Джули Гарууд
Дамата на Лайън (16)

Глава 15

Дневникът на Джесика: 1 ноември 1795

„Не исках повече невинни хора да загубят живота си заради мен. Едуард щеше да дойде за нас. Знаех, че оттеглянето му е само временно.

Когато се съмна, бях стигнала едва до първия връх. Хората от кервана, с който бях пътувала, вече трябваше да са се разбудили. Дали щяха да пратят някой да ме търси?

Тогава видях индианците да слизат надолу по хълма и изкрещях, за да предупредя хората от кервана, макар да знаех, че не могат да ме чуят. Тогава зад себе си чух друг вик. Беше женски глас. Едуард! Вярвах, че той е там. Още един невинен щеше да умре заради мен. Грабнах ножа на Джейкъб, който държах в джоба на седлото, и се затичах към мястото, от което беше дошъл звука.

Гледката на която станах свидетел, когато преминах през дърветата, прогони страха ми. Видях малко момче, толкова пребито, толкова окървавено, свито като листо, паднало на земята. Жената, която крещеше, сега бе замлъкнала. Ръцете и краката й бяха вързани.

Майка и дете… като теб и мен, Кристина… в ума ми нападателя им бе Едуард. Не си спомням как съм те оставила на земята, не знам дали съм издала някакъв звук, когато изтичах напред и забих ножа си в гърба му.

Острието явно бе проболо сърцето му, мъжът не се бореше.

Уверих се, че е мъртъв и чак тогава се насочих към малкото момче. То плачеше агонизиращо и късаше сърцето ми. Нежно вдигнах детето на ръце и го утеших, колкото можах. Когато започнах да му тананикам тихо, дишането му стана по-дълбоко.

Неочаквано почувствах, че някой ме наблюдава. Обърнах се и видях индианката да гледа към мен.

Името й беше Мери.“

Лайън не се върна в градският си дом до ранните часове на следващият ден. В крайна сметка вечерта се бе оказала доста ползотворна. Изражението на Рон, когато беше ограбен от мъжа, преструващ се на Джак, бе нещо, което Лайън винаги щеше да помни.

Да, всичко си бе струвало усилията. Най-късно утре обвиненията, повдигнати срещу Рон, щяха да бъдат свалени. Сега всички вярваха на историята на Рон, че си е наранил китката на парче нащърбено стъкло.

Уелингхам сега изглеждаше като глупак. Тази мисъл се хареса на Лайън. Естествено, той не бе свършил с копелето, нито с другите трима, но знаеше, че ще му се наложи да почака, докато направи живота им толкова нещастен, колкото бе планирал. Бащата на Рон го заслужаваше. Четиримата крадци щяха да съжаляват, че са решили да направят семейството на Рон поредната си мишена. Лайън лично щеше да се погрижи за това.

Кристина спеше дълбоко на пода от неговата страна на леглото. Лайън се съблече бързо, после вдигна жена си на ръце, внимавайки да не се пореже на ножа, скрит под завивките й. И я сложи там, където й бе мястото… в леглото му. Щом легна, обви ръце около нея, докато тя не се сгуши на гърдите му.

Предполагаше, че ще трябва да направи нещо за мекия матрак. Спомни си с усмивка, че в първата им брачна нощ Кристина бе заявила, че леглото се опитва да я погълне.

Не беше паднала от леглото. Нищо чудно, че се засмя, когато й го каза. Лайън горещо се надяваше, че тя ще свикне с леглото. Не му харесваше идеята да спи на пода, но би го направил, осъзна той с въздишка, ако това е единствения начин да я държи нощем в обятията си.

Компромис. Думата отекна в ума му. Преди за него тази дума му бе напълно чужда. Докато не срещна Кристина. Може би сега бе времето да я приложи на практика.

Лайън нямаше търпение да дойде сутринта. След като й обясни причините да й е ядосан, задето я е открил в таверната на Брайън, щеше по-лесно да премине към темата за безопасността й. Щеше да й обясни, че й мисли най-доброто и че не може да се разхожда из града без нужният ескорт.

И тя също щеше да се научи да прави компромиси.

 

 

На сутринта обаче, Лайън нямаше възможност да говори с жена си. Тя просто не бе там, за да слуша.

Той не се събуди до късно на обед, един доста изумителен факт, имайки предвид, че рядко спи повече от три часа на нощ. Почувства се спокоен и готов да се посвети на разговори. Или по-скоро готов да се посвети на жена си, затова побърза да се облече и да слезе долу, за да започне да я поучава.

Лайън бе стигнал до погрешното заключение, че Кристина всъщност ще го изчака.

— Какво искаш да кажеш? Не може да я няма!

Викът му изплаши стеснителния слуга.

— Маркизата замина преди няколко часа, милорд — обясни човечеца. — Заедно с Браун и останалите мъже. Забравили ли сте какво наредихте на жена си? Чух маркизата да казва на Браун, че се настояли веднага да се прибере в Лайънууд.

— Да, бях забравил — промърмори Лайън. Разбира се, той излъга слугата си. Не бе давал подобно нареждане. И все пак не възнамеряваше човек от прислугата му да научава, че Кристина не е казала истината. Но той не защитаваше характера й. А себе си. Не искаше хората да разберат, че не може да контролира жена си.

Беше унизително. Лайън си мърмореше недоволно заради жалкият факт, докато неочаквана мисъл не го развесели малко. Кристина сигурно е била доста нервна, за да замине толкова бързо. Може би е осъзнала важността на действията й вчера.

Първата мисъл на Лайън бе веднага да замине за Лайънууд, но после реши да остави Кристина сама със собствените й тревоги до края на деня. Докато се върне у дома, тя може би дори щеше да се разкайва.

Да, времето и мълчанието бяха негови съюзници. Надяваше се да получи извинението, преди да се е стъмнило.

Лайън отдели час да се занимава с делата на имението, след което реши да се отбие в дома на майка си, за да каже на Диана какво се е случило с Рон. Обаче остана доста изненадан, щом, влизайки в гостната, завари Рон там, обвил ръка около раменете на Диана.

— Прекъсвам ли нещо? — попита той сухо.

Влизането му изглежда не притесни никой от двамата. Диана продължи да стои с глава, облегната на рамото на Рон, а приятелят му дори не го погледна.

— Ето го Лайън, захарче. Спри да плачеш. Той ще знае какво да направи.

Заставайки до камината, Лайън започна да раздава заповеди.

— Рон, махни си ръцете от сестра ми. Диана, изправи се и покажи поне малко благоприличие, за бога. За какво си се разревала така?

Сестра му се опита да изпълни нарежданията му, но в мига, в който се изправи, Рон отново я придърпа към себе си, карайки я да постави буза на рамото му.

— Ти остани, където си. За бога, Лайън, утешавам я, това е всичко.

Лайън реши, че ще се разправя по-късно с приятеля си.

— Кажи ми защо плачеш, Диана. Веднага. Бързам — добави той.

— Не е нужно да й повишаваш глас, Лайън — намръщи се Рон към приятеля си. — Тя е разстроена.

— Е, някой от вас да ми каже защо, за бога, е толкова разстроена?

— Мама — проплака Диана. Тя се отдръпна от Рон, колкото да попие сълзите си с дантелената си кърпичка. — Кристина я отведе.

— Какво е направила? — попита Лайън, клатейки объркано глава.

— Жена ти е взела майка ти в Лайънууд заедно с нея — обясни Рон.

