Ерик Лустбадер
Сирените на Холивуд (8)

Осма глава

Небето до края на чистия, равен хоризонт беше с цвета на морето. То й напомни за меланхолията на късно лято, когато боровинките ставаха толкова едри, че само да ги докоснеш с пръст, щяха да се пръснат, а ароматът им се долавяше от стотици метри разстояние.

Тогава месечината увисваше на небето, пълна и мъглява като фенер в стара книжка с избелели рисунки, и тя знаеше, че е дошло време приятелят й от два месеца да си замине с обещания за любов и „нито ден без писмо“, които никога нямаше да се изпълнят. Защото лятото неведнъж се е изнизвало така — в едно кръстосване по моретата, без да хвърли котва в остатъка на нечий живот.

Тогава наставаше и времето за завръщане във все още задушния град с влажните дни на сиромашкото лято през септември, приготовленията за училище, за срещи със стари приятели и размяна на впечатления и за дългото, бавно потапяне в сивата зима.

До нея Крис плачеше.

В далечината чайки литваха от вдадената в морето ивица земя и дълго кръжаха над тъмната вода. А когато първите бледи лъчи на утринното слънце погалиха върховете на оранжевите метални колони на Голдън Гейт, те почнаха да надават писъци от глад. Даяна прегърна Крис, притисна го към себе си и затвори очи срещу блясъка на зората над Сосалито^[1].

Беше седнала направо на земята, без да обръща внимание на влагата, която се просмукваше в бедрата й, потопена в горчиви сълзи от спомени по миналото, бликащи с нова сила в съзнанието й.

— Боже Господи! — разнесе се шепотът на Крис над шума на морето и пронизителните крясъци на кръжащите чайки.

Беше опрял буза в извивката на ръката й; сълзи се стичаха по лицето му и капеха в скута й. Всяка капка се забиваше в нея като изстреляна с прашка.

— Такъв страхотен гений беше. Няма да се роди втори като него — продължи Крис.

Зад гърба им, в края на пътя, беше спряла лимузината. Шофьорът, кръстосал ръце върху неравномерно повдигащите си гърди, със слънчеви очила на носа, се беше излегнал в седалката и похъркваше в съня си.

Отвъд безлюдния път се издигаше градът, насичащ стъпаловидно хълма; между дърветата и буйния листак надничаха едноетажни магазини и ниски къщи. Тук, в околностите на града беше истинската природа, макар тази част да се намираше точно над моста. А не като в Ню Йорк — помисли си Даяна, — където ти трябва половин час само да стигнеш до Куинс.

— Всички си отиват един по един, Даяна — гласът му беше тежък като олово и хриплив от прекалено много наркотик и покруса. — Скоро няма да остане ни един, който да смята, че си струва да бачкаш тъй всеотдайно. Никой, освен младите нехранимайковци, дето си въобразяват, че знаят всичко, но нямат и представа за какво става дума. Музикантите… истинските музиканти измират… измират от неизлечима болест.

— Въпрос на издръжливост, Крис.

— Не — поклати глава той, — много грешиш. Нищото помежду ни — то ни убива. Тази празнота е толкова огромна, че когато свършим да свирим, ние не смеем, никой от нас не смее да се застоява по дълго защото тя ще ни погълне живи — Даяна го усети как потрепери и притисна устни в рамото му, за да го успокои.

— Какво представлява тази празнота? — попита тя.

Крис извърна глава и я погледна; очите му бяха мрачни и замъглени от сълзи.

— Ние самите, Даяна. Мисля, че трябва да си плащаме за това, което вършим. Ние не можем, не можем да живеем със себе си. Това е цялата работа, разбираш ли? Това е тайната. Затова ритаме в жарта, но огънят лумва с такава светлина, че ни пречи да виждаме тъмнината. А тя се прокрадва в нас през цялото време, във всяко ъгълче. Навсякъде.

— Нали ти казах — въпрос на издръжливост.

— Не знам. Найджъл, аз и Джон също дойдохме от място и от време, в които нямаше нищо, към което да се стремим, освен музиката. Никой от нас нямаше да се задоволи да работи в местната бакалница, а за университет не можехме и да мислим. И какво друго да прави едно бедно момче в Англия? Рокендролът бе двигателна сила в живота ни. Тя ни поддържаше, когато го слушахме, спасяваше ни от глад — когато го свирехме. Без тази музика ние бяхме и сме едно нищо и след като вече сме станали това, което сме сега… никой от нас не би се върнал назад — няма да може да го понесе. Същото се отнася и за Найл. Единственото нещо, което обичаше в живота, беше собствената му музика… и тъкмо това го уби.

— А не хероинът.

— То е едно и също, не разбираш ли? Едното върви с другото, нали точно това ти обяснявах. Не ме ли слушаш? Извън музиката ние не можем… велики Боже!… Просто не можем да издържим пред нищо — той затвори очи бавно, някак неохотно, сякаш се разделяше със скъп предмет.

От запад се надигна вятър и Крис се сгуши по-близо до нея. Тя го погали по косата, приглаждайки гъстите му къдрици, които вятърът разпиля по челото му.

— Когато бях много малка — заговори Даяна — баба ми, майката на майка ми, беше още жива. Единствената баба, която съм имала. Тя беше много стара — наближаваше осемдесетте — и накрая докторите успяха да склонят майка ми да я даде в старчески дом. Много по-късно майка ми каза, че никак не искала да я праща там, но аз не й повярвах. Майка ми никога не е била особено чувствителна. И все пак, щом телефонът звъннеше рано сутрин или късно вечер, тя скачаше с мисълта, че е от старческия дом. И, разбира се, една сутрин се обадиха точно оттам. Стори ми се, че майка ми прекалено дълго задържа слушалката до ухото си, без да каже нито дума, после я постави на мястото й. „Баба ти е починала — съобщи ми тя. — По време на закуска. Ей тъй, изведнъж — и щракна с пръсти. — Паднала върху десерта си, без изобщо да почувства нещо.“

Даяна погали с опакото на ръката си бузата на Крис.

