Климатичната инсталация жужеше едва чуто. Тя наблюдаваше навън смога, високите прашни палми, които се издигаха неподвижни, сякаш времето ги бе замразило в някаква дълга, безкрайна полароидна снимка и илюзията — причинена от тъмно оцветените стъкла, — че те плават между рифовете на нощта, бе изчезнала. Навън — тя знаеше — беше просто един пореден горещ следобед. Вече нощ в Ню Йорк.

— Трийсет минути до вълшебния момент — каза Рубънс.

Той седеше до нея, отпуснат и уверен, облечен в тъмносин смокинг, ушит по поръчка, с бяла копринена риза и кадифена папионка. Имаше вид на човек, който притежава целия свят.

— Как можеш да си толкова спокоен? — изрази недоумение Даяна.

Нея не я свърташе на седалката. Взе цигара от неговата кутия, въртя я известно време между пръстите си като палка, докато я скъса. Ядосана, изтупа от скута си изпадналия тютюн. Прилепналата по тялото й розово–оранжева рокля от „Зандра Роудс“ шумолеше като жива материя при всяко нейно движение. Роклята леко лъщеше, беше рисувана ръчно, с поставени косо тъмносини тънки презрамки, които се спускаха като малки водопади и създаваха впечатлението, че Даяна се е потопила във вода.

Рубънс сложи ръка върху коляното й.

— Няма причина за безпокойство.

— Единствен Бог може да каже такова нещо и то наистина да е вярно.

Тя тръсна глава, отвори чантата си и затърси пудриерата.

Павилионът „Дороти Чандлър“ бе облян от телевизионните лампи и прожектори, които още повече подсилваха собствения му блясък. Тълпата беше огромна и пурпурните кадифени шнурове, ограждащи стълбището, едва я удържаха.

Лимузината бавно спря и шофьорът слезе, за да отвори вратата. Микрофони се завираха в лицата на Даяна и Рубънс, въпроси се сипеха. Светкавици на фотоапарати лумваха със смайващо темпо. Даяна отговаряше на въпросите на Арми Арчърд за филма, но когато той я попита за слуховете по повод на бъдещите й планове, тя просто се засмя с двадесет и четири каратовата си усмивка и без да се пуска от ръката на Рубънс плавно подмина мъжа и продължи към застланите с червена пътека стълби.

— Тук всъщност идва цялостното възнаграждение — отбеляза Рубънс.

Това беше плод на цялата рекламна дейност, включително и на телевизионните дискусии по време на шестседмичната обиколка, която Даяна бе направила заедно с Мариън преди два месеца. Това главоломно пътуване из страната бе хрумване на някакъв терк от студията. Но който и да беше той, Даяна излезе права — като двойка те бяха съвършени. Мариън, обикновено доста сдържан пред камерата, заедно с Даяна до себе си посрещаше с охота блиц интервютата, организирани от американската информационна машина. В резултат, по средата на обиколката им двамата откриха, че рутината, която успяха по някакъв начин да постигнат без никаква предварителна подготовка по време на записа за предаването „Майк Дъглас Шоу“, беше моментален успех — нещо, което можеше да стане само по телевизията. Така че до края ма обиколката, чийто връх беше появата им в „Тазвечерното шоу“ по време на премиерната седмица в Лос Анджелис, те не срещнаха никакви трудности да си откраднат десет минути повече от предоставеното им време.

Зад гърба на Даяна и Рубънс стълбището се изпълваше със знаменитости, които на групи по двама, по трима вървяха все по-бавно и по-бавно заради телевизионните камери, на голямо разстояние едни от други; изкачваха се толкова бавно, сякаш пред тях бе светнал жълт светофар.

Викове и залпове от ръкопляскания избухнаха, когато звездите се появиха и тръгнаха в дълго шествие, по-дълго от сватбено, по-дълго от траурно, което като че ли щеше да се точи до безкрайност. Електрическият ток от прожектора сякаш протече през крайниците на Даяна, бавно се стопи в златиста мъгла и тя почувства остро всеки миг, всеки вик, зов, писък, шум, всяко раздвижване и бутане, всеки поглед на обожание. Ала й трябваше известно време, докато разбере, че това плътно струпване на звуци и настървение е отправено в една посока, като фуния, която с широката си част ги поема навътре от най-отдалечената периферия на тълпата и ги съсредоточава до тесния си с големина на топлийка отвор.

Може би едва когато Рубънс и Даяна тръгнаха между преградите от кадифени вериги и Даяна се озова сред ураган от вдигнати ръце, висящи обективи на камери и обърнати нагоре лица с издадени полуотворени устни, тя осъзна, че виковете бяха за нея. Наградата на нюйоркските филмови критици и „Златните глобуси“ изглеждаха прелюдия към точно този миг.

Рубънс наведе глава, когато някой размаха ръка, за да подаде тефтерче за автографи, хвана Даяна през кръста и я отдалечи.

Чуха се обидени викове, настъпи истински водовъртеж от хора, който заплашваше да я повлече. Прожектори се завъртяха и тя чу гласа на Арми Арчърд, който продължаваше репортажа си, да се извисява над кипящото множество.

Даяна тръгна да върви с чувството, че е дърпана от две страни, със съзнанието, че не трябва да спира, че тази необуздана тълпа не е безопасно място. Спомни си за онова нещастно момиче, което едва не бе стъпкано от тълпата, преследваща лимузината на „Хартбийтс“ в Сан Франциско. В същото време, обаче й се искаше този момент да не свършва, това масово обожание да не отминава тъй бързо.

Затова тя се противопоставяше на бързането на Рубънс дотолкова, че да се задържи още малко край тълпата, която протягаше ръце, за да я докосне, да разговаря с нея, да я целуне; вероятно разкошната й усмивка, отправена към тях, беше достатъчна, за да ги удържи да не се втурнат през огражденията. Някой се изтръгна от множеството, падна, изправи се и тръгна след нея.

Когато двамата с Рубънс наближиха стъклените врати на кинотеатъра, блъсканицата стана още по-голяма. С онази обща сигурност, която обикновено обхваща сбраните на едно място хора, тълпата знаеше, че това е последната им възможност да са близо до нея и те изведнъж се втурнаха напред като приливна вълна.

Една ръка се протегна към Даяна, дръпна я и за малко да я повали на земята. Рубънс я хвана и я издърпа настрани. Разнесоха се подсвирквания, чу се и пронизителният вой на полицейска сирена.

Полицаи си запроправяха път сред навалицата, разбутваха хората настрани и се придвижваха с прегърбени рамене и извадени палки. Те се вклиниха между хората и ги разпръсваха наляво и надясно. Някой извика от болка или от копнеж. След малко първият от полицаите застигна Рубънс и Даяна и ги избута навътре през портала.

Зад тях се промъкна още един полицай и двамата застанаха от двете им страни. Другите полицаи останаха навън и заеха места на горната площадка на стълбите. По улицата прииждаха още полицейски коли с пуснати сирени; фарове проблясваха, един затворнически фургон зави от ъгъла.

— Добре ли сте, госпожице Уитни? — попита един от полицаите. Беше млад човек, с руса коса, наситено сини очи и широки рамене.

— Да, струва ми се — отвърна тя.

Задната врата на фургона се отвори.

— А вие, господин Рубънс?

Полицаи се изсипаха от колата като сол от пробит пакет. Но тъй като Даяна вече не беше на стълбите, тълпата се бе отдръпнала и блъсканицата бе престанала.

— Да, да — досаден отвърна Рубънс; той плъзна длани по смокинга и надолу по панталоните си. — Но къде бяхте досега, по дяволите!

— Нашите извинения — рече полицаят, без да влага смисъл в думите си. Тонът му говореше: „Абе, ако не беше толкова важен, така щях да ти кажа да си гледаш проклетата работа!“ — Пристигнахме веднага, но никой не е очаквал подобно нещо — той махна неопределено във въздуха. — В смисъл, че тук не е Ню Йорк — полицаят се отдели от вратата, изваждайки от кобура на кръста си бележник; в ръката му щракна химикалка. — Извинете, госпожице Уитни… бихте ли… — и й поднесе тефтерчето.

Даяна се усмихна и му даде автограф.

— Не се безпокойте, сержант — рече тя все тъй усмихната. — Дойдохте точно на време.

В този момент той беше готов да се хвърли в огъня, само да му каже.

— Дали ще е възможно да се навъртате наоколо към края на церемонията и да ни осигурите ескорт до вкъщи?

— Ей, Майк — извика го другият полицай, — не знам дали…

— Питай по телефона — отвърна русокосият, без да се обръща; после с по-тих глас добави: — С най-голямо удоволствие, госпожице Уитни — взе тефтерчето и писалката от ръцете й. — Просто се огледайте за нас като излезете.

— Благодаря, Майкъл. Господин Рубънс и аз ще ви бъдем много признателни — тя особено наблегна на „аз“ и останалите думи почти не се чуха. Обърна се и хвана Рубънс под ръка.

— Госпожице Уитни?

— Да?

— Желая ви късмет! Ще ви стискаме палци.

— О, благодаря, Майкъл. Много мило от ваша страна.

Лицето му пламна и той се отдалечи.

Даяна и Рубънс минаха през втория ред врати и влязоха във фоайето. Видя го още щом направи първата крачка. Той забързан се приближи. Тъмнокожото му лице с черти на ястреб бе вирнато нагоре. Зле ушитият смокинг му седеше така, сякаш в последния момент го е взел под наем. Косата му беше по-дълга отпреди; смолисточерният й цвят сега бе омекотен от сребристи нишки, а брадата му беше съвсем прошарена. Стори й се, че преди векове го бе изхвърлила от дома си.

— Чаках този момент — рече той.

Гласът му беше същият — с особената метална нотка, от която изреченията му звучаха някак накъсано и несвойствено. Тя беше и един от елементите, която го правеше тъй добър оратор. Нямаше вид, че се чувства удобно в смокинга си. От въртене наляво-надясно и от душащата го яка по врата му се бе отбелязала черта.

— Рубънс, това е Марк Наситър.

Двамата се пренебрегнаха един друг със свирепия израз на заклети врагове.

— Какво искаш? — попита Даяна.

— Просто да те видя отново — по устната му беше полепнало парченце тютюн. — Да видя каква си станала — тъмните му очи бяха хлътнали. — Да видя на какво са те направили.

— Каквато и да съм станала, Марк, то си е от мен самата. Това са мои мечти.

— Сигурна ли си, мила?

Той се захили злобно и се повдигна на пръсти — навик, който беше придобил, за да компенсира ниския си ръст. За пръв път Даяна прозря суровостта в израза на лицето му; в погледа му се четеше неотстъпчивост, която явно винаги се е таила там. Марк отбеляза:

— Значи си сигурна, че в основата на всичко не е хипнотикът Свенгали, който дърпа конците — устните му се изкривиха презрително. — Какво ли е това чувство, което изпитваш, когато спиш с властен наркоман? — Той вдигна ръка, поглади брадата си и за миг я обгърна в шепата си. — Това е всичко, което си постигнала, момичето ми.

Даяна кипна, още преди да види движението на Рубънс.

— Ще ти дам да разбереш, долен мръсник! — ръцете на Рубънс бяха свити в юмруци.

Марк го подкани с пръст.

— Хайде де, охранен котарак. Не ме е страх от теб. От нищо не ме е страх!

Даяна застана между двамата. Гледаше към Марк, но заговори на Рубънс:

— Недей — твърдо рече тя. — Остави на мен.

— Ще го науча аз — Рубънс понечи да мине покрай нея. — Това копеле ще си получи заслуженото от мен!

Даяна му препречи пътя и го погледна в очите.

— Казах ти, че аз ще се разправям с него!

Марк се хилеше саркастично.

— О, точно това е начинът, момичето ми. Даа, даа. Отстоявай нищожното си аз. Докато можеш. Кой го е грижа, че това е само илюзия. Той ще ти позволи да спечелиш тази битка, защото не му струва нищо. Ама стигне ли се до война, миличка, той вече те е купил, продал те е и те е увил като пакет шунка. И най-забавното е… ама чак крещящо забавното е, че ти дори няма да го разбереш, дока го войската не тръгне на нов, още по-голям поход и те остави далеч зад гърба си.

— Значи си толкова уверен в себе си, така ли?

Марк се изсмя подигравателно.

— Разбира се. Затова не ми се налага да целувам властни задници.

— О, да — продължи Даяна. — Дори виждам сцената между теб и хората от „Кълъмбия“ — тя не сваляше очи от него. — Убедена съм с каква радост са те отрязали, когато си риел земята, за да получиш допълнителни единайсет милиона и да завършиш „Небесен огън“, след като си надхвърлил бюджета.