— И Диана плаче заради това? — попита Лайън, опитвайки се да стигне до дъното.

Рон се опитваше да не се разсмее. Очите му блестяха развеселено.

— Да — каза той, галейки Диана по рамото.

Лайън седна срещу сестра си и я зачака да се вземе в ръце. Тя приличаше на пеперуда, помисли си той, облечена в рокля в жълто и кафяво. Сълзите бяха намокрили роклята й.

— Диана — каза той с глас, за който смяташе, че е утешителен, — не бива да се страхуваш, че ще се ядосам, задето жена ми е взела майка със себе си. Затова плачеш, нали?

— Не.

— Искала си майка да остане тук?

Тя поклати глава и продължи да плаче, а търпението на Лайън се изчерпа.

— Защо тогава?

— Майка не искаше да тръгва — ревна Диана. — Рон, ти му разкажи. Видя какво се случи. Просто не знам какво да мисля. И леля Хариет се смееше като лунатичка през цялото време. О, не знам какво…

— Рон, грижа ли те е за Диана?

— Да, много.

— Тогава ти предлагам да я накараш да млъкне, преди да съм я удушил. Диана, спри да подсмърчаш.

— Аз ще обясня, сладката ми — каза й Рон с нежен, утешителен глас.

Лайън прикри раздразнението си. Рон се държеше като болно от любов кутре.

— Разбираш ли, стана така, че майка ти отказа на молбата на Кристина да отиде с нея в Лайънууд. И тогава започнаха фойерверките.

Рон не успя да сдържи усмивката си. Диана бе заровила лице в сакото му, ридаейки, затова бе безопасно да се ухили.

— Жена ти беше твърдо решена да вземе майка ти със себе си. Всъщност, толкова твърдо решена, че… е, тя извлече майка ти от леглото й.

— Шегуваш се.

— Майка не искаше да тръгва.

— Очевидно — сухо заяви Лайън. — Кристина обясни ли защо се държи по този начин?

Усмивка опъна крайчетата на устните му, но сестра му сега го наблюдаваше и не искаше да я разстройва повече, като види колко му е забавно.

Рон не помогна на решението му да защити чувствата на сестра си.

— Трябваше да видиш това, Лайън. Майка ти е силна жена. Никога не съм осъзнавал този факт. Мислех, че през годините, прекарани в леглото, силите й са се изчерпали, но тя не се даде лесно. Това, разбира се, беше чак след като…

— След какво? — попита Лайън, напълно удивен от държанието на жена си.

— Майка каза на Кристина, че иска да остане там, където е. Има хора, които я посещават, и тя й обясни, че иска да говори с тях за Джеймс — каза Диана.

— Да, е, точно тогава Кристина попита майка ти дали сърцето й е мъртво.

— Не разбирам — обяви Лайън, клатейки глава.

— И аз — отвърна Рон. — Както и да е, майка ти й каза, че когато Джеймс е умрял, с него е умряло и сърцето й… каквото и да значи това.

Лайън се усмихна. Просто не успя да се сдържи.

— Майка ми е професионална опечалена, Рон. Знаеш го много добре.

— Беше — заяви Рон. — Кристина бе замъкнала майка ти долу. Леля ти, Диана и аз стояхме тук, гледайки двете дами и чудейки се какво става. Тогава Кристина ни обясни всичко.

— Тя ще убие майка.

— Е, Диана, тя не каза това — поправи я Рон. Той погали раменете й и се обърна ухилен към Лайън.

— Рон, ще свършиш ли с разказа?

— Кристина каза на майка ти, че там, откъдето идва… само Господ знае къде е това място… стар воин, който е с пречупен дух и сърце, ще отиде сред дивата природа.

— За какво? — попита Лайън.

— Да намери добро, сигурно място, където да умре, разбира се. Не е нужно да споменавам, че майка ти не прие лесно да бъде наречена стар воин.

Лайън се загледа в тавана за цяла минута, преди отново да насочи погледа си към Рон. Маркизът бе опасно близо до това да започне да се смее гръмогласно.

— Не, предполагам, че не го е приела добре — прошепна той.

— Е, част от това е по вина на майка — намеси се Диана. — Ако не се бе съгласила, че сърцето й е разбито, Кристина нямаше да настоява да я вземе със себе си. Тя каза на майка, че ще й намери удобно местенце.

— На майка ще й се отрази добре — заяви Лайън.

— Лайън, майка още не си бе изпила шоколада. Освен това камериерката й не бе опаковала никакви вещи. Кристина каза, че нямало значение. Тъй като щяла да умира, не й били нужни. Това бяха точните й думи.

— Тогава майка ти започна да крещи — обяви Рон.

— Рон не ми позволи да се намеся — прошепна Диана. — А леля Хариет не спираше да се смее.

— Не, не спря, докато майка ти не се качи в каретата — заяви Рон.

— Крещеше ли името на Джеймс? — попита Лайън.

— Е… не, разбира се — промърмори Диана. — Какво общо има с всичко това?

Нито Рон, нито Лайън й отговориха. Бяха прекалено заети да се заливат от смях.

На Лайън му отне няколко минути да се успокои достатъчно, че да може отново да говори.

— Предполагам, че ще е най-добре да се връщам в Лайънууд.

— Ами ако Кристина крие майка някъде из провинцията и откаже да ти каже къде е?

— Наистина ли вярваш, че Кристина би наранила майка ти? — попита Рон.

— Не — прошепна Диана. — Но звучеше така, сякаш това е най-естественото нещо, което може да направи… един стар воин. — Диана въздъхна шумно. — Кристина има някои необичайни разбирания, нали?

— Тя е блъфирала, Диана. Преструвала се е, че ще даде на майка това, което иска.

— Лайън, може ли да дойда с теб в Лайънууд? — попита Рон.

По искрите в зеления поглед на приятеля му Лайън бе сигурен, че Рон е намислил нещо.

— Защо питаш? — поинтересува се той.

— Мога да ти помогна да претърсиш имението — заяви Рон.

— Много смешно — озъби се Лайън. — Ето, виждаш ли какво направи? Диана заплака отново. Ти се оправяй с нея, Рон. Аз нямам време за това. Ела в Лайънууд този уикенд с леля Хариет и Диана.

Лайън спря на вратата и викна през рамо:

— Ако не успея да намеря майка ни дотогава, Диана, ще може да ми помогнеш в търсенето.

Рон отвърна с усмивка.

— Той само се шегува, сладката ми. Тихо, тихо, нека те подържа, любима. Може да плачеш на рамото ми.

Лайън затвори вратата, заглушавайки утешителният глас на Рон. Той поклати раздразнено глава. Беше толкова омотан в собствените си проблеми, че не бе осъзнал факта, че Рон се е влюбил в сестра му.

Рон беше добър приятел… но зет… на Лайън щеше да му се наложи да се приспособи към подобна възможност.

Кристина обаче нямаше да е изненадана. Не, тя бе тази, която инструктира Рон за съдбата му, спомни си Лайън с усмивка.

О, съдба. Реши, че сега неговата съдба е да се прибере у дома и да целуне жена си.

Желанието да вземе Кристина в обятията си и да прави любов с нея бавно и сладко, накараха пътуването му до Лайънууд да изглежда по-дълго от обикновено.

Беше обед, когато Лайън най-после зави по алеята пред дома си. Той присви очи срещу слънцето, опитвайки се да осъзнае това, което виждаше.

