Джон Стайнбек
Небесните пасбища (8)

8

Моли Морган слезе от влака в Салинас и три четвърти час чака автобуса. В него нямаше други пътници освен нея.

— За първи път идвам в Небесните пасбища — обърна се тя към шофьора. — Далече ли е от главния път?

— Около три мили — отвърна той.

— Дали ще намеря кола да ме закара до долината?

— Не, освен ако ви чакат.

— Но как пътуват хората дотам?

С очевидно задоволство шофьорът мина през размазания вече труп на един див заек.

— Газя ги само когато са мъртви — оправда се той. — Когато се хвърлят нощем пред фаровете, гледам да ги избягвам.

— Да, но как да стигна до Небесните пасбища?

— Де да знам? Пеша, как другояче? Хората си ходят пеша, ако не ги чака някой с кола.

Моли Морган слезе на разклона, грабна мрачно куфара и закрачи по коларския път към дефилето между хълмовете. След малко някакъв стар форд изскърца и спря до нея.

— Към долината ли, госпойце?

— О… да, натам отивам.

— Айде качвайте се тогава. И се не бойте. Мене ме викат Пат Хъмбърт. Имам ферма в Пасбищата.

Моли огледа изпоцапания човек и на свой ред се представи:

— Аз съм новата учителка. Тоест надявам се да бъда. Знаете ли къде живее господин Уайтсайд.

— Иска ли питане? Пътят ми е точно покрай тях. Той е щатен в училищното настоятелство. То и аз съм член на настоятелството. Знаете ли, ние се чудехме като каква ли ще сте. — Тук той се смути от собствените си думи и се изчерви под слоя прах. — Искам да кажа, мислехме си дали ще случим с новата учителка. Предишната ни създаваше бая главоболия. Не че беше лоша, ама все болнава… болнава и нервозна. Накрая напусна по болест.

Моли дърпаше пръстите на ръкавиците си.

— В моето писмо е казано, че трябва да се обадя на господин Уайтсайд. Той как е? Искам да кажа, що за човек е?

О, ще се погодите с него. Много свестен старец. Той е кореняк в Пасбищата. Но и в колеж е учил. Много добър човек. Повече от двайсет години е на щат в настоятелството.

Когато Пат я остави дред голямата стара къща на Джон Уайтсайд, тя не на шега се уплаши. „Кой знае какво ме чака — каза си. — Но няма от какво да се страхувам. Какво може да ми направи?“ Моли беше само на деветнадесет години и за нея тази среща пред първото й назначение беше в същност въпрос на живот и смърт.

Пътят през двора не й възвърна самоувереността, защото пътеката минаваше между цветни лехи, обрамчени с подкастрен чемшир, насаден сякаш с такова указание: „Расти и се размножавай, но гледай да не прекалиш в едното или другото и най-вече — не пристъпвай границите на пътеката!“ Усещаше се нечия ръка, която командува тези цветя и ги слага в ред. В голямата бяла къща имаше нещо много достолепно. Щорите от жълти летви бяха спуснати, за да не пече вътре обедното слънце. Като стигна до средата на пътеката, тя видя входа. Голямата веранда й се стори топла и ласкава като прегръдка. През ума й мина: „По входа човек наистина може да разбере гостоприемството на един дом. Ами ако имаше само някаква врата без веранда?“ Но въпреки приветливостта на широката стълба и голямата врата, когато позвъни, отново я обзе боязън. Голямата врата се отвори и на прага се появи усмихната едра симпатична жена.

— Дано само не продавате нещо — каза госпожа Уайтсайд. — Все се заричам нищо да не купувам и все купувам, а после се ядосвам на себе си.

Моли се разсмя. Изведнъж я изпълни някаква радост. До този миг тя не си беше дала сметка колко я е било страх.

— О, не — възкликна тя. — Аз съм новата учителка. В писмото ми е казано, че трябва да се явя при господин Уайтсайд. Може ли да го видя?

— Ами то е обед, та той още си дояжда. Вие обядвали ли сте?

— Разбира се. Тоест не съм.

Госпожа Уайтсайд се засмя и й направи път да влезе.

— Радвам се, че отговаряте така уверено.

Тя въведе Моли в просторна трапезария с махагонови шкафове със стъклени врати, в които държеха посуда. Четвъртитата маса още не беше раздигната.