— Така стана и с Найл, Крис. Прекатури се на трийсет и три години. Това имах предвид, като ти казах, че е въпрос на издръжливост. Но каква музика твореше, боже мой! Той беше истинско чудо, горкият Найл. Бях свидетел, когато му се скъса една струна посред солово изпълнение. Но това не му попречи да продължи. Подадоха му нова, той я взе и както свиреше я нави, настрои я, без да пропуска ни нота, ни такт. Ако не бях го видяла с очите си, никога нямаше да повярвам, че е възможно подобно нещо. Чу ли поне една дума от това, което ти казах?

Крис извади глава изпод мишницата й.

— Много добре чух всяка твоя дума. Какво искаш да ти повторя? Разбрах намеците ти, но моят живот е такъв.

— Снощи Найл ми каза същото.

— Не се и съмнявам.

Той обърна глава и се загледа в изгряващото слънце. Сега само чайките надаваха крясъци в новата светлина, която се лееше като кръв от разкъсан труп.

— Имала ли си някога чувството — заговори Крис след малко, — че ако спреш да правиш това, с което се занимаваш — имам предвид да го зарежеш най-хладнокръвно — че всичко ще свърши и ще те връхлети нещо ужасно… ще се разтвориш в някаква празнота — той поклати глава. — Искам да кажа, че никога вече не мога да се върна към това, което бях преди… — като че ли отново през него премина тръпка.

Бледорозовата светлина на зората докосваше извитите гърбове на сънените вълни. Под плитките им бразди морето все още тъмнееше в сиво. Даяна си помисли за Рубънс, за терористите.

— Моята работа е да се разтварям — прошепна ги. — Това правя непрекъснато, това ме прави щастлива. Както теб музиката, така и мен работата ме поддържа; тя е основата ми, дългата нишка, която прави живота ми цялостен.

Чуваха се само тихите крясъци на чайките, докосващи струните на скръбта.

— Мен ме плаши това, което става в промеждутъка между концертите или записите, Даяна — каза Крис. — В самолета, на летищата, в лимузината, в ресторантите. Тогава единственото, което виждам пред очите си, са тези мънички, гадни, празни мигове и направо пропадам в празнотата. Тогава не знам къде се намирам, накъде вървя, мисля само за това откъде съм — от жалкото, вонящо, приземно жилище в Сохо — той отмести поглед, за да не срещне очите й. — Какво ще стане, ако напусна групата и всичко свърши? Ще бъда отново едно нищо. Кръгла нула.

Чайките в далечината изглежда откриха нещо, може би пасаж риби, плуващи на повърхността, защото изведнъж се оживиха и започнаха да обикалят в кръг ниско над вълните. Виждаше се как отварят и затварят човки, как отмятат назад глави, след като извадят някоя риба от водата.

— Не мисля — подхвана Даяна, — че това е сериозна причина да съсипеш живота си.

Сега чайките приличаха на едно плаващо одеяло, което се издигаше и хлътваше, повтаряйки неволно движенията на морската повърхност. Още по-навътре една платноходка лавираше според посоката на вятъра.

— Виждам… чувствам колко си нещастен. И Тай го вижда. Защо, мислиш, тя се опитваше да се сприятели с мен тия дни?

— Остави я Тай — каза Крис. — Тя просто играе една от своите мисловни игри.

— Тя ме ревнува така, както е ревнувала Маги. Не й се нрави нашето приятелство. Не вярва в него.

— Естествено. Как може да вярва в нещо, което не разбира? И кой би могъл?

— Как да разбирам това?

Крис я погледна.

— Остави Тай на мен.

— Ти се мислиш за много умен — сопна му се Даяна, — но аз не съм убедена, че си наясно кой кого владее.

— Когато става въпрос за проклети жени — впери той поглед в Даяна, — знам как стоят нещата.

— Сигурен ли си?

В очите му се четеше момчешко самохвалство, което още повече подтикна Даяна да го дразни. Толкова ли не можеше да види това, което висеше буквално пред носа му?

— Божичко, понякога ме караш наистина да се чувствам глупак — продължи Крис. — Твоята силна воля ме плаши, хипнотизира ме — той потърка с длани бедрата си. — Когато мисля за жените, с които съм бил… и за онези, за които изобщо не ми е пукало, представям си една безкрайна линия, която може да опаше цялото земно кълбо.

— Крис…

— Ние сме се карали заради теб, аз и Маги. Ние… по-точно аз си обяснявах кавгите с различния начин, по който двамата те възприемахме — очите му като че ли се отдалечиха от нея, хлътнаха някъде в миналото. — Маги виждаше какво става, дори когато ти и понятие си нямаше. Не, не ме прекъсвай! Нямам достатъчно смелост да започна отначало — въздъхна Крис дълбоко. — Знаех, че ти не предполагаш нищо, но предпочетох да си остане така, защото започнах да разбирам, че отчасти това ме привлича. Исках да бъди с теб все по-често и по-често. Така беше отначало и това ме объркваше. Ти не беше, ти не трябваше да бъдеш като останалите — той махна с ръка, списвайки дъга на фона на хоризонта. — Жените. Всички те са жадни за власт — колкото повече, толкова по-добре. И дори се съревновават помежду си — аз имам повече пласт от теб, ето на. Но с теб за пръв път се чувствах… Просто исках да бъда с теб. Това ме плаши. Продължава да ме плаши по някакъв начин, защото не мога да си го обясня. Нямам предвид да сме заедно в леглото, а просто… нали разбираш… просто да сме заедно — очите му като че ли се съсредоточиха в пространството между тях. — Ако в това е въпросът, можем да го направим още сега… нали разбираш… ей там на брега, където никой няма да…

— Крис, недей — тя сложи ръка върху неговата. — Аз…

— Сигурно си мислиш, че това, което се случи с Найл, ще се случи и с мен, нали? Предполагам. То се чете в очите ти. Само че грешиш. Да, такъв е краят… като на Джоплин, Джон, Хендрикс, Джим Морисън. Но има и други като Мъди Уотсър и Чък Бери, които продължават, без и да помислят за оттегляне или смърт и които не изгоряха на трийсет и три. Аз няма да умра… Знам какво става… не съм чудовище…

— Не си — Даяна се наклони, целуна го по бузата, хвана главата му и съзнателно бавно го загали по косата с дългите си пръсти. — Не си — мълвеше тя, — не си чудовище. Знам го, Крис.

