Джули Гарууд
Дамата на Лайън (8)

Глава 7

Дневникът на Джесика: 1 септември 1795

„На Милала й трябваха три седмици да намери капитан на кораб, който да се съгласи да ни помогне да избягаме. Не знам какво щях да правя без вярната ми прислужница. Тя застраши семейството и приятелите си заради мен. Слушах съветите й, защото работеше в дома на съпруга ми от няколко години и знаеше как действа той.

Трябваше да се държа, сякаш нищо не се е променило. Да, преструвах се на любяща съпруга, но всяка нощ се молех за смъртта на Едуард. Милала предложи да не взимам никакви вещи със себе си. Когато настъпеше часа, щях просто да си тръгна само с дрехите на гърба си.

Две нощи, преди да пристигне вестта от капитана, аз посетих Едуард в покоите му. Влязох тихо, леко открехвайки вратата, предпазна мярка, ако отново открия, че Никол е с него. Едуард беше сам. Седеше на бюрото си, държейки огромен, блестящ сапфир в ръцете си. На бюрото имаше още двадесет други камъка. Едуард ги милваше по същият начин, по който милваше Никол. Стоях там, в сенките, и го наблюдавах. Той беше наистина луд, дори говореше на скъпоценните камъни. След няколко минути уви камъните и ги прибра в малка инкрустирана кутия.

В стената до него имаше скрита ниша. Едуард прибра в нея кутията със скъпоценностите.

Върнах се в стаята си и разказах на прислужницата си какво съм видяла. Тя ми каза, че е чула слухове за това, как съкровищницата на палата е празна. Осъзнахме, че много скоро ще има революция, по-скоро, отколкото някой е очаквал. Съпругът ми бе заменил монетите за скъпоценни камъни, тъй като те бяха много по-лесни за пренасяне, щом реши да напусне страната.

Заклех се да открадна бижутата. Исках Едуард да страда така, както страдах аз. Милала се опита да ме разубеди, но аз не исках да я слушам. Скъпоценните камъни принадлежаха на хората. Обещах си един ден да намеря начин да им ги върна.“

Ранните часове принадлежаха изцяло на Кристина. По това време на деня бе тихо и спокойно, тъй като графинята рядко ставаше преди обед. Леля й предпочиташе да й поднасят закуската от бисквити и чай в леглото и нарушаваше това правило само когато се очакваше да имат важно посещение.

Кристина обикновено бе облечена и бе свършила всичките си задължения преди сутрешното слънце да затопли града. Двете с леля й имаха обща камериерка, но Беатрис обикновено имаше доста работа за вършене, защото графинята постоянно й даваше нареждания. По тази причина Кристина сама се грижеше за дрехите и стаята си. Истината бе, че тя бе доволна, че може да се занимава с това. Не й се налагаше да играе роля, когато е сама. Тъй като Беатрис много рядко идваше в стаята й, на Кристина не й се налагаше да разбърква завивките, за да създаде впечатление, че наистина е спала в леглото си.

Щом заключеше вратата на стаята си за натрапниците, тя можеше да свали защитите си. Всяка нощ пренасяше одеялата си през стаята и спеше пред двойните прозорци.

Не й се налагаше да бъде силна, когато е сама. Можеше да плаче колкото си искаше, стига да го правеше тихо. Да лееш сълзи бе слабост, но след като нямаше човек, който да стане свидетел на това, Кристина не изпитваше срам.

Малката градина, скрита зад кухнята, бе другото скривалище на Кристина. Обикновено сутрините си тя прекарваше там. Блокираше шумовете на града и миризмата на разлагащ се боклук, събуваше обувките си и заравяше пръсти в земята. Когато слънцето изсушеше росата по тревата, Кристина се обуваше и се връщаше в къщата при нарастващия хаос.

Да посрещне изгрева на слънцето за нея бе нещо безценно, което я зареждаше с енергия за целият ден. Обикновено умееше лесно да решава всякакви сложни проблеми. Но откакто се бе появил маркизът на Лайънууд, все не успяваше да се концентрира. Всяка нейна мисъл бе за него.

Той бе мъж, който се нуждаеше от внимание. Кристина смяташе, че вероятно е толкова самотен, колкото и тя. Обаче не бе особено сигурна как бе достигнала до това заключение. Лайън бе обграден от семейството си, приветстван от обществото, в което едни му се възхищаваха, а други се страхуваха от него. И все пак, обществото бе в краката му, защото той имаше титли и пари. Тук това бяха две много важни неща, които за нея бяха без значение, но Лайън бе отгледан в тази среда.

Въпреки това той бе различен. Тя забеляза, че мъжът не робува на всичките им правила. Не, Лайън зачиташе само собствените си закони.

Кристина знаеше, че не е редно да го пита дали ще се ожени за нея. По техните закони мъжът бе този, който трябва да предложи на жената, не обратното. Доста бе мислила над това, докато не реши, че просто ще й се наложи да наруши това правило, тъй като трябваше да се омъжи, преди баща й да се върне в Англия.

И все пак знаеше, че момента не бе подходящ. Думите й го бяха изумили. Стреснатият му поглед я бе разтревожил. Ако се бе разсмял или й се бе разкрещял, вероятно щеше да промени решението си.

Но сега бе сигурна, че след като има време да обмисли всичко, той ще се съгласи с предложението й. Вече бе признал колко много я харесва, колко много харесва да я докосва. Животът в тази ужасна страна щеше да е много по-поносим, ако Лайън бе до нея.

А и щеше да бъде само за малко… нямаше да му се налага да се връзва завинаги за нея, както се изразяваше леля й.

Освен това, тя се убеждаваше, че не й бе оставен друг избор.

Тя бе лъвицата на дакота. Лайън просто трябваше да се ожени за нея.

Това бе съдбата му.

 

 

Четвъртък вечерта не дойде толкова скоро, колкото се искаше на маркизът на Лайънууд. Докато дойде времето за бала в дома на сър Хънт, Лайън бе напълно полудял.