— Я, Джон е свършил и е изчезнал някъде. Седнете, момиче. Ей сега ще донеса печеното.

— О, не. Много ви благодаря, но недейте. Само ще поговоря с господин Уайтсайд и ще вървя.

— Сядайте, сядайте! Ще трябва да се подсилите, щом ще говорите с Джон.

— Той… той много ли е строг? Искам да кажа с учителите.

— Зависи — отвърна госпожа Уайтсайд. — Ако не са обядвали, е същински дивак. Вика, крещи. Но ако слушат и си изяждат обеда, само ги гледа свирепо.

Моли се разсмя от сърце.

— Вие имате деца, нали? — каза тя. — Сигурно сте отгледали сума дечурлига… и много ги обичате.

Госпожа Уайтсайд сбърчи чело.

— Само едно съм отгледала, но то стига за цяла сюрия. Само аз си знам как съм го отгледала. Сега гледа кравите. Не мога да се похваля, че съм отгледала умно дете.

Когато Моли свърши обеда, госпожа Уайтсайд отвори една странична врата и извика:

— Джон, търсят те.

И тя подбутна Моли в съседната стая, която беше нещо като библиотека — големите шкафове бяха претъпкани с дебели стари книги, украсени със златни: плетеници. Същевременно тази стая очевидно служеше и за дневна. В нея имаше тухлена камина с полица от червени керамични плочки, а на полицата — най-невероятни вази. На гвоздей над камината висеше, подобно на окачена на ремъка пушка, огромна лула от морска пяна в стил егер. Около камината бяха наредени големи кожени кресла с кожени ресни — от онези, които проскърцват, когато се друсаш на тях. И накрая стаята явно служеше и за кабинет, защото в нея се мъдреше старомодно писалище с рулетка отгоре, зад което седеше Джон Уайтсайд. Когато той вдигна глава, Моли си каза, че досега не е виждала толкова строги и същевременно толкова добри очи, а и толкова бяла коса. Гъста й чак синкавобяла, тя изглеждаше като коприна.

— Аз съм Мери Морган — представи се официално тя.

— Така и предполагах, госпожице Морган, очаквах ви. Няма ли да седнете?

Тя седна на едно от големите кресла и пружините изстенаха от сладка болка.

— Много обичам тези кресла — каза тя. — Когато бях малка, имахме едно такова. — Тук тя се почувствува някак глупаво. — Дошла съм да разговарям с вас за назначението. Това се изисква в писмото.

— Не се притеснявайте толкова, госпожице Морган, Подобен разговор водя с всеки нов учител. И въпреки че толкова пъти съм го водил — додаде с усмивка той, — все се чудя откъде да подхвана.

— О… много се радвам, господин Уайтсайд. Аз за първи път търся работа и много се страхувах от този, тъй да се каже, изпит.

— Напразно, госпожице Морган. Доколкото ми е известно, целта на разговора е да ми даде що-годе представа за вашата биография и вашите качества. Когато свършим, би трябвало да съм добил такава представа. А сега, след като знаете целта на разговора, ще се постараете, предполагам, да създадете добро впечатление за своята личност. Разкажете ми, примерно, нещо за себе си. Просто няколко думи — що за човек сте, от какво семейство произхождате.

Моли кимна припряно.

— Да, ще се опитам, господин Уайтсайд — каза тя и се потопи в миналото.

 

 

— Най-напред ще ви кажа, господин Уайтсайд, че бяхме много бедни — подзе Моли. — Просто тънехме в немотия. Имах две братчета, малко по-големи от мен. Баща ми беше търговски пътник, но въпреки това налагаше се и майка ми да работи. Тя се трудеше къртовски за нас.

 

 

— Що се отнася до живота в семейството — продължи госпожица Морган, — то аз почти нямах баща. — Той много рядко успяваше да се завръща в къщи от дългите пътувания.

Джон Уайтсайд кимна сериозен. Моли въртеше ръце в скута си, а очите й се бяха замъглили.

 

 

Моли вдигна глава и видя, че Джон Уайтсайд бе забил поглед в някакъв лист на бюрото.

— Когато бях на дванадесет години, баща ми загина при злополука — продължи тя.

 

 

— Завърших гимназия, след което отидох в Сан Хосе и се записах в педагогическия колеж. Трябваше да отработвам храната и квартирата при госпожа Алън Морит. Преди да завърша колежа, майка ми почина, тъй че сега съм един вид сираче.

