Даяна Палмър
Прокудена любов (4)

Четвърта глава

Блейк усети безпокойството на Меридит по скованите й движения, докато се настаняваше до него в колата. По-рано положително би подхвърлил някоя хаплива забележка, но времето, когато се стремеше да я засегне и уязви, беше безвъзвратно отминало.

— Сложи си предпазния колан — напомни й, преди да потегли.

— О, да — отвърна тя разсеяно. — В моята кола обикновено не забравям — добави неловко, сякаш се оправдаваше.

Докато пътуваха, тя мълчаливо се взираше през прозореца в зелените поля и добитъка, разпръснат по ливадите. Равният хоризонт сякаш се намираше в безкрайността.

— Сара настоя да дойдем — обади се той. — Не се успокои, докато не позвъних на Елиза. Сара те харесва — рече и я изгледа с крайчеца на окото си.

— Аз също я харесвам — отвърна Меридит. — Тя е добро дете.

— „Добро“ едва ли е най-подходящата дума.

— Нима не виждаш какво се крие зад нейното непокорство? — извърна се към него Меридит. — Тя се страхува.

— Елиза ми каза същото. От какво се страхува? От мен ли?

— Не зная. Нямам никаква представа какво се е случило с нея, а и не е моя работа. — Меридит замълча за момент. — Няма вид на щастливо дете. Като видях как се възхищава от куклите на Даниел, почти съм сигурна, че не е имала играчка през живота си.

— Нищо не разбирам от деца, играчки и дрешки — процеди ядосано Блейк. — Боже мой! Та допреди няколко дни аз дори не знаех, че съм баща!

На Меридит й се искаше да попита защо Нина е държала в тайна съществуването на Сара, но й беше неудобно да постави толкова личен въпрос. Напомни си, че не трябва да проявява интерес към живота му.

Блейк вече го бе разбрал. Тя нито се поинтересува как е узнал за детето, нито имаше намерение да попита. Беше напрегнат и му се искаше да запали цигара, но само стисна по-здраво волана.

— Госпожа Джексън е една от най-големите ти почитателки — подхвърли той, за да смени темата.

— Така ли? Радвам се.

— Изглежда доходите ти са добри, ако се съди по поршето.

Тя вдигна глава и се вгледа в изсечените черти на лицето му. Очите й се спряха на дълбокия белег и споменът как се бе сдобил с него я накара смутено да сведе поглед.

— Живея добре — отговори му. — Много добре всъщност. И ако мислиш, че съм дошла да търся богат съпруг, сгрешил си! В пълна безопасност си, Блейк — добави студено.

Наложи му се здраво да стисне зъби, за да не изрече дошлото на езика му проклятие. Миналото бе мъртво, но тя имаше достатъчно основания да се рови в стари рани. Беше права. Ако той бе на нейно място, отмъщението му щеше да е доста по-жестоко.

— Не се лаская от мисълта, че си дошла заради мен, Меридит. — Изписалата се на лицето й изненада не убягна от погледа му. Спря мерцедеса на паркинга пред библиотеката и изключи двигателя.

— Почакай! — спря я, когато тя понечи да слезе. — Нека поговорим.

— Нямаме какво да си кажем — рече тя студено.

— Твърде много сме се променили. Не желая да си спомням миналото и… — Изведнъж замълча, усетила, че все пак се е поддала на спомените.

— Зная — поде той. — Сигурно мислиш, че тогава в конюшнята бях преднамерено груб с теб? А и после те оскърбих, нали?

Тя се изчерви и извърна очи.

— Да — отвърна едва чуто, напрегната от вълнение.

— Грубостта ми бе неволна — опита се да й обясни той. — И съвсем не мислех и чувствах онова, което ти наговорих! — Блейк въздъхна. — Желаех те, Меридит! Желаех те с такава страст, че не можех да се владея. Съжалявам!

— Нищо не се е случило. Няма защо да се извиняваш — отвърна тя студено.

— Само защото вуйчо ми се появи навреме — каза мрачно Блейк, като не сваляше очи от нея. — Нямаш представа колко мъчително ме е преследвал споменът през годините. А в деня, когато прочетоха завещанието, нарочно се държах грубо с теб, защото вината ме разяждаше. Бях обещал на Нина да се оженя за нея, роднините ми подготвяха съдебни дела и като капак на всичко изведнъж проумях, че те желая до лудост!