Но не можа да продължи, не можеше да му каже: Страхувам се за теб. Страхувам се, че Таис… Какво? Знаеше, че тук той не е силен. В миналото може и да е устоял на нейните аванси заради Джон, а после… или по-точно в съвсем близкото минало… заради Маги. Но сега, сега между тях не стоеше никой, дори и Найджъл, който, изглежда, вече отегчаваше Таис.

Видя, че Крис се е загледал в косата й, вееща се като корабно платно от вятъра, която изсветляваше с все по-ярките лъчи на слънцето.

— Аз съм от оцеляващите — рече той. — Издържах на всички улични битки в родния си край. Какво ли не е минало през главата ми. И пак се връщах, за да спечеля сражението. Разбираш ли за какво ти говоря?

В далечината бялата платноходка напредваше към линията на хоризонта, където повърхността на морето изглеждаше все още тъмна и пропита с остатъците на нощта. Платноходката блестеше, тънка и права като току–що изкована сабя. Едно смело и самотно създание, което се плъзгаше по ръба на света.

— Колкото до леглото — заговори Даяна, — ние сме приятели, Крис.

— Приятелите също могат да бъдат заедно в леглото.

— Не и според моите разбирания — тя го хвана за брадичката и обърна лицето му към себе си. — Погледни ме. Ние притежаваме нещо друго, нещо различно. И ти искаш да го определиш по някакъв начин, за да го разбереш — гледаше го право в очите. — Но не този е начинът. Ти го знаеш, чувстваш го и не чакаш аз да ти го кажа.

— Напротив — отвърна той. — Така просто по-малко ще се страхувам — и разтегли устни в усмивка, една от патентованите му усмивки, която разтапяше сърца и предизвикваше сладострастни тръпки по цял свят. — А пък аз си мислех, че няма какво повече да уча — и веднага стана сериозен. — Какво е то?

— Нещо друго, което открих. Нямаше време да повдигна този въпрос по-рано и да ти кажа правото, не съм сигурна какво точно изпитвам. Понякога ми иде да те удуша, понякога…

— Ще се наканиш ли все пак да ми кажеш за какво става дума?

— Маги е била пристрастена към хероина, Крис. Как е станало?

— Кой е влязъл и я е убил, това ли имаш предвид?

— Престани да извърташ. Аз знам.

— Какво знаеш?

— Само не ме лъжи.

Видя как ъгълчето на устата му трепна. Беше стаил дъх.

— Значи ме обвиняваш, така ли? Е, да, така е много удобно. Аз съм тук, а тя е…

— Не продължавай по този начин — предупреди го Даяна.

— Какво, по дяволите, изведнъж те направи толкова добродетелна? Такава принцеса? Никога ли не си правила нещо, за което после да си съжалявала?

— Не ми отговори на въпроса — невъзмутимо каза Даяна.

— Точно така — не съм!

— Добре. Да оставим тази тема — и тя извърна глава.

Вятърът свиреше по пътя си от ниските храсти, над широката бетонна стена, към плискащите се вълни. На запад небето беше чисто, без нито едно облаче.

— Значи не искаш да ме чуеш — заговори след малко Крис, но толкова тихо, че тя го помоли да повтори.

— Не, ако отново ще е лъжа. За какво да сме заедно, ако ще се лъжем един друг — Даяна му хвърли бърз поглед. — „Паван“ също ли беше лъжа? — знаеше, че го е засегнала и остана доволна.

— Не беше лъжа, Даян.

— Тогава не ме лъжи сега.

— Добре — кимна той, взе една суха бамбукова пръчка и забарабани с нея по земята. — При Маги нещата винаги се свеждаха до едно: до нейната наивност, но не като на тъпите, скучни групарки… съвсем не. Аз бях печен… а тя не. Мислех, че ще мога да я предпазя от тази гадост, разбираш ли? — очите му гледаха умоляващо. — Тя… Аз правех всичко възможно да не узнае какво вземам. Не исках да я изкушавам — Крис изведнъж се засмя с дрезгав и някак тъжен глас. — Но един ден, прибирам се и виждам от тая стока, оставена открито върху кухненската маса. Една от нейните приятелки… аз дори не я познавам, увлякла Маги — той хвърли бамбуковата пръчка, ала вятърът, духащ откъм морето, я запрати обратно в лицето му. Той я свали от бузата си и я метна зад гърба си. — Така стана. Каква гадна ирония. Някаква малка уличница — той въздъхна. — Знаеш колко ниско можеше да падне Маги. Нищо не ставаше с нейната кариера, а аз нямах време… — белите му като сняг юмруци се впиха в лицето, изкривявайки чертите му. — О, но тя беше слабохарактерна, Даян… толкова слабохарактерна. Не можеше да се оправя сама… имаше нужда от мен, от теб и от още много други, които, предполагам, никой от нас двамата не познава. Тя просто не можеше да стои сама.

— Защо не й попречи, Крис? — попита го с тих глас, ала нотката на обвинение прозвуча хапливо.

— Разбира се, че и това ми е минавало през ума. Но нали знаеш как работя. Как да й попреча? Нали щях да се чувствам като напикан, ако й кажех тя да спре, а аз да продължа.

— Значи просто си я оставил. Егоистично копеле!

— Какво можех да направя? — с отчаян глас рече той. — Веднъж дори я бих. Да, бих я. Толкова се вбесих, че перде ми падна пред очите. Направих го, преди да знам… Божичко! Бях вбесен не само от нея, но и от себе си. Но бях сигурен, че тя нямаше да обърне внимание на думите ми… особено ако й бях казал да престане, защото тогава щеше да има нещо, за което да ми пили, да злорадства, когато стане някой срив, и щеше да се намрази, задето се събужда сутрин.

— Как тъй аз не съм разбрала за това?