— Моите съболезнования — избъбра тихо Джон Уайтсайд.

Моли се изчерви.

— Не казах това, за да предизвикам съчувствие, господин Уайтсайд. Споменах го, защото нали искахте да ви разкажа за себе си. В края на краищата всеки остава сирак.

— Да — съгласи се той. — Така погледнато, и аз съм сирак.

 

 

— Ами това е горе-долу всичко — завърши Моли. — Взех си дипломата и ме изпратиха тук.

— Едва ли съм имал по-лесен разговор с кандидат за работа — отбеляза Джон Уайтсайд.

— Мислите ли, че ще бъда назначена?

Примигвайки, старецът хвърли бърз поглед към голямата лула над камината. „Тази лула му е довереник — помисли си Моли. — Той има тайни с нея.“

— Да, смятам, че ще получите мястото. Дори вече сте го получили. Но има още нещо, госпожице Морган — къде ще живеете? Трябва да си намерите някъде квартира с храна.

Без да се усети какво казва, тя изтърси:

— Искам да живея у вас.

Очите на Джон Уайтсайд се разшириха от изумление.

— Но ние никога не сме държали квартиранти, госпожице Морган.

— Извинете, съжалявам, че казах това. Но тук просто много ми хареса.

Той повика жена си и когато тя се появи на полуотворената врата, се обърна към нея:

— Тази млада дама иска да живее у нас. Тя е новата учителка.

Госпожа Уайтсайд сбърчи чело.

— Не очаквах това. Ние никога не сме имали квартиранти. Освен това тя е толкова хубава, че нашият глупчо ще се заплесва по нея. Какво ще стане с кравите, които гледа? Ще си имаме сума главоболия. Можете да заемете третата спалня горе — каза тя на Моли. — Само че не е много слънчева.

Животът на Моли коренно се промени. Изведнъж тя откри, че е царица. Още от първия ден учениците започнаха да я боготворят, защото проявяваше разбиране към тях и дори нещо повече — даваше им възможност и те да я разберат. След известно време разбра също, че е станала важна личност. Ако двама души заспореха в магазина по някакъв въпрос от историята, литературата или математиката и не можеха да се разберат, спорът завършваше така: „Добре, ще питаме учителката. Дори да не знае отговора, тя ще го намери.“ Моли много се гордееше, че е в състояние да разрешава такива спорове. При празненства тя неизменно помагаше в украсата и определяше какви закуски и напитки ще се поднасят. „Мисля да сложим навсякъде борови клонки. Те са хубави и така приятно миришат. Просто миришат на празник.“ От нея се очакваше да знае всичко и да помага във всичко и това й харесваше.

В къщата на Уайтсайд тя шеташе в кухнята, а Уила, жената на Джон, се противеше на това, мърморейки. В края на шестия месец госпожа Уайтсайд се оплака на мъжа си:

— Ако тоя Бил има капчица разум. Ама и тя… — И така не довърши мисълта си.

Вечер Моли пишеше писма на няколкото състудентки, с които се беше сближила в колежа, весели писма, пълни с разни историйки за съседите й. Тя трябваше да присъствува на празненства от всякакъв род, защото общественото й положение налагаше това. В съботни дни хукваше по баирите и се връщаше с папрати и диви цветя, които разсаждаше около къщата.

Първия път Бил Уайтсайд хвърли само бегъл поглед на Моли и побягна при кравите си. Изтече много време, преди да се престраши да разговаря с нея. Той беше едър, простодушен младеж, който не бе наследил нито бащината си уравновесеност, нито майчиното си чувство за хумор. Тъй или инак, накрая той започна да сподиря Моли и да я наблюдава от разстояние.

Една вечер, изпълнена с чувство на благодарност за блаженството, в което живееше, Моли разказа на Бил за баща си. Двамата седяха на брезентовите шезлонги на широката веранда и чакаха луната. Тя му разправи за завръщанията на баща си и за изчезването му.

— Разбираш ли каква опора имам, Бил? — възкликна тя. — Моят чудесен баща, който се подвизава някъде по света. Той е мой, мой! Ти как мислиш, Бил, той е жив, нали?

— Не е изключено — отвърна Бил. — Но от това, което ми разказа, излиза — извинявай, Моли, — че той е един безотговорен пройдоха. И после, ако е жив, защо не пише?