— Не искам да говорим за това! — прошепна тя с болка и затвори очи. — Аз… Не мога да говоря за това.

— Мислех, че Нина ме обича — продължи той. — Поне тя така казваше и всичките й действия като че ли го потвърждаваха. Въобразявах си, че ти се домогваш до парите ми, че за теб съм само трамплин, начин да се отървеш от бедността, в която си живяла цял живот… — Той млъкна и опита да улови погледа й. — Така беше… До деня, в който адвокатът ми отвори очите защо вуйчо е настоявал да се оженя за теб. Не знаех, че си била влюбена в мен!

Лицето й пребледня. Седеше безмълвна и вцепенена. Гордостта й бе разкъсана на парчета, най-съкровената й тайна — оголена пред него.

— Едва ли щеше да е от значение, ако бе научил по-рано. Нищо нямаше да се промени. Може би дори би го използвал, за да ме унижиш още повече. С Нина щяхте добре да се посмеете, ако знаехте.

Саркастичният й тон го накара да се почувства още по-виновен. Меридит си бе изградила същата черупка, в която той бе прекарал по-голямата част от живота си. Тя го предпазваше от сближаване с хората, от възможността да го наранят дълбоко. Нина не успя да проникне през нея, но Меридит почти го бе сторила. Той я прогони от живота си съвсем навреме, защото не след дълго сърцето му щеше да попадне в нейна власт. Бе си дал сметка за това още преди пет години и направи всичко възможно да го предотврати. Сега виждаше последствията. Животът и на двамата се бе променил. Славата й обаче едва ли заместваше липсата на семейство и деца. Нещо, което тя винаги бе желала — деца, за които да се грижи и съпруг, когото да обича и който да споделя любовта й. Не можеше да отговори на обвиненията й, без да издаде чувствата си, затова не се и опита.

— Никога не си била язвителна — беше единственото, което успя да изрече. — Ти беше кротка и срамежлива…

— Досадна и обикновена — допълни тя вместо него с ледена усмивка. — Все още притежавам всички тези качества. Но пиша книги, които се продават като топъл хляб, и имам своя малка свита от верни читатели. Аз съм известна и богата. Тъй че сега е без значение, че не съм русокоса кукличка. Научих се да живея такава, каквато съм!

— Нима? — изгледа я той ехидно. — Научила си да се криеш от света, за да не бъдеш уязвима! Оттеглила си се от чувствата, от увлеченията. Дори днес се чудеше как да се отървеш от Сара! Проклетите си книжки можеше да прегледаш по всяко време! Но ти предпочиташ да не си там, където сме Сара и аз!

— Е, добре, може и така да е! — принуди се да признае тя. — Сара е приятно дете и аз много я харесвам. Но не ми се ще да те виждам, а още по-малко да бъда в една къща с теб! И на Марс не бих се чувствала достатъчно далече!

Блейк беше благодарен, че се е научил да запазва хладнокръвие и да не издава чувствата си. Така тя не разбра колко го нараниха думите й. Меридит имаше причина да го избягва и ненавижда, но той не искаше помежду им да гори омраза.

— И Сара трябва да плати, задето не искаш да ме виждаш?

— Не стоварвай вината върху мен! Сара си има теб и госпожа Дже…

— Сара не харесва нито мен, нито госпожа Джексън! — прекъсна я той. — Тя харесва теб! По цял ден само за теб говори!

— Не мога… — отрони Меридит и се извърна настрана.

— Тя би могла да бъде наше дете — каза неочаквано Блейк. — Твое и мое. И точно това те разяжда отвътре, нали?

Меридит не повярва на ушите си. Не допускаше, че ще чуе подобни думи. Обърна се и го погледна с напиращи в очите сълзи.

— Проклет да си!

— Прочетох го на лицето ти, когато днес наблюдаваше Сара — продължи той безмилостно. — Страхът от мен ли те спира… Боиш се да признаеш, че Сара твърде болезнено ти напомня за това, към което се стремеше, но не можа да имаш?

Тя извика, сякаш я беше ударил. Блъсна вратата и изскочи навън. Тичешком влезе в библиотеката. Спря във фоайето, за да дойде на себе си. Добре, че наоколо нямаше никой. Изтри сълзите си. Блейк е прав, мина й през ум. Избягвам Сара Джейн заради болката, която детето ми причинява. Но истината с нищо не й помогна. Дори влоши нещата, защото Блейк бе твърде проницателен и бе отгатнал мислите й.