Щом се сетеше за безобразното предложение на Кристина, той се луташе между изгарящ гняв и дълбоко разочарование. По дяволите, вече много добре бе разбрал каква е играта й. Тя търсеше брак, и по-лошо, не просто брак, а и пари, точно като всички останали жени в кралството.

Беше бесен на самия себе си. Явно инстинктите му го бяха подвели. Трябваше да осъзнае каква е целта й от самото начало. Господ му бе свидетел, направи точно това, в което бе обвинил Рон — стана жертва на едно хубаво личице и умел флирт.

Лайън бе толкова разярен, че искаше да закрещи. И щеше да го направи в мига, в който види Кристина. Нямаше намерение да се жени отново. Един път бе достатъчен. О, той щеше да притежава Кристина, но по неговите правила, и нямаше да му се налага да я вижда как се променя пред очите му. Всички жени се променяха, веднъж щом се омъжеха. Знаеше го от опит.

За нещастие, първия човек, на който налетя в дома на Хънт, бе сестра му Диана. Тя веднага го забеляза, вдигна полите си и направи лек реверанс.

По дяволите, налагаше му се да се държи цивилизовано.

— Лайън, благодаря, че помоли сър Рейнолдс да ме доведе. Той е толкова мил. Леля Хариет ще пристигне идния понеделник и вече няма да ти се налага да изпълняваш дълга на мой придружител. Харесваш ли новата ми рокля? — попита тя и приглади полите на жълтата си рокля.

— Изглеждаш много красива — обяви той, без дори да я погледне.

Тълпата бе огромна и му бе трудно да открие Кристина. Макар да бе по-висок от повечето гости, все още не бе забелязал златистите къдрици, които търсеше.

— Зеленото много ми отива, не мислиш ли, Лайън?

— Да, така е.

Диана се засмя и привлече вниманието на Лайън.

— Лайън, роклята ми е жълта. Знаех си, че дори не ме погледна.

— Не съм в настроение за шеги, Диана. Отивай и като добро момиче се смеси с тълпата.

— Тя не е тук, Лайън.

— Не е ли? — попита разсеяно той.

Диана се изкикоти.

— Принцеса Кристина все още не е пристигнала. Срещнах се с нея вчера и визитата беше много приятна.

— Къде си я видяла? — попита той. Гласът му бе по-остър, отколкото възнамеряваше.

Диана не го забеляза.

— На чай. Майка, разбира се, не се присъедини към нас. Нито ти, впрочем. Нима забрави, че ме накара да я поканя на чай, Лайън?

Лайън поклати глава.

— Задържаха ме — излъга той. Наистина бе забравил за срещата, но за това бе виновна изцяло Кристина. След като го попита дали ще се ожени за нея, не можеше да мисли за нищо друго.

Диана погледна раздразнено към брат си.

— Да, така и си помислих, не е обичайно да забравиш за нещо — обяви тя. Когато той не отвърна, тя продължи: — Е, все пак ми беше приятно да бъда в компанията й. Принцеса Кристина е невероятна жена. Вярваш ли в съдбата, Лайън?

— О, боже!

— Не е нужно да стенеш — възкликна Диана.

— Не вярвам в съдбата.

— Сега пък крещиш. Лайън, всички гледат притеснено към нас. Аз вярвам в съдбата.

— Разбира се, как иначе.

— Сега пък защо си недоволен? — попита го тя. След това, без да му позволи да каже нещо, продължи: — Принцесата има толкова трезва преценка за хората. Но никога не говори нелюбезни неща. Тя е толкова крехка, нежна жена. Мисля, че е мой дълг да я защитавам. Тя е толкова деликатна, толкова…

— Стария прилеп беше ли с нея? — прекъсна я Лайън. Не беше в настроение да слуша възхвали по адрес на Кристина. Беше й прекалено ядосан.

— Извинявай, какво каза? — удиви се Диана.

— Графинята — обясни Лайън. — Беше ли с вас?

Диана опита да не се засмее.

— Не, не беше с Кристина. Направих не особено мил коментар по адрес на леля й и макар да не я нарекох стар прилеп, мисля, че тя не го прие много добре. Кристина ми заяви, че не е мило от моя страна да говоря така за по-възрастните. Бях смирена от нежното й смъмряне, Лайън, и в следващия момент дори не се усетих как й разказах за майка, която все още оплаква Джеймс.

— Не бива да обсъждаш с чужди хора семейните въпроси — заяви й той. — Наистина ще оценя, ако…

— Тя каза, че ти си виновен задето майка…

— Какво? — изкрещя Лайън.

— Моля те, остави ме да довърша, преди да ми се развикаш — посъветва го тя. — Кристина казва най-странните неща. Наистина е така.

— Много добре го знам — въздъхна Лайън.

Господи, явно беше заразно. Един следобед с принцеса Кристина беше променил коренно Диана.

— Не разбрах какво имаше предвид, но тя каза, цитирам дословно, че вината е изцяло твоя и че е твой дълг да върнеш майка в семейството ни. Това бяха точните й думи.

По изражението му Диана можеше да каже, че е объркан, колкото и тя, от чутото.

— Казвам ти, Лайън, звучеше така, сякаш повтаря нещо, което е научила отдавна. Не исках да помисли, че съм глупава, затова не я помолих за обяснение. Но все още не разбирам какво ми каза. Принцеса Кристина се държеше така, сякаш предложението й има смисъл…

— С тази жена нищо никога няма смисъл — заяви Лайън. — Диана, връщай се при сър Рейнолдс. Той ще те представи на всички, които не познаваш. Аз ще поговоря с домакините ни.

— Лейди Сесили е тук, Лайън — прошепна Диана. — Нямаше как да не я видя. Роклята й е в искрящо срамно червено.

— Срамно червено? — Лайън се ухили на абсурдното описание.

— Вече не си замесен с тази жена, нали, Лайън? Принцеса Кристина със сигурност ще те отблъсне, ако помисли, че си обвързан с жена с толкова низка репутация.