Моли усети да я побиват студени тръпки. Толкова време бе избягвала успешно тъкмо такива разсъждения.

— Това ми е ясно, разбира се — каза хладно тя. — Чака ме още работа, Бил.

Високо на един връх край Небесните пасбища имаше стара хижа, от която се виждаше цялата долина и всички пътища в околността. Говореше се, че тази хижа била направена от разбойника Васкес, който живял цяла година в нея, а в това време полицейските хайки го търсели под дърво и камък. Тя беше забележителност. Всички жители на долината се бяха изкачвали по едно или друго време до нея. И всеки питаше Моли дали е ходила там. „Не — отвръщаше Моли, — но ще отида. Някоя събота ще отида. Дори зная пътеката за там.“

Една сутрин тя сложи новите си туристически обувки и кадифената пола. Бил се приближи боязливо и й предложи да я придружи.

— Не — отказа тя. — Ти си имаш работа. Не мога да те откъсвам от нея.

— Работата може да почака.

— И все пак предпочитам да отида сама. Не се обиждай, Бил, но просто ми се ще да бъда сама.

Тя съжали, че не го остави да я придружи, но неговите думи за баща й я бяха уплашили. „Нужно ми е някакво силно преживяване — каза си тя. — А ако дойдеше Бил, какво ти силно преживяване? Само една екскурзия.“ Изкачването по стръмната пътека под дъбовете й отне час и половина. Шумата по земята беше хлъзгава като лед, а слънцето печеше силно. Мирис на папрат, на влажен мъх и на мента изпълваше въздуха. Когато най-сетне стигна билото, Моли беше мокра и едва дишаше. Хижата бе разположена в средата на малка поляна, заобиколена от храсталаци. В същност това беше четвъртита дървена барака без прозорци. Входът й, без врата, се открояваше като черна сянка. Наоколо цареше тишина, онази жужаща тишина, която мухите, пчелите и щурците създават. Целият връх звънтеше тихичко под слънцето. Моли се приближи на пръсти до бараката. Сърцето й биеше до пръсване.

— Ето, това е силно преживяване — промълви тя. — Истинско приключение в хижата на Васкес.

Тя надникна вътре и забеляза един гущер, но той се скри веднага. Някаква паяжина се закачи о челото й, сякаш искаше да я възпре. В бараката нямаше нищо-нищичко освен пръстения под, гниещите дървени стени и застоялия мирис на пръст, невиждала слънце. Но Моли тръпнеше от вълнение. „Вечер той е седял тук. А чуел ли е хайките да пъплят нагоре през гъстака, излитал е навън като дух и се е стопявал в мрака.“ Тя се загледа към долината, към Небесните пасбища. Овощните градини се очертаваха като тъмнозелени квадрати, нивите се жълтееха, а през бледовиолетовата далечина прозираха светлокафявите хълмове отвъд. Пътищата се виеха между фермите, избикаляха нивите, обхождаха големите дървета и отбягваха стръмните склонове. Омарата бе хвърлила булото си над цялата долина.

— Невероятно, фантастично! — шепнеше Моли. — И все пак това е истина, аз преживявам истинско приключение.

Откъм долината като въздишка на спящ човек долетя ветрец. „Денем той е гледал долината, както аз я гледам сега. Стоял е точно на това място и е наблюдавал пътищата долу. Носел е пурпурна жилетка, обшита със сърма, и панталони, които долу са се разширявали като войнишка тръба. Шпорите му са били обвити със сребърен ширит, за да не дрънкат. Понякога е забелязвал хайки да препускат по пътя долу. За негов късмет конниците са препускали, легнали върху шиите на конете, и не са вдигали поглед към хълмовете. Васкес се е смеел, но го е било и страх. Понякога е запявал. Песните са му били нежни и тъжни, защото е знаел, че няма да живее дълго.“

Моли седна на склона и подпря брада с ръце. До нея стоеше младият Васкес с весело лице и искрящи очи — лицето и очите на баща й, когато излизаше на прага и се провикваше: „Здравейте, деца!“ Нейното приключение не се различаваше от приключенията на баща й. Моли се отърси и стана. „Трябва да се върна към онова време и да премисля всичко отново.“

Късно следобед госпожа Уайтсайд изпрати Бил да търси Моли.

— Може да си е навехнала крак, знаеш ли? — каза тя.

