазми, няма неразбории. Енориашите ми ще си изповядат греховцете, от които и помен не остава след покаянието и някоя и друга молитва към светата Дева. Колко е спокойно тук; няма да ги има гадостите и развихрените страсти, които да ме карат да съжалявам, да се двоумя или да се срамувам. Хората от тези къщи ще ме заобичат. Ще ми викат «отец» и аз ще бъда благ и справедлив с тях. — Той се намръщи и прогони тези мисли. — Не, аз не съм добър свещеник. Ще се самобичувам, като отида сред беднотията с нейните миазми и кавги. Нямам право да бягам от трагедиите, които са божие дело. А на такова място може да си отдъхна, когато умра.“

Старецът съзерцаваше долината с трескавите си очи, а тишината шумолеше в глухите му уши като ветрец в кипарисови клони. Отвъдните хълмове само му се мержелееха, но той добре различаваше златистите отблясъци и виолетовия здрач. Нещо взе да го дави и очите му се наляха със сълзи. Той се плесна безпомощно по бедрата. „Никога не съм имал време да мисля. Все неприятности и главоболия, как да мислиш? Ако мога да поживея малко тук… о, тогава ще премисля всичко, което съм преживял, и може да излезе нещо, нещо завършено и смислено, а сега е такъв хаос, такава бъркотия. Тука нищо няма да ме безпокои и ще мога да мисля.“

Шофьорът пусна угарката си на пътя и я стъпка.

— Хайде, народе — прикани ги той. — Трябва да движиме.

После им помогна да се качат и затвори вратите след тях, но туристите се залепиха на прозорците и продължиха да се взират в Небесните пасбища, над които сега въздухът синееше като езеро, а под него тънеха в тишина фермите.

— Да ви кажа, все си мисля колко е добре да си има човек едно местенце тука — обади се шофьорът. — Па да си гледа крава, няколко прасета, може и едно-две кучета. С такава фермица гладен няма да останеш. — Той запали мотора, който изрева за миг и после се укроти. — Може и да ви се види смешно, ама аз умирам да гледам долината оттука и да си мисля колко спокойно и лесно може да си живее човек в нея.

Шофьорът превключи скоростния лост и автобусът полетя към дългата Кармелска долина, към слънцето, което потъваше в океана в края на долината.