Рубънс се изсмя, като видя израза на Марк.

— Ти ме отвращаваш — рече Марк и се обърна да си върви.

— Толкова ли бързо приключи с нас? — с меден глас го попита Даяна. — Мислех, че досега само загряваше.

— Видях каквото ми трябваше — свирепо отвърна Марк. — Дори повече от необходимото. Затова дойдох.

Тя се пресегна, хвана го здраво за ръката и го обърна към себе си.

— О, не, момчето ми, не мисли, че ще се измъкнеш с това — Марк се опита да се отскубне, но тя го стисна още по-здраво. — Ще ти кажа защо си дошъл тук. За да си получиш „Оскар“-а. Ти, който не целуваш властни задници. Е, тази вечер, Марк, властта е тук и знаеш ли какво? Ти си тук точно като всички останали.

— Когато спечеля — изскърца той със зъби, — ще си кажа думата. Само това искам.

Даяна тръсна глава и медената й коса погали бузите й. Тя се засмя:

— Ако имаше поне малко воля, щеше да стоиш настрана като Брандо или Уди. Но нямаш. Прекалено си слабохарактерен. Липсва ти дори смелостта да се погледнеш какъв си всъщност — Даяна го пусна с отвращение. — Ти можеш само да спориш, да дигаш пара и да гледаш гневно в глуха доба. Но когато се наложи да направиш нещо, няма да хванеш оръжието и да стреляш. Ти не си аутсайдер. Играеше си на отхвърлен от закона и нищо повече. Погледни истината в очите, Марк. Ти си едно дете и такъв ще си останеш.

Ръцете на Марк бяха свити в юмруци, ъгълчетата на устата му — побелели от напрежение.

— Всичко наред ли е, госпожице Уитни?

Даяна обърна леко глава и видя русокосия полицай зад гърба си. Той беше напуснал поста си и бе влязъл във фоайето.

— Наред е…

Но полицаят дори не дочака отговора й. Той спря пред Марк и го потупа с показалец по гърдите, сякаш го проверяваше дали е жив. Другата му ръка лежеше върху кобура на пистолета.

— Май досаждаш на дамата, момче, и те съветвам да престанеш — той побутна Марк леко по гърдите. — Тръгвай — подкани го. — Изчезвай от тук!

Този път го бутна силно и Марк политна крачка назад, преди да се обърне и да се загуби в тълпата. Русокосият полицай попита Даяна:

— Мога ли да съм ви полезен с още нещо, госпожице Уитни? — и докосна леко ръба на шапката си.

— Няма с какво повече, Майкъл — тихо отвърна тя. — Благодаря ти много.

— Няма защо — полицаят се върна обратно при колегата си.

— Какво става? — обърна се Даяна към Рубънс, когато влязоха в салона. — Езика си ли глътна?

— Не знам — рече Рубънс. — Малко съм замаян.

Тя беше напълно подготвена за момента, в който щяха да извикат името й. Рубънс беше сигурен, че това ще стане.

Имаше един период, когато в нея тихомълком пропълзяваше заплашителен страх, просмукваше се в съзнанието й вледеняваше ръцете. Тогава изпитваше чувството, че отново е дете и знае, просто знае, че няма нищо, което да се крие в ъгъла, където бяха струпани дрехите и нощем вратата стоеше открехната; нито в тъмното, където дъждът потропваше по перваза на прозореца като самотни сълзи и яркият неонов блясък на светкавицата, откроена за миг в небето, и гърмежът, който тътнеше като вълни, блъскащи се в скалист бряг и дрънчеше в прозорците, докато раздираше небето на две.

— … всички тия шеги. Номинациите за „Най-добра актриса в игрален филм“ са…

Ала в онзи период знанието като че ли не беше от полза, защото нещо друго обсебваше съзнанието й. То се промъкваше, когато Даяна не гледаше, сграбчваше я със стоманени нокти, взимайки надмощие и се смееше истерично на рационалния свят.

— … Даяна Уитни за „Хедър Дюел“…

Сега тя седи върху завивките на леглото с кръстосани крака и настръхнала кожа; нощницата й е събрана около бедрата, а тя си гризе ноктите, загледана в онзи черен ъгъл, сякаш е дупка и усеща как я избива студена пот.

— … за „Властта“, която…

И тя си мисли, че е напълно подготвена да види каквото и да изскочи от онова тъмно място.

— … но тогава Джоди Фостър е само деветнайсета — смях. — А ето и най-важния плик. Сали, ще бъдеш ли така любезна?

Това е само страх, мислеше си тя, който може да затъмни мъжкото съзнание.

— … е по-лесно да отваряш пликове, нали? А, готово. Наградата печели… Даяна Уитни — викове и ръкопляскания почти заглушиха останалото — … за „Хедър Дюел“!

Тогава тя се запита: „Какво да им кажа сега? След като ме избраха, след като извикаха името ми, след като другите четирима номинирани, които едва прикриват разочарованието си пред камерите и които после, от утре, всеки ден, докато новината се изтърка, ще шепнат възмущението и завистта си на всекиго, който даде ухо. Имам ли какво да кажа на това множество, на този град, на света?“

Музиката от филма изпълваше кинотеатъра, докато Даяна изкачваше плексигласовите стълби за сцената, съпроводена от надигащи се ръкопляскания, които кънтяха в ушите й; ярката светлина блестеше в очите й. Със секнал дъх тя тръгна по тесния подиум, където я чакаха Сали и Боб — колко чужди й се сториха сега! — и усмихнати й махаха. Върху висока, тънка постановка — златната статуетка.

Тишина. И насред тишината — шумолене, сякаш беше сама в поле, пълно с насекоми, в безкраен сънлив летен следобед.

Даяна вдигна поглед към публиката, без да го насочва към никого конкретно.

— Бях намислила много неща да кажа в момент като този. Тогава ги смятах за важни неща. Но тъй като досега не съм изживявала такъв момент, реших, че каквото и да кажа, няма да е достатъчно. Но няма значение. Нищо, което казвам тук, няма значение. За тази награда — тя хвана статуетката за глезените и я вдигна високо — няма думи. За нея трябват дела. Тя означава повече за мен… не мога да ви кажа. Тя е мечта от толкова дълго време. Благодаря на всички вас: Рубънс, Ясмин, Джордж и особено на теб, Мариън. Благодаря ви, задето доказахте, че този град не е изгубил способността си да сбъдва мечтите.

Домът на Рубънс като че ли все повече и повече се преобразяваше с всеки новопристигнал за тържеството гост. До статуетката на Даяна бяха наредени още шест, между които и „За най-добра второстепенна роля“ на Ясмин, „Най-добър режисьор“ на Мариън и „Най-добър филм“ на Рубънс.

Даяна имаше чувството, че се намира на най-високия планински връх в света, а под нея, върху най-огромния килим на света, се бяха събрали милиони хора, вдигнали озарени от възторг лица и протягащи ръце към нея, докато тя се въртеше ли, въртеше.

Докато Даяна, Рубънс, Ясмин и Мариън стояха в средата на хола, изправени върху плюшените възглавници на дивана в ниската част на стаята, вдигнали високо в ръка „Оскарите“ си, гвардия пияни фотографи изстрелваха снимка след снимка на всеки един от четиримата с апаратите си „Сонар 5Х-70“. Щрак… щрак-щрак. Готовите снимки изпълваха въздуха като пръснати конфети. Даяна намигна на морската сирена на стената.

Тя изпиваше шампанското си за рекордно кратко време. Отдавна никой не бе виждал толкова много „Тетинже Блан дьо Бланк“ на едно място, колкото сега се лееше тук.

Даяна бе останала с роклята си от „Зандра Роудс“, ала Манди, гримьорката от „Рейко“ в Бевърли Хилс, я задържа в банята четирийсет минути. Излезе от там като същинска тигрица. Манди бе използвала цялата горна половина на лицето й така, сякаш беше платно за рисуване. Цветовете на грима преливаха от матово седефенобяло и блестящо златно до тъмно червеникавокафяво с нюанси на крещящо зелено. Беше подчертала хоризонталните линии, за да уголеми очите на Даяна, придавайки удивителното впечатление, че те продължават чак до черепа й.

Местата под и над оцветените в бяло очни ябълки, бяха изпълнени и подчертани с по-тъмен цвят; блясъкът бе положен пестеливо само върху най-изпъкналите части на лицето — върховете на скулите и възглавничките непосредствено над веждите, които сега се извиваха настрани и нагоре до гъстия венец на косата.

Манди беше свалила диамантената диадема, която бе придържала косата на Даяна назад от лицето по време на церемонията. Този път я среса настрани и нагоре подобно на грива на лъв.

Даяна се изправи пред огледалото и завъртя глава наляво-надясно. Докато се оглеждаше на меката розовееща светлина, дълбоко от гърлото й излезе ръмжащ звук. После тя тръсна глава назад и се засмя.

— Иди при гостите — потупа тя Манди по ръката — и се забавлявай.

Сега Даяна запрати чашата си за шампанско в празната камина. Струваше й се, че може да разтвори ръце и да обгърне нощта. Искаше й се да излезе навън и да притисне към гърдите си всички звезди, да почувства студения им неземен плам и да се увери напълно, че единствено тя и само тя е постигнала това.

Хора продължаваха да прииждат с невероятно темпо; никой не си тръгваше. Мъже и жени седяха на дивана, на креслата — по двама-трима заедно; имаше още облегнати на стената, проснати на килима, танцуващи до камината, целуващи се върху тоалетните чинии, изтегнати по леглата, което изпълни Мария с такава враждебност, че накрая тя отвратена вдигна ръце и си отиде. Останалите, които бяха навън, пълзяха по тенис кортовете, мятаха се върху мрежата, падаха в басейна, сумтяха и изхвърляха вода за ужас на делфина, който подскачаше, въртеше се и разпенваше водата, за да ги държи по края на басейна.

Идваха все повече и повече гости. На малки групи или като буен поток те си пробиваха път вътре в къщата с ръце, пълни с подаръци — мезета и бутилки вино. Даяна си мислеше, че познава всички, ала все пак не беше напълно сигурна. В момента нищо нямаше значение, освен нейния „Оскар“, който тя ту слагаше върху полицата над камината, за да може да му се наслаждава през пулсиращата стая, ту го взимаше и го притискаше силно към гърдите си.

В продължение на петнайсет опияняващи минути тя остана да разговаря с един странен на вид мъж, висок и невероятно слаб и мършав. Имаше жълтеникава кожа, черна брада, дълъг орлов нос и очи като въглени. Едва когато се отдалечи, разбра, че е разговаряла с портрета от Ел Греко.

— … напълно.

— Ъ?

— Хайде, мила — тихо каза Ясмин и я хвана през кръста.

— Това е мой празник — леко заваляше думите.

— Знам. Просто искам да говоря с теб за малко — тя се засмя. — След минута можеш отново да се върнеш тук.

Двете излязоха навън. Това им отне година и половина време. Гората от хора се люшкаше насам-натам и никъде нямаше пътечка, по която да минат. Множеството беше течност, а те нямаха перки.

Навън, сред дърветата, тревата и грижливо оформените храсти, хората като че ли бяха по-малко, но вероятно защото имаше повече място, където да се движат. Токчетата им отекваха силно по бетонената настилка около басейна. Подводните светлини, както и високоговорителите, бяха включени, а водната повърхност представляваше променлива дъга от светлини. Никаква разлика от сушата.

Делфинът се въртеше и изхвърляше вода през ноздрите си, гмуркаше се, после се обръщаше по гръб, пореше повърхността на водата и отскачаше високо във въздуха под акомпанимента на буйните ръкопляскания на тълпата от зяпачи. Животното явно се наслаждаваше на вниманието и разбираше природата на гостите, защото повтаряше ли, повтаряше номера си, като с всеки следващ скок увеличаваше височината. Ясмин наблюдаваше изпълненията на делфина с наклонена на една страна глава.

— Какво ли си мисли сега според теб? — зачуди се тя на висок глас. — Смята се, че те са най-интелигентните същества на земята след хората — двете продължиха да вървят. — Или може би в главата им няма нищо, освен мечти — Ясмин се обърна да погледне Даяна. — Сигурно не е лошо, нали? — тя пое дълбоко нощен въздух. — Нищо, освен мечти.

— Тогава тази вечер всички трябва да сме делфини — отбеляза Даяна, поглеждайки към тъмното небе, към светещите звезди и си спомни за желанието си. Двете бяха много близо една до друга.

— Имам нещо да ти казвам — заговори Ясмин и Даяна се обърна с лице към нея.

— Само да не е лошо, Ясмин — рече тя. — Поне тази вечер ми го спести.

Ясмин се усмихна, белите й зъби озариха чувственото й мургаво лице. Очите й никога не бяха изглеждали толкова огромни и влажни.