Щом се приближи, веднага разпозна стареца, който влачеше ботушите му надолу по стълбите. Беше Елбърт. Какво правеше той тук? И какво, за бога, правеше с ботушите му? Лайън бе достатъчно близо да види, че поне дузина ботуши и обувки са подредени по стълбите пред алеята.

Лайън слезе от коня, плесна го леко, като сигнал да отива към конюшнята и се обърна към бившият иконом на Кристина.

— Елбърт? Какво правиш с обувките ми?

— Заповед на мадам, милорд — отвърна Елбърт. — Не знаех, че мъж може да има толкова много ботуши — добави той. — Занимавам се с тази задача вече почти час. Нагоре по стълбите и надолу по стълбите, нагоре…

— Елбърт? Кажи ми защо го правиш? — прекъсна го раздразнено Лайън. — И какво правиш в Лайънууд? Кристина ли те покани на гости?

— Тя ме нае, сър — обяви Елбърт. — Ще съм асистент на Браун. Знаете ли колкото се бе разтревожила тя за мен? Знаеше, че няма да остана при стария прилеп. Жена ви има добро сърце. Ще върша работата си, милорд. Няма да се измъквам от задълженията си към вас.

Кристина наистина имаше добро сърце. Нежната му съпруга знаеше, че Елбърт нямаше да може да си намери работа на друго място. Той просто бе прекалено стар, твърде немощен.

— Сигурен съм, че ще се справяш добре, Елбърт — каза Лайън. — Радвам се, че си част от персонала ни.

— Благодаря ви, милорд — отвърна Елбърт.

Лайън забеляза, че Браун стои до вратата. Икономът му изглеждаше разстроен.

— Добър ден, милорд — извика Браун. — Много е добре, че се върнахте — добави той. Гласът му показваше на Лайън колко облекчен се чувства мъжът, че го вижда. — Видяхте ли обувките си, милорд?

— Не съм сляп, човече. Разбира се, че ги видях. Ще ми обясниш ли какво, по дяволите, се случва тук?

— Заповед на жена ви — обяви Браун.

— Бивша жена — прекъсна ги Елбърт.

Лайън си пое дълбоко дъх.

— За какво говори той? — Лайън насочи въпроса си към Браун, вярвайки, че младият иконом ще може да внесе повече светлина върху случващото се, отколкото стареца, смеещ се зад него.

— Разведен сте, милорд.

— Какво съм?

Раменете на Браун увиснаха. Знаеше, че господаря му няма да приеме леко новините.

— Разведен.

— Изритан, милорд, прогонен, забравен, мъртъв в сърцето й…

— Схванах какво имаш предвид, Елбърт — промърмори раздразнено Лайън. — Много добре знам какво значи думата развод.

Лайън влезе в къщата. Старият слуга го последва.

— Това бяха точните й думи. Господарката ми се развежда с вас по законите на нейните хора. Каза, че при тях е нещо съвсем нормално една жена да се отърве от съпруга си. Трябва да си намерите друго място, където да живеете.

— Какво трябва? — попита Лайън, сигурен, че не е чул добре.

Настойчивото кимане на Браун, показваше, че е чул правилно.

— Прогонен сте, изпъден…

— За бога, Елбърт, престани вече с това — заповяда Лайън. Младия мъж се обърна към Браун. — Какво е значението на обувките?

— Те са знак за вашето отпътуване, милорд — каза Браун.

Икономът се опита да не гледа към удивеното изражение на господаря си. Имаше опасност да изгуби контрола си. Затова погледна към пода.

— Нека видим разбрал ли съм добре — промърмори Лайън. — Жена ми смята, че тази къща вече й принадлежи?

— И на майка ви, разбира се — каза Браун. — Тя ще я задържи тук.

Браун прехапа долната си устна. Лайън реши, че иконома му се опитва да не се засмее.

— Разбира се — въздъхна Лайън.

Елбърт отново опита да бъде от полза.

— Така правят нейните хора — весело заяви той.

— Къде е жена ми? — попита Лайън, игнорирайки коментара на Елбърт.

Не дочака прислужниците да му отговорят, а хукна нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж. Неочаквана мисъл го накара да спре.

— Тя отряза ли си косата? — попита той.

— Да — кресна в отговор Елбърт, преди Браун да успее да си отвори устата. — Така го правят нейните хора — пак заобяснява стареца. — Щом си отреже косата… е, вие все едно сте мъртъв за нея. Стоите настрани, прогонен…

— Схванах посланието — изкрещя Лайън. — Браун, веднага внеси обувките ми. Елбърт, иди седни някъде.

— Милорд? — извика Браун след него.

— Да?

— Французите наистина ли спазват тези закони?

Лайън продължи да се усмихва.

— Жена ми каза ли, че това е закон? — попита той.

— Да, милорд.

— А каза ли, че е от Франция? — попита той иконома си.

Браун кимна.

— Значи би трябвало да е истина — обяви Лайън. — Ще искам да си взема вана, Браун. Остави обувките за по-късно — добави той, преди да се обърне и да тръгне към дестинацията си.

Лайън се усмихна. Имаше моменти, в които забравяше колко млад и впечатлителен е Браун. Разбира се, той бе излъган от някой, който излъчваше невинност и искреност. Кристина.

Жена му не го чакаше в стаята им. Той всъщност не очакваше тя да бъде там. Слънцето все още й осигуряваше достатъчно светлина, за да я задържи вън от къщата. Лайън се съмняваше, че тя ще се прибере у дома, преди тъмнината да я принуди да го стори.

Лайън отиде до прозореца и погледна навън към обедното слънце. Гледката беше великолепна, гледка, на която не бе отделял време да забележи, преди да се ожени за Кристина. Тя бе отворила очите му за чудесата на света.

За чудото на любовта. Да, той я обичаше, и то толкова силно, че понякога се плашеше. Ако нещо й се случеше, Лайън не знаеше дали ще е способен да продължи живота си без нея.

Тази омразна мисъл вероятно никога нямаше да се загнезди в съзнанието му, ако не бе толкова загрижен за завръщането на бащата на Кристина. Лайън бе повече от разтревожен.

Тя вярваше, че баща й ще я убие. Ричардс не бе успял да му каже много за баща й, но фактът, че Сталински е бил замесен в аферата Брисбейн, завършила толкова трагично, тревожеше Лайън.

Колко по-просто щеше да бъде, ако Кристина му вярваше толкова, че да му се довери. Господи, чувстваше се така, сякаш бе изправен пред врага с превръзка на очите.

Равна мяра. Не беше ли това, което той искаше от Кристина?

Истината сякаш избухна в съзнанието му. Той искаше от жена му това, което сам не искаше да й даде. Доверие. Да, той искаше пълното й доверие, и все пак, не й показваше колкото много й се доверява самият той. Не, каза си той, поклащайки глава, неговия грях бе по-голям. Той не отваряше сърцето си за нея.

Кристина го бе попитала само веднъж за миналото му. Когато пътуваха към Лайънууд, тя поиска от него да й разкаже за първата си жена, Лети.

Неговият отговор бе отказ. Даде й да разбере, че тази тема не може да се дискутира.

Повече не го бе питала.

Да, той искаше да са равни.

Вратата се отвори зад него. Лайън погледна назад и видя слугите да внасят ваната и ведра с вода.

Той се обърна отново навън и тъкмо разкопчаваше сакото си, когато видя Кристина.