Меридит влезе в читалнята. Имаше намерение да прегледа някои материали за историята на югозападните щати. Чудеше се как ще се прибере без кола. Блейк без съмнение няма да я чака. Ще се наложи да позвъни на Елиза или на Бес.

Един час по-късно, вече поуспокоена, тя прибра тетрадката със записките в чантата си, върна книгите на рафта и излезе да потърси телефон. Блейк стоеше навън, облегнат на стената, и чакаше.

— Готова ли си да тръгваме? — попита спокойно, сякаш нищо не се бе случило.

— Мислех, че си заминал — спря тя, озадачена.

— Днес е събота — вдигна рамене той. — Обикновено не работя в събота, освен ако не ми се наложи. — Присви очи и я погледна внимателно. — Всичко наред ли е? — добави тихо. Тя само кимна, без да го поглежда. — Няма да се повтори, Меридит! — увери я чистосърдечно. — Не исках да те разстроя. Да тръгваме!

Тя седна сковано до него. Страхуваше се да не започна пак, въпреки обещанието си. Винаги се бе заяждал с нея. Но той пусна радиото и го остави да свири, докато пристигнаха.

— Няма защо да се безпокоиш — каза й нехайно, преди тя да слезе от колата. — Няма да те принуждавам да се сближиш със Сара. Аз нося отговорността за нея, не ти.

И това бе всичко. Меридит се отправи към къщата, а той се уговори с Бес в колко часа да вземе Сара и си тръгна.

По пътя към къщи размисляше и се чудеше как да постъпи. Не очакваше Меридит да реагира така на думите му. Стреля напосоки, а се оказа, че е улучил точно в целта. Сара наистина я притеснява. Напомня й за огорченията в миналото. И Меридит е решила на всяка цена да се държи на разстояние от детето. И двете щяха да загубят. Меридит бе станала студена и затворена. А би могла да се възползва от магията на детското очарование и отново да открие светлината на деня. На Сара пък ще й е от полза да почувства ласката на жена. Но това няма да стане и по-добре да не се заблуждава. Напразно се бе надявал, че детето ще му помогне отново да се сближи с Меридит. Тя не иска дори да го види. Ненавижда го.

Блейк се прибра и се заключи в кабинета. Захвана се с работа, насилвайки се да не мисли за Меридит. Нямаше кого да обвинява освен себе си. Само времето ще покаже дали Меридит някога ще му прости…

 

 

Късно същия следобед Меридит седеше с Бес и Елиза, загледана в играта на малките момиченца.

— Нали е копие на Блейк? — кимна Елиза към Сара. — Представям си колко ще му е трудно сам да отгледа детето.

— Трябва да се ожени отново — съгласи се Бес.

— Е, достатъчно е богат, за да си намери съпруга — отбеляза Меридит с хладно равнодушие.

— Още една като Нина ще го довърши — рече Елиза. — А си мисля и за Сара. Тя има нужда от нежност, а не да я подхвърлят насам-натам. Прилича на дете, лишено от истинска обич.

— Едва ли ще я дочака от Блейк — отсъди Меридит. — Той не е способен да обича.

Елиза я изгледа с любопитство.

— Не е чудно, като се има предвид досегашния му живот. Той също никога не е бил обичан. Вуйчо му се вълнуваше единствено от имота и корпорацията. Блейк се чувстваше като чужд. Той не знае какво е любов. Може би Сара ще му помогне да открие обичта. Има някаква странна нежност у нея, особено когато разговаря с баща си. А забелязахте ли, че не проявява никакъв егоизъм? — добави Елиза. — Не се скара с Дани, нито се опита да й отнеме играчките или да ги счупи.

— Да, забелязах — призна Меридит. Наблюдаваше детето, което толкова приличаше на Блейк и почти с нищо не напомняше майка си — русокосата хубавица Нина. Сърцето й се свиваше от болка при вида на момиченцето, което можеше да бъде нейно. Само ако Блейк я обичаше! Тъжно се усмихна. О, само ако я обичаше! Сара като че ли почувства внимателния поглед, защото стана и приближи до Меридит с любопитно вперени в нея очички.

— Можеш ли да напишеш книга за едно малко момиченце, което си има татко и майка и те много го обичат? — попита я. — Да си има също красиво пони и много кукли, като Дани?