— Обадиха ми се малко преди да тръгна за церемонията. Потърсих те преди започването, но не те открих в тази блъсканица, а след това… просто нямаше време — тя взе ръцете на Даяна в своите. — Предложиха ми главна роля в новия филм на Скорсезе.

Даяна се вторачи в лицето й.

— Сериозно ли, Ясмин? — тя придърпа жената и я прегърна. — Но това е чудесно! Толкова се радвам за теб.

— Работата е там, че утре трябва да замина за Люцерн за предварителна подготовка. Ще остана там две седмици, преди започването на снимките в Люксембург, Мадрид и Малта.

Даяна изтрезня за миг.

— Утре ли? Но…

— Ще отседна в „Гран Насионал“ в Люцерн. Ще ти се обадя веднага щом се настаня.

— И повече няма да те видя, така ли?

— Как можеш да си помислиш такова нещо — засмя се Ясмин — след всичко, което преживяхме заедно?

Даяна беше на път да се разплаче, без да разбира защо.

— Просто изпитах такова чувство.

Ясмин я погали по врата.

— Не се натъжавай в нощ като тази — рече тя. — Аз ще се върна. А нали и ти скоро ще заминеш за филма с Брандо. Правилно ли съм чула, че отивате в Сингапур?

— Да, в Сингапур.

— Е, за това ще трябва да мислиш сега. Божичко, та това е част от живота!

— Може би ще мога да те включа във филма — обнадеждаващо каза Даяна и се огледа наоколо. — Къде е Рубънс? Сигурна съм, че той ще може да го уреди.

— Даяна…

— Не, не. Няма проблем. Сега мога да получа всичко, което пожелая — тя се засмя и стисна ръката на Ясмин. — Ще бъде чудесно, нали? Ние двете заедно в…

— Даяна, аз заминавам утре сутринта — Ясмин я хвана за рамото. — Искам тази роля.

— Но…

— Искам вече да съм самостоятелна. Не го ли разбираш?

В Даяна се надигна неоправдан глас. Тя отчаяно искаше да владее положението. Нямаше причина Ясмин да не замине, въпреки че Даяна предпочиташе тя да остане. Маги вече я нямаше, сега и Ясмин си отиваше.

— Единственото, което разбирам, е, че ме напускаш.

— Нищо подобно. Аз само…

— О, Ясмин, не заминавай!

Музиката ехтеше все по-силно и по-силно и пулсираше във вените й; стълпотворение от хора се изливаше навън от къщата в бляскавата нощ. Разноцветни светлини замъгляваха очите й и Даяна почувства как спазми като токови удари разтърсват тялото й. Под гладката, изпотена кожа мускулите й подскачаха така, сякаш не можеше да ги контролира.

— Даяна, моля те, не искам да се разделяме по този начин. Нали сме приятелки…

— Върви по дяволите! — извика Даяна. — Можех да ти уредя всичко! Всичко! Господи, ти не знаеш… — Ясмин понечи да я хване за ръката. — Не, не ме докосвай! Махай се!

Даяна тръгна с неуверена крачка да открие Рубънс, но се натъкна на Мариън. Лицето му беше зачервено от алкохола, но погледът му беше ясен. Той хвана Даяна, която почти се препъна в него и щеше да го подмине.

— Ей! Здрасти! — възкликна той. — Боже мой, какво джамборе!

— О, Мариън! — Даяна увисна в ръцете му.

Думите му по някакъв начин пронизаха мъглата в съзнанието й и тя извърна лице от него. Не й ли бяха казали, че забележително направеният й грим няма да се развали от водата? Даяна тръсна глава и гъстата й коса се разпиля по раменете й.

— Тази вечер искам само хубави вести, Мариън, чу ли? — усмихна му се тя.

— Господи! Приличаш на граблива птица — рече той. — Гримът ти е направо невероятен. Дали не могат да направят същия и на мен.

Даяна се засмя и го хвана за ръката.

— О, Мариън. На какво място попаднах! Къде другаде на света може да има такава нощ?

— Нямам представа — той я погледна сериозно. — Какво те е разтревожило така?

— А, нищо. Само дето Ясмин се държи като глупачка. Предложих й роля в новия ми филм, но тя предпочита да замине за друг.

— Да не би да я обвиняваш? Получила е главна роля за сериозен филм. Нима очакваш да я откаже?

— Но помисли само какво й предлагам аз!

— Ти й предлагаш само една възможност да се върти около теб, да бъде втората най-добра…

— Да ми бъде приятелка!

— Виж какво, мила моя — не отстъпваше Мариън, — ако я чувстваш приятелка, то тогава трябва да й желаеш най-доброто.

— О, Мариън, нищо не разбираш!

— Напротив, много добре разбирам. Не мисли, че не виждам какво става с теб. Колкото до този филм… откровено казано, Даяна, никога не бих направил отново такъв филм, дори и да ме уверяват, че ще получа още една награда на „Академията“. Дълго съм мислил за това. Не съм особено горд от тази награда. Ще я взема със себе си в Англия, ще я сложа на полицата на камината в кабинета си и всяка седмица жената, която чисти вкъщи ще идва да й бърше праха. И какъв е смисълът й? Никакъв… Ние дадохме толкова много от себе си за този филм. Той взе огромен данък от всички нас — от теб, от мен, от Ясмин, от Джордж. Нито един от нас не е вече същият човек. Филмът ни промени, беляза ни за цял живот. Ти вече не си същата, дори аз не съм същият.

— Не — възрази Даяна, поклащайки глава. — Не вярвам да го мислиш сериозно. Промяната е в хората край нас. Те ни виждат различни и затова се държат различно.

— Не ставай глупачка! — кипна Мариън. — Не виждаш ли какво става пред очите ти? — „Виждам“, отвърна тя мислено. „Виждам, но, ах, как не искам да го призная.“ — Вземи Джордж. Тази вечер отлетя за Париж. И знаеш ли за къде заминава от там? За Южен Ливан. Един Господ знае как го е уредил, но отива в едно от основните седалища на ООП там. Аз съм почти сигурен, че доста внимателно ще го проучат, но след това — сви рамене Мариън — той ще стане един от тях.

— Джордж да стане терорист в живота?! — изуми се Даяна. — Но той няма качествата за това.

— Напротив — спокойно отвърна Мариън. — Джордж стана много опасен човек.

— Джордж е неуравновесен.

— Тъкмо това го прави опасен.

— Ясмин знае ли?

Мариън сви рамене.

— Аз не съм й казвал. И няма причина да бъде уведомена.

— Той я обичаше.

— Още по-основателна причина да не й каже.

Изведнъж очите на Даяна се изпълниха със сълзи.

— И аз я обичам, Мариън.

Той я притегли към себе си и я целуна по челото.

— Знам, скъпа. Вие сте добри приятелки.

— Не искам тя да заминава — гласът й звучеше като на малко момиченце.

— Сигурен съм, че и тя изпитва същото. И аз заминавам, да знаеш. Нито миг повече не издържам тук. Дори не си спомням всъщност защо дойдох. Знам само, че Англия ми липсва ужасно много.

Даяна целуна Мариън по бузата.

— Искам да я видя. Искам да говоря с нея, преди да замине.

Повече от час тя не спря да търси Ясмин; провери навсякъде, но никъде не я откри.

Беше минало доста време, преди гостите да почнат да се разотиват. Всъщност повечето от тях си тръгнаха с неуверена крачка малко преди да съмне. Някои трябваше да бъдат разтърсвани, за да се събудят, насилствено да изпият силно кафе, за да успеят да стигнат до колите си и да поемат по безлюдните улици на път за домовете си. Въпреки това стана не една катастрофа — сирените заедно с мигащите червени и бели светлини разпръснаха и малкото, което бе останало от нощното спокойствие. Капеше кръв.

Даяна, обаче, и не помисляше за сън. Той й се струваше далечен като смъртта. А адреналинът в нея се лееше като от огромен резервоар, който нямаше свършване.

Къщата беше неузнаваема, но това нямаше значение. Даяна и Рубънс излязоха навън и оставиха интериорът да бъде охраняван от строгия интелектуалец на Ел Греко и от морската сирена с изцъклен поглед, разположила се самодоволно върху блестящата скала. Градината беше още влажна.

Двамата се любиха страстно под палмите, чиито гъвкави корони си шепнеха в свежия ветрец на зората. Небето бе почнало леко да светлее над ниските покриви; на изток в далечината заревото все още не застрашаваше блясъка на звездите. Лунният сърп беше на път да залезе и ту надничаше, ту се скриваше между увисналите палмови листа. Песента на щурците и плисъкът на водата от играещия си в басейна до тях делфин караха Даяна да мечтае, че двамата с Рубънс се намират на пустинен остров, заобиколен единствено от море. Само от море.

Вторият път беше съвсем различно. Той продължаваше да е в нея — влажен, набъбващ. А и самият Рубънс никога не е бил толкова гальовен, толкова нежен, толкова мил. Беше сигурна, че във върховния момент той извика, макар че нищо чудно това да беше шумът от капките пот, които капнаха върху рамото й и го овлажниха, преди да се търкулнат от изпъкналата повърхност и да бъдат попити от пръстта под тях.

Тишина. Само дишането им и звуците на птичките, известяващи изгрева на слънцето.

Даяна заспа на тревата. Смесицата от пот и секрети от любовния им акт бавно засъхваха по кожата й; дългата й гъста коса се бе разпиляла като опашка на полубожество, потъмнялата й от слънцето плът блестеше от живачния цвят на отразената светлина, от прозрачността на зората — същинска картина от Русо.

Докато в увеличаващите се слънчеви петна жужаха мушици, а кацналата върху повдигнатото й коляно златно-зелена пеперуда отлетя с ветреца, Даяна сънуваше, че е отново в Ню Йорк, в едно друго време.

Април е и навсякъде другаде е пролет, а тук, в сивите, стоманени каньони зимата все още не разхлабва ледената си прегръдка. Даяна е обута с високи кафяви ботуши, чиито върхове и пети са оплескани с мръсен и кален сняг. В тях е напъхала избелелите си джинси. Отгоре е облякла старото тъмносиньо късо палто с тъмни пластмасови копчета, украсени с по една котва.

Златистомедената й коса е опъната назад и е вързана на конска опашка. Без грим е. С ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, тя върви, прегърбила рамене от силния щипещ вятър. Бузите, и върхът на носа й са зачервени, зъбите й тракат.

Тя върви все на север и вижда как сградите се плъзгат покрай нея като върху конвейерна лента. От време на време поглежда за улични табелки, но не вижда такива. И все не идва ъгъл.

Изведнъж се озовава пред ресторанта и влиза вътре, където е топло. Разпознава облицовката от гледжосани италиански тухли, ниския таван от пресована ламарина. Лъхва я тежката миризма на готвено.

Кръглолики и безмълвни, хората я проследяват с поглед, докато минава покрай масите им, отрупани с ястия и напитки. Тя се поти и трепери, но не смята да разкопчава палтото си.

Отива право на масата в дъното — най-хубавата маса в ресторанта, — която е до прозореца на задната стена. Оттам се виждат изподрасканите калкани на съседните сгради. Мършаво куче рови из купчината зидария, вдигнало крастава лапа.

Човекът на масата се тъпче — огромните месести длани с пръсти като клещи всеки път поднасят към широко отворената уста толкова много храна, че половината от нея изпада обратно в чинията.

Тя стои напълно неподвижна и наблюдава лицето — много бледите очи, червеникавозлатистата коса. Тънките устни са омазнени, по розовите бузи са полепнали трохи хляб.

Даяна извиква име, неговото име и лицето се обръща бавно към нея. В джоба й дясната ръка е обгърнала топлия приклад на пистолет. Показалецът напипва спусъка, тя изважда оръжието и стреля право в потното и мазно лице веднъж, още веднъж и още веднъж.

Нищо не се случва и ужасена тя вижда, че е насочила, с главата напред, златната статуетка към зиналата уста.

Лицето започва гръмко да се смее. Малки пръски мазнина и трохи се разхвърчават от разтеглените устни, от заострените краища на белите, много белите зъби и тя вижда тъмната като пещера отворена уста, огромна като нощта. Пронизителният смях изпълва ресторанта, удря се в ламаринения покрив, отеква в плочките. Тя се обръща и побягва. Ала твърдата, къса длан я застига и обгръща талията й.

— Ето, мила моя — говори с мимика устата и тя открива, че в ръката й е притиснат истински пистолет.

Хваща го, натиска спусъка, без да мисли; пистолетът избухва и отскача. Отскача в ръката й. Ала обезобразеното лице, от което капе кръв и слуз, пред нея не е на Орелио Окейшо, а на Джордж.