— Не, не съм замесен със Сесили — промърмори Лайън. — А ти как разбра, че…

— Давам ухо на слуховете като всички останали — изчервявайки се, призна Диана. — Ще те оставя сам с лошото ти настроение, Лайън. Може да ме поучаваш по-късно. — Тя понечи да си отиде, но се спря. — Лайън, Рон тук ли ще е тази вечер?

Той усети нетърпението в гласа й.

— Не бива да те интересува дали Рон ще е тук, или не, Диана. Прекалено стар е за теб.

— Стар? Лайън, той е на твоите години, което ще рече, че е само девет години по-голям от мен.

— Не спори с мен, Диана.

Тя го изглежда изпепеляващо, преди да му обърне гръб. Когато Диана най-после го остави сам, Лайън се облегна на една от стените на фоайето и зачака Кристина.

За нещастие, домакинът го забеляза и го завлече през залата до далечният й край, за да го въвлече в дебат за държавните проблеми. Лайън търпеливо слушаше събеседниците си, без да изпуска от поглед входа на залата.

Кристина най-после пристигна. Тя тъкмо бе влязла и двете с графинята поздравяваха домакинята, когато лейди Сесили докосна ръката му.

— Скъпи, колко е прекрасно, че те виждам.

На Лайън му се прииска да изръмжи. Той се обърна бавно, поглеждайки към бившата си метреса. Какво, за бога, бе виждал в тази жена? Разликата между Сесили и Кристина бе смайваща. На Лайън му се прииска да направи крачка назад.

Сесили бе висока жена, пищна и доста простовата. Носеше тъмнокафявата си коса на фризура високо на темето си. Бузите й бяха наплескани с яркорозов грим, също като пълните й устни.

Кристина никога не се гримираше. Не претендираше със скромността си. Отвращението от Сесили му донесе лош вкус в устата. Сега бившата му метреса се опитваше да го провокира. Умишлено го изгледа с присвити очи.

— Изпратих ти бележки, изразявайки желанието си да те видя, Лайън — прошепна тя, стискайки по-силно ръката му. — Измина толкова непоносимо много време, откакто прекарахме за последно нощта заедно. Липсваш ми.

Лайън бе благодарен, че мъжете с които бе говорил, се бяха отдалечили. Бавно се отдръпна от хватката на Сесили.

— Вече говорехме по този въпрос, Сесили. Всичко свърши. Приеми го и си намери някой друг.

Сесили се направи, че не забелязва грубата нотка в гласа му.

— Не ти вярвам, Лайън. Толкова ни беше хубаво заедно. Сега просто се държиш упорито.

Лайън не й обърна внимание. Нямаше намерение да си хаби гнева по нея. Не, щеше да го запази за принцеса Кристина. Той се обърна, търсейки жената, на която смяташе да откаже, и я забеляза на мига. Тя стоеше до домакинята им и му се усмихваше сладко. Тази вечер тя изглеждаше наистина прекрасно. Роклята й бе с цвета на син лед. Деколтето й бе дълбоко изрязано, показвайки част от прекрасния й млечнобял бюст. Роклята не бе чак толкова модно крещяща като тази на Сесили, и все пак не му хареса. Хънт беше вторачил развратния си поглед в гърдите й. Лайън реши, че ще го убие.

На всичкото отгоре тази вечер тук бе пълно с контета. Лайън се огледа наоколо и забеляза, че всички мъже са зяпнали открито към Кристина. Знаеше, че не разсъждава логично. Нямаше да се ожени за нея, но нямаше да позволи и на друг мъж да я притежава. Не, наистина нямаше никаква логика. И, разбира се, за това бе виновна Кристина. Тази жена го подлудяваше.

Сесили стоеше до Лайън и го наблюдаваше. Не й отне много време, за да разбере, че той гледа принцесата. Сесили се подразни. Нямаше да позволи на никой да й отнеме вниманието на Лайън. Никой нямаше да се намеси в плана й да се омъжи за него. Лайън бе упорит мъж, но Сесили бе достатъчно убедена в собствените си предимства за да вярва, че може да получи всичко, което поиска. Винаги получаваше всичко. И Лайън щеше да стане неин, доказвайки, че не е по-различен от останалите мъже.

Заради начина, по който погледа му не се откъсваше от красавицата, Сесили разбра, че се налага да действа бързо. Малката принцеса можеше да се окаже голяма пречка. Сесили реши, че ще трябва да си поговори с нея възможно най-скоро.

Наложи й се да изчака цял час, преди да й се отдаде удобна възможност. През това време чуваше коментари за това, че Лайън не откъсва очи от жената. Дори имаше няколко предположения, че Лайън ще й поиска ръката. От раздразнена Сесили стана притеснена. Очевидно всичко бе много по-сериозно, отколкото подозираше.

Тя чакаше подходяща възможност. Когато Кристина най-после остана сама, Сесили я хвана за ръката и я помоли за аудиенция насаме в библиотеката на домакина им, където да обсъдят нещо много важно.

Малката невинна принцеса изглеждаше объркана от молбата й. Сесили й се усмихваше колкото може по-сладко, но гримасата й бе по-скоро злорада. Само след няколко минути така щеше да уплаши малката глупачка, че тя щеше да прави това, което й кажеше.

Библиотеката се намираше в задната част на къщата, на първия етаж. Влизаше се през стая в края на коридора.

Пред голямо бюро бяха поставени три масивни кресла с високи облегалки. Кристина седна на едно от тях, отпусна ръце в скута си и се усмихна на лейди Сесили.

Сесили не седна. Искаше да има преимуществото да я гледа отвисоко.

— Какво искате да обсъдите с мен? — попита меко Кристина.

— Маркизът на Лайънууд — обяви Сесили. В гласа й вече не се долавяха сладки нотки. — Той ми принадлежи, принцесо. Стой далеч от него.