Меридит нежно погали тъмнокосата главица.

— Сигурно мога — каза с пресилена усмивка.

— Аз много те харесвам, Мери! — засия Сара и се върна при Даниел, а Меридит я проследи с неясен копнеж.

— Мери, ще наглеждаш ли децата, докато прескочим с Елиза до магазина? — попита Бес и заговорнически намигна на Елиза. — Искаме да им купим сладолед.

— Разбира се — съгласи се Меридит.

— Ще се върнем веднага — обеща Бес. — Ти искаш ли сладолед?

— Да, моля те. Шоколадов — засмя се Меридит.

— И аз искам шоколадов! — помоли Сара. — Голям!

— Аз искам ванилов — обади се Даниел.

— Ама че лакомници! — поклати глава Бес. — Тъй да бъде. Шоколадов и ванилов. След минутка сме тук!

Естествено, забавиха се близо час. Когато се върнаха, завариха Меридит, седнала на килима заедно с децата, да облича една от куклите. Сара се бе притиснала към нея и обичайният нацупен израз бе изчезнал. Смееше се и изглеждаше щастлива.

След около час Елиза неохотно се надигна и каза, че двете с Даниел трябва да се прибират.

— Изобщо не ми се тръгва, но Кинг е поканил един от своите съдружници на вечеря. А преди да пристигнат, трябва да изкъпя Даниел и да я сложа да спи — обясни тя. — Но смятам, че това няма да е последното ни събиране, нали?

— Трябва да си ходиш ли, Дани? — попита тъжно Сара. — Искам да дойдеш при мен, да живеем заедно и да сме сестри!

— И аз искам — откликна Даниел.

— Много ми харесват куклите ти! Сигурно твоите майка и татко много те обичат!

— Твоят татко също те обича, Сара — каза нежно Меридит и я хвана за ръцете. — Той просто не знае, че искаш играчки. Ще ти купи и ще си имаш свои.

— Вярно ли? — ококори се Сара.

— Вярно — отвърна Меридит, надявайки се да е права.

Този Блейк, когото познаваше в миналото, не би се развълнувал от нуждите на едно дете. Но човекът, когото зърна днес, бе твърде различен и трудно се вместваше в предишната й представа за него.

— Така е — потвърди Бес и се усмихна на Сара. — Татко ти е много добър човек и ние всички го харесваме. Нали, Меридит?

— Разбира се! — стрелна я с поглед Меридит. — Той е истински принц!

Сара повтори думите й пред баща си, докато вечеряха. Когато отиде да я вземе, колата на Меридит я нямаше. Замислен, той разсеяно слушаше какво му говори Сара по пътя. Разказваше му колко хубаво е прекарала и как си е играла на кукли с Меридит.

Като пристигнаха и седнаха да вечерят, той опита да прогони мрачните си мисли и да й обърне внимание. И изведнъж до съзнанието му бавно достигна смисълът на казаното.

— Какво е правила Меридит? — попита.

— Игра с мен на кукли! И каза, че ти си принц! Това значи ли, че си бил жабок, татко? — реши да стигне до истината Сара. — Защото принцесата целува жабока и той се превръща в принц. Мама ли те целуна?

— Така се случи… И освен това не съм бил жабок! Значи Меридит игра на кукли с теб? — повтори той, чувствайки как го залива някаква вътрешна топлина.

— Ами, да! — въздъхна Сара. — Много харесвам Меридит. Искам тя да ми е майка! Не може ли да живее при нас?

— Не — отговори кратко. Нямаше как да й обясни. — А сега отивай да се приготвиш за лягане!

— Но татко… — изхленчи тя.

— Хайде! Без разправии!

— Добре де… — възропта Сара, но тръгна.

Той я проследи с поглед, подсмихвайки се. Опърничава беше, но вече започваше да го слуша.

В неделя Блейк остана вкъщи и реши да заведе Сара Джейн да погледа конете. В специално заграденото място един от хората му, стар опитен каубой на име Маноло, обяздваше красив жребец, като бавно и внимателно го привикваше към седлото.

Блейк смяташе, че Маноло отделя твърде много време за обяздването, особено при ежегодния им подбор напролет. Според него животните трябваше да чувстват здравата ръка на човека. Но въпреки препирните с работодателя си, Маноло имаше свой подход към животните. „В никакъв случай, казваше той на Блейк, не трябва да се измъчва животното“. И ако не харесва начина му на работа, нека да го уволни. Блейк повече не отвори дума за това. Обяздените от Маноло коне винаги бяха най-кротки и най-послушни.