И отново се разнася смехът, този път по-силен, по-жесток и тя побягва в нощта, ала разстоянието изобщо не отслабва звука му…

Даяна плачеше на тревата. Високо над нея ярко оперена птичка — вероятно чинка — чивикаше хрипливо и звукът много наподобяваше шумотевицата от снощното празненство или смеха от съня й.

Тя стисна за миг очи, все още полусънена, без всъщност да знае къде се намира. Някъде между Ню Йорк и Лос Анджелис. Сухите й устни се отвориха, тя се изправи до седнало положение и извика:

— Рубънс? — гласът й се чу нисък като шепот.

Даяна потрепери, подгъна крака под себе си и подпря въртящата и се глава между ръцете си. Страхотно главоболие я разкъсваше и тя застена като ранено животно, когато отвори очи в ослепителната светлина. Трябва да стана и да се преместя на сянка, помисли си. Но не помръдна от мястото си. Оох!

— Рубънс?

Тя огледа внимателно всичко наоколо. Високата зелена телена ограда на тенис корта блестеше от пряката слънчева светлина и Даяна отмести поглед от нея. Устата й беше пресъхнала и слепена; беше й трудно да преглъща. Обезводняване, рече си тя и с едно: „О, боже!“ отново обгърна с длани щракащата я глава.

— Е — обади се Рубънс, докато се приближаваше до нея между храстите, — най-сетне се събуди.

— Шшт! — предупреди го тя да млъкне. Гласът му отекна в ушите й като двайсет и един топовен салют.

Той приклекна до нея, метна върху коленете й копринен халат и й подаде чаша с портокалов сок.

— Ето — каза Рубънс по-тихо, — изпий това. Мария току-що го приготви. Върна се, решила да ни даде още една възможност.

— Къде е била? — все още замаяна попита Даяна.

— Дълга история. Хайде — допря той студената чаша до дланта й и сви пръстите й около чашата, — пий. Пуснах два тиленола вътре.

Даяна бавно допря ръба на чашата до устните си и започна да пие. Беше толкова вкусно, че презполови чашата наведнъж, преди да си поеме отново дъх. Погледна Рубънс с присвити от слънцето очи.

— Ти съвсем не изглеждаш махмурлия.

Той се захили.

— Моментално се възстанових — беше облечен в лек ленен костюм.

— Само не ми казвай, че тръгваш толкова рано за офиса.

— Часът е два и половина — отвърна той, — следобед.

— Ама че идиотщина! Исках да се обадя на Ясмин.

— Не посмях да те събудя.

— Да те вземат дяволите, Рубънс! — Даяна отново завря глава между ръцете си.

— Снощи ти се държа отвратително. Тя си тръгна от тук разплакана.

— Ти си я видял, преди да си тръгне? — въпросът беше глупав и Рубънс не благоволи да отговори.

Някъде зад гърба им, отвъд храстите, Даяна чу да хлопва врата на кола — звукът бързо и остро проряза въздуха, както обикновено ставаше по това време на годината. Куче излая няколко пъти и млъкна; чу се и ритмично тупкане на баскетболна топка върху асфалт, удар от попадение в коша, радостен момчешки вик.

Даяна стана и тръгна към басейна. Водата беше студена и бистра. Нямаше го животното да се обръща и да хвърля пръски. Върнали са го в Мърийнленд, помисли си тя и се гмурна в дълбокото.

Студеният шок я съживи, главата й изведнъж затупка. Тя се показа на повърхността, заплува към другия край на басейна и излезе. Вляво от нея бяха пуснати пръскачките и тихо съскаха над зелената тревна площ.

Видя помощника на мексиканския градинар, който подкастряше живия плет, но не направи опит да прикрие голотата си. Обърна се към Рубънс и засенчи с ръка очите си.

— Гледай да не се бавиш дълго в офиса. Да идем да вечеряме на яхтата.

Той тръгна към нея и направи гримаса.

— Съжалявам. Мислех, че съм ти казал вчера. Трябва да замина за Сан Франциско. Ако не приключа сделката с проекта за „Стинсън Бийч“, тазгодишните данъци отиват на кино.

— О, Господи, недей. Нека да не е днес.

Рубънс я целуна.

— Скайлър твърди, че е жизненоважно — погали я по гърба. — Но след два, най-много три дни се връщам и тогава, обещавам ти, ще прекараме един дълъг уикенд на яхтата, става ли?

Той я остави до басейна, под яркото слънце, заобиколена от тихите, плахи звуци на следобеда. Даяна не каза нищо. Стоеше там висока, с кафяв тен и самоуверена, както подобава на атлет.

Без да помръдва, тя се заслуша в шума на лимузината, която потегли по алеята с хрущящ под гумите чакъл и отведе Рубънс от нея. Прииска й се да се затича, да литне над градината и къщата и да го спре по някакъв начин. Но знаеше, че това не е възможно и не направи дори крачка.

Малки капки вода продължаваха да се търкулват от рамото й, по гърба, ханша, задните й половинки, събираха се и като горещи поточета се стичаха между бедрата й. Скоро слънцето ги изсуши напълно и опъна кожата й. Тя се намаза с лосион, както беше обърната към гърба на градинаря, предизвиквайки го мълчаливо да я погледне.

Той обаче не промени положението си; тогава, след като се намаза цялата, Даяна отиде да се излегне в един шезлонг и затвори очи. До слуха й долитаха само звуци, които обаче бяха някак несвързани, всеки сам за себе си, сякаш нямаха нищо общо с нея или с мястото, където се намираше. Тихото свистене на пръскачките продължаваше, но децата, играещи баскетбол, изглежда се бяха прибрали. След малко остана да се чува само вятърът, който се промъкваше между върхарите на палмите.

Затворените й клепачи бяха зачервени от яркото слънце, а развятата й от вятъра коса плющеше като флагче назад от лицето й.

Ръцете й го бяха обгърнали здраво и тя усещаше приятната миризма на изтърканата кожа на якето му, аромата на дългата му коса, смесен може би с лек дъх на одеколон; или, помисли си тя внезапно сепната, просто на самия него след дълги часове на напрегната работа.

Тя я определи не толкова като сексуална, а по-скоро като мъжка миризма. Гърдите й се вдигаха и спускаха при дишането, тя усещаше извивката на приведения му напред гръб и напрежението на гръдния му кош, породено от възбудата и въодушевлението от скоростта. То беше заразително; предаде се и на нея и тя вдигна лице и допря устни до ухото му.

— По-бързо! — изкрещя тя. — По-бързо, Крис!

Той беше дошъл със своя „Харли“ и я беше заварил изтегната до басейна. Прекарал цялата нощ в студиото и нямал никакво желание да остава на спокойствие. Както и тя в същия онзи момент.

Когато заслизаха с бясна скорост към крайбрежните скали на Тихия океан, Даяна отвори очи и видя морската шир, тромава и тъмна в хлътналите бразди между вълните, блестяща като течно злато там, където се отразяваше слънцето. Сърцето й се преобърна и тя закопня за яркосиния бурен Атлантически океан.

Този тук е такова бледо копие, помисли си тя. Няма ги онези буйни вълни… само едно лениво издуване, затъпяло от дългите, скучни години, прекарани тук; спокойствие, което ти действа сънливо, приспивно, хипнотично.

Тя отново затвори очи и се замечта.

Усети как я тегли центробежната сила, когато той зави надясно и пое по Олд Малибу Роуд. Кракът му натисна газта и те политнаха напред като стрела от арбалет.

Вятърът ревеше в ушите й, чорлеше косата й, жулеше голите й ръце. Усети когато Крис излезе от тесен път и отново увеличи скоростта. Отвори очи. Тихоокеанската крайбрежна магистрала представляваше размазано петно, когато тя се обърна да погледне назад; къщите, дърветата, които се виждаха като движещ се нагоре-надолу пъстроцветен контур, върхът на художническа четка. Това беше игра, която тя играеше като дете на задната седалка на колата, когато родителите й я завеждаха в Кейп през лятото.

Напуши я смях и тя силно смушка с колене хълбоците на Крис, сякаш яздеше кон.

— По-бързо! — отново го подкани тя. — Давай! По-бързо!

Последва силен тласък напред, сякаш някаква огромна ръка ги бе блъснала. Изпревариха две коли с такава скорост, като че ли бяха спрели. Килнаха се леко на една страна, когато взимаха дълъг, разлат завой надясно, повтарящ извивката на бреговата линия. В далечината пред тях две полуремаркета се влачеха едва-едва и вертикалните им ауспуси изхвърляха сив дим, като че ли бяха облакосеялки.

— Дръж се, момичето ми!

Думите му, накъсани от свирещия вятър, проехтяха слабо и дрезгаво като от някаква евтина радиоуредба. Постепенно започнаха да се отдалечават от автомобилното движение зад тях — отначало бавно, като ракета, която се мъчи да се освободи от земното притегляне, после по-бързо.

Полетяха с пълна скорост.

Сега светът беше виещ се тунел, в който двамата устремно се носеха. Даяна имаше чувството, че настилката на магистралата е останала зад тях; петната от тъмно и светло профучаваха толкова бързо, че беше невъзможно да се фокусират — все едно бяха станали част от вятъра.

Изведнъж Даяна почувства, че нещо като юмрук се заби в лявата й страна, за да я прекатури. Тя започна да обръща глава. Мотоциклетът се разтърси върху амортисьорите си в момента, в който сянката на превозното средство се изравни с тях. Тя се движеше толкова близо, че закри огромната част от светлината и това се вряза в съзнанието на Даяна, когато Крис изкрещя полуобърнат към нея:

— Проклетото копеле ще вземе да ни очисти така!

Другото беше писък. Счупеното защитно стъкло на мотоциклета изсипа дъжд от остър, черен лед върху лицето на Даяна. Тя почувства тъпа болка високо под дясното си око, която се разля до ухото. Едната й ръка инстинктивно пусна кръста на Крис и закри лицето й. Едновременно с това тя се наклони заплашително надясно. С отчаяни усилия се опита да притисне коленете си по-здраво в хълбоците на Крис, но силният вятър я тласкаше назад.

Даяна почувства болезнено усукване на гръбнака в опашната кост. И подобно на наркоман в първите минути на инжектирането, тя осъзна много неща наведнъж, както примитивният организъм в смъртен страх за живота си започва да разбива всичко от обкръжението на използваеми сегменти.

Пред тях магистралата беше безлюдна до високите задници на тромавите полуремаркета — на около четвърт километър разстояние. Насрещното движение бе слабо, но високата скорост почти не позволяваше… Нещо препречваше видимостта встрани от окото й и тя избърса с пръсти дясната си страна — влажна, гореща и лепкава. С периферното си зрение видя тъмночервения цвят.

От лявата си страна продължаваше да чувства близостта на масивното на вид очертание — черно като нощта. Защитената с каска глава на Крис се надигна и последва друг звук, толкова пронизителен, че Даяна настръхна. Главата на Крис започна да се върти като боулингова топка, търкулната по игрище.

После ударната вълна ги блъсна — те се отдалечиха от тъмното очертание и изхвърчаха над крайпътния банкет. За миг се намериха във въздуха, вибрацията на мотора изчезна, те се носеха съвсем плавно; някак доста безотговорно задните й части се отлепиха от седалката. Веднага след това с оглушителен трясък двамата отново се озоваха на земята и се задрусаха по неравната пръст, от там по тревната площ. Даяна усети тежката миризма на детелина. Изплашена, някаква птица изграчи и бързо отлетя.

Изпъкналото скално образувание беше това, което предизвика завъртането. Предното колело на мотора се блъсна в него под такъв ъгъл, че те минаха право през скалата; дръжките на кормилото направо се отскубнаха от вклещените в тях ръце на Крис. Ударът се оказа прекалено силен за едната ръка, с която Даяна бе обгърнала Крис, и тя бе отхвърлена през глава назад. Приземи се с долната част на гърба, претърколи се, ожулвайки лице в земята и се подпря на едното си коляно.

Когато вдигна глава, Даяна видя как мотоциклетът отново се носи бясно по оживената магистрала. Движеше се косо спрямо движението и насрещните коли заскърцаха и отбиваха встрани в безпорядък от разноцветни ъгли.

Насред магистралата моторът изсвистя и остави след себе си черна димяща гума. До ноздрите на Даяна достигна миризма на изгоряло масло и кръв.

— Крис! — извика тя и се опита да стане.