Дъхът заседна в гърлото му. Гледката беше по-великолепна и от слънцето. Кристина яздеше без седло. Сивият жребец, който бе избрала, галопираше с такава скорост, че краката му се виждаха размазано.

Тя яздеше като вятъра. Златната й коса се вееше зад нея. Гърбът й бе изправен и когато тя насочи коня от дивите земи към поляните на имението, Лайън започна да диша отново.

Кристина бе по-опитна, отколкото бе подозирал. Този факт стана по-очевиден, докато я гледаше. Той се чувстваше арогантно доволен, сякаш умението й по някакъв начин рефлектираше към него.

— Тя е моята лъвица — прошепна той, сякаш извинявайки се заради реакцията си.

Тя бе толкова невероятно грациозна… а той й бе предложил да я научи да язди.

Още едно грешно предположение, осъзна Лайън. Толкова погрешно, колкото и вярването му, че ще изкопчи извинение от нея за вчерашните й действия.

Лайън се засмя на себе си, докато събличаше дрехите си. Той игнорира притеснените погледи на слугите си. Знаеше, че не са свикнали да го чуват да се смее. Той се излегна в голямата вана, подпирайки рамене в единия й край. Браун се бе заел да му приготвя чисти дрехи.

— Аз ще се погрижа за това — каза той на иконома си. — Може да си вървиш.

Браун тръгна към вратата, но се поколеба. Когато се обърна, за да погледне работодателя си, изражението му бе притеснено.

— Какво има? — попита Лайън.

— Милорд, никога не съм си позволявал да се меся в личните ви дела, но се чудех дали ще уважите решението на жена си?

Лайън си напомни отново, че Браун е все още твърде млад и не е бил в домакинството му достатъчно дълго, че да познава добре господаря си. Иначе никога не би задал толкова нелеп въпрос.

— Разбира се, Браун — заяви Лайън.

— Значи ще се разведете? — попита Браун, очевидно изумен.

— Вярвам, че съпругата ми вече се е развела с мен — ухили му се Лайън.

Икономът никак не бе доволен от чутото.

— Ще ми липсвате, милорд.

— Жена ми и теб ли смята да задържи? — попита Лайън.

Браун кимна. Изглеждаше нещастен.

— Милейди ни обясни, че сега сме част от семейството й.

— Вие?

— Тя смята да задържи целия персонал, милорд.

Лайън започна да се смее.

— Наистина ми се иска да останете — избъбри икономът.

— Спри да се тревожиш, Браун. Няма да ходя никъде — обяви Лайън. — Когато жена ми влезе в къщата, ми я изпрати тук. Щом може да се разведе с мен толкова бързо, значи със същата скорост може отново да ми стане жена. До полунощ ще сме се справили с този малък проблем, обещавам ти.

— Слава богу — прошепна Браун. Мъжът побърза да излезе, затваряйки вратата след себе си. Браун можеше да чуе как господаря му се смее, докато вървеше по коридора.

 

 

Кристина срещна иконома в долния край на стълбището. Когато я информира, че маркизът е горе в стаята им и иска да говори с нея, тя го погледна недоволно, преди да тръгне нагоре.

Когато влезе в стаята, тя се закова на място.

— Затвори вратата, скъпа.

Кристина направи това, което й бе наредил, но само защото искаше да им осигури усамотение, за да поговорят.

— Наслади ли се на ездата? — попита Лайън.

Милият му тон я обърка. Кристина беше готова за битка. Лайън обаче изглежда бе в много добро настроение.

— Лайън — започна тя, умишлено избягвайки погледа му. — Не мисля, че осъзнаваш какво направих.

— Разбира се, че осъзнавам, скъпа — отвърна Лайън с все така развеселен тон, който още повече обърка Кристина.

— Ще трябва да започнем отначало. Ще се наложи да ме ухажваш, но имайки предвид необичайното ми… възпитание, съмнявам се, че…

— Добре.

Кристина го погледна.

— Добре? Само това ли смяташ да ми кажеш? — Тя поклати глава, въздъхна и каза: — Не разбираш.

— Да, разбирам. Ти ме изгони. Елбърт ми обясни.

— И не си разстроен?

— Не.

— Е, как така не? Каза ми, че ме обичаш — заяви тя, правейки крачка към него. — Думите ти не са били истина, нали? Сега, след като знаеш…

— Не съм те излъгал — отговори й Лайън. После се облегна назад и затвори очи. — Господи, това е много хубаво. Казвам ти, Кристина, всеки път, като яздя от Лондон до тук сякаш ми отнема все повече време.

Тя не можеше да повярва, че той се държи, сякаш нищо не се е случило. Искаше й се да заплаче.

— Не можеш да ме унижаваш и след това да се държиш така, сякаш нищо не се е случило. Един воин би убил друг само заради такава обида — каза му тя.

— О, но ти не си воин, Кристина. Ти си моя жена.

— Бях.

Той дори не си отвори очите, за да погледне, когато попита:

— И какво точно направих?

— Не знаеш ли? — Тя си пое дълбоко дъх, преди да продължи. — Изкрещя ми пред очите на свидетели. Засрами ме. Опозори ме.

— Кои бяха свидетелите? — Гласът му бе толкова тих, че й се наложи да се приближи, за да го чуе.

— Брайън — обяви Кристина.

— Не ти ли крещях и пред Ричардс? Доколкото си спомням…

— Това беше различно.

— Защо?

— Крещя ми, защото припаднах. Не ми беше ядосан. Със сигурност виждаш разликата.

— Да, сега я виждам — призна той. — А запита ли се защо ти се разкрещях пред Брайън?

— Не.

Лайън отвори очи. Раздразнението му бе очевидно.

— Изплаши ме до смърт — заяви той. Всяка дума бе изречена с твърд глас.

— Какво?

— Не ме гледай толкова изненадано, Кристина. Когато влязох в таверната и те видях да стоиш заобиколена от най-долните престъпници в цяла Англия, ума ми едва успя да го понесе. И след това ти ми се усмихна, сякаш се радваше да ме видиш.

Наложи му се да спре да говори. Само спомена за случилото се бе достатъчен да го ядоса отново.

— Радвах се, че те виждам. Нима се съмняваш в това? — попита тя.

Тя сложи ръце на кръста й. Отметна косата си през рамо и го погледна твърдо.

— Е? — попита тя.

— Пак ли си отряза косата?

— Да. Това е част от ритуала за оплакване — обяви Кристина.

— Кристина, ако си режеш косата всеки път, щом си недоволна от мен, до месец ще си с гола глава. Бъди сигурна в това — Той си пое дълбоко дъх и продължи: — Нека се изясним още сега. Искаш никога да не ти повишавам глас? Кристина, това няма как да се случи. Ще има моменти, в които ще ти крещя.

— Не ме тревожи, че може да ми повишиш глас — промърмори Кристина. — Ще има случаи, в които и аз ще си изпускам нервите — призна тя. — Но никога, никога няма да позволя на чужд човек да види, че съм недоволна. Това е унизително, Лайън.

— О? Значи трябваше да те завлека в задната стаичка, за да ти покрещя насаме? — попита той.

— Да, трябваше — съгласи се Кристина.

— Пое глупав риск, Кристина. Беше в опасност, без значение осъзнаваш ли го или не. Искам извинението ти и обещанието никога повече да не поемаш подобен риск.