Лайън тъкмо бе отворил вратата на библиотеката, когато чу заповедта на Сесили. Не беше случайност, че се е озовал тук по време на разговора им, нито пък случайно бе открил, че през кухнята може да се отиде в библиотеката. Беше си спомнил, че при последната си среща със сър Хънт бе научил, че библиотеката има две врати. Откакто Кристина пристигна на бала, той не откъсваше поглед от нея и веднага щом Сесили я хвана за ръка и я отведе от залата, той ги последва.

Нито Кристина, нито Сесили го забелязаха. Лайън знаеше, че не е редно да подслушва личният им разговор, но все пак вярваше, че мотивите му са благородни. Знаеше на какво е способна Сесили. Можеше да изплаши малко невинно агънце като Кристина. Нежната принцеса никога не се бе сблъсквала с някой толкова злобен като Сесили. Лайън просто искаше да защити Кристина. Красавицата бе прекалено наивна и това не бе в нейна полза.

— Лайън предложил ли ви е брак? — неочаквано попита Кристина.

— Не — озъби се Сесили. — Не ме гледай толкова невинно, принцесо. Много добре знаеш, че не ми е предложил все още. Но ще го направи — заяви самодоволно тя. — Ние сме интимни приятели. Знаеш ли какво значи това? Почти всяка вечер той идва в леглото ми. Схващаш ли какво ти казвам? — злобно попита тя.

— О, да — отвърна Кристина. — Ти си му любовница.

Сесили се задъха. Тя скръсти ръце на гърдите си и се наведе надолу към плячката си.

— Аз ще се омъжа за него.

— Не, не мисля, че ще се омъжите за него, лейди Сесили — отвърна й Кристина. — Това ли е всичко, което искахте да ми кажете? Не е нужно да повишавате глас. Слухът ми е идеален.

— Все още не схващаш, нали? Или си ужасно тъпа, или завършена кучка, знаеш ли това? Ще те съсипя, ако се изправиш на пътя ми — заяви Сесили.

Лайън бе изумен. Щеше да се намеси, щом Сесили започна със заплахите, но изражението на лицето на Кристина го възпря.

Кристина очевидно бе напълно незасегната от заплахата. Тя дори се усмихна на Сесили, когато спокойно попита:

— И как точно ще ме съсипете?

— Ще си измисля истории за теб. Няма да е важно дали са истина, или не. Да — заяви Сесили, — ще кажа на всички, че си спала с много мъже. Репутацията ти ще бъде на парчета, след като свърша с теб. Откажи се, Кристина. Така или иначе той бързо ще се отегчи от теб. Външният ти вид не може да се сравнява с моя. Лайън винаги се връща при мен. Красотата ми го е пленила. Веднага ще отидеш при него и ще го уведомиш, че не се интересуваш от него. Ще го игнорираш напълно. В противен случай…

— Говорете, каквото си искате — каза й Кристина. — Не ме е грижа какво мислят хората ви за мен.

Сесили побесня заради веселите нотки в гласа на Кристина.

— Ти си глупачка — изкрещя тя.

— Моля ви, не се ядосвайте, лейди Сесили. Съсипвате лицето си. Цялото стана на червени петна.

— Ти… ти… — Сесили спря, за да си поеме дълбоко дъх. — Ти лъжеш. Разбира се, че те интересува какво мислят хората. А леля ти определено се интересува от хорското мнение. Обещавам ти, че и тя може да бъде съсипана от това, което ще кажа, също като теб. О, виждам, че най-после привлякох вниманието ти. Да, графинята ще бъде съсипана след скандала, който ще направя.

Кристина се изпъна на стола си. Намръщи се към Сесили.

— Нима казвате, че леля ми ще се разстрои от всичко това?

— Господи, ти наистина си елементарна, нали? Разбира се, че ще се разстрои. И когато свърша, няма да посмее да си подаде носа извън къщата. Само почакай и ще видиш.

Сесили се усмихваше победоносно. Тя обърна гръб на Кристина и тръгна да заобикаля стола й.

Лайън бе чул достатъчно. Той се обърна да отвори вратата широко с намерението да влезе вътре и да сложи край на заплахите на Сесили.

Беше крайно време да защити своят ангел от злата змия.

Тя се раздвижи с невероятна бързина. Лайън бе откъснал поглед от Кристина само за секунда или две, но щом погледна към нея, сцената, на която стана свидетел, бе толкова удивителна, че го накара да замръзне на място.

Беше му трудно да повярва на очите си. Кристина бе притиснала Сесили към стената. Бившата му метреса не издаваше никакъв звук и не се бореше. Просто не можеше. Лявата ръка на Кристина се бе обвила около гърлото на жената и я държеше прикована на едно място. По начина, по който очите на Сесили се зачервиха, Лайън предположи, че просто ей така, Кристина можеше да я удуши до смърт.

Сесили тежеше повече от Кристина с около десет килограма. Беше много по-висока и все пак Кристина я държеше така, сякаш държеше бижу, което разглеждаше.

Малкият ангел, който Лайън искаше да защити, държеше Сесили неподвижно само с едната си ръка. В другата блестеше острие. Върха му бе притиснат към бузата на Сесили.

За секунда жертвата се бе превърнала в нападател.

Кристина бавно затегна хватката си около гърлото на Сесили и й позволи да види ножа.

— Знаеш ли какво правят моите хора със злите, лъжливи жени? — попита тя с нежен шепот. — Белязват лицата им, Сесили.

Сесили започна да хленчи. Кристина прободе кожата й с върха на ножа. Капка кръв се спусна по бузата на жената. Кристина кимна доволна. Вече бе привлякла вниманието на Сесили. Жената я гледаше ужасена.

— Ако кажеш и една лъжа, ще науча. И ще дойда за теб, Сесили. Няма камък, достатъчно голям, под който да се скриеш от мен, нито има мъж в Англия, който ще успее да те защити. Ще дойда за теб през нощта, докато спиш. И щом отвориш очи, ще видиш това острие пред лицето си. О, да, ще се докопам до теб, обещавам ти. И когато го сторя — добави Кристина, размахвайки драматично острието пред лицето на жената, — ще нарежа на ивици кожата ти. Разбра ли ме?