— Тя много те обичаше. И знаеше, че ако научиш, ще потърсиш начин да я спреш, — тя… Даян, тя не искаше да бъде спряна.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото — доближи той лице до нейното — знам.

 

 

По време на обратния полет до Лос Анджелис въздухът беше сух, спарен и наситен с онези микроскопични песъчинки, които се полепват по клепачите само при пътуване със самолет.

Първа класа нямаше нищо общо с Лърджет Лонгхорн 50, частния самолет на „Хартбийтс“, който я бе закарал в Сан Франциско. Докато наблюдаваше през гладкото сребристо крило международното летище на Лос Анджелис с неговите тъжни палми, тя си мислеше за просторния лонгхорн с емблемата на групата, изрисувана от двете му лъскани страни и върху опашката.

Разбира се, поддържането му излизаше чудовищно скъпо, но пък компенсираше умората и скуката от дългите, предимно еднодневни турнета. С лонгхорна групата се установяваше в Ню Йорк например, когато имаше ангажименти в североизточната част на страната, в Атланта — за южната и югоизточната и в Сан Франциско — за западната. Всички, включително и Крис, настояваха да се махнат от Лос Анджелис, когато им предстоеше турне.

Даяна се облегна назад и затвори очи. Мислите й се върнаха към дългия, изтощителен разпит в полицията. Струваше й се странно, че инцидентът в „Лазила ликуид“ мина на заден план заради смъртта на Найл. Вярно, няма ли ранен или убит, то това не е новина, а лешоядите само тогава се струпват… както беше на погребението на Маги. Даяна сви рамене — в съзнанието й ясно се открояваше образът на усмихнатия брадат младеж. Силка го бе предал в ръцете на полицията и с това се приключи.

Ами Крис? Макар и да беше потресен в момента, той бързо изтри инцидента от съзнанието си. „Това ни съпътства във всеки град“, беше казал той на сутринта.

Даяна отвори очи и погледна през прозореца. Не искаше да вижда Лос Анджелис по този начин — сякаш забит в земята — и да има чувството, че се плъзга по покривите му. Плоските къщи, построени в редици, й напомниха за огромен Левиттаун^[2], разпрострял се като болест, която изсмуква зеленината на дърветата и кафявия цвят на мръсните улици. Освен това не обичаше излитанията и кацанията. Ушите й заглъхнаха и изведнъж самолетът намали притока на гориво, последва силен метален писък, после бам-бам, колелата стъпиха на земята и ги задрусаха по пистата.

Почувства, че някой се надвеси над нея и обърна глава. Елегантен млад стюард с лъскава кафява коса и лъскави розови устни й се усмихваше.

— Бъдете така любезна, госпожице Уитни, да останете на мястото си. Ние ще ви отведем до бюрото в града, където вашите хора са организирали пресконференция. Багажът ви ще бъде откаран направо до колата — Даяна се усмихна. — Благодарим ви, че пътувахте с нашата авиокомпания.

Даяна беше единствената, която слезе, когато самолетът спря. После той щеше да продължи към основната сграда за пристигащи пътници.

Берил, ослепителна в бледозеления си шифонов тоалет, който само тя можеше да носи с успех, грабна ръката на Даяна.

— Толкова сме радостни, че се съгласи за тази пресконференция — прочувствено заговори тя. — Откровено казано, не знаех какво да очаквам, когато ти се обадих — тя поведе Даяна по бетонния коридор, по който се разминаваха персонал от авиацията и униформени полицаи. — Първите съобщения бяха доста кратки, както можеш да си представиш — очите й огледаха лицето на Даяна. — Сигурно е било ужасно.

„Да, помисли си Даяна, беше ужасно, наистина. Но в много други отношения, за които едва ли някога ще узнаеш.“

— Донякъде това може да ти се стори отвратително — отново заговори Берил, — но като си помислиш, че около нас всеки ден стават трагедии… А пък ако вникнеш по-дълбоко, откриваш, че всички ние по един или друг начин сме виновни, задето правим капитал от това. Но защо не? Това е естествено човешко желание. В края на краищата никой от нас не е ангел — краят ма коридора вече се виждаше; в дъното светеше ярка светлина, чуваше се глъч, сякаш всички говореха в един глас. — Ето, че пристигнахме — заяви Берил и въведе Даяна в залата.

Фотоапаратите мигом защракаха, улавяйки я в поза за част от секундата; заработиха и телевизионните камери, а до тях напрегнатите новинари правеха бързи коментари под носа си.

— Мислех да ти дам предварително подготвен текст — прошепна в ухото и Берил, — ала Рубънс ме увери, че знаеш какво да говориш.

Всъщност Даяна нямаше ни най-малка представа какво щеше да отговаря, докато изкачваше дървените стълбички към подиума. Главата й беше празна.

Но в момента, в който тълпата от медиите зае местата си, тя почувства, че всичко ще е наред. Разпозна лицето на Лорна Дитер; в очите на коментаторката имаше нещо, което не бе забелязвала досега. Но докато погледът й минаваше от един репортер на друг, виждаше и в техните очи същия този израз, отново и отново, като размножено огледално копие. Обзе я странно чувство. В съзнанието й зазвуча мелодия, топлина я обля отвътре. Мелодията беше с текст; и докато съзнанието й пееше: „Очите, които си хипнотизирала, танцуват в ритъма на твоето американско сърце“, Даяна почувства как цялата се изпълва с власт. Знаеше какво да каже и щеше да го каже. Помисли си за Бейба, който лежеше в собствената си кръв, а на стълбите отвън равнодушните котки стояха като стражи; помисли си за Мейър, притиснал лице в бодливата тел на лагера на смъртта с копнеж по деня, в който ще бъде освободен; помисли си и за тъмницата, забита във вонящата земя по-дълбоко отколкото й се бе искало. И започна да говори.