— Ще трябва да помисля над това — каза тя. Сега, като се замисли над думите му, осъзна, че наистина в един момент се намираше в опасност. В таверната имаше прекалено много мъже, и ако всички бяха решили да я нападнат едновременно, тя нямаше да успее да се справи с тях. Реши, че е изиграла печеливша ръка, когато свали първият си нападател… и когато спомена, че маркизът на Лайънууд й е съпруг. — Да — повтори тя, — ще си помисля за обещанието, което искаш да ти дам.

По свирепото му изражение тя реши, че не го е грижа за честния й отговор.

— Предупредих те, че няма да ти е лесно — прошепна му тя.

— Заради това е всичко, нали?

— Аз просто казах…

— Изпробваш ме, нали, Кристина?

Тя направи грешката да се приближи прекалено много до ваната и след секунда осъзна какво е направила. Лайън я сграбчи и я дръпна в скута си. Водата се плисна от всички страни на ваната.

— Съсипваш ми роклята — задъха се тя.

— И други съм съсипвал — каза й той, когато тя спря да се съпротивлява. Той хвана лицето й с две ръце и я накара да го погледне. — Обичам те.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Ти ме унижи.

— Обичам те — повтори той тихо. — Съжалявам, че си се почувствала унизена.

— Съжаляваш?

Една сълза се спусна по бузата й. Лайън я изтри нежно с палец.

— Съжалявам, че съм те изплашила — прошепна тя. — Няма да го правя повече.

— Кажи ми, че ме обичаш — заповяда й Лайън.

— Обичам те.

— Мога ли да ти вярвам? — попита той. Гласът му бе дрезгав и задавен.

— Да — отговори Кристина. След това се опита да избута ръцете му, когато осъзна, че всъщност той я обижда. — Разбира се, че трябва да ми вярваш.

— Но ти не ми повярва, когато ти казах, че те обичам — каза й Лайън. — Постоянно мислеше, че бракът ни ще е нещо временно, нали? — Той я целуна нежно, бавно, надявайки се така да смекчи забележката си. — Когато научиш, че може да ми се доверяваш напълно, ще разбереш, че никога няма да променя решението си. Любовта ми е завинаги, Кристина.

Лайън не й даде време да оспори този факт. Той я целуна отново. Езикът му премина леко по меките й устните, карайки ги да се разтворят за него.

И тогава той завладя устата й.

Кристина опита да възрази.

— Лайън, аз трябва да…

— … си свалиш дрехите — завърши вместо нея. Той вече бе започнал да откопчава кукичките на гърба на роклята й.

Не, тя не искаше да каже това. Но мислите се бяха разбъркали в ума й. Лайън смъкна роклята до кръста й. Ръцете му обгърнаха гърдите й, палците се заиграха със зърната, карайки я да откликне на страстта му. Устните му никога не са били толкова горещи, толкова подканящи.

По пода се плисна още вода. На Лайън явно не му пречеше. Беше решителен и за нула време успя да съблече дрехите на Кристина.

Младата жена нямаше желание да се бори. Тя обви ръце около тила му и въздъхна тихо.

— Водата не е много гореща — прошепна тя срещу ухото му.

— Аз съм.

— Какво?

— Горещ.

— Лайън? Аз искам…

— Мен в теб — прошепна Лайън. Устата му се притисна отстрани на шията й. Топлият му дъх изпрати тръпка надолу по гръбнака й. — Искаш да ме усетиш вътре в теб — каза й той. — Твърд. Горещ. Ще се опитам да действам бавно, но ти ще го искаш твърдо, бързо, докато не докосна утробата ти, тогава ще ме молиш за освобождение.

Главата на Кристина падна назад, за да може Лайън да има по-добър достъп до шията й. Обещанията му за това, което смяташе да направи, стегнаха гърлото й и накараха сърцето й да забие лудешки.

— Ще остана в теб, докато отново не стана твърд, нали, Кристина. И тогава отново ще ти доставя удоволствие.

Устните му се впиха в нейните за още една дълга, замайваща целувка.

— Това искаш, нали, скъпа?

— Да — отвърна Кристина. Тя въздъхна срещу устните му. — Това е всичко, което искам.

— Тогава се омъжи за мен. Веднага! — заповяда Лайън. Той я целуна отново като предпазна мярка, не искаше да му възрази. — Побързай, Кристина. Искам да… Кристина не мърдай така — простена Лайън. — Измъчваш ме.

— Харесва ти.

Тя прошепна истината срещу рамото му, след което захапа със зъби кожата му и заби нокти в раменете му. Раздвижи бедра срещу него и потърка гърди в неговите.

И все пак, когато опита да го поеме в себе си, Лайън не й позволи. Той постави ръце на бедрата й, държейки я далеч от възбудата си.

— Не още, Кристина — простена той. — В ума си все още си разведена с мен.

— Лайън, моля те — помоли Кристина.

Той я повдигна нагоре, поставяйки я да седне на стомаха му. Пръстите му я откриха и проникнаха в нея.

— Искаш ли да спра? — попита той, стенейки.

— Не, не спирай.

— Женени ли сме?

Кристина се предаде.

— Да, Лайън. Предполагаше се, че първо ще ме ухажваш — простена тя, когато Лайън засили удоволствието й. Тя захапа долната му устна, преди отново да отвори уста за него.

— Компромис — прошепна Лайън, преди да я избута надолу и бавно да започне да прониква в нея.

Тя не разбираше какво й говори, и си помисли, че поне трябва да го попита, когато неочаквано Лайън се промени.

Движенията му бяха мощни и напълно умишлени. Кристина не можеше нито да говори, нито да мисли. Лайън я водеше бързо към кулминацията. Скоро, когато тя не можеше повече да понася горещото мъчение, Лайън я отведе до върха. Кристина прегърна своя воин, предавайки се на блаженството.

 

 

— Трябва да слезем долу за вечеря. Не искам майка ти да мисли, че може да се крие в стаята си. За в бъдеще трябва да яде всеки път с нас, съпруже.

Лайън игнорира коментара на жена си. Той я издърпа върху себе си. Зави краката й със завивката, щом забеляза, че трепери, и започна леко да гали раменете й с пръсти.

— Кристина? Баща ти никога ли не ти е крещял, когато си била малко момиче?

Тя се обърна, подпирайки брадичка на гърдите му, преди да отговори.

— Много странен въпрос ми задаваш. Да, татко ми се е карал.

— Но никога пред други хора? — попита той.

— Е, имаше един път, в който темпераментът му избухна — призна тя. — Тогава съм била прекалено малка, че да си го спомням, но шаманът често разказва тази история.

— Шаман ли?

— Да, нашият свещен мъж — обясни Кристина. — Като този, който ни венча. Макар, че моя шаман никога не е носил конус на главата си — добави тя, свивайки рамене.

— Каква е причината, баща ти да избухне? — попита Лайън.

— Няма да се смееш, нали?

— Няма да се смея.

Кристина насочи поглед надолу към гърдите му, така че златистите му очи да не я разсейват.

— Брат ми донесе у дома красива змия. Татко беше много доволен.

— Наистина ли?

— Змията беше хубава, Лайън.

— Разбирам.

Тя можеше да долови веселието в гласа му, но не се подразни.

— Мама също бе доволна. Явно съм гледала как брат ми държи наградата си и шаманът каза, че толкова съм му завидяла за вниманието, което получил, че съм отишла и аз да си хвана змия. Никой не можел да ме открие с часове. Била съм много малка и често съм правела бели.