Но точно когато Бил свърна от пътя към планинската пътека, Моли изскочи от нея.

— Рекохме да не си се загубила — посрещна я той. — Стигна ли до хижата?

— Да.

— То не е никаква хижа, нали? Най-обикновена дървена барака. Из околността има поне десетина такива. Но нямаш представа колко народ се мъкне да гледа тази. А най-смешното е, че никой не е сигурен дали Васкес изобщо е живял в нея.

— О, сигурна съм, че е живял.

— Защо мислиш така?

— Не зная.

Бил доби съвсем сериозен вид.

— Всички смятат Васкес за някакъв герой, а той си е бил крадец и нищо повече. Започнал е с кражби на овце и коне, за да стигне до обири на пощенските коли. И е убил няколко души. Според мене, Моли, трябва да приучваме хората да ненавиждат обирниците, а не да ги боготворят.

— Разбира се, Бил — каза тя с отегчение. — Ти си напълно прав. Но би ли млъкнал за малко? Изглежда съм се поуморила и ми е някак нервно.

Отърколи се година. Върбите пуснаха котенца, хълмовете отново се покриха с диви цветя. Цялата долина търсеше Моли, нуждаеше се от нея. Тя вече присъствуваше и на събранията на училищното настоятелство. А беше време, когато тези тайни, височайши заседания ставаха при закрити врата и бяха загадка и ужас за всички. След като я поканиха да участвува в събранията, които ставаха в дневната на Уайтсайд, Моли откри, че настоятелите обсъждаха реколтата, разказваха разни истории и пускаха в обращение невинни клюки.

Избран в началото на есента, през пролетта Бърт Мънро вече беше най-дейният член на настоятелството. Именно той стана инициаторът на танцовите забави в училището, той настояваше да се организират разни игри на пикниците. И дори предложи да се учредят награди за най-добрите ученици. Настоятелството все повече и повече разчиташе на него.

Една вечер Моли позакъсня да слезе долу. Както винаги, когато настоятелството се събираше, госпожа Уайтсайд седеше в трапезарията.

— Мисля да не влизам на събранието — каза Моли. — Нека веднъж се отпуснат. Понякога ми се струва, че ако ме няма, ще говорят за по-различни неща.

— Я влизай, Моли! Без тебе нищо няма да излезе от събранието. Те толкова са свикнали с тебе, че ще се чудят какво да правят. Освен това хич не е необходимо да говорят за по-различни неща.

Моли я послуша и като почука на вратата, влезе в дневната. Бърт Мънро се върна кавалерски на темата, която бе подхванал.

— Тъкмо им разказвах за моя нов работник, госпожице Морган. Ще започна отначало, щото е интересно. Трябваше ми, знаете, косач и случайно намерих тоя приятел под моста на река Салинас. Пиян до козирката. Пиян-непиян, търси работа. Взех го и какво? Пет пари не струва като работник. Добре, ама не мога да го махна. Тоя кучи син е обиколил целия свят. Да го чуете само как разправя за местата, по които е бил! И да искам да го махна, не мога, децата не дават да се издума за такова нещо. Вземе някоя нищо и никаква случка и така я засуче, че прави литература от нея. Децата само наострят уши и слушат. Два пъти в месеца отива в Салинас и се запива. Той е от тия пияници, които редовно трябва да си вземат дажбата. Щом го намерят в някоя канавка, полицаите от Салинас винаги ми се обаждат и аз отивам да си го прибера. И знаете ли, като се освести, все ще измъкне от джоба някой подарък за Мани, моя малкия. Какво да го правиш такъв човек? Той просто те обезоръжава. А в месеца не свършва работа и за долар.

Моли усети в нея да се надига някакъв болезнен страх. А мъжете се смееха от сърце на тази история. Някой се обади:

— Много си мек ти, Бърт. Стига ли ти кесията да държиш шут в къщата си? Да бях на твое място, веднага щях да го махна.

Моли стана. Обзе я ужас при мисълта, че някой може да попита как се казва тоя човек.

— Нещо ми е зле тази вечер — каза тя. — Извинете ме, господа, но ще отида да си легна.

Мъжете станаха на крака, когато тя тръгна към вратата. Щом се пъхна в леглото, зарови глава във възглавницата. „Това е лудост — повтаряше си тя. — Не е възможно, просто не е възможно. Трябва да го забравя още сега.“ Но за свой срам откри, че плаче.