Кристина я пусна достатъчно дълго, че Сесили да си поеме дъх и да кимне. След това отново я стисна и повторно я притисна към стената.

— Графинята е моето семейство. Никой не я разстройва. И никой няма да повярва, че току-що съм те заплашила. Сега се махай от тук и се прибирай у дома. Макар да е нелюбезно от моя страна, трябва да кажа, че наистина изглеждаш ужасно.

С тези думи Кристина се отдръпна от отвратителната жена.

Лейди Сесили не притежаваше грам достойнство. Цялата й рокля бе мокра от сълзите й. Очевидно бе повярвала на заплахата на Кристина.

Господи, каква глупачка. Кристина едва се сдържаше да не се изсмее. Много й се искаше, но не го направи. Вместо това задържа дълго погледа си върху ужасената жена. Лейди Сесили очевидно не можеше да помръдне.

— Може да си вървиш — заяви й Кристина.

Сесили кимна. Бавно заобиколи Кристина и излезе навън. Ръцете й трепереха, когато вдигна полите си високо над коленете си и хукна навън, сякаш я гонеха демони от ада.

Кристина изпусна една дълга, уморена въздишка. Прибра ножа в канията на глезена си, изтупа роклята си и приглади косата си.

— Колко глупава жена — прошепна на себе си, преди да прекоси стаята.

Лайън трябваше да поседне. Той изчака Кристина да напусне библиотеката, преди да влезе и да седне зад бюрото на Хънт. Взе една чаша с намерението да си налее питие от барчето на домакина си, но бързо се отказа от тази идея. Господ да му е на помощ, смееше се толкова силно, че ако сега отпиеше, щеше да се задави с питието.

Толкова за заключението му, че Кристина е като всички други жени. Освен това определено не беше отгледана във Франция. Лайън поклати глава. Тя създаваше впечатлението, че е беззащитна… а може би той сам бе изградил тази представа за нея. Като се замисли, осъзна, че е лесно да направи подобно заключение. Кристина бе толкова женствена, толкова изтънчена, изглеждаше дяволски невинна… и носеше нож на глезена си.

Ножът беше същия, който бе държал в ръце на партито на Бейкър, същия, който бе ранил Рон. Каква малка лъжкиня бе тя. Лайън си спомни как се бе обърнал да види кой е хвърлил ножа. Тогава Кристина изглеждаше толкова изплашена. По дяволите, та тя дори се бе обърнала да погледне има ли някой зад нея. Когато той реши, че нападателят се е скрил в сенките, тя не опроверга теорията му. А по-късно, когато беше притиснат да говори с господата, тя просто бе отишла и бе прибрала ножа си.

Сега инстинктите на Лайън се събудиха с пълна сила. Гневът сякаш запулсира в него. Нима тя не му каза, че е била толкова уплашена от обирджиите, че щяла да припадне? Нищо чудно, че беше отишла в дома на Рон, за да го лекува. Мъчеше я гузната й съвест.

Вече не му бе до смях. Помисли си, че с радост би удушил Кристина.

— Било й трудно да казва лъжи, нали? — промърмори на себе си той. О, да, тя го погледна право в очите и му разказа тази история. Много й било трудно… да, това бяха думите й.

Щеше да я удуши. Но преди това щеше хубавичко да си поговори с нея… малкият му воин имаше да обяснява много неща.

Лайън се изправи и излезе да потърси Кристина.

 

 

— Наслаждаваш ли се на вечерта?

Кристина подскочи изплашено. Тя се завъртя, за да се изправи лице в лице с Лайън.

— Откъде се появи? — попита тя, изглеждайки наистина изненадана. След това погледна покрай него към вратата на библиотеката.

Лайън много добре знаеше какво си мисли. Тя изглеждаше разтревожена. Той се насили да изглежда спокоен.

— От библиотеката.

— Не, аз току-що идвам от там, Лайън. Не може да си бил вътре — обяви тя, клатейки глава.

Той за малко не каза, че не той е този, който има навика да лъже, но се сдържа.

— О, но аз бях в библиотеката, мила моя.

Думите му я стреснаха.

— А имаше ли някой друг там? — попита тя, опитвайки се да звучи леко любопитна.

Лайън знаеше, че тя го изпробва.

— Исках да кажа, сър, забеляза ли да има някой друг в библиотеката?

Той я накара да почака малко, преди да кимне. Кристина реши, че той изглежда точно като пакостлив дявол. Освен това беше облечен като такъв — изцяло в черно, с изключение, разбира се, на бялото шалче. Дрехите много му отиваха. Мъжът бе прекалено красив, за да може да е спокойна около него.

Беше сигурна, че Лайън не е видял или чул нищо. Той гледаше надолу към нея с толкова нежно изражение. Кристина се почувства в безопасност. Лайън не се държеше застрашително. Но защо я лъжеше? Кристина реши, че вероятно я е видял да влиза вътре с лейди Сесили. Горкият човек сигурно се тревожеше, че любовницата му й е казала нещо, което той не иска тя да научава. Помисли си, че той просто търси някаква информация.

Това бе най-разумното обяснение. И все пак, тя имаше нужда да е напълно сигурна. Кристина сведе глава и заби поглед в жилетката му. Насили се гласът й да звучи спокойно, когато го попита:

— Да не би случайно да си подочул разговора ми с лейди Сесили?

— Думата е подслушал, Кристина, не подочул.

Гласът му звучеше странно. Тя си помисли, че може би мъжът се опитва да не се засмее. Зачуди се кое го забавлява — въпросът й, или това, че бе объркала думата.

— Благодаря ти, Лайън, че ме поправи. Послушвал, да, тази дума е по-подходяща.

Лайън нямаше да се изненада, ако всеки момент тя закършеше ръце. Беше разстроена, в това нямаше съмнение, тъй като започна да му говори на френски. Той се съмняваше, че тя въобще подозира, че е заговорила на друг език.