— О, значи затова баща ти е избухнал — обяви Лайън. — Изчезването ти сигурно…

— Не, не това е била причината — прекъсна го Кристина. — Макар, разбира се, да не е бил доволен, че съм напуснала селото, в което съм била в безопасност.

— А защо тогава? — попита той, щом тя не продължи веднага с разказа си.

— Всички ме търсели като обезумели, когато съм се върнала в селото. Мама каза, че съм вървяла наперено, тъй като винаги съм имитирала брат си. Белия орел е горд воин.

Споменът за историята, която бе слушала толкова много пъти, я накара да се усмихне.

— И носеше ли змия със себе си, когато се върна в селото? — попита Лайън.

— О, да — отвърна тя. — Шаманът разказваше, че съм я държала точно, както брат ми е държал своята змия. Татко стоял в далечния край на огъня. Майка била зад него. Нито един не реагирал по никакъв начин. По-късно ми казаха, че не са искали да ме уплашат, за да не изпусна змията. Както и да е — добави с въздишка. — Татко дошъл до мен. Взел змията от ръцете ми, убил я и тогава започнал да ми крещи. Майка знаела, че не разбирам защо ми се карат. Нали разбираш, татко похвали брат ми, а на мен се разкрещя.

— Защо мислиш, че го е направил? — попита Лайън, вече досещайки се за отговорът.

— Змията на брат ми не била отровна.

— Господи!

Трепването в гласа на мъжа й я накара да се засмее.

— Татко скоро преодолял гнева си. Шаманът обявил, че духовете ме защитават. Аз бях тяхната лъвица. Мама ми каза, че татко съжалявал, задето ме разплакал. Следобед ме взел със себе си да яздим, а на вечеря ми позволил да седна в скута му.

Ситуацията бе много подобна и той се възползва от това.

— Баща ти е бил изплашен — обяви Лайън. — Той те обича, Кристина… толкова много, че щом е видял, че си в опасност, дисциплината му се е изпарила. Точно както се случи и при мен, когато те видях вчера.

Той я издърпа нагоре към себе си, за да я погледне в очите.

— Негов дълг е било да пази моята лъвица.

Кристина кимна бавно.

— Мисля, че ще харесаш татко. По много начини двамата си приличате. Ти си също толкова арогантен, колкото и той. О, не ми се мръщи, Лайън. Като казвам, че си арогантен, аз ти правя комплимент. Освен това ругаеш като него.

Тя звучеше толкова искрена, че Лайън не се обиди.

— Как се казва баща ти? — попита той.

— Черния вълк.

— Дали ще ме хареса?

— Не.

Той не се обиди, задето Кристина му отговори, без да се замисли. Истината бе, че всеки момент щеше да се разсмее.

— Ще ми кажеш ли, защо не?

— Той мрази белите. Не им се доверява.

— По тази причина имаш такава подозрителна природа, нали?

— Вероятно.

Тя отпусна глава на рамото му.

— Все още си леко подозрителна към мен, нали?

— Не знам — призна тя с въздишка.

— Аз ти се доверявам, скъпа. Напълно.

Тя не реагира по никакъв начин.

— Кристина, искам да бъдем на равна мяра. Ще ми се довериш. И то не за ден или два. Това са условията ми.

Тя бавно вдигна глава, за да го погледне.

— А ако не мога да изпълня условията ти? — попита го тя.

Той видя тревогата в погледа й.

— Ще ми кажеш — прошепна й.

— Няма да настояваш? — тихо каза Кристина.

Лайън поклати глава.

— Не.

— Не? Тогава какво?

Той искаше да я целуне така, че да прогони тъгата й.

— Ще чакам. Ще продължа да те обичам. В сърцето си наистина не ми вярваш, нали? Мислиш, че ако направиш нещо, което не ми харесва, ще спра да те обичам. Това няма да се случи, Кристина.

Тя бе покорена от думите му.

— Тревожа се — призна му шепнешком. — Има моменти, в които мисля, че никога няма да пасна в това общество. Аз съм като кръг, опитващ се да се натъпче в квадрат.

— Всеки се чувства така понякога — каза й Лайън, усмихвайки се на абсурдното сравнение. — Ти си уязвима. И понякога ти се иска да се прибереш у дома, нали?

Ръцете му галеха раменете й, докато той чакаше отговора й.

— Не мога да те изоставя — отговори му Кристина. — И не мога да те взема у дома с мен. Сега ти си моето семейство, Лайън — Тя се намръщи. — Наистина няма да ти е лесно да живееш с мен.

— В началото бракът никога не е лесен — отговори й той. — И двамата трябва да се научим да правим компромиси. След време ще се научим да разбираме нуждите на другия.

— Семейството и персоналът ти ще мислят, че съм странна.

— Те вече го мислят.

Сега гримасата й бе пресилена, а в очите й блестеше веселие.

— Не беше много мило от твоя страна да ми го кажеш — заяви му тя.

— Не. Просто бях честен с теб. Те мислят, че и аз съм странен. Интересува ли те какво другите хора мислят за теб, Кристина?

Тя поклати глава.

— Интересуваш ме само ти, Лайън. Грижа ме е какво мислиш за мен.

Той я целуна, показвайки й колко е доволен от признанието й.

— Мен също ме е грижа, какво мислиш за мен — прошепна Лайън. — Има ли опасност обувките ми пак да се озоват на стълбището?

— Старите разбирания са ми по-познати — обясни тя. — Бях ти толкова ядосана. Успях да измисля само това, за да ти покажа колко съм недоволна.

— Слава богу, че не се опита да ме напуснеш.

— Да се опитам ли?

— Знаеш, че щях да тръгна след теб и да те довлека тук, където ти е мястото.

— Да, знам, че би го направил. Все пак, ти си воин.

Лайън премести Кристина настрани, решен да довършат разговора си, преди отново да правят любов. Ръката й се премести на бедрото му. Беше много разсейващо. Лайън сграбчи и двете й ръце и я стисна леко.

— Кристина? Обичала ли си друг мъж? Има ли някой в дома ти, който е пленил сърцето ти?

Главата й бе под брадичката му. Кристина се усмихна, знаейки, че той няма как да види реакцията й. Той застина под нея, очаквайки отговора й. Освен това не бе успял да скрие тревогата в гласа си.

Позволяваше й да види, че е уязвим.

— Когато бях малка, мислех, че като порасна, ще се омъжа за Белия орел. Когато станах на седем, отпъдих тази нелепа мисъл. Все пак той ми беше брат.

— Имаше ли някой друг?

— Не. Татко не позволяваше на никой от воините да се доближава до мен. Знаеше, че трябва да се върна при белите. Съдбата ми вече бе решена.

— Кой реши съдбата ти? — попита Лайън.

— Един сън.

Кристина зачака следващият му въпрос, но след като изминаха няколко минути и осъзна, че той не възнамерява да я пита, реши сама да му каже.

Искаше да го накара да разбере.

Историята за пътуването на шамана до върха на планината и видението му улови пълното внимание на Лайън.

Той се усмихва, чувайки съня.

— Ако майка ти не те бе нарекла лъвица, дали шаманът някога щеше да се сети…

— Щеше да се усети — прекъсна го Кристина. — Имах бяло-руса коса и сини очи, точно като лъвицата от съня му. Да, щеше да свърже нещата. Осъзнаваш ли колко объркана бях, когато сър Рейнолдс те нарече Лъв? От този миг разбрах, че съм намерила своята сродна душа.

