Джон Гришам
Брокерът (7)

7

Целият скандал с Бакман беше старателно отразен от Дан Сандбърг — един от най-старите и опитни журналисти в „Уошингтън Поуст“. През 1998 г. именно той беше разгласил новината за някои особено строго секретни документи, които бяха напуснали Пентагона без разрешение. Скоро след това ФБР започна разследване по случая, благодарение на което той нито за миг не остана без работа и публикува осемнайсет статии по темата, повечето от които излязоха на първа страница. Имаше надеждни контакти в ЦРУ и ФБР. Познаваше някои от партньорите в „Бакман, Прат и Болинг“ и беше прекарал доста време в офисите на фирмата. Не пропускаше да навестява и Министерството на правосъдието. Беше и в съдебната зала в деня, в който Бакман изведнъж се обяви за виновен и изчезна.

А година по-късно беше написал една от двете книги за скандала, които видяха бял свят. От неговата се предадоха около 24000 екземпляра с твърди корици, което беше съвсем прилично, а от другата — два пъти по-малко.

Докато се занимаваше с всичко това, Сандбърг си изгради някои особено ценни връзки. Една от тях, макар и изненадващо, постепенно се превърна в скъпоценен източник на информация. Месец преди смъртта на Джейси Хъбард Карл Прат, който тогава висеше на косъм от официалното обвинение — както и повечето от старшите партньори във фирмата, — сам се беше обадил на Сандбърг с предложение да се срещнат. В крайна сметка се срещнаха повече от десет пъти, докато скандалът се разразяваше с все по-голяма сила, а през следващите години направо станаха приятели по чашка. И поне два пъти в годината се измъкваха заедно някъде, където на спокойствие можеха да обменят клюки.

Три дни след като беше разгласена новината за помилването, Сандбърг се обади на Прат и двамата се разбраха да се срещнат на любимото си място — един студентски бар недалеч от университета „Джорджтаун“.

Прат изглеждаше ужасно, все едно не беше спирал да пие цяла седмица. Поръча си водка. Сандбърг се ограничи с бира.

— И къде е вашето момче значи? — попита ухилен журналистът.

— Вече не е в затвора, поне това е сигурно — отвърна Прат, отпи почти смъртоносно количество от водката си на един дъх и премлясна.

— Не се ли обади?

— Не. Нито на мен, нито на някой друг от фирмата.

— Ще се изненадаш ли, ако се обади или намине?

— И да, и не. С човек като Бакман нищо не може да ме изненада.

Той отново отпи от водката, преди да продължи.

— Няма да се изненадам и ако никога повече не стъпи във Вашингтон. Нито пък ако се появи във Вашингтон още утре и обяви, че открива нова кантора.

— Но помилването все пак те изненада, нали?

— Да, но пък не го е уредил лично Бакман, предполагам.

— Съмнявам се.

Покрай тях мина една студентка и Сандбърг я огледа внимателно. Беше разведен за втори път и не пропускаше нито една потенциалната жертва. Отпи от бирата си и продължи:

— Той не може да работи като адвокат, нали? Не му ли взеха разрешителното?

— Това не би спряло човек като Бакман. Ще го представи като „правителствени контакти“ или „консултации“, или нещо подобно. Работата му е да лобира, не му трябва разрешително. Като се замислиш, поне половината от адвокатите в този град дори не знаят къде е сградата на съда. Но и насън могат да намерят сградата на Конгреса.

— А откъде ще намери клиенти?

— Това, така или иначе, няма да стане — отсече Прат. — Бакман няма да се върне във Вашингтон. Да не би да си чул нещо друго?

— Нищо не съм чул. Изчезнал е яко дим. Никой от затвора не казва къде. От правоохранителните агенции мълчат като риби.

— Имаш ли някаква теория? — попита Прат и пресуши чашата си, но, изглежда, беше готов за следващата.

— Днес разбрах, че Теди Мейнард е ходил в Белия дом късно вечерта на деветнайсети. Само някой като Теди е способен да убеди Морган да направи такова нещо. Бакман е напуснал затвора, вероятно под въоръжена охрана, и е изчезнал безследно.

— По програма за защита на свидетелите?

— Нещо такова. ЦРУ и преди е крило хора по този начин. Просто им се налага. Официално не се занимават с такава дейност, което не означава, че не могат да го направят. Разполагат с достатъчно възможности.

— И защо ще крият Бакман?

— За отмъщение. Спомняш ли си Олдрич Еймс, най-голямата къртица в историята на ЦРУ?

— Естествено.

