Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Broker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Корекция и форматиране
taliezin (2014)

Издание:

Джон Гришам. Брокерът

Редактор: Здравка Славянова

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-089-2

Издателство: Обсидиан

Печат и подвързия: „Абагар“ АД — В. Търново

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Брокерът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Брокерът
The Broker
АвторДжон Гришам
Първо издание2005 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър
Видроман
ISBNISBN 0-385-51045-4

„Брокерът“ (на английски: The Broker), е роман на американския писател Джон Гришам, публикуван в САЩ на 11 януари 2005 година.

Сюжет

Романът проследява историята на Джоел Бакман, бивш изтъкнат брокер, излежаващ 6-годишна присъда в щатски федерален затвор. Неочаквано получава амнистия от президента Артур Морган, само няколко часа преди да завърши мандата му. Оказва се, че е освободен под натиска на директора на ЦРУ, защото се е добрал до ценна стратегическа информация за сателитна система за отбрана. Бакман е транспортиран в Италия с нова самоличност. Оказва се, че саудитци, руснаци, китайци и израелци силно желаят да стигнат до него. Въпросът е кой ще го открие пръв и защо.

Външни препратки

4

За щастие на Бакман, макар че нямаше начин да разбере за това, нито пък особена причина да се радва да го научи, в последния момент президентът Морган беше помилвал и един застаряващ милиардер, който беше избегнал затвора, напускайки страната. Милиардерът беше емигрант от някаква славянска държава, но още преди десетилетия се беше възползвал от възможността да си смени името и с младежки ентусиазъм се беше прекръстил на Граф Монго. И така, Графа беше изсипал цели тонове пари в президентската кампания на Морган. А когато се разкри, че през цялата си професионална кариера е избягвал всички възможни данъци, се разбра също така и че е останал няколко вечери на гости в спалнята на Линкълн в Белия дом, където двамата с президента на чашка бяха обсъждали предстоящото предявяване на някои обвинения. Според третото лице, присъствало на този задушевен разговор, някаква мацка, която тогава изпълнявала ролята на петата поредна съпруга на Графа, президентът обещал да упражни натиск върху данъчните, така че да оставят човека на мира. Не беше станало така обаче. Обвинението срещу Граф Монго беше дълго трийсет и осем машинописни страници и още преди да излезе докрай от принтера в прокуратурата, самият милиардер — без съпруга номер пет — вече се беше настанил в един дворец в Уругвай заедно с бъдещата си съпруга номер шест и се плезеше на север, в приблизителната посока, в която се намираха Съединените щати.

Но сега искаше да се прибере у дома, за да завърши живота си достойно, като истински патриот, и да бъде погребан в собственото си екологично чисто ранчо недалеч от Лексингтън, щата Кентъки. Криц се разбра с него и броени минути след като подписа помилването на Джоуел Бакман, президентът Морган напълно помилва и Граф Монго.

Новината изтече в медиите след едно денонощие — Белият дом по очевидни причини не разгласяваше решенията си за помилване — и журналистите направо полудяха. Все пак ставаше въпрос за човек, който беше измамил федералното правителство с 600 милиона долара, двайсет години поред не беше плащал данъци и беше кръгъл мошеник, който заслужаваше да гние в килия до края на живота си, а вместо това се канеше да се прибере у дома с гигантския си частен реактивен самолет и да прекара последните си дни в неприличен разкош. Колкото и да беше сензационна, историята за Бакман вече беше подложена на сериозна конкуренция от две страни — отвлечените датски туристи и най-големия данъчен измамник в историята на САЩ.

И все пак Бакман си оставаше гореща новина. Повечето големи сутрешни всекидневници по източния бряг публикуваха снимка на брокера някъде на първа страница. Повечето от тях публикуваха и дълги статии, които припомняха скандала, молбата му за помилване и решението на президента.

Карл Прат прочете всички материали в интернет в един огромен разхвърлян кабинет над гаража си в северозападната част на Вашингтон. Използваше това място, когато искаше да се скрие от войните, които бушуваха в истинския му офис, или от партньорите си в кантората, които трудно понасяше. Тук можеше да си пие колкото иска, без никой да го забележи. Можеше да хвърля разни неща насам-натам, да ругае на глас и изобщо да прави точно каквото му се прииска, защото това си беше неговата бърлога.