Логическата част от ума на Лайън видя всичките недостатъци на съня, суеверието в целият ритуал. И все пак, той лесно загърби логиката. Не го бе грижа има ли смисъл, или не.

— Аз също в този миг разбрах, че ми принадлежиш.

— И двамата доста се борихме с това, нали, Лайън?

— Да, любима, така е.

Кристина се засмя.

— Никога не си имал шанс, съпруже. Съдбата ти вече е била решена.

Лайън кимна.

— Сега е твой ред да ми задаваш въпроси. Искаш ли да ти разкажа за Лети?

Кристина се опита да вдигне глава, за да го погледне, но той не й позволи.

— Искаш ли да ми разкажеш за нея? — попита тя колебливо.

— Да, искам. Сега ти ми задавай въпроси — заповяда й меко.

— Обичаше ли я?

— Не по начина, по който обичам теб. Никога не бях… доволен. Бях прекалено млад за брак. Сега го осъзнавам.

— Каква беше тя?

— Напълно различна от теб — отговори Лайън. — Лети обожаваше обществото. Мразеше тази къща и провинцията. Обичаше интригите. По онова време още работех с Ричардс. Задаваше се война и често бях далеч от дома. Брат ми Джеймс ескортираше Лети на всички прояви на обществото. Докато бях далеч, той я е взимал в леглото си.

Тя си пое дълбоко дъх и Лайън знаеше, че е разбрала. Той искаше да разкаже на Кристина за първата си съпруга, за да й покаже колко много й вярва. Но сега, когато бе започнал да говори, гнева, който бе таял в себе си толкова дълго време, започна да изчезва. Осъзнаването на това го изненада. Вече не се колебаеше как да продължи.

— Лети умря по време на раждане. Детето също не оцеля, Кристина. Джеймс беше бащата. Спомням си как стоях до жена си, опитвайки се да я утеша. Господи, тя изпитваше ужасна болка. Моля се никога да не изпиташ такава болка. Лети не беше наясно, че съм там. Продължаваше да крещи името на любовника си.

Кристина почувства как очите й се напълниха със сълзи. Болката от предателството на брат му сигурно е била непоносима. Тя не го разбираше. Как една жена можеше да посрами мъжа си по този начин?

Тя прегърна Лайън, искайки да му покаже съчувствието си. Той бе толкова горд мъж.

— С брат ти бяхте ли близки след предателството му? — попита тя.

— Не.

Кристина се отдръпна от Лайън, за да види изражението му. В погледа му се четеше само раздразнение от въпроса й. Тя разбра, че греха на Лети повече нямаше ефект над него.

— Никога не си отдал сърцето си на Лети — обяви тя. — Но все още не си простил на брат си, нали, Лайън?

Той бе удивен от прозорливостта й.

— Бяхте ли близки с Джеймс? — попита го отново тя.

— Не. Постоянно се съревновавахме, когато бяхме млади. Аз надраснах тези глупости, но очевидно брат ми не беше.

— Чудя се, дали Джеймс не е бил като Ланселот — прошепна тя — от историята за Камелот.

— И Лети е била моята Гуиневир? — попита той с нежна усмивка.

— Може би — отговори Кристина. — Ще преглътнеш ли по-лесно истината, ако вярваш, че не се е случило умишлено?

— Но не е така. Джеймс не беше Ланселот. Брат ми взимаше това, което искаше, когато пожелаеше, без да се интересува от последствията. Така и не порасна никога — довърши Лайън.

Тя игнорира остротата в гласа му.

— Може би майка ти не му е позволила — каза тя.

— Говорейки за майка ми — започна Лайън с въздишка, — планираш тя да остане тук ли?

— Да.

— По дяволите. За колко време?

— Спри да се мръщиш. Ще остане с нас, докато не пожелае да си отиде. Разбира се, първо трябва да я накараме да иска да остане — обясни тя. — Имам план, с който да й помогнем, Лайън. Заедно ще я върнем отново в семейството. Майка ти се чувства отговорна за смъртта на брат ти.

— Защо мислиш така? — попита Лайън.

— Държала го е вързан за полите си — отговори Кристина. — Диана ми каза, че майка ви ви е защитавала от жестокия характер на баща ви.

— Откъде може да знае Диана? Тя беше бебе, когато татко умря.

— Леля Хариет й е казала — обясни Кристина. — Разпитах и сестра ти, и леля ти, Лайън. Исках да знам всичко за майка ти, за да й помогна.

— Колко време ще отнеме това? Няма да издържа на всяко хранене да слушам за Джеймс.

— Няма да й позволяваме да говори за него — каза Кристина. — Майка ти е доста упорита — каза тя, целувайки брадичката му. — Но аз съм много по-упорита. Ще получа ли помощта и подкрепата ти по този въпрос?

— Ще я водиш ли навън да търсите място, където да умре? — попита той и се засмя на мисълта как Кристина влачи майка му навън, преди да добави: — Диана се тревожи, че наистина ще го направиш.

Кристина въздъхна раздразнено.

— Сестра ти е много наивна. Просто блъфирах. Искаш ли да ти разкажа какви планове имам за майка ти.

— Не.

— Защо не?

— Предпочитам да ме изненадаш — каза й той. — Току-що се сетих за един въпрос, който искам да ти задам.

— Това никак не ме изненадва. Пълен си с въпроси.

Той игнорира думите и раздразнението й.

— Осъзнаваш ли, че понякога, без да се усетиш, говориш на френски? Случва се най-вече, когато си разстроена. Това ли е езика, на който говори семейството ти?

На бузите й се появиха две трапчинки. Лайън реши, че изглежда като ангел. Но определено не се държеше като такъв, тъй като неочаквано посегна с ръка надолу и сграбчи възбудата му.

Лайън простена и издърпа ръката й.

— Първо ми отговори — заповяда той дрезгаво.

Тя му позволи да види колко е раздразнена, преди да отговори.

— Татко плени мистър Девънроу, за да може той да ме научи на езика на белите. Ако някой бе позволил на мама да говори с него, тя щеше да му каже, че ще се връщам в Англия. За татко това не бе от значение. Той не разбираше, че белите говорят на различни езици. По-късно, когато станахме приятели, Девънроу ми каза, че много се е боял от баща ми. Спомням си, че това ме беше развеселило — добави тя. — По онова време бях на десет или единадесет години и това може да извини държанието ми. Девънроу също беше много млад. Той ме научи на езика на белия народ… но на неговият народ.

Смехът на Лайън прекъсна историята й. Тя го изчака да се успокои, преди да продължи.

— Цели две години страдах, докато науча този език. Ден и нощ. През цялото време на мама не й бе позволено да се доближи до Девънроу. Той беше доста красив мъж за бял — заяви тя. — Истината е, че всички страняха от него. Той бе там, за да изпълни задачата си, не за да намира приятели.

— Значи е говорел само с теб? — попита Лайън.

— Разбира се, че не. Не ми бе позволено да оставам насаме с него. При нас винаги имаше поне две стари жени. След време наистина започнах да харесвам Девънроу и започнах да притискам по малко баща ми да бъде по-приятелски настроен към него.

— Кога Девънроу научи, че не те учи на правилния език? И как се разбираше с баща ти?

— Девънроу говори нашият език — отвърна Кристина. — Когато на мама най-после й позволиха да влезе в типито на Девънроу по време на един от уроците ни, веднага разбра, че това не е езика, който е учила като малка.

— Вдигна ли се врява? — попита Лайън, опитвайки да не се засмее.