— От малка — каза Даяна — добих представа за стойността на човешкия живот. Не мога да твърдя, че познавам Найл Валънтайн добре или отдавна. Всъщност едва този уикенд Крис Кър ме запозна с него. Но както се случва човек да опознае някого по време на дълъг нощен полет, така Найл Валънтайн ми разказа неща, които може би не е разкривал пред никого другиго. Всички вие го познавате като музикант с изключителен талант и неутолима жажда за живот. И накрая тъкмо тази жажда го унищожи. Но аз опознах и друга страна от характера му, която, струва ми се, той се бе старал да скрие от всички вас. Това беше човешката му страна и това най-много ще ми липсва.

— Госпожице Уитни — извика някой, — вярно ли е, че Найл Валънтайн е починал от свръхдоза наркотик, който сам е поел?

— Мисля — предпазливо отвърна Даяна, — че точният отговор ще узнаете, когато екипът по медицинска експертиза в Сан Франциско се произнесе публично.

— А вярно ли е — настоя същия глас, — че някои членове на „Хартбийтс“ употребяват непрекъснато наркотици с много силно въздействие?

— Всички четем едни и същи вестници — спокойно каза Даяна и се усмихна. — С изключение на онези, които са пристрастени към телевизията.

Разнесе се общ смях.

— А вие? Какъв вид наркотици използвате?

Даяна се наклони напред и се усмихна още по-широко.

— Пеницилин, когато ми го предпише лекарят; в останалите случаи — витамини и желязо.

Отново се разнесе смях.

— Госпожице Уитни, тъй като от филмовото студио ни държат в неведение, може би вие самата ще ни кажете как върви „Хедър Дюел“? — гласът беше друг.

— Филмът е мечта за една актриса — отвърна Даяна. — Работата с Мариън Кларк те кара да се чувстваш на седмото небе — отново смях. — Но ако говорим сериозно, причината да получавате малко информация за всекидневния ход на филма, е, че всичко върни изключително вълнуващо и никой не иска да си раздвоява вниманието — тя млъкна за малко. — Нали знаете как филмовите дейци се осланят на своите масички за спиритически сеанси — смях — или на куклите за магии!

Докато всички продължаваха да се смеят, Даяна само се усмихваше.

 

 

В нейно отсъствие бе поставен друг рекламен плакат срещу този, който рекламираше новия филм на Редфорд. Берил отби покрай Сънсет и намали скоростта, за да даде възможност на Даяна да го разгледа добре.

Плакатът не беше от обичайните. Представляваше две огромни глави. Едната имаше лице на красива жена с дълги медени коси и раздалечени виолетови очи. Розовите й устни бяха полуотворени, сякаш щеше да зашепне нежни думи на любимия си. В изражението й имаше някаква невинност, която едва ли не сияеше.

Извивката на врата й преливаше в извивката на врата на другото лице. То принадлежеше на жена със стиснати устни и суров израз. Погледът й сякаш пронизваше Холивудската мъглявина и създаваше впечатлението, че вижда много по-далеч и по-ясно от всеки друг. Излъчваше силна воля и решителност, които биха непогрешими.

И двете лица изобразяваха Даяна. Или по-точно Хедър Дюел.

— Боже мой! — възкликна Даяна. — Чия е тази идея?

Борил сбърчи вежди и натисна клаксона, за да даде сигнал на младо русо момиче, което караше ролкови кънки по булеварда.

— Какво значение яма? Не ти ли харесва?

— Чудесен е! — продължи да извива врат Даяна през прозореца. — Но не предполагах, че някой от студиото има такова въображение.

— И си права. Рубънс възложи на Сам Емшуейлър да го направи. Той е независим играч… проектира реклами за печатни издания на стойност милиони долари — тя натисна газта и мина почти на червен светофар. — Истински гений, който избави Рубънс от провал, като лансира „Моби Дик“ по най-внушителен начин.

— Помня рекламата. Беше невероятна.

Берял кимна.

— Но и необикновена. Рубънс трябваше здраво да обработи Бейлман, за да упълномощи той студиото да заложи своя дял. Те почват да нервничат, когато не всичко е според стандартните изисквания.

— И какво направи Рубънс?

Берил ме можа да се удържи, ухили се и хвърли поглед към Даяна.

— Каза на Бейлман, че мисли, че е загубил първите два ролки на филма. Бейлман, разбира се, не му повярва и се обади на Мариън. Мариън, който се има с Бейлман, потвърди, че е точно така. Бейлман станал бял като платно, защото според договора на Рубънс със студиото, те са отговорни за подобна загуба.

Даяна се запита дали Скайлър или Рубънс е отговорен според тази клауза.

— Във всеки случай онзи следобед всичко се оправи — продължи Берил. — Не ти казахме, защото щяхме да развалим изненадата.

Берил отби от Сънсет по посока на Бел Еър и намали ход.

— Рубънс беше прав. Ти свърши страхотна работа.

Нотката на огромно уважение в гласа й накара Даяна да се обърне и да я погледне. Берил никога няма да спечели конкурс за красота, но тя притежава други качества, които са много по-ценни от едно съвършено лице. Поне за мен е така, заключи в себе си Даяна.

— Нямаш ля вяра в мен, Берил? — засмя се Даяна.

— Вяра ли? — рече другата. — В този град няма място за вяра.

Даяна окачестви като забележителен начина, по който Берил ловко се измъкна от капана. Ако беше отговорила с „да“, щеше да се заклейми като лъжкиня; прямото „не“ щеше да прозвучи оскърбително.

— Тъй като познавам Рубънс — продължи Берил, — вярвам в неговата преценка.

— А той никога ли не греши?

— Само по отношение на жена си — заяви Берил, докато завиваше по дългата алея.

Когато стигнаха до къщата, Мария се появи на вратата. Даяна й подаде ключа от багажника на колата.

— Изпери всички дрехи, Мария, или ги дай на химическо чистене.

— Рубънс ти е казал за Дори Спенглър — каза й Берил, докато прекосяваха антрето на път за гостната; Даяна кимна и Берил въздъхна. — Знаеш ли, за всеки от нас ще бъде много по-лесно, ако освободим Монти. Тогава ще можем да…

— Аз се разбрах с Рубънс по този въпрос — гласът на Даяна режеше като нож. — Нямам намерение да го разисквам още веднъж с теб.