Досието на Бакман беше прибрано в един голям кашон и заключено в килера. Сега обаче Прат го беше извадил на бюрото си и го четеше за пръв път от много години насам. Беше запазил всичко — статии от вестници, снимки, вътрешнофирмени документи, собствените си бележки по случая, копия от обвинението, дори доклада от аутопсията на Джейси Хъбард.

Ужасно неприятна история.

 

 

През януари 1996 г. трима млади пакистански компютърни специалисти направиха невероятно откритие. Затворени в задушен претъпкан апартамент на последния етаж на някакъв жилищен блок в крайните квартали на Карачи, тримата свързаха заедно голям брой компютри марка „Хюлет-Пакард“, закупени по интернет със средства на правителството. Така полученият „суперкомпютър“ на свой ред беше закачен за сложен военен сателитен телефон, също предоставен от правителството. Цялата операция беше строго секретна и финансирана директно от пакистанския генерален щаб. Целта им беше проста: да открият и да се опитат да се свържат с един нов индийски разузнавателен спътник, който висеше в орбита на 500 километра над Пакистан. Ако успееха да проникнат в системата на сателита, можеха да се опитат да проверят какво се вижда от него. Още по-далечната им мечта беше да се опитат да го манипулират.

Така похитената разузнавателна информация отначало им се стори вълнуваща, но впоследствие се оказа почти безполезна. Новото „око“ на индийските военни правеше почти същото, което и старите правеха от десет години насам — хиляди и хиляди снимки на едни и същи военни обекти. Пакистанските спътници също изпращаха безкраен поток от снимки на индийски военни бази и маневрите на индийската армия — също от десет години насам. Двете държави можеха да продължават да си разменят снимки до второ пришествие, ала това нямаше да промени нищо.

Но после компютрите изведнъж откриха още един спътник, после още един и още един. Те не бяха нито пакистански, нито индийски и изобщо не биваше да се намират там, където ги откриха — на около 500 километра над земната повърхност и на около 640 километра един от друг. Летяха на север-североизток с постоянна скорост от 200 км/ч. През следващите дни тримата хакери, пощурели от любопитство, проследиха движението на поне шест различни спътника, които очевидно бяха част от една и съща система и бавно се доближиха откъм Арабския полуостров, прелетяха в небето над Афганистан и Пакистан и отпрашиха към западната част на Китай.

Хакерите не съобщиха за откритието си на никого, но успяха да се сдобият с още по-мощен сателитен телефон от армията, като твърдяха, че им е нужен, за да довършат някакъв анализ на индийското разузнаване. И след един месец методично денонощно наблюдение вече бяха успели да открият глобална мрежа от девет еднакви спътника, свързани помежду си и проектирани да бъдат напълно невидими за всички, освен за хората, които ги бяха изпратили в космоса.

Хакерите нарекоха откритието си „Нептун“.

Тримата млади компютърни гении бяха получили образованието си в САЩ. Шефът им се казваше Сафи Мирза и беше бивш асистент от Станфордския университет, който за кратко беше работил в корпорация „Брийдин“ — частна компания за сателитни комуникации, която преди беше обслужвала американското военно министерство, но й бяха прекъснали договора. Вторият пакистанец, Фейзал Шариф, имаше магистърска степен по информатика от Техническия университет в Джорджия.

Третият и най-млад член на бандата „Нептун“ се казваше Фарук Хан и именно той най-сетне написа програмата, с която успяха да проникнат в първия спътник от системата. Когато влязоха, Фарук започна да прехвърля оттам разузнавателна информация, която беше толкова очевидно строго секретна, че и тримата с Фейзал и Сафи усетиха, че влизат в ничия земя. Сателитите бяха направили ясни цветни снимки на тренировъчни лагери за терористи в Афганистан и правителствени лимузини в Пекин. „Нептун“ чуваше всичко, което си дърдореха пилотите на китайски изтребители, докато летяха на 6000 метра над земята, и можеше да разгледа какво точно се товари в някоя подозрителна наглед рибарска лодка в Йемен. „Нептун“ проследи един брониран камион, в който най-вероятно се возеше Фидел Кастро, докато се движеше по улиците на Хавана. Видяха и картина на живо, която ги шокира напълно — самият Ясер Арафат, който излезе на една алея до бункера си в ивицата Газа, запали си цигара и се изпика в храстите.