— О, да. Мама отведе татко настрани и му показа колко е недоволна. Ако не бил толкова упорит, за да я държи далеч от мисионера, нямало да пропилеем две години. Татко беше също толкова ядосан. Искаше да убие Девънроу, но мама не му позволи.

Лайън се засмя.

— Защо майка ти не те е научила?

— Английският й не е много добър. Сметна, че Девънроу го говори по-добре.

— А ти защо предпочиташ да говориш на френски?

— Понякога е по-лесен.

— Кажи ми, че ме обичаш на езика на семейството ти.

— Обичам те.

— Това е на английски.

— Вече това е езика на семейството ми — каза Кристина. После повтори думите си на езика на дакота.

Лайън реши, че езика е много лиричен.

— Сега ще ти покажа точно колко те обичам — прошепна Кристина. Ръцете й се плъзнаха надолу по гърдите му. Реши да го възбуди, но след миг осъзна, че той вече тръпне от желание по нея.

— Не, аз ще ти покажа пръв — заяви Лайън.

Той се завъртя, полагайки я по гръб и направи точно това, което й обеща.

 

 

Много по-късно съпрузите заспаха, обвили ръце един около друг. И двамата бяха изтощени и напълно задоволени.

Лайън се събуди през нощта. Той веднага посегна към жена си. Щом не я намери в леглото до него, се претърколи, поглеждайки долу на пода.

Кристина обаче не беше там. Лайън на момента се разсъни. Той се изправи с намерението да потърси жена си, когато осъзна, че на бюрото свещите са запалени. Много добре си спомняше, че преди да заспят, бе изгасил и трите свещи.

Не можеше да разбере какво се случва, докато не видя книгата в средата на осветената част на бюрото.

Кориците на книгата бяха избелели от времето. Когато я вдигна и отвори, миризмата на плесен се разнесе във въздуха. Страниците бяха крехки. Той бе безкрайно внимателен, докато разгръщаше първата страница на подаръка, който му бе оставила Кристина.

Не знаеше колко време бе останал там, с глава, наведена над дневника на Джесика. Може би бе минал час, или дори два. Когато свърши с разказа на кошмарите на Джесика, ръцете му трепереха.

Лайън се изправи, разтегна мускулите си и отиде до камината. Чувстваше студ, но не знаеше дали е причинен от незатоплената стая, или от дневника на Джесика.

Добавяше второто парче дърво в огъня, когато чу вратата зад него да се отваря. Лайън довърши задачата си, преди да погледне зад себе си. Той коленичи на едно коляно, държейки ръцете си една в друга, докато гледаше към жена си.

Тя бе облечена в дълга бяла роба. Косата й бе свободна, а бузите зачервени. Можеше да каже, че е нервна. Тя държеше поднос в ръцете си. Чашите леко дрънчаха една в друга.

— Помислих, че може да си гладен. Отидох…

— Ела тук, Кристина.

Гласът му бе лек шепот. Кристина побърза да изпълни нареждането му. Тя остави подноса на леглото и изтича, заставайки пред съпруга си.

— Прочете ли го? — попита тя.

Лайън се изправи, преди да й отговори, поставяйки ръце на раменете й.

— Искаше да го прочета, нали?

— Да.

— Кажи ми, защо ми го показа.

— Равна мяра, Лайън. Това са твои думи, съпруже. Ти отвори сърцето си за мен, разказвайки ми за Джеймс и Лети. Не можех да ти отвърна с по-малко.

— Благодаря ти, Кристина. — Гласът му бе задавен от емоциите.

Очите на Кристина се разшириха.

— За какво ми благодариш?

— За това, че ми се довери — отвърна Лайън. След това целуна бръчицата между веждите й. — Давайки ми дневника на майка си, ти ми даде и доверието ти.

— Така ли?

Лайън се усмихна.

— Да, така — обяви той. После я целуна отново, много нежно, и й предложи да споделят храната пред огъня на камината.

— И ще говорим? — попита Кристина. — Искам да ти кажа толкова много неща. Трябва да решим толкова много, Лайън.

— Да, любима. Ще говорим — обеща Лайън.

Щом тя се обърна да вземе подноса, Лайън грабна одеялото, поставено на един от столовете и го постла на пода. Кристина коленичи и постави подноса в средата на одеялото.

— Искаш ли да ти донеса халат? — попита тя.

— Не — ухили й се Лайън. — Искаш ли да сваля твоя?

Той се излегна на една страна, повдигнал едната си вежда, докато си взимаше парче сирене. Раздели го на две и даде едната половинка на Кристина.

— Мислиш ли, че Джесика е била луда? — попита тя.

— Не.

— И аз не го вярвам — каза Кристина. — Някои от нещата, които е написала, са много объркващи, нали? Успя ли да почувстваш агонията й така, както я почувствах аз, докато четях дневника?

— Била е ужасена — каза Лайън. — И да, можех да почувствам болката й.

— В началото не исках да чета мислите й. Мери ме накара да взема книгата със себе си. Каза ми, че след време ще променя мнението си. Беше права.

— Тя е спазила обещанието, което е дала на майка ти — намеси се Лайън. — Отгледала те е, обичала те е като собствено дете и те е направила силна. Това е искала Джесика, нали?

Кристина кимна.

— Невинаги съм силна, Лайън. До тази нощ аз се страхувах от него.

— От баща ти ли?

— Не ми харесва да го наричам свой баща — прошепна Кристина. — Призлява ми само от мисълта, че кръвта му тече във вените ми.

— Защо вече не се боиш? — поиска да узнае той.

— Защото вече знаеш. Тревожех се, че ще помислиш, че Джесика е била… луда.

— Кристина, когато влезе в библиотеката и ме завари да говоря с Ричардс, с него тъкмо приключихме дискусия, свързана с баща ти. Ричардс ми разказа за инцидент на име „Аферата Брисбейн“. Чувала ли си за нея?

— Не, не ми е познато — отвърна Кристина.

Лайън кимна. Той й разказа набързо за събитията, довели до смъртта на цялото семейство Брисбейн.

— Горките дечица — прошепна Кристина. — Кой би убил невинни деца?

— Отговора няма да ти хареса — каза Лайън. — Нямаше да ти разкажа тази история, ако не беше важно. Жената на Брисбейн и децата били убити по един и същ начин.

— Как?

— Гърлата им са били прерязани.

— Не искам дори да си го представям — прошепна Кристина.

— В дневника на Джесика пише за двойка младоженци, с които е пътувала към Черните хълмове. Спомняш ли си?

— Да. Имената им били Емили и Джейкъб. Чакалът ги е убил.

— Как?

— Гърлата им… о, Лайън, гърлата им са били прерязани. Нима искаш да кажеш, че…

— Същият метод — отговори Лайън. — Вероятно е съвпадение, но инстинктите ми казват, че баронът е убил семейство Брисбейн.

— Можеш ли да го предизвикаш?

— Не по начина, по който ми се иска — отвърна той. — Ще извием ръцете му, Кристина. Давам ти думата си. Ще оставиш ли това на мен?

— Да.

— Защо?

— Какво защо? — измънка тя.

Сега умишлено гледаше към пода, избягвайки погледа му. Лайън се пресегна и улови кичур от косата й.

— Искам да те чуя как изричаш думите, съпруго.

Кристина се премести от страната на Лайън. Ръката й бавно посегна към неговата. Щом сплете пръсти с неговите, тя му отговори.

— Вярвам ти, Лайън, с цялото си сърце.