Той реши да й отвърне по същия начин, на френски.

— Винаги съм радостен, да те поправям, любима.

Тя не забеляза.

— Но не си подслушвал, нали?

— Но, Кристина, много грубо от твоя страна да си го помислиш. Разбира се, че не.

Тя се опита да не покаже колко е облекчена от думите му.

— А и ти знаеш, че никога не бих те излъгал, мила моя. Ти винаги си била толкова честна и открита с мен.

— Да, така е — каза тя и го дари с бърза усмивка. — Това е единствения начин, по който бихме могли да общуваме, Лайън. Със сигурност го осъзнаваш.

Лайън скръсти ръце зад гърба си, за да не се изкуши да я удуши. Сега тя му се усмихваше много спокойно, уверена в себе си.

— Да не би да научи цената на честността от Съмъртън? — попита той.

— От кой?

Напрежението в него се усили.

— Съмъртън — повтори Лайън, опитвайки да контролира гнева си. — Спомняш ли си, любима, семейството, което те е отгледало?

Тя не посмя да го погледне в очите, когато му отговори. Той бе толкова добър, доверчив мъж. Чувстваше се ужасно, че го лъже.

— Да, Съмъртън ме научиха да бъда откровена — обяви тя. — Просто не мога да се променя. Не съм добра в лъжите.

Още малко и щеше да я удуши, обеща си той.

— Нима каза, че си била насаме с лейди Сесили?

Предположението й се оказа правилно. Лайън се тревожеше за разговора й с жената. Явно я бе видял да влиза в библиотеката с нея. Реши да го успокои.

— Да — каза тя, — лейди Сесили очевидно е много мила жена, Лайън. Искаше да направи няколко мили коментара по твой адрес.

Не, нямаше веднага да я удуши, преди това щеше да я напляска.

— Радвам се да чуя това — отвърна той с глас, по-мек и от коприна. От усилието да изглежда спокоен го заболя гърлото. — И какво точно каза?

— О, това-онова.

— Би ли била по-точна? — настоя Лайън. Постави ръцете на раменете й и едва се сдържа да не я разтърси.

— Ами, спомена, че сме чудесна двойка — заяви му Кристина.

Тя отново се бе втренчила в жилетката му. Макар да бе наясно, че англичаните са малко наивни, тя се чувстваше страшно засрамена, че гледа Лайън и го лъже в очите.

— А случайно да е споменала нещо за съдбата? — попита той.

Тя не забеляза остротата в гласа му.

— Не, не мисля, че лейди Сесили е споменала нещо за съдбата. Което ми напомня за моя въпрос. Обмисли ли предложението, което ти направих?

— Да.

— Лайън, защо ми говориш на френски? В Англия сме и ти би трябвало да говориш езика на своя народ.

— Звучеше ми подходящо — промърмори той.

— О! — възкликна Кристина. Тя се опита да махне ръцете му от раменете си, но той не й позволи. Бяха сами в коридора, но все пак всеки момент можеше да се появи някой. — Смяташ ли да се слееш… да се ожениш за мен?

— Да, смятам да се слея с теб. Колкото до брака, страхувам се, че трябва да отхвърля предложението ти.

Кристина нямаше възможност да реагира на думите на Лайън. Отнякъде се появи сър Рейнолдс, който ги повика. Лайън пусна раменете й и я дръпна към себе си, обгръщайки с ръка кръста й.

— Лайън, търся те из цялата къща. Позволяваш ли да заведа сестра ти на вечеринката на Кембъл? Разбира се, ще останем тук, докато не мине вечерята.

— Естествено — заяви Лайън. — Оценявам, че сте взел Диана под крилото си, сър.

— Удоволствието е мое — отвърна Рейнолдс. — Добър вечер, принцесо Кристина. Надявам се, че сте добре.

— Да, благодаря ви — отвърна Кристина. Опита да направи реверанс, но Лайън отказа да отпусне хватката си. Затова тя се задоволи с усмивка. Обаче и тя не бе особено представителна, тъй като отговора на Лайън все още ехтеше в ума й.

Макар да си каза, че е без значение и че със сигурност ще намери някой, за който да се омъжи, тя знаеше, че се самозалъгва. Имаше значение. Господи, всеки момент щеше да заплаче.

— Мила моя — каза сър Рейнолдс, обръщайки се към Кристина, — съгласих се да ви изпратя до дома ви. Леля ви каза, че е изморена и си замина за вкъщи. Сподели, че утре заминава за провинцията. Доколкото разбрах, вие няма да я придружавате.

— Да, така е — отвърна Кристина. — Леля ще ходи на посещение на болна приятелка. Предпочита да остана в Лондон. Ще изчакам друга възможност да видя чудесните ви провинции.

— Забравих, че сте тук от скоро — каза сър Рейнолдс. — Но със сигурност няма да си стоите затворена у дома за цяла седмица, нали? Искате ли да ви придружа в събота? Нали мислите да посетите бала на Крестън? Или вече си имате придружител?

— Няма да ходя — мило му отвърна Кристина.

— Напротив, ще ходиш — каза й Лайън. След това леко стегна хватката около кръста й. — Обещала си.

— Промених си решението. Сър Рейнолдс, изтощена съм. Ще съм ви благодарна, ако ме…

— Аз ще те заведа у дома — намеси се Лайън, а в гласа му ясно личеше, че е ядосан.

Сър Рейнолдс почувства, че между тях има напрежение. Очевидно се харесваха, реши той. По начина, по който принцеса Кристина се опитваше да се измъкне от прегръдката му, и виждайки решителността, изписана на лицето на Лайън, възрастният мъж разбра, че двамата са се скарали за нещо, и все пак можеше да види искрите, които прехвърчаха между тях.

Решен да избегне спора и същевременно да помогне на Лайън, той попита:

— Сигурен ли си, че искаш да изпратиш принцеса Кристина до дома й?