В продължение на две безсънни денонощия тримата хакери не откъснаха поглед от спътниците, които летяха в небето над Пакистан. Софтуерът им беше на английски, а тъй като „Нептун“ очевидно се интересуваше най-живо от Близкия изток, Азия и Китай, беше лесно да се предположи, че системата принадлежи на САЩ — като Великобритания и Израел бяха втората и третата възможност. Може би беше таен общ проект на САЩ и Израел.

След като подслушваха две денонощия, тримата избягаха от апартамента и установиха малката си база на друго място — във фермата на един приятел, на двайсетина километра от Карачи. Откритието им наистина беше много вълнуващо, но и тримата, особено Сафи, искаха да отидат още по-далеч. Той беше твърдо уверен, че ще успее не само да подслушва, но и да манипулира системата от спътници.

Постигнаха първия си успех, като накараха спътниците да видят как Фейзал Шариф чете вестник. За да не издадат новото си местоположение, Фейзал отиде с автобуса до центъра на Карачи, предрешен със зелена барета и слънчеви очила, купи си вестник и седна на пейка в парка до едно определено кръстовище. Фарук изпрати няколко команди по мощния им сателитен телефон и един от спътниците на „Нептун“ послушно откри Фейзал, даде достатъчно добро увеличение, за да се прочетат заглавията във вестника му, и изпрати картината обратно във фермата, където останалите я наблюдаваха с безмълвно изумление.

Електронно-оптичната връзка със Земята предаваше с възможно най-високата разделителна способност, постижима от тогавашните технологии, с точност до 1,20 метра — същата като на спътниците на американското военно разузнаване и около два пъти по-добра от най-качествените европейски и американски телевизионни спътници.

В продължение на седмици и месеци тримата работеха денонощно, за да напишат програми за новото си откритие. По-голямата част не ставаше за нищо, но докато правеха фина настройка на онези програми, които все пак работеха, те откриваха нови и нови изумителни възможности на системата „Нептун“.

Осемнайсет месеца след като откриха „Нептун“, тримата вече разполагаха с четири оптични диска по 2 гигабайта всеки, на които беше записана последната версия на програмата им. Освен че увеличаваше скоростта, с която „Нептун“ се свързваше с многобройните си контакти на Земята, тя му позволяваше и да блокира действието на повечето останали навигационни, комуникационни и разузнавателни спътници, които вече се намираха в земната орбита. Тъй като не успяха да измислят нищо по-добро, тримата нарекоха своята програма „Джем“.

Макар че системата, която наричаха „Нептун“, беше собственост на някой друг, тримата конспиратори вече бяха в състояние да я контролират, напълно да я манипулират и дори да я блокират така, че да стане безполезна. Разрази се ожесточен спор. Сафи и Фейзал проявиха алчност и искаха да продадат „Джем“ на онзи купувач, който им предложи най-добра цена. Фарук обаче смяташе, че отрочето им може да причини само беди и нищо друго. Той искаше да го предадат на пакистанската армия и така да си измият ръцете от цялата история.

През септември 1998 г. Сафи и Фейзал заминаха за Вашингтон и изгубиха цял месец, докато безуспешно се опитваха да се свържат с висшия ешелон на американското разузнаване с помощта на пакистанските си връзки. Накрая един приятел им разказа за Джоуел Бакман — човека, който можеше да отвори всяка врата във Вашингтон и дори да влезе, без да почука.

Но за тях се оказа сериозно предизвикателство да стигнат до неговата собствена врата. Брокерът беше много влиятелен човек с още по-влиятелни клиенти и още повече потенциално важни личности, които настояваха да получат малка порция от скъпоценното му време. Таксата му от 5000 долара за едночасова първоначална консултация с нови клиенти не подлежеше на обсъждане, като при това потенциалните нови лица бяха избирани лично от него. Сафи взе назаем 2000 долара от един свой чичо в Чикаго и обеща на мистър Бакман да му плати останалата част до 90 дни. Документите, представени по-късно в съда, показваха, че първата им среща се бе състояла на 24 октомври 1998 г. в офиса на фирмата „Бакман, Прат и Болинг“. Именно тази среща в крайна сметка щеше да съсипе живота на всички замесени.