Ала моторът, все още яхнат от Крис, вече бе стигнал оттатъшния банкет. Блъсна се в една паркирана кола и след като се завъртя, сякаш продължаваше да набира сили, се вряза в прозореца на близката крайбрежна къща. Избълва ярка огнена завеса, последвана от тътен, който като че ли извести края на света. Гъст дим се изви към небето подобно на гарванови крила; някой изпищя, после отново и отново. Движението се задръсти, клаксони свиреха, писъкът не стихваше; огнените езици, със скоростта на светлината, се катереха настървено все по-нагоре и пак тази миризма, тази отвратителна миризма, която изпълваше ноздрите й; едно куче ядеше собствената си опашка. После останаха само писъкът и падащият мрак.

„Мога да се закълна, че вчера

теб видях на улицата.

И ти завидях,

и това беше първата ми грешка…“

Скърцане, дрънчене, тупване.

„Е, може и мираж да е било

тъй като бях потопен в миналото,

просто чаках да изплувам на повърхността

и да започна да руша…“

— … тук. Не, нищо не искам от това. Не и тук.

Тътнене, което не спираше да отеква в катедралата на съзнанието й.

„Промените валят като куршуми.

Удрят, но без болка,

горкият аз, виждам се отново сам.“

— … за бога, кажи на онова черно копеле да изгаси това чудо!

Тишина, хлад и свеж въздух, и един глас тихо, тихо:

— Добре, момче, иди да го слушаш в другия край на коридора…

Сиви паяжини висяха встрани от слънчевата светлина. Мъгла като от песъчинки, просветляване, избеляване, отлепване на пласт след пласт, сякаш марля се сваляше от очите.

— … аяна, как се случи?

И вятърът шибаше, започна клатушкане напред-назад. О, боже, падам! — залитане като при трус, земята, която се надигаше, разтърсващият удар, после булото на метеора, отдалечаващ се от нея, изпращайки тъмночервени и черни сигнали в небето, изпълвайки следобеда с пара. Крис, Крис, о, Крис!

— … койно, спокойно. Всичко е наред.

Тя беше седнала, трепереше и хлипаше на рамото му.

— Докторе?

— В момента това е по-добро от инжекция. А по-късно… — изречението така увисна във въздуха, недовършено.

— Къде се намирам? — прошепна тя. Не е край морето. Мили боже, не там.

— Ти си в болница, Даяна — гласът беше на Боунстийл. Сега го позна.

— Боби?

— Да?

— Боби — тя се притисна в него. — Мотоциклетът. Нещо… той… той… — гласът й беше тънък и остър като оризова хартия.

— Няма нищо — рече той в ухото й. — Ти си вече в безопасност. Добре си.

— А Крис? — пак зашепна тя. — Какво стана с Крис?

Усети го, че се размърда, когато погледна към доктора.

— Крис е мъртъв, Даяна…

— Не! Не е възможно!

Ала разперените гарванови крила още бяха на синьото, синьо небе, пламъците, лумнали веднага след силната ударна вълна на експлозията, продължаваха да ближат лакомо, кислородът бе изсмукан от белите й дробове и писъкът ехтеше отново в съзнанието й. Ужас!

Тя пак се разтрепери.

— Той не може да е…

Но гневът й бе вече преминал и тя говореше тихо, сякаш благославяше. О, Крис, тъкмо беше започнал съвършено нов живот. „Не мога да повярвам. Моето сърце тупти, а твоето — не. Може ли някой да обясни това?“ Тя отново се притисна в Боунстийл, но в сухожилието на рамото му.

— Даяна… — гласът му беше мил, успокояващ, — трябва да знам как се случи това. Бях пуснал човек след вас, но той не успял да настигне тоя „Харли“.

Вкусът на пръст, прах и пясък в устата й, който я задавяше, рамото, ударено в земята и болката, която я разкъсваше, кръвта, която се лееше и почти я заслепяваше, но полезрението оставаше същото, метеорът, който напускаше земята и взимаше надмощие над въздуха, малко преди да отскочи, да се разбие… буум! И пламъците, и несекващият писък. И нейният писък.

Даяна се облегна отново на възглавницата; по лицето й се стичаха сълзи.

— Първо — заговори тя — кажи ми къде се намирам — и го погледна в лицето, в очите.

— В спешното отделение на болницата „Санта Моника“. Имаш няколко повърхностни наранявания, едното от които — най-опасното — е под дясното ти око. Освен това имаш доста ожулвания, натъртени са две ребра и едното рамо. Докторът каза, че то ще продължи да те боли още месец, месец и нещо. Не ти препоръчва никаква гимнастика — Боунстийл се усмихна, ала тя усети, че е напрегнат.

Някъде наблизо иззвъня телефон и някой отиде да го вдигне.

— Казвай, какво се случи?

— Лейтенант, за вас е.

— Сега се връщам — каза й Боунстийл.

Лекарят, млад човек с жълтеникава кожа и буйни мустаци, които го оприличаваха на морски лъв, се доближи и я докосна с пръсти по бузата.

— Имате само два шева. Чувствате ли ги? — и когато Даяна поклати глава, той продължи да ги опипва. — След известно време ще почувствате известна болка. Но това не бива да ви плаши — той хвана единия край на мустаците си и го засука между пръстите си. — Имали сте голям късмет, госпожице Уитни. Няколко милиметра по-наляво и щеше да бъде засегнат нервът — усмихна се. — Всичките ви рентгенови снимки са добри.

Боунстийл затворя телефона и отново седна до Даяна. Изчака докторът да излезе и рече:

— Сега започни отначало.

Даяна му разказа всичко, което си спомняше, докато пак не я лъхна противната миризма; пред очите й изплуваха пърхащите и все по-разперващите се гарванови крила…

— Изчакай малко — предложи й той. — Почини си — когато дишането й се поуспокои, каза: — Значи си почувствала как нещо се е доближило до лявата ти страна, малко преди да се блъснете. Можеш ли да опишеш какво е било? Успя ли да го видиш добре?

— Ами нещо като товарен автомобил или като кола. Но високо.

— В този момент вие сте се движили с бясна скорост. Над сто километра в час. Защитното стъкло се е счупило. При такава скорост то може да се счупи от много неща — например камъче, отхвръкнало от предната кола. По дяволите! — Боунстийл я погледна. — Та онова нещо? Можеш ли да си спомниш нещо друго, дори и най-незначително… Може би просто бегло впечатление?

— Не. Аз… Чакай, помня, че точно след като стъклото се счупи, главата на Крис се замята напред и встрани.

— Обърнал си е главата?

— Не, не. Беше повече, сякаш… не знам, просто така ми се стори, че сякаш нещо друго въртеше главата му, буташе го.

Тя затвори отново очи, повдигна й се. После помисли: „О, боже! Не мога да повярвам, че никога вече няма да го видя.“

— Даяна, няма ли още нещо?

— Не, аз…

Как може да е толкова глупава?

— Да, Крис каза нещо, докато караше…

Наложи й се да се напрегне малко, за да преодолее нарастващата миризма в ноздрите си, чувството за страхотен тласък напред, спрял изведнъж; тишина сред гръмотевична буря.

— Каза така: „Проклетото копеле… ще вземе да ни очисти така.“

Боунстийл беше толкова близо до нея, че тя почувства топлия му дъх в лицето си.

— Кое копеле, Даяна? Кой беше? Найджъл ли?

— Не знам.

— Даяна!

Гласът му прободе главата й като стрела със стоманен връх и тя стисна очи; стомахът й се сви на топка. Започна да хлипа, но не бликнаха сълзи. Стегна се и помисли: „Рубънс, Рубънс, къде си?“

— Достатъчно — чу тя тих глас и разбра, че е докторът.

— Но вижте, ако ключът е в главата й…

— Главата й — прекъсна го спокойно докторът — не е в състояние да издържи на този разпит. Сега тя трябва да почива. Настоявам, лейтенанте.

— Добре, докторе. Добре. Ще ми позволите ли за момент само да й кажа нещо? Няма да й задавам повече въпроси.

— Продължавайте.

Лицето на Боунстийл отново се върна в полезрението й. Забеляза, че е загрижено.

— Съжалявам, че те насилвам — заговори той тихо, — но сега случаят взе да се изяснява. Човекът, който пуснах след Чарли У, най-сетне постигна успех. Заведе ни в един склад. Знаеш ли какво открихме вътре? Двеста и петдесет сандъка с оръжие. Между тях имаше М-15, полуавтомати, шмайзери — очите му трескаво блестяха; приличаше на отвързано ловджийско куче. — Разбра ли сега? Това вече не е предположение. Ние свързахме пратката със следващия курс със самолета на „Харбийтс“.

— Ами Чарли? — Даяна се притесняваше за обещанието, което бе дала на Мейър и Чарли У.

Боунстийл повдигна рамене, смъкна ги и се изхили.

— Не знам. Това беше най-проклетото нещо — че при всички тия ченгета той успя да се изплъзне. Естествено, че нямам и представа къде може да е сега.

Даяна се усмихна леко.

— Благодаря, Боби.

— Сега слушай, Даяна — лицето му отново бе сериозно, — трябва да се върна на мястото на произшествието, ако наистина е било произшествие.

Тя сграбчи ръката му.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че вече бе направен един опит да се отнеме животът на Крис. Вероятно тази катастрофа е била подпомогната от някого.

— Лейтенант, не искам да тревожите моята пациентка.

— Вижте, докторе, тази дама има правото да знае как стоят нещата около нея. Ние можем да се окажем в доста сериозно положение.

— Може и да е така. Но ще трябва да ви помоля да напуснете стаята, лейтенант, и то веднага. Това не е от полза за госпожица Уитни.

— Даяна, оставям ти един човек… от моите хора. Андрюс, помниш ли го?

— Да.

— Той е добро момче. Ще остане при тебе, докато се върна, бива ли?

Тя кимна безмълвно и извърна глава настрани — отново я нападнаха спомените за грохота, за стържещия звук на горещ метал в настилката, когато красивият мотоциклет се преобръщаше върху нея и „о, боже, о, Крис. Извинявай.“ И сред всичко това тя чу собствения си глас да вика някъде отдалеч: „По-бързо. Давай, Крис. По-бързо!“

Какво ли беше това? Главата й щракаше от болка и тя си помисли: „Искам да се прибера у дома.“

Лекарят беше крайно против това нейно желание, но не успя да я задържи, и накрая Андрюс я закара вкъщи.

Следобедът преваляше с прочувствено великолепие. Зад гърба си тя чуваше шума от автомобилното движение по 16-та улица; извърна глава и видя блесналия край булевард „Линкълн“ океан. Бели платноходки пореха водите му, забързани към брега със спускащата се светлина. И когато океанът заискри с ослепителен блясък, Даяна отмести поглед от него.

Тя чуваше и звуците на чайките, които постепенно заглъхваха сред монотонния шум на автомобилното движение. Някъде проплака бебе, долетя и испанска реч във вид на кратки, гневни изблици, като бързи комбинации при боксов мач.

Нямаше спомен как е пътувала до вкъщи, нито как Андрюс е отворил вратата. Той сигурно я е внесъл вътре както младоженец булката си, защото когато Даяна отвори очи, видя, че се намира в спалнята.

Само дето Рубънс не лежеше до нея. Тя се обърна на една страна, протегна ръка и погали празното легло. Заплака.

— Госпожице Уитни, мога ли с нещо да…

— Просто ми говори…

Андрюс замълча за миг — може би прехвърляше в ума си теми за разговор.

— Според мен вие излязохте много издръжлива оня ден — заговори най-накрая той.

— Кой оня ден?

— Когато Брафман и аз ви заведохме до Санта Моника, за да се срещнете с лейтенанта.

— А, да — тихо рече тя. — А ти добре ли си?

— Извинете?

— Боби ми каза, че твоят… зет ли беше? Да, зет ти, бил убит.

— Точно така.

— Добре ли си, Пийт?

— Да, мадам. Често навестявам сестра си — Даяна го чу да се доближава по-близо до нея. — Защо не опитате да поспите малко? Лейтенантът ще дойде тук веднага, щом свърши с огледа.

— Много си мил — прошепна тя, унасяйки се в сън.

Даяна не виждаше нищо, не надушваше нищо, не чуваше нищо. Но чувстваше стремително движение. Летеше в каньон, чиито отвесни стени като че ли още повече засилваха скоростта й. Тя се мъчеше да намали темпото, но не успяваше. При всеки опит то сякаш се ускоряваше. Тя следваше някакво очертание и когато в един момент то се обърна, погледът й срещна лъскава зурла с тъп черен нос и ноздри като цепки. Очите бяха вълчи — кръгли и почти чисто златни, само с по една черна вертикална черта в средата.

Щом зърна това лице, Даяна не само че не искаше вече да намали темпото, ами изгаряше от желание да се движи още по-бързо и така препусна напред, сякаш беше изстреляна от дулото на пистолет.