— Да — озъби се Лайън. — Кога трябва да си е у дома, Рейнолдс? Графинята каза ли някакъв час?

— Не, тя предположи, че Кристина ще дойде със сестра ти и с мен на вечеринката на Кембъл. Поне още два часа графинята няма да очаква Кристина да се прибере у дома — заяви той ухилен.

— Моля ви, не говорете за мен, сякаш не присъствам — каза Кристина. — Наистина съм изтощена и предпочитам да…

— Тогава веднага ще потегляме — заяви Лайън и я прегърна толкова силно, че тя едва успяваше да си поеме дъх.

— Вероятно бихте обмислили да си тръгнете през задната врата — прошепна съзаклятнически сър Рейнолдс — Ще направя така, че всички да мислят, че принцесата е заминала с леля си, и, разбира се, ще се извиня от ваше име на домакините ни.

— Страхотна идея — обяви ухилен Лайън. — Разбира се, това ще си остане само между нас тримата, нали, Рейнолдс? На Кристина й е толкова трудно да лъже. Докато не й се наложи да измисля история за пред леля си, репутацията й ще бъде непокътната. Нали така, любима?

Тя го изгледа намръщено. И наистина не й се искаше пак да повдига темата за нейната честност. Това я караше да се чувства ужасно неудобно. Лайън изглеждаше толкова искрен, че я навеждаше на мисълта, че й се възхищава.

Но вече не бе от значение какво мисли той, каза си тя, докато мъжът я влачеше след себе си навън от къщата. Току-що бе отказал предложението й за брак. Не, неговото мнение вече не бе от никакво значение.

След тази вечер тя никога повече нямаше да го види. Боговете да й са на помощ, само при тази мисъл очите й се напълниха със сълзи.

— Току-що наруши още едно правило — промърмори тя зад гърба му. Опита се да звучи ядосана, но се провали. — Леля ми ще бъде ужасена, ако научи.

— Говори на английски, миличка.

— Какво?

Лайън не обели нито дума, докато не настани Кристина в каретата си. Той седна до нея и изпъна краката си напред.

Каретата бе много по-голяма и по-елегантна от тази, която бе наела леля й Патрисия.

И все пак Кристина я мразеше. Малка или голяма, елегантна или не, нямаше никакво значение за нея.

— Лайън, нямаш ли от онези откритите карети, каквито карат джентълмените в Хайд Парк? И, моля те, не се опитвай да ме смачкаш. Мръдни се малко.

— Да, имам отворена карета. Казва се файтон. Никой не използва файтони вечерно време — обясни й раздразнено. Търпението му беше на изчерпване. Той искаше да изкопчи от нея истината, а не да обсъждат нещо толкова незначително като видовете карети.

— А би трябвало — промърмори тя. — О, господи, не бива да го споделям с теб, но така или иначе повече няма да се видим, затова няма значение. Не мога да понасям тъмнината. Моля те, нека вдигнем завесите от прозорците. Не мога да си поема дъх.

Паниката в гласа й привлече вниманието му. Гневът му се изпари, щом почувства как трепери до него.

Лайън веднага вдигна завесите и обви ръка около раменете й.

— Току-що ти дадох оръжие, което да използваш срещу мен, нали?

Той не знаеше за какво му говори. Светлината, влизаща през прозорците, бе достатъчна, че да види страха в очите й. Забеляза, че ръцете й са стиснати силно в скута й.

— Наистина си уплашена, нали? — попита той, прегръщайки я.

Кристина веднага реагира на нежността в гласа му.

— Не е точно страх — прошепна тя. — Просто сякаш нещо ме стяга тук, в гърдите — обясни тя. Взе ръката му и я постави на сърцето си. — Можеш ли да почувстваш колко силно бие сърцето ми?

Той щеше да й отговори, ако успееше да намери гласа си. Простото докосване подлуди сетивата му.

— Ще се опитам да отвлека мислите ти от тревогите, любима — прошепна той, след като някак успя да се принуди да проговори. В следващия миг се наведе към нея и я целуна. Ласката му бе бавна, внимателна и всепоглъщаща, докато тя не постави длан на бузата му.

През тялото му премина тръпка. Сега неговото сърце ускори ритъма си.

— Ти си вещица, знаеш ли? — попита той, отдръпвайки се леко. — Имаш ли най-малка представа какво искам да правя с теб, Кристина? — Пръстите му се плъзнаха в деколтето й под материята на роклята и нежно я погалиха.

Той зашепна в ухото й за еротичните, забранените си желания.

— Не мога да чакам повече, любов моя. Искам те под мен. Гола. Молеща. Господи, искам да съм в теб. И ти ме желаеш толкова, колкото те желая и аз, нали, Кристина?

Той не изчака отговора й, а отново превзе меките й устни в страстна целувка. Устата му се раздвижи лакомо върху нейната, езикът му се гмурна вътре, отново и отново, все по-дълбоко, докато тя не го погали със своя.

Кристина не знаеше как се бе случило, но изведнъж осъзна, че седи в скута му, а ръцете й са обвити около тила му.

— Лайън не бива да ми казваш такива неща — възрази тя, стенейки. — Не можем да споделяме една постеля, освен ако не се венчаем — добави тя, преди да обгърне лицето му и да го целуне отново.

Тя напълно забрави за ограниченото място в каретата, за тревогите си и за отказа му. Целувките му прогониха всяка нейна рационална мисъл.

Гърдите я боляха от желание той да ги докосне. Тя се размърда неспокойно, еротично, срещу възбудата му. Лайън започна да я целува надолу по врата, спря за миг леко да гризне и да усети вкуса на меката част на ухото й, да го затопли с дъха си, да го помилва с гладкия си език. Пръстите му погалиха зърната й, веднъж, два пъти, и след това отново, докато в тялото й сякаш лумна буен огън.

Тя се опита да го спре, щом мъжът издърпа роклята й надолу, разголвайки гърдите й.