Отначало Бакман изглеждаше скептичен по отношение на „Джем“ и невероятните му възможности. Или пък просто още от самото начало беше осъзнал за какъв потенциал става дума и беше решил да играе хитро с новите си клиенти. Сафи и Фейзал си мечтаеха да продадат „Джем“ на Пентагона за едно малко състояние — толкова, колкото според мистър Бакман можеше да се изкара от него. А ако някой във Вашингтон изобщо можеше да изкара едно малко състояние от нещо като „Джем“, това беше именно Джоуел Бакман.

Още в началото на преговорите той привика Джейси Хъбард, своя говорител, на когото плащаше един милион долара годишно и който продължаваше да играе голф с президента на САЩ веднъж в седмицата и да ходи по баровете с важните клечки от Конгреса. Беше ексцентричен, шумен, агресивен, три пъти разведен и силно привързан към скъпото уиски — особено когато го плащаха лобистите. Беше оцелял в политиката само благодарение на славата си на най-подлия организатор на предизборни кампании в историята на американския Сенат — което в тези среди никак не беше малко. Знаеше се, че е антисемит, и по време на политическата си кариера беше развил близки контакти със Саудитска Арабия. Много близки контакти. Едно от многобройните разследвания срещу него разкри, че е получил за кампанията си дарение от един милион долара от някакъв арабски принц — същия, с когото Хъбард беше ходил на ски в Австрия.

Отначало Хъбард и Бакман не бяха на едно мнение по въпроса как да изкарат „Джем“ на пазара по най-добрия възможен начин. Хъбард искаше да го пробутат на саудитците, които според него като нищо щяха да им платят един милиард долара. Бакман беше заел доста по-ограничената според Хъбард позиция, че такова опасно оръжие не бива да напуска САЩ. Хъбард беше убеден, че ще успее да сключи добра сделка с арабите и да ги принуди да обещаят никога да не използват „Джем“ срещу САЩ — в случая в качеството им на техен съюзник. Бакман пък се страхуваше от израелците — с техните влиятелни приятели в Щатите, силната им армия и най-вече прословутите им шпионски служби.

По това време фирмата „Бакман, Прат и Болинг“ представляваше множество чуждестранни компании и правителства. Всъщност фирмата беше първото място, към което се обръщаха за помощ всички онези лица и организации, които искаха да получат незабавен достъп до високите етажи на властта във Вашингтон. Който беше в състояние да си позволи страховитите им такси, веднага влизаше в играта. В безкрайния списък на клиентите им бяха японската стоманодобивна промишленост, южнокорейското правителство, Саудитска Арабия, повечето от нелегалните банки от Карибския басейн, настоящият режим в Панама, един селскостопански конгломерат от Боливия, който не добиваше нищо друго, освен кокаин, и така нататък. Имаха много напълно законни клиенти, наистина, но и не по-малко, които не бяха толкова чисти.

Слухът за „Джем“ бавно се разпространи из офисите им. Тази продажба можеше да донесе на фирмата най-високата печалба в историята й, а в това отношение тя имаше стряскащо богато минало. Минаваха седмици и останалите партньори също представиха някои идеи за продажбата на „Джем“. Патриотичният замисъл да я задържат в САЩ постепенно беше забравен — все пак ставаше дума за много пари! Фирмата например представляваше една холандска компания, която произвеждаше летателно оборудване за китайските ВВС, а с ордьовър като „Джем“ можеше да се сключи много по-мащабна сделка с пекинското правителство. Южнокорейците също щяха да спят много по-спокойно, ако знаеха какво точно се случва на северната им граница. Сирийците сигурно щяха да им предложат цялата си държавна хазна срещу възможността да неутрализират военните комуникации на Израел. Един определен наркокартел щеше да плати милиарди, за да е в състояние да проследява опитите за прехващане на пратките му от Агенцията за борба с наркотиците.

С всеки изминал ден Джоуел Бакман и неговата банда от алчни адвокати ставаха все по-богати. В най-големите офиси на фирмата „Джем“ беше единствената тема за разговор.

 

 

Докторът беше доста груб и очевидно нямаше никакво излишно време, което да посвети на новия си пациент. В крайна сметка това си беше военна болница. Без да каже и дума, той провери пулса му, сърцето, дишането, кръвното налягане, рефлексите и прочие, а най-сетне изненадващо обяви:

— Според мен е от дехидратацията.