— Знаеш ли къде се намира в момента? Заключен на сигурно място в един федерален затвор. Нима смяташ, че ЦРУ не биха му светили маслото с най-голямо удоволствие? Но не могат да го направят, защото е противозаконно, просто нямат право да удрят по американски граждани, нито в страната, нито в чужбина.

— Бакман никога не е работил за ЦРУ. Той мразеше Теди Мейнард, по дяволите, и чувствата им бяха взаимни.

— Мейнард няма да го убие лично. Той просто ще нагласи нещата така, че някой друг да има това удоволствие.

Прат се изправи и посочи към бирата на Сандбърг.

— Искаш ли още една?

— Може би по-късно.

Журналистът хвана халбата си едва за втори път от началото на разговора и отпи от нея.

След малко Прат се върна с една голяма водка, седна и каза:

— Значи според теб дните на Бакман са преброени?

— Нали ме попита какво мисля? Дай сега да чуем ти какво мислиш.

Адвокатът отпи солидна глътка от водката си и отвърна:

— Резултатът е същият, макар че аз подхождам от малко по-друг ъгъл.

Прат топна показалец във водката, разбърка я и облиза пръста си, докато размишляваше.

— Говорим неофициално, нали? — попита накрая.

— Естествено.

През годините бяха разговаряли за толкова много неща, че вече всичките им разговори бяха неофициални.

— Между смъртта на Хъбард и молбата за помилване на Бакман минаха осем дни — подхвана Прат. — Страшничко време беше. Ким Болинг и аз бяхме под федерална охрана двайсет и четири часа в денонощието. Любопитна ситуация. От една страна, ФБР напрягаше всичките си сили да ни прати в затвора до второ пришествие, но, от друга, се чувстваха задължени да ни опазят живи.

Той отпи от водката и се озърна, за да провери дали случайно някой от студентите в бара не ги подслушва. Нямаше такова нещо. Прат продължи:

— Имало заплахи, а и сериозни маневри от страна на хората, убили Джейси Хъбард. От ФБР ни докладваха за това по-късно, цели месеци след като Бакман изчезна и нещата се бяха уталожили. Тогава се почувствахме малко по-спокойни, но все пак и двамата с Болинг продължихме да плащаме заплати на въоръжена охрана цели две години след делото. Аз все още по навик поглеждам в огледалото за обратно виждане. Колкото до горкия Ким, той направо се побърка.

— Кой ви заплашваше?

— Същите хора, които биха се опитали да пипнат Джоуел Бакман.

— Кои са те?

— Бакман и Хъбард бяха запланували да продадат стоката си на Саудитска Арабия за цял куп пари. На космическа цена, но все пак по-евтино, отколкото би струвало на ония да качат в орбита чисто нова система от спътници. Сделката обаче пропадна. Хъбард допусна да го очистят. Бакман пък се озова в затвора и арабите никак не останаха доволни. Както впрочем и израелците, защото те също се надяваха на сделка. Освен това израелците побесняха и от факта, че Хъбард и Бакман изобщо бяха започнали преговори с арабите.

Прат спря за миг и от отводката си, все едно му трябваше подкрепа, за да довърши разказа.

— А освен това не бива да забравяме и за хората, които поначало са изградили цялата система.

— Руснаците?

— Най-вероятно не. Джейси Хъбард обожаваше азиатките. За последен път го видели да излиза от някакъв бар с прекрасна дългокрака красавица с дълга черна коса и кръгло лице, дошла някъде от другия край на света. Комунистически Китай използва хиляди хора, за да събира информация. С всичките им студенти, бизнесмени и дипломати в Щатите, тук направо гъмжи от китайски шпиони. Освен това разузнавателните им служби разполагат с много способни професионалисти. За такова нещо изобщо не биха се поколебали да подгонят Хъбард и Бакман.

— Сигурен ли си, че са китайците?

— Никой не е сигурен в нищо, разбираш ли? Може би Бакман знае, но така и не каза на никого. Не забравяй, че в ЦРУ дори не подозираха за съществуването на спътниците. Хванаха ги по бели гащи и старият Теди още не е успял да навакса.

— И сега Теди си играе играта, така ли?

— Абсолютно. Първо пуска на Морган въдицата за националната сигурност. Морган се хваща, което не би трябвало да изненадва никого. Бакман си тръгва от затвора. Теди го измъква от страната и гледа кой пръв ще се появи, за да го пречука. Просто няма какво да губи.

— Блестящо.

— Повече от блестящо, Дан. Помисли си. Когато Джоуел Бакман напусне този грешен свят, никой дори няма да разбере. И в момента никой не знае къде се намира. Няма да разберат къде е бил, дори да открият трупа му.