Берил отстъпи крачка.

— Исках само да кажа, че ни поставяш в доста неудобно положение, като приемаш Дори, а продължаваш да плащаш на Монти.

— Доколкото разбирам, това е едно от нещата, за които са ти платили да уредиш — рече Даяна. Тя изчака, предполагайки, че другата жена ще вметне нещо, но тъй като онази мълчеше, продължи: — Само по този начин ще работя.

— Мога да го отпратя още сега, ако ти не…

— Защо? — махна с ръка Даяна. — Изчакай ме две минути да си сложа банския и го доведи при басейна. Жадувам да се гмурна във водата. Ще разговаряме там. О, и още нещо, Берил. Кажи на Мария да ни приготви обяд. Нещо студено и леко.

Дори Спенглър беше по-млад отколкото бе очаквала. Имаше тъмен загар, който след шест-седем години щеше да остави дълбоки бразди по лицето му. Вече се бяха появили първите ситни бръчици край външните ъгълчета на светлокафявите му очи. Имаше изработен начин да те гледа — със студен и равен поглед, — който те кара едва ли не да забравиш усилията, които е положил за това. В града се носеше славата му на супер продуцент по отношение на договорите; докато си търсен, той ти е приятел, но паднеш ли от върха, паметта му, както казваха, ставаше къса.

Беше облечен със светъл ленен костюм и бяла риза, разкопчана на врата; под нея, между космите, се виждаше тънка златна верижка.

— Даяна Уитни — каза Берил, — това е Дори Спенглър.

Устните на мъжа се разтеглиха в усмивка.

— Приятно ми е, госпожице Уитни — стоеше с ръце на гърба. — Аз съм голям ваш почитател. Чудя се защо не сме се запознали по-рано. Съжалявам, че пропуснах приема на Берил, но отсъствах от града.

Даяна не каза нищо; мислеше за Монти.

Очите на Берил се местеха от единия към другия. Смутена от настъпилото мълчание, тя се изкашля.

— Съжалявам, Дори, но…

Той махна с ръка, за да я прекъсне. Гледаше Даяна право в очите.

— Разбирам, че положението е доста… хм… необичайно. Вероятно на госпожица Уитни ще й трябва известно време, за да ме приеме и, естествено, да ме опознае — мъжът вдигна ръка, свали я и я прибра отново зад гърба. — Това е съвсем в реда на нещата — той се приближи до ръба на басейна. — Можем да разговаряме и докато плувате. Имате ли нещо против?

Даяна му хвърли одобрителен поглед, засили се с две крачки по тухления бордюр и се хвърли с опънато тяло във водата. Спенглър мълчаливо я изчака да преплува шест дължини.

Даяна подаде глава, тръсна я два-три пъти, за да изкара водата от очите си и попита:

— Казахте ли нещо?

Спенглър клекна до ръба на басейна.

— Казах, че току-що се върнах от южното крайбрежие на Тихия океан. Имах среща с Брандо.

Даяна се приближи към него.

— С Брандо? — вдигна косата назад от лицето си; по златистите й рамене се търкулнаха капки вода. — Мислех, че той няма импресарио.

— Няма. Поне официално няма. Всъщност не му и трябва, нали разбирате. Аз прескачам до там само когато трябва да се обсъди нещо по-специално.

Берил не можа да се сдържи и вметна:

— Дори е показал на Брандо част от заснетия досега суров материал на „Хедър Дюел“.

— Какво? Та дори аз не съм го виждала.

— Знам — усмихна се Берил. — И ако в студиото разберат, ще ни одерат живи. Те също не са го виждали.

— Занесох му и филма „Кралско червено“ — продължи Спенглър.

Сърцето на Даяна се качи в гърлото й.

— Но защо? Не, чакайте — тя се повдигна на ръце, излезе от басейна и седна до Спенглър. — Така, сега искам да разбера всичко. Какво е мнението му за филма?

— Не му хареса. Но… смята, че вие сте великолепна — той обгърна коленете си с ръце, за да запази равновесие. — Между другото трябва да ви кажа, че според мен „Хедър Дюел“ ще бъде сензация, съдейки по това, което видяхме.

— И Брандо ли смята така?

— Е, той е малко… ексцентричен. Хареса му.

— Това е чудесно, но с каква цел сте показали материала?

Берил придърпа един стол, отпусна туловището си в прегръдката му и каза:

— Дори подготвя сценарий за Рубънс. Нещо, което, ако стане, трябва да бъде много специално. Нали така, Дори?

— Да — очите му светнаха. — Имаме сценарий от Робърт Таун, по който Копола подлудя. Толкова подлудя, че се съгласи да го режисира и да го спонсорира заедно с Рубънс. Но имаше проблем…

— Нали знаеш какъв е Копола. При него всичко трябва да е напълно изпипано, за да започне. Той настоява за две неща. Главната мъжка роля да се повери на Брандо…

— Брандо и аз се знаем отдавна — допълни Дори, — затова отидох да му занеса сценария. Хареса го, много го хареса. Е, поиска някъде поправки — той с разбиране сви рамене, — но не му е за първи път. Това ще бъде първата му главна роля след „Кръстникът“. Девет десети от времето на филма той ще бъде на екрана.

С крайчеца на окото си Даяна видя Мария да излиза от къщата с огромна табла, отрупана със сандвичи и пина колада. Тя примижа срещу слънцето.

— Нали казахте, че Копола настоявал за две неща. Първото беше Брандо…

— А второто — каза Берил — си ти.

 

 

— Ей, Емульор! — подвикна Феси. — Стига си говорил, ами вземи да изнесеш този мъж от тук. Започна да усмърдява стаята.

Хедър продължаваше да притиска Джеймс до себе си. Емульор се приближи до нея и я потупа по рамото.

— Съжалявам, госпожо. Изпълнявам заповед.

Хедър не помръдваше.

— Госпожо — заговори малко по-настоятелно Емульор, — съпругът ви е мъртъв. Няма смисъл да се противопоставяте повече. Трябва да го пуснете.