— Как така? — попита Бакман.

— Често се случва при дълги полети. Ще започнем вливане. Трябва да се оправите до двайсет и четири часа.

— Влизане със системи?

— Точно така.

— Не давам със системи.

— Моля?

— Чухте ме добре. Не давам да ме дупчат с игли.

— Нали ви взехме кръвна проба?

— Да, но тогава кръвта излизаше от мен, а в случая става дума за нещо, което ще влиза в тялото ми. Забравете, докторе, просто няма да стане да ме сложите на системи.

— Но вие сте дехидратиран.

— Не се чувствам дехидратиран.

— Аз съм лекар и ви казвам, че сте дехидратиран.

— Тогава ми дайте чаша вода.

След половин час при него влезе медицинска сестра с широка усмивка и цяла шепа хапчета. Джоуел отказа сънотворните, а когато тя му показа една спринцовка, той попита:

— Какво е това?

— „Раякс“.

— И какво, по дяволите, е „Раякс“?

— Отпуска мускулите.

— Ами, знаете ли, точно в момента моите мускули всъщност са напълно отпуснати. Не съм се оплаквал от напрегнати мускули. Никой не ми е поставял диагноза „напрегнати мускули“. Никой дори не ме е питал дали мускулите ми са напрегнати или отпуснати. Така че можете да си вземете този „Раякс“ и да си го биете в собствения задник. Така и двамата ще се почувстваме значително по-отпуснати и доволни.

Сестрата едва не изпусна спринцовката на пода. След дълга мъчителна пауза, по време на която не беше в състояние да произнесе нито дума, тя най-сетне каза:

— Ще питам доктора.

— Направете го. Или не, по-добре направо забийте спринцовката в неговия доста дебел задник. Тъкмо той има най-голяма нужда да се отпусне.

Но тя вече беше излязла от стаята му.

В същото време, но в срещуположния край на базата един сержант на име Маколиф натрака нещо на клавиатурата на компютъра си и изпрати съобщение до Пентагона. Оттам съобщението почти незабавно беше препратено в щаба на ЦРУ в Лангли, където го прочете Хулия Хавиер — стара и опитна служителка, избрана лично от директора Мейнард, за да контролира развитието на историята с Бакман. По-малко от десет минути след инцидента със злополучния „Раякс“ мис Хавиер се вторачи в монитора си, беззвучно измърмори „Дявол да го вземе“, стана и пое към горния етаж.

Както обикновено, Теди Мейнард седеше в единия край на дългата заседателна маса, завит с одеяло, и четеше поредния от безбройните доклади, които ежечасно се трупаха на бюрото му.

— Получих съобщение от „Авиано“ — каза Хавиер. — Нашето момче отказва всякакви лекарства. Не дава да го сложат на системи. Не иска да гълта хапчета.

— Не могат ли да му сложат нещо в храната? — попита полугласно Теди.

— Отказва и да се храни.

— Изтъква ли някаква причина?

— Стомахът му бил разстроен.

— Възможно ли е да е вярно?

— Не седи постоянно в тоалетната. Трудно е да се каже.

— Приема ли течности?

— Занесли са му чаша вода, но той отказал. Настоял да му донесат вода в бутилка. Когато я получил, първо проверил капачката, за да види дали не е отваряна.

Теди бутна встрани доклада, който четеше, и разтърка очи с юмруци. Първоначалният план беше да упоят Бакман в болницата, като използват вливане чрез системи или обикновена инжекция, за да изпадне в безсъзнание, да го държат така два дни и после бавно да го свестят с най-добрите си коктейли от свръхмодерни наркотици. След още няколко дни в това състояние щеше да дойде ред и на терапията с натриев пентотал, серума на истината, който в комбинация с усилията на опитните инквизитори на ЦРУ винаги даваше желаните резултати.

Първоначалният план беше лесен за изпълнение и не оставяше място за грешки. Изпълнението на резервния план, от друга страна, щеше да отнеме месеци, и то без никаква гаранция за успех.

— Тайните му са от най-важните, нали? — попита Теди.

— Несъмнено.

— Но ние май знаехме това от самото начало.

— Да, знаехме го.