— Ако изобщо го открият.

— Точно така.

— И Бакман е наясно?

Прат довърши втората си водка и намръщено избърса устата си в ръкава.

— Бакман в никакъв случай не е глупав. Но пък много от нещата, които знаем ние, се изясниха, след като го прибраха. И все пак сигурно си мисли, че щом е преживял шест години в затвора, може да преживее всичко.

 

 

Криц се шмугна в един пъб недалеч от хотел „Конот“ в Лондон. Лекият дъжд се беше усилил и той искаше да се скрие някъде на сухо. В момента мисис Криц се намираше в малкия апартамент, предоставен им от новия им работодател, така че Криц си позволи лукса да седне в претъпканата кръчма, където никой не го познаваше, и да обърне няколко бири. Бяха в Лондон от седмица и му оставаше още една, преди да се насили да хване обратния самолет през Атлантическия океан и да се върне във Вашингтон, където щеше да се заеме с неприятната работа да лобира за компания, която освен всичко друго произвеждаше и дефектни бойни ракети — в Пентагона ги мразеха, но въпреки това щяха да бъдат принудени да ги изкупят просто защото компанията вече се беше снабдила с най-добрите лобисти.

Криц се взря през гъстата мъгла от цигарен дим, откри едно празно сепаре и се намести зад масата с бирата си. Беше толкова приятно да я пие сам, без да се притеснява, че някой може да го разпознае, да дотича и да каже: „Ей, Криц, как можахте да се изложите така с ветото на Бърман?“ Дрън-дрън-дрън.

Той поглъщаше мелодичната британска интонация на обичайните клиенти, които идваха и си отиваха. Дори димът не му пречеше. Беше сам, никой не го познаваше и това чувство го изпълваше с тихо задоволство.

Но анонимността му все пак не беше пълна. Някъде иззад него се появи дребен мъж със смачкана моряшка барета и хлътна в сепарето срещу Криц, като го стресна.

— Нещо против да седна при вас, мистър Криц? — попита морякът и се ухили.

Зъбите му бяха едри и жълти. Това беше първото, което Криц запомни за него.

— Седнете — отвърна предпазливо той. — Имате ли си име?

— Бен.

Не беше англичанин и английският определено не беше родният му език. Беше на около трийсет години, с тъмна коса, тъмнокафяви очи и дълъг остър нос, заради който приличаше на грък.

— Вече сме на малки имена, а? — попита Криц, отпи от чашата си и каза: — И откъде точно ме познаваш?

— Знам всичко за теб.

— Не подозирах, че съм толкова известен.

— Не е точно известност, Криц. Ще бъда кратък. Работя за определени хора, които са готови на всичко, за да открият Джоуел Бакман. Готови са да платят сериозна сума, в брой. В куфарче или в сметка в швейцарска банка, няма значение. Може да стане бързо, за броени часове. Ще ни кажеш къде се намира той, ще получиш един милион долара и никой няма да разбере, че сме се виждали.

— Как ме открихте?

— Не беше трудно, мистър Криц. Ние сме, как да се изразя, професионалисти в тази област.

— Значи сте от някое разузнаване?

— Това не е важно. Няма значение кои сме, но когато поискаме, рано или късно ще открием мистър Бакман. Въпросът е дали ти искаш да спечелиш един милион долара.

— Не знам къде се намира той.

— Но можеш да разбереш?

— Вероятно.

— Ще работим ли заедно?

— Не и за един милион долара.

— А колко тогава?

— Трябва да си помисля.

— Мисли бързо.

— А ако не успея да разбера?

— Никога повече няма да ти се обаждаме. Тази среща не се е състояла. Много е просто.

Криц отпи голяма глътка бира и се замисли.

— Добре, да кажем, че успея да се сдобия с тази информация макар че не съм оптимист. И ако все пак разбера къде е, какво ще стане после?

— Качваш се на самолета на „Луфтханза“ от летище „Дълес“ до Амстердам, първа класа. Регистрираш се в хотел „Амстел“ на улица „Биденхам“. Ще те намерим там, точно както те намерихме тук.

Криц помълча за миг, за да запомни всичко. После попита:

— Кога?

— Възможно най-скоро, мистър Криц. Издирват го и други хора.

После Бен изчезна също така бързо, както се беше появил от нищото, като остави Криц да се взира през цигарения дим и да се пита дали не е сънувал. След един час той излезе от пъба, като криеше лицето си под чадъра, тъй като беше сигурен, че го наблюдават.

Дали и във Вашингтон щяха да го следят по същия начин? Изпитваше неприятното чувство, че ще стане точно така.