Но сега жребецът му създаваше доста неприятности. Изправяше се на задните крака, риташе и се мяташе. Блейк се улиса в гледката и не видя, че Сара изтърва бялата дантелена кърпичка, подарък от Меридит. Вятърът я духна в заграденото. Момиченцето бързо се покатери, прехвърли се през оградата и хукна да я хване. Точно в този миг конят се отскубна от ръцете на Маноло и се понесе с пръхтене право към нея. Блейк я забеляза и премига, не вярвайки на очите си. Мигом се озова от другата страна, почти едновременно с вика на Маноло. Замръзнала на място, Сара държеше кърпичката и онемяла гледаше приближаващият се кон. Блейк я сграбчи, бързо я прехвърли през оградата и с един скок я последва. Благодари на Бога, че имаше сили за подобна акробатика, която предотврати фаталното нещастие.

Сара Джейн здраво обви ръце около врата му и се разплака неудържимо.

Той я прегърна и затвори очи… Тръпки го побиха. Само няколко секунди да се беше забавил и… Сара щеше да се превърне в трагичен спомен. Самата мисъл бе непоносима. Още по-лошо. Тя възкреси старата картина на друго произшествие с полудив кон. Той докосна белега, разсичащ бузата му. Колко години бяха минали оттогава? Спаси Меридит точно както сега Сара. Беше много отдавна. Изживяният току-що страх и нахлулите нежелани спомени го накараха да избухне. Пусна Сара на земята и очите му яростно засвяткаха.

— Защо трябваше да влизаш там? — развика се той. — Имаш ли ум в главата, Сара?

Тя го зяпна, сякаш я беше ударил. Долната й устничка се разтрепери.

— Исках само… да си взема… кърпичката, татко — изхлипа. — Ето — показа му, стискайки я в ръчичка. — Хубавата кърпичка, дето Меридит ми подари…

— Следващия път, когато си при конете, ще стоиш отвън заграденото! — раздруса я той за раменете. — Ясно ли ти е? — кресна й така, че малкото телце се разтърси от ридания. — Можеше да те убие!

— Из… извинявай… — заекна тя. — Аз… няма… няма вече.

— Точно така! А сега се прибирай вкъщи!

Детето отново избухна в ридания.

— Ти ме мразиш… — хлипаше жално. — Зная, че ме мразиш! Ти ми се караш… Ти си лош и грозен и аз… не те обичам!

— Аз също не те обичам в момента! — отсече той, като я гледаше навъсено и строго, а краката му още трепереха от напрежение и уплаха. — Хайде, тръгвай!

— Ти си лош татко! — извика тя, обърна се и затича с все сили към къщи.

Той вбесен гледаше след нея.

— С нея всичко наред ли е, шефе? — попита Маноло през оградата. — Боже Господи, стана толкова бързо! Дори не я зърнах кога прескочи!

— Нито пък аз — отвърна Блейк. — По дяволите! Още малко и щеше да е твърде късно! — От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка. — Не исках да съм толкова строг с нея, но тя трябва да разбере, че животните са опасни. Исках наистина добре да го запомни.

— Ще го запомни — каза мрачно Маноло и се отдалечи, преди шефът да е забелязал израза на лицето му. — Горкото хлапе! — промърмори. — Нуждаеше се от прегръдка, а не от крясъци.

Няколко минути по-късно Блейк се прибра вкъщи и потърси Сара, но тя не се виждаше никъде. Госпожа Джексън я бе чула да влиза, но не я беше видяла. Той провери в стаята, но и там я нямаше. После си спомни, че му разказваше как са я заключвали в килера, когато не е слушала. Отвори със замах вратата на дрешника и я видя — със зачервено от плач лице, тя ридаеше горчиво и изглеждаше нещастна и изоставена.

— Излез оттам! — изсумтя той.

— Мразя те!

— Не искам да ти се случи нищо лошо — опита се да й обясни. — Конят можеше много зле да те нарани.

— Ти ми се скара! — Тя допря прашната дантелена кърпичка до зачервените си очи.

— Ти ме изплаши! — Блейк се намръщи. — Мислех, че няма да успея да те измъкна навреме!

— Не искаше да се нараня ли? — подсмръкна тя и се размърда.