И се събуди. Беше тъмно като в рог. Глуха доба. За миг тя остана да лежи неподвижна, заслушвайки се в разтуптяното си сърце. Затвори очи, ала зад клепките си отново видя страшното вълче лице. И пак ги отвори. Колко бързо тичах, рече си тя, спомняйки си съня. После, в мигновено просветление, в съзнанието и изплуваха думите на Боунстийл. „При такава скорост може да се счупи и от камъче, отхвръкнало от предната кола.“ Но сега вече знаеше, че не беше това. О, боже! Кокалчетата на пръстите й побеляха от стискане. Защо не си спомних по-рано този факт? Пред тях нямаше никакви коли. Единствено огромното тромаво полуремарке на около четвърт километър пред тях, а тя ръчкаше Крис: „По-бързо! Давай, по-бързо!“

Боунстийл е прав — не беше произшествие. И онова високо очертание. Онази кола. Стар сребрист ролс-ройс — колата на Найджъл, която проблесна в огледалцето на мотоциклета миг, преди…

Даяна се надигна в леглото.

— Пийт? — извика тя. — Пийт?

Прехвърли крака от едната страна на леглото и стана. Трябва да каже на Боунстийл какво си е спомнила. Протегна ръка и светна лампата. Застина на място. Вратите на гардероба зееха отворени, чекмеджетата на тоалетната й масичка лежаха преобърнати и сплескани на килима. Както и дрехите й. Роклите й бяха нарязани на ленти с ножици или с дълъг нож, блузите й — срязани в предната част, джинсите и панталоните й — с отрязани крачоли.

Тя запуши с ръка устата си, отстъпвайки крачка назад от ужасяващата гледка. Свивките на коленете й се допряха до леглото и тя бързо се обърна.

Лампата хвърляше кръгло петно светлина върху леглото. Забеляза лека вдлъбнатина отляво на следите от нейното тяло върху матрака, на който бе лежала, а до него — нещо бледо, свито на топка. Без много да мисли, тя се наведе, за да го види по-добре, и я лъхна толкова силна мъжка миризма, че й се повдигна. Все пак трябваше да се увери напълно, и предпазливо вдигна бледата топка.

— Боже мой! — ахна Даяна.

Не можеше да откъсне поглед от собствените си копринени пликчета, натежали и вонящи от петно изстинала сперма.

Втурна се към телефона и проплака. Слушалката бе мъртва в ръката й.

Захвърли я и се обърна. Срещу нея зина черният коридор, сякаш беше живо същество. Тя затършува из дрехите си с изпотени и треперещи ръце и най-накрая успя да намери джинси, останали непокътнати. Нахлузи ги; после откри и памучна фланелка, и бързо облече и нея. Запъти се към коридора. Малко преди да стигне хола, спря. Беше стаила дъх, докато сетивата й търсеха осезаема следа от присъствието на Найджъл — това е само Найджъл!

Тишината беше непоносима. Изглежда от страх сетивата й така се бяха изострили, че сега чуваше хиляди незначителни шумове, които никога преди не й се бяха набивали в ушите — кратко изпукване на дърво, стържене на клонка във вътрешната стена на къщата, жуженето на хладилника в мокрия бар в дъното на обширната гостна.

В този момент, както се бе свила в коридора, и дланите й оставяха потни резки по стената, всички тези малки, глухи звуци се чуваха смразяваща ясни. Във въображението си тя ги виждаше във вид на тъмно лице в сянка, на оръжие в протегната напред ръка, на дебнеща я фигура със стегната мускулатура. Помисли си за топката от бледа коприна, която сквернословно бе оставена да лежи досами тялото й, докато е спяла, и през нея премина силна тръпка. Като че ли самият въздух трепереше от ужас.

Даяна се взря напред в мрака на гостната, сякаш искаше преследвачът й да се появи. Толкова много пространство има в къщата, помисли си тя. Толкова много стаи, за да се скрие човек. Но къде ли е Пийт? Разбираше, че не бива да стои много дълго в това положение. Мускулите й щяха да се схванат. Трябва да стане и да провери всяка стая или да излезе от къщата. Веднага. Да стане и да се втурне навън. Друг избор нямаше.

Но трябваше да се въоръжи, за което беше нужно да отиде в кухнята. Рубънс не държеше никакво оръжие, но в кухнята имаше набор от големи ножове — висяха на стената, близо до поставената на нивото на очите микровълнова фурна. Но нямаше да е лошо първо да провери дали всички телефонни апарати са прекъснати. Най-близкият се намираше в дълбокото чекмедже на коктейлната масичка в ниското ниво на хола.

Тя отново напрегна очи в тъмнината. Нищо. Дълго задържа дъх, за да чува по-добре. Нищо, освен ударите на сърцето й, отекващи във вътрешното й ухо. Започнаха да я лазят тръпки.

Пое дълбоко въздух, вдъхвайки си кураж, после тръгна бързо по коридора и запали всички лампи в хола, на басейна, на тенис кортовете, в огромната градина. Сега изпитваше същата нужда от светлина, каквато изпитваше и от храна и вода. И в това се прокрадваше елемент на оцеляване — примитивният организъм негодуваше срещу решетките на кафеза си, изпълнен с ужас; тъмнината беше равносилна на смърт.

Закръглената морска сирена я наблюдаваше нежно от заобиколената с морска пяна скала, докато Даяна вървеше към дивана в средата на стаята. Задната му част беше с лице към нея, затова тя нямаше поглед към ниското ниво, преди да се е доближила съвсем близо. И тогава подскочи, надавайки лек вик, но бързо възвърна самообладанието си, за да осмисли видяното.

Чекмеджето на коктейлната масичка бе отворено, основата на телефонния апарат бе извадена. Дългият червен кабел бе омотан няколко пъти около врата на полицая Пийт Андрюс. Даяна задържа поглед в лицето му — не можеше да помръдне глава. Бузите и очите му бяха подпухнали като на морската сирена от картината. Между устните му се подаваше част от езика му — подут и кръгъл; от тялото му лъхаше отвратителна миризма, като от дете, неприучено да ползва още гърне.

Даяна усети парене в очите, мястото, където бе ударено лицето й взе да прещраква от болка. Сълзите й бликнаха, но тя се смъмри и сви ръце в юмруци. „Не! — изкрещя тя в себе си. Нищо няма да постигнеш, ако сега вземеш да го оплакваш.“ Мислите й отскочиха към Найджъл, към спомена за онова, което бе сторил на Маги и вероятно на Крис.

Тя заобиколи ниската част на хола и се отправи към кухнята. В съзнанието й ножовете се откроиха като блестящи саби. В кухнята нямаше никой, ала когато запали лампата, от гърдите й отново се изтръгна стон. Празната дървена поставка бе свалена от мястото й на стената. Даяна последователно прерови чекмеджетата и шкафовете, за да открие нещо, което да използва срещу него. Но не откри нищо смъртоносно, освен една шпатула.

Върна се в хола. Морската сирена самодоволно й се присмиваше от сигурното си убежище, а върху полицата над камината двата „Оскар“-а, нейният и на Рубънс, стояха един до друг като две оловни войничета.

Тя забързано отиде до камината и взе своята статуетка. Претегли тежестта й с дясната си ръка. Беше достатъчно тежка, за да причини сериозно нараняване, стига да бъде употребена сила и точно попадение.

Даяна изкачи трите ниски стъпала към стъклените врати на западната стена на гостната. Ленените завеси бяха спуснати. Тя премести златната статуетка в лявата си ръка и с другата отдръпна леко единия край на пердето. То се развя бавно, като от подухнал ветрец, и тя се смрази на място. Не беше възможно да има вятър. Вратата и прозорците бяха затворени. Вгледа се внимателно наоколо и едва тогава осъзна, че треперещата й ръка е причинила слабото накъдряне на леката материя.

Тя предпазливо отдръпна настрани част от пердето и се наведе да надникне навън. В осветената нощ видя част от тенис кортовете, най-отдалечения ляв край на басейна, изпълнен с многоцветни подводни светлини, които хвърляха отражения върху фасадата на бялата дървена решетка пред плажната кабина, а зад нея — самата кабина!

Там имаше телефон на отделна линия. Малцина го знаеха, тъй като Рубънс го използваше само за служебни разговори. Ще имам късмет, стига да мота да стигна до кабината, каза си тя, чувствайки тежестта на статуетката.

Даяна се отмести малко към мястото, където се срещаха двете крила на стъклената врата. Протегна бавно ръка зад пердетата и повдигна малкия метален лост, който заключваше вратата.

Ръката й се спусна надолу и хвана топката на лявото крило. Превъртя го, внимавайки да не вдигне шум, и започна сантиметър по сантиметър да отваря вратата.

Когато я открехна достатъчно, за да се промъкне, тя излезе навън. Нощта шепнеше около нея. Чуваше се тихото пляскане на водата в стените на басейна. Щурците стържеха, а някъде отдалеч долетя приглушеното пърпорене на ауспух, което бавно заглъхна.

Даяна премести статуетката в дясната си ръка и я залюля напред-назад, като махало, за да привикне мускулите си към тежестта и обема й. Какъв смисъл да я мъкне, ако няма да е готова да я използва.

„Добре, рече си тя. Ето това е. Поеми дълбоко въздух и тръгвай.“

Тя се затича надясно от къщата и тъкмо заобиколи плитката част на басейна, когато чу рязък глас.

— Даяна!

Не му обърна внимание и продължи да тича.

— Даяна! — повтори гласът и тя видя раздвижване между дърветата, насочено към нея.

— Даяна, спри!

Силен гърмеж от пистолетен изстрел я закова на място. Стоеше задъхана на не повече от десетина крачки от убежището на плажната кабина. Но знаеше, че ако помръдне, той ще стреля, и този път ще я улучи.

Вдясно от себе си чу прошумоляване и вдигна глава. Видя тъмния огромен силует.

— Силка!

Той тръгна към нея с широки, уверени крачки. Беше облечен с черни джинси и пуловер с висока яка. Подметките на обувките му бяха от суров каучук и не издаваха никакъв шум при ходене. В дясната му ръка се виждаше дългата муцуна на магнум 357.

Усмихна се, докато се приближаваше по тревата и Даяна въздъхна с облекчение.

— Радвам се да те видя — рече тя. — Вече за втори път ми спасяваш живота.

Усмивката му премина в зъбене, зъбенето — в похотлив израз. Той вдигна дулото на пистолета и го допря в цепката между гърдите й. Гласът му беше ясен като камбанен звън.

— Спасих те в Сан Франциско, за да те запазя за този момент. Откакто те държах в ръцете си нея вечер, все мисля за теб, за това, което искам да правя с теб.

Мъжът приближи лице към нея и тя се отдръпна назад — като мишка, изплашена от хипнотизиращото полюшване на главата на пепелянка.

— Аз не…

— Същите мисли имах и докато те наблюдавах как спиш, докато използвах пликчетата ти, за да…

— Това си бил ти?! — смая се тя и понечи да побегне.

Ала той протегна свободната си ръка, стисна Даяна до болка и я обърна с лице към себе си.

Даяна вече не беше в състояние да го гледа в очите — необятни като вселената, прикриващи всичко. Тя затвори очи и изстена леко.

Нещо тихо издрънча и Даяна повдигна клепки.

— А сега — заговори Силка — ще ти пуснем нещо в кръвта, та да се, хм, поусмириш малко — кутийката приличаше на малък ковчег. Той я отвори и Даяна зърна блестящата спринцовка и малкото стъкълце с прозрачната течност. — Нещо — похотливият му израз отново се появи, — което ще оправи настроението ти.

Силка извади спринцовката и започна да я пълни. На Даяна веднага й стана ясно какво съдържа течността — хероин, смесен със стрихнин.

— Господи — възкликна тя; сърцето й се разтуптя силно, цялата се изпълни със страх. — Нима ще го направиш?

— О, разбира се — рече Силка. — Ще го направя.

И тогава единственото, което си помисли Даяна в този момент, беше колко заблуден се оказа Боби във всяко отношение — неговата натрапчива идея за Найджъл го бе подведа към погрешни заключения и сега щеше да причини смъртта й. Инжектира ли я веднъж Силка, отърваване нямаше. Никакъв ангел пазител нямаше да се яви за нея, както се яви за Крис в Ню Йорк. А освен това Силка положително е коригирал дозата.

Той побутна леко буталото на спринцовката и от течността пръснаха няколко капки навън — като сребро проблеснаха в нощта.

— Така — кимна Силка.

Пълната му ръка се раздвижи, върхът на спринцовката, остър и смъртоносен, зае положение да се забие право в меката вътрешна извивка на лакътя й.