— Махай го по-бързо от там! — изкрещя Феси.

Емульор посегна да отдръпне ръката на Хедър.

— Не ме докосвайте!

— Госпожо, моля ви…

— Казах да не ме докосвате! — и притисна Джеймс в прегръдките си.

— Ти чуваш ли! — изрева Феси и се спусна към младия французин.

По лицето на Емульор се изписа уплаха. Той рязко изтръгна Хедър от Джеймс. Тя се изправи на крака привидно по собствено желание.

— Е, щом е тъй… — извърна се и с всичка сила удари младия аташе през лицето. Той притисна ръка върху удареното място и се олюля.

— До гуша ми дойде от теб! — отново изкрещя Феси. — Мислех, че имаш достатъчно мъжество, за да се справиш с това. Сега аз трябва да го свърша — по дебелите му устни заигра лека усмивка. — Очаквах подобно нещо — обърна се той към Хедър. — Очаквах да направиш нещо като…

Хедър замахна слепешката и заби, юмрук във врата на Феси. Зашеметен и изненадан, той се свлече на колене. Замига, запреглъща. Завъртя глава ту на едната, ту на другата страна. Обърса очи.

— Той не е труп — рече Хедър, свеждайки поглед към него, — за лешояди като вас.

Без да вдигне глава, Феси посегна за автоматичния си пистолет. Изсумтя силно и Хедър видя цевта на оръжието, насочен към нея. Тя не помръдна.

С един скок Ел-Калаам се намери между тях и изби с крак пистолета. Оръжието полетя, бълвайки куршуми в отсрещната стена. Люспи от мазилка се разхвърчаха и въздухът се изпълни с прах.

— Няма да направиш и с нея това, което направи с другата — рече със студен глас Ел-Калаам. — Избий си тази мисъл от главата. Не можеш да я имаш. Ние имаме работа да вършим. Това е единственото, за което трябва да мислиш — погледите им се срещнаха. Брадатият подритна Феси по хълбока. — Хайде, ставай и иди да провериш дали Хадам е изпълнил задачата си. Уведоми ме, когато израелците вдигнат трупа на Бок.

Феси стана. Не гледаше към Ел-Калаам, а към Хедър.

— Тъкмо сега трябваше да я убиеш — каза той. — Всички щяхме да си отдъхнем.

И се упъти към входната врата, затваряйки я след себе си. Ел-Калаам се приближи до Хедър и я погледна в очите.

— Може би Феси е прав по отношение на теб. Ти си аматьорка, но опасна аматьорка в случая. Май наистина трябва да те убия.

— Хайде! — насърчи го Хедър. — Хайде, стреляй! Това ще покаже веднъж завинаги какво представляваш — и се изплю в краката му.

— Феси уби мъжа й — обади се Рита. — Какво друго очакваш от нея?

Ел-Калаам свали ръка от приклада на своя 45-калибров автоматичен пистолет и рече:

— Аз знам коя си ти. Но ти не знаеш нищо за мен.

— Знам достатъчно. Ние двамата имаме една и съща подготовка. И двамата сме ловджии, нали? Ти си вървял по своя път, аз по моя. Но ти продължаваш да се питаш кое точно ни свързва.

— Нищо не може да ни свързва — с известно раздразнение отвърна Ел-Калаам.

Хедър се усмихна едва забележимо.

— Беше прав по отношение на съпруга ми. И двамата сте професионалисти. Двете страни на една и съща монета. Мрак и светлина; и толкова различни, колкото могат да бъдат двама мъже. Ала той те познаваше, Ел-Калаам. Знаеше какво представляваш. Знаеше, че трябва да бъдеш обуздан.

— Е, да, но вече няма тази възможност, нали? Изпусна я още когато се изпречи пред пистолета на Феси. Колкото и да беше малка тази възможност, той я изпусна. Отиде си, а сега ти си тук.

— Да — заяви Хедър. — Аз съм тук.

 

 

— Даяна, не бива да се безпокоиш — каза лекарката.

Тя беше едра жена с черти, подобни на Биргит Нилсон^[3], и вероятно с такъв хубав глас.

— Просто много се претоварваш.

Гледаше Даяна над рамките на очилата си във форма на полумесец. Под огромната бяла престилка носеше ангорски пуловер и пола от туид. Нюйоркчанка по рождение, тя продължаваше да недоволства от новото си местожителство, макар че имаше повече от шест години, откакто се бе преместила тук. От нея сигурно се лее пот, когато излезе от кабинета с климатична инсталация и се качи в мерцедеса с климатична инсталация, помисли си Даяна. На нея никак не й беше до лекции, а Марджъри положително щеше да й изнесе поне една.

— Знаеш ли — продължи бавно лекарката, — най-добре е да заминеш за няколко седмици на Карибско море. И то веднага — тя прехвърляше златната си писалка „Марк Крос“ в ръце както барабанист палката си. — И преди се е случвало.

— Всичко това го знам — простена Даяна.

— Тогава, какъв е проблемът?

— Ще издържа.

Марджъри кимна, прокара ръка през грижливо боядисаната си с цвят на кестен коса и рече:

— Всеки си мисли, че може да издържи. Никакъв проблем. А междувременно някой се промъква зад гърба му с чук и бам!

— Работата е там — наведе се Даяна напред в стола си, — че имам да довършвам филм, а ме чака и следващ сценарий. Просто времето не е подходящо.

Марджъри се усмихна подкупващо.

— Това ли ще ми кажеш, когато се прекатуриш и трябва да те регистрирам в Медицинския институт? Че времето е неподходящо ли?

— Вероятно няма да кажа нищо.

Марджъри потупа с върха на писалката си в бележника, лежащ в средата на покритото с дебело сукно бюро.

— Виж какво, всички тези закачки са много остроумни, но долната граница е…

— О, Господи!