— Не, Лайън, не бива…

— Позволи ми, Кристина — нареди й той с глас, загрубял от силната нужда. Устните му потъркаха едното зърно, преди тя да успее да възрази отново, а след това, сякаш силите й се стопиха, дори не можеше да помисли да му възрази отново.

— Обичам вкуса ти — прошепна той. — Господи, колко си мека. — Езикът му галеше едното зърно, докато ръката му дразнеше другото. Кристина се притисна към него, притворила очи. От устните й се изтръгна стон, когато той пое зърното в уста и го засмука. Болка, която не бе чувствала досега, я накара отново да се раздвижи срещу Лайън. Той простена, показвайки й какво удоволствие му носят инстинктивните й движения.

Кристина не искаше сладкото мъчение да свършва.

Кочияшът на Лайън бе този, който ги спаси от позора. Викът му, че са стигнали до целта си, проникна през еротичната омая, която я бе обгърнала.

— О, господи, пред къщи сме — изрече тя с пресипнал глас.

Лайън не се възстанови толкова бързо. Отне му няколко мига да осъзнае какво му е казала. Той дишаше тежко и накъсано. Облегна се назад и пое няколко пъти дълбоко дъх, мъчейки се да се успокои и да възвърне контрола си.

Кристина намести роклята си, прикривайки гърдите си и слезе от скута му, сядайки до него на седалката. Едната й ръка докосна бедрото му, а той реагира сякаш го бе наръгала, избутвайки грубо ръката й от себе си.

— Ядосан ли си ми? — прошепна тя.

Очите му бяха затворени. Мускулите от двете страни на челюстта му потръпваха и тя реши, че наистина й е ядосан. Тя стисна ръцете си една в друга и се опита да спре да трепери.

— Моля те, не ми се сърди.

— По дяволите Кристина, дай ми минута да се успокоя — озъби й се той.

Кристина сведе засрамено глава.

— Наистина много съжалявам, Лайън. Не исках целувката ни да стигне толкова далеч, но щом ме докоснеш, сякаш силите ми ме напускат, и забравих, че не бива да продължаваме.

— Вината е моя, не твоя — заяви й той, отвори очи и я погледна. По дяволите, тя изглеждаше толкова нещастна. Той понечи да я прегърне отново, но тя се дръпна от него, притискайки се в ъгъла на каретата.

— Скъпа, всичко е наред. — Той се насили да се усмихне, когато тя погледна към него. — Искаш ли да дойда вътре с теб?

Тя поклати глава.

— Не, графинята си ляга късно. Ще разбере — прошепна Кристина.

Лайън не искаше да я оставя. Все още не… не по този начин. Чувстваше се ужасно виновен, задето я бе накарал да се засрами от себе си. Ако започнеше да плаче, нямаше ни най-малка представа как щеше да я утеши.

— По дяволите — промърмори той на себе си. Всеки път, щом я докоснеше, полудяваше все повече. Ако се опиташе да я утеши, сигурно нещата щяха да се влошат.

Лайън отвори вратата и помогна на Кристина да слезе.

— Кога ще те видя отново? — попита той. Те се бореха един с друг и Лайън не бе сигурен, че го е чула. Кристина се опитваше да отблъсне ръцете му, докато той се опитваше да я прегърне. — Кристина, кога ще те видя отново?

Тя отказваше да му отговори, докато той не я пуснеше.

Лайън отказваше да я пусне, докато тя не му отговореше.

— Ще стоим тук цяла нощ — каза й, когато тя отново се опита да го избута.

Неочаквано Кристина обви ръце около тила му и го прегърна силно.

— Вината е моя, Лайън. Сгреших, като те попитах дали ще се ожениш за мен. Действах толкова егоистично.

Думите й толкова го изненадаха, че той я пусна. Кристина се стараеше да държи главата си наведена, за да не може Лайън да види колко е разстроена, и все пак, когато заговори, гласът й трепереше.

— Моля те, прости ми.

— Нека ти обясня — прошепна Лайън. Той се опита отново да я прегърне, но тя отстъпи крачка назад. — Бракът променя хората. Не отхвърлям теб, Кристина, просто, аз…

Тя поклати глава.

— Не казвай нищо повече. Може да се влюбиш в мен, Лайън. Когато дойде време да се върна у дома, ще разбия сърцето ти. Най-добре е да избера някой друг, някой, за който не ме е грижа.

— Кристина, ти си у дома. Няма да ходиш никъде — каза й Лайън. — Защо не продължим както досега…

— Ти много приличаш на Рон, знаеш ли?

Въпросът й го обърка. Кристина забърза към стълбите пред къщата. На вратата тя спря, обърна се да го погледне и Лайън видя колко е разстроена. Сълзи се стичаха по лицето й.

— Приятелят ти краде бижута, Лайън, но твоят грях е по-голям. Ако ти разреша, ти ще откраднеш сърцето ми. Не мога да позволя това да се случи. Сбогом, Лайън. Не бива никога повече да се виждаме.

С тези прощални думи Кристина влезе в къщата. Вратата се затвори тихо след нея.

Лайън остана да стои на стълбите.

— По дяволите, няма да ме забравиш — извика той.

 

 

Лайън беше бесен. Помисли си, че вероятно е най-разярения мъж в цяла Англия. Как, за бога, бе успял да се замеси с най-объркващата жена на света?

Тя имаше смелостта да му каже, че ще се влюби в нея.

Лайън знаеше истината. Господ да му е на помощ, той вече бе влюбен в нея.

Естествено, това хич не му допадаше. Лайън едва не откърти вратата на каретата, докато се качваше. Изкрещя на кочияша да го откара у дома и мислено започна да прави списък защо не бива никога повече да се среща с Кристина.

Тази жена бе безсрамна лъжкиня.

А той мразеше лъжите.

Един Господ знае колко сърца бе разбила.

Съдба… започна да мрази тази дума.

По времето, в което стигна до дома, бе приел, че колкото и разумни да са аргументите му, те нямаха никаква стойност. Иска или не, той бе лудо влюбен в Кристина и нямаше да я остави.