В същия момент Даяна вдигна дясната си ръка, която досега бе държала отпусната и неподвижна до тялото си, и заби с всичка сила статуетката в главата на Силка. Той залитна надясно, загубил равновесие, а Даяна се затича към гъстите храсти на градината. С всяка крачка кръстът й отзад я наболяваше, пробождаше я така, сякаш дебелото стоманено пипало на смъртта щеше всеки миг да се забие в нея.

Чу гърмеж и се просна на земята; с пълзене измина оставащите три метра до началото на храстите.

Влезе зад храстите, поизправи се и запъхтяна продължи на колене и ръце да навлиза по-навътре. Отново се разнесе гърмеж. Тя инстинктивно се наведе и само след миг осъзна, че изстрелите идваха от храстите, а не към тях.

Тя се приведе и започна да подтичва на зигзаг в посока към гърмежите. Отмина огромния лигуструм и го видя как се целеше внимателно в клекнало положение. Сигурно чу приближаването й, но не наруши концентрацията си. Изстреля още един куршум и тогава тя отиде до него.

— Боби! Да знаеш, той е луд!

— Фанатик е — рече Боунстийл, взирайки се през пролука между листата. Стреля отново, после каза: — Дяволите да го вземат! Опитно копеле е. Много опитно — обърна се към Даяна. — Фанатик е, което е много по-различно. Да, луд е, но в най-коварния смисъл.

Той бързо презареди и отново натисна спусъка.

— Дойдох възможно най-бързо — продължи Боунстийл тихо, като местеше глава насам-натам, за да мерне някъде Силка. — Извадих душата на ония от лабораторията, докато ми дадат резултата. Крис е бил прострелян в лявото слепоочие. Извадихме парченца от куршум 357 от малкото, което бе останало от главата му. Ти си…

— Силка е въоръжен с магнум 357 — прекъсна го Даяна.

— Не ме изненадва… вече.

— Не излезе прав за Найджъл.

— Хайде — подкани я Боунстийл и я хвана за ръката, — да се придвижваме. Иначе ще се превърнем в добра мишена.

Той я поведе през храстите напреки на посоката от последните му изстрели. Вървяха приведени. Даяна усещаше острата миризма на кордит и тежкото зловоние на страх. През главата й като светкавици се нижеха сцени от „Хедър Дюел“. Като че ли не чувстваше особена разлика от онова, което бе изпитвала тогава, и което изпитваше сега; двете усещания се бяха смесили напълно.

— Искам да ми падне тоя мръсник — прошепна тя. — За всичко, което стори на Маги и на Крис. За цялото нещастие, което донесе.

Боунстийл се протегна и я хвана за ръката.

— А пък аз искам да се махнеш от тук. Положението е много опасно в момента… цялото това място е под заплаха.

— Ако си въобразяваш, че ще си тръгна веднага, значи си…

— Ще правиш това, което ти казвам! — яростно изсъска той и я побутна. — Изчезвай от тук! Ще изям това копеле с парцалите, докато ти…

Експлозията и гримасата му като че ли станаха в един момент. Връщайки се с мислите си назад по-късно разбра, че съвсем не е било така.

Тялото на Боунстийл отскочи към нея и се свлече отгоре й. Тя почувства как сърцето му бие като чук в унисон с нейното.

— Господи! — прошепна Даяна. — Исусе Христе!

Видя болката, изписана по лицето му — в свитите му вежди, в тъмните му очи. Кожата му бе цялата в пот и тя усети как едно влажно петно между тях все повече се увеличава.

— Боби! — извика Даяна. — О, Боби!

В този момент чу храстите да изшумоляват, видя как клонките се накланят към нея и без да се замисля, издърпа 38-калибровия револвер от ръката на Боунстийл. Изплъзна се от неподвижното му тяло и залази в обратна посока. Куршум изсвири отляво. Тя се сепна, промени посоката си и продължи да се движи, подминавайки три ствола и висока папрат.

Обърна се веднъж, видя раздвижване и натисна спусъка. Револверът подскочи в ръката й — силата му я завари неподготвена и тя трябваше да го хване и с другата ръка, за да не го изпусне. Разтреперана продължи да върви. Страхът бе заличил от паметта й всичко, на което я бе учил Жан-Карлос.

По едно време се усети, че плаче и остро се сгълча наум: „Я стига! Стегни се! Иначе като нищо ще умреш. Сега няма никого другиго между теб и него.“

Даяна приклекна зад ствола на една висока палма и се ослуша. Беше много тихо. Изстрелите бяха подплашили птиците и те с писъци бяха излетели, дори щурците бяха спрели да свирят. От друга страна обаче, изстрелите лесно можеха да бъдат сбъркани с пукот от ауспух на кола. Така че, не можеше да се надява на помощ от съседи.

Тя чувстваше как бие сърцето й, как плътно я обгръща зловонието на страха. И си каза: „Най-сетне получи това, което искаше; постигна онова, което преди много години отиде за първи път да търсиш при Бейба.“

Отмести с милиметър лицето си от ствола на дървото и огледа наляво и надясно; бързо се отдръпна, когато един куршум изсвистя край кората на дървото и отлетя в нощта като оса. Даяна вдигна револвера и го стисна с две ръце. Този път беше подготвена и куршумът попадна там, където се бе целила. Стреля още веднъж.

Тишина.

Къде ли е той?

Само върховете на високите прашни палми лениво се поклащаха.

Време е да се раздвижа. Тя стана, направи крачка наляво и един куршум профуча покрай нея, отнасяйки със себе си туфа трева. Бе минал на сантиметри от върха на обувката й. Даяна отново се отдръпна и си помисли: „Господи! Вече съм му в ръцете.“

Почувства се напълно безпомощна и това чувство като че ли изсмука цялата й сила. Не можеше да помръдне от мястото си, а да го чака да се приближи би било самоубийство. Дори с години да бе тренирала с Жан-Карлос, пак не можеше да се надява да надвие мъж с опита и огромната сила на Силка. Някои неща бяха просто извън обсега на действителността.

Обезверена, тя отвори барабана на револвера. Скръцна със зъби. Бяха останали два патрона. Затвори барабана и стисна очи. Главата й бучеше и сълзите й отново потекоха. „Така ли щеше да постъпи Хедър Дюел? — запита се тя. О, Господи, престани да си правиш шеги. Това не е филм.“ Кавалерията дойде и бе повалена.

Боби — замисли се за него. Ами Боби? Ами Крис и Маги? Тях какво ги застигна? Никой не знае какво ще се случи. Дори тя, която е толкова близо до ребуса, не може да подреди кубчетата. Какво остава за някой друг?

Излезе вятър, изсуши потта й и Даяна потрепери. Над нея палмовите листа се полюшваха и кимаха, сякаш искаха да я предупредят.

Къде е сега Хедър? Доколко фалшив образ е тя всъщност? До този момент Даяна беше готова да се обзаложи за всичките си пари, че образът ни най-малко не е фалшив.

Тя не беше чакала да дойде кавалерията. Тя беше последната гара на влака и без нея… Не беше ли това просто някаква фантазия, която всички те помежду си бяха извикали във въображението си? „Ако беше мъж, Даяна можеше, щеше да… Но не съм се родила мъж, гневно си помисли тя. Аз съм това, което съм и този факт не бива да има значение. Но има, Господ да ми е на помощ. Сега разбирам, че има.“

Загледа се отчаяна в пистолета, в ръцете си, пъхнати между повдигнатите й колене. Известно време не се чуваше никакъв шум и сега изведнъж ясно чу шумоленето на крастите — сякаш някакъв нощен хищник я дебнеше оттам. Звукът се приближаваше към нея — в това беше сигурна. Оставаше й много малко време.

Завъртя се на колене и се взря оттатък люспестия ствол на палмата. Но нищо не видя. Силка като че ли бе станал невидим. Това Жан-Карлос не й бе преподавал.

И тогава съзнанието й като че почна да се прояснява, сякаш заплахата от смърт бе превърнала вътрешността на главата й в кристал. Дните се отронваха като листа, седмиците, месеците, и тя се озова отново в онзи странно осветен салон на 3-та улица и чу гласа на Жан-Карлос: „Никога не поверявай живота си на автоматичен пистолет. Може и да направи засечка, когато е горещ.“ Даяна пак погледна към 38-калибровото оръжие в ръката си. Това беше револвер. Имаше нещо за револверите. Но какво беше?

Джакарандите зашепнаха името й и тя вдигна глава. Тънка струйка пот потече мъчително по вдлъбнатината на гърба й. „Господи! — възкликна тя мислено. Той е тук, а аз все още не го виждам. Направо си играе с мен.“

Играе си!

Сепна се и отново заобиколи палмовото дърво. Съзнанието й трескаво работеше, сърцето й биеше като чук. Вече беше наясно. Жан-Карлос й беше казал: „От женска гледна точка ситуациите често изглеждат трудни… привидно са загубени. Но човек никога не бива да се предава.“ И сега видя как я пронизваха очите му, представи си как е избягал от Моро Касъл и болката му, задето е изоставил най-скъпите си близки. „В моменти, в които противникът ти очаква безсилие от твоя страна, ти му излез с хитрост. Ето, дай да ти покажа един трик и ще разбереш защо аз самият използвам само револвери.“

С треперещи ръце и с дъх, свирукащ през полуотворената й уста, Даяна пак отвори барабана. Ето ги — последните два куршума. Сега трябва много внимателно да превърти барабана. Готово! Подаде върха на езика си и навлажни устните си. Вече знаеше какво трябва да прави.

Обърна се и го зачака да се приближи.

Нощта беше много тиха. Вятърът, който се бе надигнал преди малко, почти стихваше. Трябва да беше дошъл откъм океана, защото тя още чувстваше влагата по ръцете и тялото си като слой восък.

Видя, че съвсем близо до нея храстите се размърдаха — по-близо, отколкото очакваше. Прицели се с револвера и бавно натисна спусъка. Чу се силно като удар с чук щракване и нищо повече. Само едно ехо, което отекна от празния патронник като подигравателен смях. Силка не можеше да знае, че Боби презареди оръжието миг преди да бъде прострелян. Дали е броил изстрелите? Щеше да е много изненадана, ако не ги е броил.

Най-сетне той се показа: излезе от високите цветя и храстите в градината като същински Адам и тръгна право към нея — магнумът висеше свободно до тялото му.

Даяна вдигна револвера и отново натисна спусъка. В нощта отекна единствено най-гръмкото щракване в света.

— По дяволите!

Силка отметна глава назад и се разсмя.

— Вече нищо друго не ти остана, миличка — със сериозен глас рече той — освен това — и килна нагоре цевта на пистолета си, без дори да си прави труда да се цели в нея.

И нямаше нужда вече. Сега можеше да си позволи да не бърза. А той, прецени Даяна, беше тъкмо от тези хора. Защото изпитваше удоволствие от подобни неща. Не само професионално, а нещо повече. Много повече от професионалното.

Сега настъпи нейният момент — докато той се приближаваше. Тя беше получила „Оскар“ за изпълнението си в „Хедър Дюел“, но сегашната й роля не можеше да се сравни с онази. Ако не се представи успешно, в порядъка на пет минути ще е мъртва.

Даяна придаде на гласа и израза на лицето си подсилена уплаха. Не й беше особено трудно.

— Недей да правиш това, Силка — заговори тя. — Мога да бъда много добра с теб. Какъв смисъл има да ме убиваш? Не ме ли желаеш вече?

— О, да — рече той и пристъпи напред. — И пак ще те имам. Малко преди да допра магнума до главата и ти пръсна мозъка — устните му се разтеглиха в злобна усмивка. — Положително ще ми достави голямо удоволствие тая работа. Ти ми навлече сума ги неприятности — поклати глава мъжът. — Сега трябва да изоставя всичко това — тази сладка работа, за която ми трябваше дълго време да се подготвя, като използвах парите на групата, за да купувам оръжие, използвах самолета им, за да го прехвърлям в Северна Ирландия — Силка я гледаше с трескав поглед. — Ако Крис не бе толкова загрижен за собственото си благо, той никога нямаше да седне да проверява счетоводните книги и да открие, че дори прищевките на „Хартбийтс“ не могат да покрият всичките липсващи пари. Нямаше и за миг да се усъмни в мен и нямаше да ми се наложи да го убивам. А сега всичко се сведе, и то неминуемо, до тази кървава баня — той сви рамене. — Но аз съм свикнал със смъртта.

Земята като че ли се разтресе под краката му, когато Силка отново пристъпи към Даяна.