— Долната граница показва — наведе се докторката към Даяна, за да подчертае всяка своя дума, — че не обръщаш внимание на тялото си. Знаеш, човешкото тяло е чудесен механизъм, почти неограничено приспособяем — може да понесе адски много наказания. Но не и без известни последици. Някои от тях са дълготрайни, други — в зависимост от степента на злоупотребата — стават хронически — писалката спря да чука. Марджъри свали очилата си и внимателно ги постави до писалката върху бележника. Зад нея стенният часовник, висящ непосредствено под една малка картина на Дали с автограф, отмерваше секундите, минутите. — Разбра ли смисъла на това, което ти казах? — изведнъж гласът й стана мек. — Просто гледай да се щадиш. Почивай колкото се може повече. Нивото на минералните соли дава отклонение. Ти си на прага на анемия.

— Поемам много желязо — каза Даяна и се сети за пресконференцията.

— Подсилващите средства са необходими и полезни — поясни Марджъри. — Но те са само това — подсилващи. На теб ти е нужно да прекараш няколко седмици на слънце и море и около шест месеца най-малко осемчасов нощен сън.

Даяна стана.

— Щом приключа с филма…

— Аз не бих чакала толкова дълго — прекъсна я Марджъри. — Уверявам те.

Тя започна да пише рецепта.

— Какво ми предписваш?

— Само малко хлорален хидрат. То е слабо успокоително за…

— Знам за какво, но не го искам! — раздразнена отказа Даяна.

— Имаш нужда от нещо, което да укрепи…

— Аз ще се укрепя от само себе си през следващите шест седмици, докторке! Много ти благодаря.

Навън, в чакалнята, сред чакащите реда си пациенти, обгърнали слаби, загорели рамене с кожи от норки, обитаващи пищните гори на Бевърли Хилс, унил седеше Монти.

— Даяна! — разтревожен възкликна той. — Добре ли си? Опитах да се свържа с теб веднага, щом чух за пресконференцията — изпитото му лице беше изкривено от напрежение и под загара изглеждаше бледо. — Защо никой не ми съобщи за нея? Знам как пресата изкривява информацията и предполагам колко си била разстроена с мъртвеца, паднал в скута ти — той тръгна след нея към изхода. — Все пак трябваше да ме уведомиш къде отиваш. Щях да възразя срещу това пътуване. Никога не съм харесвал тези музиканти…

— Монти…

— Добре, добре! Знам, че не обичаш да повдигам този въпрос. Ясно. Просто съм нащрек за тебе — вдигна ръце. — Понякога забравям. Както и да е… — сви рамене. — Не съм те виждал от толкова отдавна, че не помня вече какво обичаше и какво не — изведнъж рязко се обърна към нея. — Не ми харесва това, което става на снимачната площадка. Първо, Бейлман се оказа много зает с разни съвещания, та няма време да ми се обади след съобщенията, които му оставям. После, тази сутрин, когато те потърсих в студиото, за да се видим, ми казаха, че името ми не е в списъка. Даяна, какво става?

Тя го хвана за ръката и го поведе навън. Погледна го и видя зачервените му клепачи.

— Монти, извинявай, че не ти се обадих. Аз…

— О, остави това! — ръката му се повдигна леко и пак се спусна надолу. — Тия неща не са от значение при приятели. Кажи ми, какво ти каза докторката?

Двамата спряха на тротоара. На отсрещната страна на Бевърли Драйв палещото слънце осветяваше стъклената фасада на „Бредуинър“, зад която елегантни красавици с кожи от норка се редяха на опашка с таблите си, за да ги отрупат с вкусни блюда и споделяха сутрешните си набези из магазините.

Даяна се усмихна в набръчканото му лице.

— Добре съм, Монти, наистина. Мариън просто ни изстисква като лимони, това е всичко.

— А Берил? И тя ли те изстисква така?

— Напълно.

За миг двамата замълчаха.

— Някой трябваше да ме уведоми.

— Казах на Рубънс, че трябва да…

— Майната му на Рубънс. Ти трябваше да ми кажеш.

Тя извърна лице, но той се измести така, че да не му убягва от поглед и повдигна брадичката й.

— Какво става с теб, Даяна?

Тя не продумваше. Погледна го и видя в очите му някакво предизвикателство и поглед, в който не можа да вникне, но въпреки това сърцето й се изпълни с лед, и съзнанието й — със самопрезрение. Защо?

— Искам да го чуя от твоите уста, Даяна — продължи Монти.

Лицето му изглеждаше толкова червено, сякаш пламтеше от жизненост и Даяна мислено си каза: „Рубънс греши, всички грешат. Монти не е стар, нито е изморен. Той е точно такъв, какъвто беше и преди пет години, когато ме взе от непрощаващата улица на този град.“

— Искам от теб да чуя това, което всеки шепне в ухото ми вече цяла седмица.

— Какво шепне? — но стомахът й бе свит на топка, гласът й отслабна.

— Че съм изхвърлен и че Дора Спенглър е заел мястото ми.

Сега тя разчете погледа му. Видя в очите му предателство — собственото си предателство към него. „О, Господи!, възкликна тя наум. Не! Нали срещу това се борих.“

— Монти съвсем не е така, както си мислиш.

— Значи той е на моето място!

В гласа му прозвуча странна нотка на ликуване, което някак го отдалечи от нея, макар че тя не го искаше. Даяна пристъпи към него и се пресегна да го хване за ръката.

— Няма да позволя на никого да застане между…

Ала лицето на Монти бе променило цвета си; като че ли всичката кръв се бе отдръпнала от него. Той понечи да извика и в същото време се хвана за гърдите.

— Даяна, ти… Ти…

Тя така и ме разбра какво щеше да й каже.

В линейката, която пое по Литъл Санта Моника по посока на Бевърли Булевард и към Медицинския център „Сидър-Синай“, Марджъри сложи длан върху посивялата кожа на гърдите на Монти под ризата му, която тя бързо бе разкопчала. Отново го преслуша със стетоскопа. После вдигна ръка и направи рязък жест към лекаря по спешна медицинска помощ, който пътуваше с тях в линейката. Той свали кислородната маска от застиналото лице на Монти.

— Сърцето му спря — съобщи Марджъри на Даяна. Стетоскопът изтрака, когато тя го остави настрани. — Нищо повече не можем да направим за него.