— Разбира се! — отвърна й троснато и в очите му блеснаха зелени пламъчета.

— Ти пак ми викаш — нацупи се тя.

— Е, да. — Той пое дълбоко въздух. — Такъв съм си открай време и няма да се променя! Ще трябва просто да свикнеш с характера ми! Я си представи, че ти трябваше да се вмъкваш вътре при този ритащ див кон и да ме спасяваш?

— Всички само ми се карат — рече Сара печално. — Не защото ще се ударя. Те не ме обичат!

— Аз те обичам. Затова ти се карам — каза й меко.

— Наистина ли? Вярно ли? — усмихна се тя през сълзи.

— Вярно и наистина. Хайде, излез оттам!

— Ще ме напляскаш ли?

— Не.

— Няма повече да правя така!

— Добре! — Той я хвана за ръка и я поведе надолу по стълбите.

Като узна за случилото се, госпожа Джексън онемя, отиде в кухнята и донесе пресен кокосов сладкиш. Наля й сок и дори се усмихна. Сара изтри очите си и също плахо се усмихна.

 

 

В понеделник на обяд Блейк излезе от кантората си и отиде в магазина за играчки. Накупи много, както и цял куп други неща за малки момиченца и ги отнесе вкъщи. Не разбираше съвсем защо го прави. Може би от облекчение, че нищо не й се случи в неделя или пък от чувство на вина, че се е държал лошо с нея.

Тя седна в дневната с новите си приятели, между които имаше и огромен плюшен мечок. Начинът, по който се отнасяше с играчките, можеше да трогне всекиго. Гушна мечока, после прегърна и Блейк. Жестът го зарадва и смути.

— Ти си най-добрият татко на света! — рече му Сара и се разплака. — Имам си вече нов господин Дружко — избърса сълзите си тя — и той ще ти помага да се биеш с чудовищата.

— Ще го имам предвид. — Блейк бързо излезе от стаята. Бе развълнуван много повече, отколкото искаше да признае.

По пътя за кантората той си спомни разказа й за играта на кукли с Меридит. Беше учудващо, като се има предвид стремежа на Меридит да се държи далеч от детето. А може би е сгрешил?

Спомни си и още нещо. Допирът на меките невинни устни на Меридит. Там, в конюшнята… Почудата в очите й. И как после той не можа да се овладее и превърна чудото в уплаха. Мисълта, че тя го е обичала му беше непоносимо тежка. Той и Сара най-сетне се бяха сближили. Но тя се нуждае не само от баща. Има нужда от майка. От някой, който да й чете приказки, да си играе с нея. Някой като Меридит. Странна топлина изпълни душата му, представяйки си именно нея в тази роля. Меридит и дъщеря му… Може би с времето ще забрави миналото и ще започне да гледа напред. Може би дори отново ще се влюби в него. Тялото му трескаво реагира на тази мисъл, но съзнанието му почти толкова бързо я отхвърли. Той не иска любовта й. Чувстваше се виновен за начина, по който се бе отнесъл с нея. Все още я желаеше, но отдавна бе забравил значението на думата „любов“. Тя му причиняваше твърде голяма болка. Да се сближи с Меридит е рисковано. Тя има всички основания да си разчисти сметките с него.

Блейк се намръщи. Дали тя все още иска да си отмъсти? Ами ако той надмогне себе си и признае истината за грубото си държане? Не защото има нужда от нея, убеждаваше той себе си, а само защото Сара я харесва и се нуждае от нея. Ала Меридит едва ли ще стъпи в къщата му. Нито ще допусне Сара или него близо до себе си. Това е голямото препятствие. Как, чудеше се, би могъл да го преодолее?

Мисълта го измъчваше два дни и той все не намираше решение. Тогава му се наложи да замине за един ден в Далас и съдбата се оказа благосклонна към него.

Докато Блейк отсъстваше, на госпожа Джексън й позвъниха от Уичита, щат Канзас, където живееше единствената й сестра. Тя бе получила сърдечен пристъп и госпожа Джексън трябваше да замине, за да се грижи за нея. Но кого да остави при Сара? Не можеше да вземе детето със себе си. Обади се на Елиза, но цялото семейство бе извън града. Бес не бе в състояние да се справи с непокорното хлапе. В Джекс Корнър имаше само един човек, който би пожелал да опита. Без колебание госпожа Джексън вдигна телефона и позвъни на Меридит Калхоун.