— Двамата ми братя бяха такива идеалисти. Отидоха в Северна Ирландия, следвайки пътя на баща ни. След време получих писмо от Дан. „Убиха Нед“, съобщаваше ми той. „Проклетите подбудители го включиха в едно нападение.“ Нед беше едва на седемнайсет години, най-младият от нас. Той и Дан подготвяли акция. „Сега имаме нужда от теб“, допълваше в писмото си Дан… Аз току-що се бях уволнил от флотата. Исках да воювам. Заминах за Белфаст и видях как се отнасят към родината ми. След шест месеца Дан и аз се върнахме в Бостън и организирахме нападение срещу оръжейния склад на Националната гвардия. Прекарахме сандъците с автоматични пистолети М-60 в Мексико и оттам ги прехвърлихме в Ирландия. Дан тръгна с тях, а аз останах тук. В Белфаст се бях запознал с едно тъмнокосо момиче със зелени като изумруд очи. То също работеше върху плана. Мнозина от ИРА пророчески заявиха, че планът няма да се осъществи; момичето, обаче, смяташе, че грешат.

— Това е била сестрата на Найджъл — вметна Даяна.

Безцветните очи на Силка се разшириха.

— Да, тя беше — потвърди той. — Значи знаеш всичко. Планът за незаконното присвояване на оръжие, за пренасянето му… беше нейна идея. Как мрази тя хедонистичния си брат, който печели толкова много пари, а е обърнал гръб на каузата за свободна Ирландия. Тук аз имах много връзки и успях да уредя да присъствам на вечерята на Американската асоциация на производителите на звукозаписна техника. Бях седнал до Бено Кътлър. Той лесно можеше да бъде метнат. С групата беше по-трудно.

Силка се надвеси над Даяна с леко разкрачени крака.

— Всеки един от тях беше опасен по свой начин. Но, от друга страна, всички бяха като деца — отзивчиви на моментни удоволствия. Благодарение на връзките си аз винаги бях добре снабден с дроги. Това им харесваше. Харесваше им и че бях жилав, физически як. Наеха ме и започнаха да ми нареждат какво ли не. И това вътрешно ги гъделичкаше.

Лицето му стана твърдо като гранит, очите му не трепваха.

— В продължение на десет години аз им одирах кожите, без те да разберат. Разбира се, сестрата на Найджъл беше разработила плана за измъкване на парите им до най-малката подробност, но най-забавното беше, че не стана нужда да го спазвам стриктно. Вече толкова много пари се пръскаха за наркотици, без да се осчетоводяват, че не срещах никаква трудност, само трябваше да внимавам. Веднъж обаче Джон ме изненада, та си направи лоша услуга. Очите му бяха замъглени и аз си помислих, че е прекалено дрогиран, за да забележи нещо. Но Джон не беше глупав и малко по-късно ми подметна какво е видял, поиска ми пари и… още нещо, за да си държи устата затворена. Горкият садист Джон…

Силка сви едрите си рамене и стъпи върху един нисък, безупречно подкастрен храст, после продължи:

— Е, при това положение нямах голям избор. Трябваше да се отърва от него. Но много предпазливо, нали разбираш. Много. Не биваше да допусна нито сянка съмнение — той се усмихна. — А беше толкова просто. Джон беше достатъчно силно пристрастен към наркотиците, така че смъртта му причинена от предозиране, нямаше да усъмни никого. Напротив, щеше да е по-подозрително, че нищо не му се случва. Но после, като виждах какво става между самите музиканти, от състава, си рекох: „Боже мой! На по-добър случай не съм се и надявал. Ще ги оставя те да го убият вместо мен.“ Е, разбира се, малко стрихнин в хероина също помогна на Джон да се отправи за последния си концерт на небето — Силка се разсмя гръмко като кучешки лай. — Шибани аматьори. Та нали иначе Джон щеше да подуши миризмата на газ.

Той спря точно пред Даяна.

— Затова сега — гласът му беше пресипнал — ще си получа наградата за всички тези години на предана служба към групата и за свободна Ирландия. Убийството на Маги беше последното ми поръчение от ИРА. Завръщам се в родината си за дълга почивка и с много пари в джоба.

Силка пристъпи крачка напред и Даяна вдигна револвера си. Той беше толкова близо до нея, че нямаше нужда да се прицелва — трябваше само да натисне спусъка. Миг преди да го стори, тя съзря проумение, изписано по лицето му — собствената му смърт се бе отразила в жестоките му, замръзнали очи.

Даяна почувства огромно напрежение, което тръгна от рамото й, по ръката и стигна до тънките кости на дланта й. Малък мускул трепна в показалеца й, когато тя започна да натиска, а не, за бога, да прещраква спусъка.

В съзнанието й една подир друга изплуваха кошмарни картини, които замъглиха огромното тяло на Силка досами нея — домът на Крис, обърнат наопаки, невъобразимото безредие, водещо към изкорубената тон колона, натъпкана е кръв и плът и натрошени кости, които някога са представлявали човешко същество с разум и чувства.

Възглавничката на пръста й чувстваше стопления метал; звънливата пружина на спусъчния механизъм беше в очакване на достатъчен натиск, за да освободи ударника.

Като размазано петно Даяна видя как отсрещното оръжие — огромната ужасяваща дупка в края на дългото тяло на магнума — с удивителна бързина се вдигна нагоре и разбра, че е всяка изминала частица от секундата тя губи предимството, което един миг на уплаха й бе дал.

Болка сгърчи лицето й и почти затвори едното й око, а тялото й се чувстваше така, сякаш току-що бе скочила от прозорец на шестия етаж. Ала отделящият се адреналин измести за миг цялата болка.

Показалецът й помръдна и до ушите й долетя отново пронизителния писък; черни, димящи гуми, оставящи следи по платното на оживената магистрала, и мотоциклетът, който предприе непоколебимото си хлъзгане към забравата. Виждаше се само задната част на каската на Крис и слънчевият лъч, който избухваше като лазер в заоблената й повърхност; и онази миризма. Чайка политна, пискайки, пискайки, докато прозорецът се изви навътре и забълваха огнени кълбета, после гарвановите крила, които се разпериха…

Гърмежът от 38-калибровия револвер беше оглушителен в тясното пространство между двамата. Силка отвърна на изстрела дори след като Даяна натисна спусъка втори път.

Той подскочи веднъж от силния удар отблизо и се изви настрани. Бликна кръв и пръсна по тревата като дъжд. Даяна се бе целила в сърцето и Жан-Карлос щеше да е горд с нея.

Тя се изправи и пристъпи към Силка, проснат на земята, с разперена дясна ръка, леко застъпена от огромния магнум. Лицето му беше безизразно — нямаше и следа от това, че допреди малко беше мислещо същество, изпълнено с омраза, похот и гняв. Безжизнените му очи бяха прозрачни като лещи.

Даяна пусна на земята празния си револвер, обърна се и се затича към мястото, където бе оставила да лежи Боби. Той беше още жив и тя пак го остави и забърза към плажната кабина — токчетата й отекваха силно върху каменната настилка, а после, и върху тухления бордюр покрай басейна.

Когато се обади по телефона, тя излезе и отиде при Боби. Нагласи главата му в скута си и след малко той отвори очи.

— Къде е той? — това беше само шепот.

Даяна доближи лице до неговото, за да я чува по-добре.

— Мъртъв е, Боби. Застрелях го.

Очите му като че ли просветнаха. В далечината се разнесе воят на линейката и полицейските коли.

— Аз просто си вършех работата — каза той. — Може би трябваше да си остана с писането.

Воят, вече станал по-силен, нахлуваше между дърветата на все по-чести вълни.

Кръвта се лееше от Боунстийл като река и Даяна притисна с длани разкъсаната плът. Помисли си за Бейба.

— Стой спокоен, Боби — докосна го тя по рамото. — Почини си малко. Линейката ще дойде всеки момент.

През целия път до „Сидър-Синай“ Даяна седеше в линейката до Боунстийл и държеше ръката му, сякаш силното желание, изразено чрез този човешки контакт — плът до плът, щеше да го запази жив. Лицето му беше бледо, едва различимо под прозрачната пластмасова кислородна маска. И единственото, което тя чуваше сред воя на сирената, беше силното хрипкаво стържене на неравномерното му дишане.

Когато я обхвана ужас от мисълта, че той може и да не издържи, Даяна си представи цветни снимки на залези, където всеки живее щастливо оттам нататък и как тя със силата си на икона предизвиква подобни залези.

Боби остана на операционната маса повече от шест часа и през цялото време тя си шепнеше нещо като молитва, за да разсее опасенията си. Внушаваше си, че това е хубаво, че ако щеше да умре, то щеше да стане веднага.

Тя нито за миг не напусна чакалнята, освен до тоалетната. Не отиде и да хапне. Когато някой й предложеше кафе, тя го изпиваше. Иначе седеше на дивана от изкуствена кожа с цвят на грубо нарисуван залез, забила поглед в побелелите си от стискане ръце.

Първите час и половина минаха неусетно. Ченгетата се влачеха един подир друг и взимаха показанията й. Тя им казваше всичко, на което беше свидетел — премълча само признанията на Боби, свързани с Найджъл, което щеше да навреди само на тях двамата — и след известно време те като че ли се поуспокоиха, като се имаше предвид колко обезпокоени са били, когато са намерили три тела на едно място и едното от тях на детектив — лейтенант от Лосанджелиското полицейско управление. Цивилен детектив, за когото тя предположи, че е колега на Боунстийл я разпита последен, като разкара всички от чакалнята, преди да й донесе купа с ерзац доматена супа с вкус на метал и дъх на прокиснало.

После взе да става все по-мъчително, защото Даяна остана сама със себе си. С безучастен поглед проследи детектива, който тръгна към телефона в коридора. Тя отчаяно искаше Боби да бъде спасен и извикваше във въображението си толкова много предположения, че главата й се замая. Най-накрая се размисли и над филма си и през следващите дълги, мъчителни часове започна да убеждава себе си, че Боби ще оживее, само ако тя повярва в това.

Стана от неудобния диван и застана до прозорците. Те гледаха на запад, към Тихия океан. На 3-та улица имаше задръстване на движението. Някакъв излезе от БМВ-то си и предизвикателно размаха юмрук във въздуха.

Малко по-нататък две малки момичета с все още плоски гърди пресичаха на ролкови кънки уличното платно. Движенията им бяха гъвкави, дългите им копринени коси с лъвско светлокафяв цвят се вееха назад като криле на фея. Държаха се за ръце като деца, отмятаха глави назад и се смееха на хаоса, който предизвикаха сред колите, промушвайки се между тях с такива сложни пируети, че спокойно можеха да конкурират Астер и Роджърс. Подобно на махало, люлеещо се все по-бързо от собствената си инерция, златната двойка съвсем се развилия и, погълната от танца, извършваше една след друга секващи дъха маневри.

Даяна чувстваше, че обича Боби — не като любовник, а като приятел. Но сега си даде сметка, че и той не бе по-малко опасен от Силка; неговата фикс идея му бе попречила да бъде първокласен полицай. При случай той положително би застрелял Найджъл.

Не можеше да определи какво друго чувстваше, освен че вътре в нея се бе появила някаква огромна пукнатина — черна и бездънна като космическото пространство, — която с всеки изминал миг ставаше все по-голяма.

Нещо хлопна в другия край на коридора. Преддверието на болницата бе пълно с репортери и телевизионни оператори. Между нея и тази тълпа стояха само трима униформени полицаи. Детективът, пъхнал ръце в джобовете на сакото си, говореше убедително в щръкналия букет от микрофони пред лицето му. Но той и подчинените му полицаи нямаше да кажат нищо съществено.

Момичетата ги нямаше вече на улицата и върволицата от коли продължи плавния си ход от Ийст Лос Анджелис към Енсино; от включените им радиоапарати се лееха кресливи звуци. Точат се като мляко от стомна, помисли си Даяна. Все едно, че двете момичета никога не се бяха появявали.

Чу се шум от тичащи крака и вратата на операционната зала се отвори. В мига, в който видя да излиза потъналият в пот хирург, Даяна вече знаеше отговора.

— Не издържа. Съжалявам, госпожице Уитни. Направихме всичко възможно — думите му я шибнаха като вятър. — Бяхме трима хирурзи.

Като матадор, излязъл току-що от коридата, и той очевидно е бил твърде изтощен, за да свали оплесканите си с кръв ръкавици. И сега започна да ги сваля. Те издаваха ужасно силен скърцащ звук.

— Ако това може да бъде утеха, трябва да ви кажа, че той докрай се бореше упорито. Много упорито.

— Не — рече Даяна, обърна се и тръгна по облицования със зелени плочки коридор, подминавайки побелелия в лице детектив. — Това вече няма никакво значение.

Към следващата част или към съдържанието

Ерик Лустбадер Сирените на Холивуд (13)

Метаданни

Данни

Сирените на Холивуд

Сирените на Холивуд

Информация

История

Сваляне / Връзки

Тринадесета глава

Ерик Лустбадер
Сирените на Холивуд (13)