Следващите няколко седмици се оказаха много мъчителни за Моли. Тя избягваше да излиза от къщи. А на отиване и на връщане от училището все оглеждаше внимателно пътя пред себе си. „Видя ли някакъв странник, ще побягна. Но това е глупаво. Аз съм глупачка.“ Само в стаята си се чувствуваше на сигурно място. Страхът, в който живееше, отне цвета на лицето й и блясъка на очите й.

— Моли, време е да си лягаш — настояваше госпожа Уайтсайд. — Не ставай идиотче. Или искаш да те наплескам, за да си легнеш, както правех с Бил?

Но Моли отказваше да си легне. Защото влезеше ли в леглото, замисляше се за прекалено много неща.

На следващото събрание на настоятелството Бърт Мънро го нямаше. Неговото отсъствие я зарадва и й вдъхна увереност.

— По-добре ли сте сега, госпожице Морган?

— О, да. То беше дребна работа, някаква настинка, изглежда. Ако се бях залежала, можеше наистина да се разболея.

Събранието продължаваше вече час, когато Бърт Мънро влезе.

— Съжалявам, че закъснях — извини се той. — Пак старата история. Намерили моя тъй наречен косач заспал на улицата в Салинас. Все такива ги върши. Сега спи в колата навън. Утре пак ще трябва да я мия.

Гърлото на Моли се сви от ужас. За миг й се стори, че ще припадне.

— Извинете, трябва да изляза — извика тя и изхвръкна от стаята.

В тъмния коридор се подпря за малко на стената. После бавно, машинално излезе от къщата и се спусна по стълбите. Шепоти изпълваха нощта. На пътя се виждаше някаква черна маса — колата на Бърт Мънро. Тя се почуди как краката й я водят по пътеката по своя, независима от нея воля. „Това е самоубийство — каза си. — Все едно да залича и унищожа всичко. Защо?“ Дръжката на пътната врата беше в ръката й и ръката й се напрегна да я отвори. В този миг полъхна ветрец и донесе до ноздрите й острата воня на повръщано. Моли дочу пиянско хъркане. Нещо се завъртя в главата й. Тя се обърна и хукна като луда към къщата. Озовала се в стаята си, заключи вратата и седна вдървена, едва поемайки си дъх от тичането. Стори й се, че са изминали часове, когато чу мъжете да излизат и да си казват „лека нощ“. После колата на Бърт забръмча и шумът й замря надолу по пътя. Тя понечи да стане, но се почувствува като парализирана.

Когато Моли влезе в дневната, Джон Уайтсайд пишеше нещо на бюрото си. Той вдигна глава и я погледна въпросително.

— Изглеждате зле, госпожице Морган. Ще трябва да повикаме лекар.

Тя застана скована до бюрото и попита:

— Ще можете ли да ми намерите заместничка?

— Разбира се. Хайде, завийте се добре в леглото, а аз ще повикам лекар.

— Не става въпрос за лекар, господин Уайтсайд. Искам да напусна и да замина още тази вечер.

— Какво говорите? Не, вие не сте добре.

— Аз ви казах, че баща ми е загинал. А истината е, че не зная дали е мъртъв, или не. Боя се… Искам да си замина още тази вечер.

Той се вглеждаше напрегнато в нея.

— Кажете ми какво ви тревожи — подкани я меко.

— Ако видя онзи пияница на господин Мънро… — Тя млъкна, ужасена от това, което се готвеше да каже.

Джон Уайтсайд кимна много бавно.

— Не — извика тя, — не исках да кажа това. Не исках, бога ми!

— Готов съм да ти помогна, Моли.

— Никак не ми се ще да напускам, тук така ми харесва… Но се страхувам. Този въпрос е много важен за мен.

Джон Уайтсайд стана, приближи се до нея и я прегърна през рамо.

— Боя се, че не разбирам съвсем — каза той. — А и не искам да разбера. Не е нужно. — Той сякаш говореше на себе си. — Пък и не е прилично да настоявам да ми обясните.

— Махна ли се веднъж оттук, ще забравя и ще мога да поддържам вярата си — изплака Моли.

Както я беше прегърнал с една ръка, той стисна рамото й.

— Тичай горе да си събереш багажа, Моли. Изваждам колата и ще те откарам до Салинас още сега.